Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
23.07.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на дванадесети юни две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: П. ТОНЕВА
Мл. съдия БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 13603 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 371366 от 26.03.2018г. по гр.д. № 64636/2016г. Софийски районен
съд, 125 състав осъдил П.А.М., ЕГН **********, да заплати на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********,
сумата 9 515.53 лв. - неплатена главница по договор за потребителски
кредит от 24.01.2015г., ведно със законната лихва от предявяване на иска -
11.11.2016г. до окончателното плащане, сумата 1 053.19 лв. - възнаградителна
лихва по чл. 8 от договора за кредит за периода 28.10.2016г. - 10.11.2016г., сумата
31.39 лв. - обезщетение за забава върху главницата от 28.10.2016г. до
10.11.2016г., и сумата 120 лв. - такса „предсрочна изискуемост“, както и
сторените по делото разноски в размер на 1 932.21 лв.; Със същото решение
отменил протоколно определение от 15.03.2018г., с което е допуснато изменение
на исковете: за заплащане на възнаградителна лихва от 11.11.2016г. до
17.07.2017г. и за заплащане на обезщетение за забава от 11.11.2016г. до
17.07.2017г., и не приел изменение на исковете: за заплащане на възнаградителна
лихва от 11.11.2016г. до 17.07.2017г., и за заплащане на обезщетение за забава
от 11.11.2016г. до 17.07.2017г.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата П.А.М. чрез
назначения й по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. К.Т. от САК.
Съгласно уточнение с молба от 29.11.2018г., решението се обжалва в частта, с
която ответницата е осъдена да заплати на ищеца главница в размер на 9 515.53
лв., договорна лихва в размер на 1 053.19 лв. и такса в размер на 120 лв.
В жалбата се поддържа, че първоинстанционното решение в атакуваните части е
неправилно. Несериозно било да се твърди от институция като банката – ищец, че
не би могла да се снабди с актуален адрес или да намери на посочения в договора
адрес длъжника си, за да може да го уведоми относно обявяването на предсрочната
изискуемост на дълга. По делото нямало представена покана за доброволно
изпълнение, а не била „пусната“ и елементарна справка от ЕСГРАОН, за да се види
дали длъжникът не е вече покойник. Неправилно с атакуваното решение районният
съд осъдил ответницата да заплати законна лихва върху главницата от
24.01.2015г., след като предсрочната изискуемост настъпила на 17.07.2017г.
Банката била начислила незаконосъобразно големи лихви, които увеличавала
едностранно. Позовава се на отменената разпоредба на чл. 9, ал. 2 ЗЗД, като
очевидно се визира чл. 10, ал. 2 ЗЗД доколкото се твърди, че лихви могат да се
уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а ако уговореният размер е
по-голям, той се намалява по право до този размер. Банката не можела
едностранно да променя условията, защото това би трябвало да води до
възможността клиентът да прекрати договора поради несъгласие, за да не се
превърне във вечен длъжник. Поради това лихвите не се дължали, като начислени
неправомерно с оглед неравностойното положение, в което е поставена ответницата.
Поради това моли съда да отмени решението в атакуваните части и вместо него
постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове.
Въззиваемата страна „Б.Д.“ ЕАД не е депозирала отговор на жалбата по реда
на чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание на 12.06.2019г. чрез
процесуален представител оспорва жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното
решение в обжалваните части като правилно. Претендира разноски и юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни
искове с правно основание: чл. 430, ал. 1 ТЗ за сумата 9 515.53 лв. – предсрочно
изискуема главница по договор за кредит за текущо потребление от 24.01.2015г.,
чл. 430, ал. 2 ТЗ за сумата 1 053.19 лв. – договорна лихва по чл. 8 от договора
за периода 28.10.2016г. - 10.11.2016г., чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 31.39 лв. -
обезщетение за забава върху главницата за периода 28.10.2016г. - 10.11.2016г.,
и чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 120 лв. - такса „разходи по изискуем кредит“,
дължима съгласно Тарифата на банката при трансформиране на кредита в предсрочно
изискуем. Претендирана е и законната лихва върху главницата от завеждане на
исковата молба в съда на 11.11.2016г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата
чрез назначения й особен представител е оспорила предявените искове с
възражения, че не е настъпила предсрочна изискуемост на дълга предвид
необявяването й от банката съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС; Лихвите били
незаконосъобразно начислявани в завишен размер, в нарушение на чл. 9, ал. 2 ЗЗД; Релевирано е и възражение за нищожност на клаузите относно дължимата лихва
като неравноправни, тъй като давали на банката възможност едностранно да
променя лихвата, без да е ясно дефинирано при какви условия може да става това.
Искала е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо - в обжалваните части, но въззивният
съд го намира за частично неправилно по
следните съображения:
Съгласно чл. 430, ал. 1 ТЗ, с договора за банков кредит банката се
задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени
условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно
уговореното и да я върне след изтичане на срока. Съгласно ал. 2 на чл. 430 ТЗ,
заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката.
В случая от приетия договор за кредит за текущо потребление от 24.01.2015г.
се установява по безспорен начин наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните по договор за банков потребителски кредит, по
силата на който ищецът предоставил на ответницата кредит в размер на 10 000
лв. Съгласно чл. 2, срокът за издължаване е 120 месеца, с месечни анюитетни
вноски, включващи главница и лихва, съгласно погасителен план /Приложение № 1/,
съдържащ информация и за общо дължимата сума от кредитополучателя. С чл. 8
страните уговорили, че кредитът се олихвява с преференциален променлив лихвен
процент в размер на 12 % годишно или 0.03 % на ден, и надбавка в размер на
10.819 процентни пункта /п.п./, при изпълнение на Условията по програма
Промоцонални условия стандартен КТП. При нарушаване на Условията
кредитополучателят губи правото си да ползва преференциите изцяло или частично
и приложимият лихвен процент се увеличава чрез увеличение на надбавката,
съгласно Условията. Максималният размер, който може да достигне лихвеният
процент в резултат от неизпълнението на Условията, е променливият лихвен
процент, приложим по стандартни потребителски кредити в размер 6-месечния
Софибор към съответната дата и надбавка в размер на 13.761 п.п. В чл. 8.1 е предвидено, че независимо от
промяната на лихвения процент, свързана с неизпълнение на Условията, той се
променя с промяната на 6-месечния Софибор в сроковете и при условията, посочени
в ОУ. При сключване на договора на кредитополучателя са предоставени Общите
условия, които същият заявил, че приема, както и извлечение от Тарифата на
банката. Приети като доказателство по делото са и подписани от
кредитополучателя ОУ.
От основното заключение на ССЕ, което не е оспорено от страните се
установява, че неплатеният остатък от главницата по договора възлиза на
9 515.53 лв., неплатената възнаградителна лихва за периода 13.12.2015г. –
11.11.2016г. е в размер на 1 053.19 лв., а неплатената санкционираща лихва
/лихва за забава/ за периода 15.04.2016г. – 10.11.2016г. е в размер на 23.92
лв.
Неоснователни са доводите в жалбата във връзка с уведомяването на кредитополучателя
за настъпилата предсрочна изискуемост на дълга. Районният съд е извършил
служебно справка в НБД „Население“, съгласно която отвтветницата е жива и е
обявила постоянен и настоящ адрес, на които обаче не е открита, което е
наложило и назначаването на особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК. Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, на което се е
позовавала ответницата в отговора на исковата молба касае въпросите относно
предсрочната изискуемост в заповедното производство и в исковото производство
по установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. Тези разрешения са възприети, тъй
като заявлението за издаване на заповед за изпълнение не представлява
уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита - същото не се
връчва на длъжника и до произнасяне от съда заповедното производство е
едностранно. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също
няма характер на уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост
на кредита, защото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не
се съдържа волеизявление в посочения смисъл. Исковата молба по осъдителен иск
за връщане на банков кредит обаче може да има характер на волеизявление на
кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с връчването на препис от
нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на длъжника (в
този смисъл практиката на ВКС – решение № 161/08.02.2016г. по т.д. №
1153/2014г., ІІ ТО, решение № 77/10.05.2016г. по т.д. № 3247/2014г. ІІ
ТО и др.). Ето защо правилно първоинстанционният съд е приел, че с връчване на
исковата молба на ответницата по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и изтичане на
двуседмичния срок за получаване на книжата на 17.07.2017г., по силата на
установената в закона фикция исковата молба ведно с обявената с нея предсрочна
изискуемост на дълга са й редовно връчени, а следователно изявлението на
кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост следва да се счете за
достигнало до длъжника. Не е било спорно и по делото се установява, че към
завеждане на исковата молба в съда непогасени са били 11 вноски по кредита,
т.е. налице са били предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост
съобразно чл. 19.2 от ОУ на договора. Поради това правилно СРС е уважил иска за
главницата в пълния му предявен размер. Противно на поддържаното в жалбата,
районният съд не е присъдил законна лихва върху главницата считано от
24.01.2015г., а от датата на завеждане на исковата молба в съда – 11.11.2016г.
Присъждането на законна лихва е законна последица от уважаване на иска, поради
което доводът в жалбата в тази връзка е неоснователен.
Неоснователни са и доводите в жалбата във връзка с твърдяната нищожност на
клаузите, уреждащи размера на договорната /възнаградителна/ лихва като
неравноправни. С чл. 8 от договора страните са уговорили преференциален променлив
лихвен процент от 12 % годишно, увеличен с надбавка от 10.819 п.п. В тази
клауза няма уговорена възможност за кредитора да увеличава едностранно лихвата
по кредита – между страните е уговорено, че при неизпълнение на Условията
кредитополучателят ще заплаща по висока лихва, формирана от променливия лихвен
процент, приложим по стандартни потребителски кредити в размер 6-месечния
Софибор към съответната дата и надбавка в размер до 13.761 п.п. Следователно с
договора страните са се съгласили при неизпълнение от кредитополучателя да
заплаща лихва в по-голям размер вместо уговорения преференциален такъв, а не е
дадена възможност на кредитора едностранно да променя размера на лихвата, както
се поддържа в жалбата. Поради това клаузата на чл. 8 от договора не е
неравноправна и като такава – нищожна. Освен това видно от заключението на ССЕ
е, че през целия период на действие на договора променливият лихвен процент от
12 % не е повишаван от банката /обратно, понижаван е/. Дали клаузата на чл. 8.1
от договора е неравноправна е неотносимо за настоящия спор, тъй като не е
прилагана в процесния период.
Неоснователен е и поддържаният довод за нарушение на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. Няма
пречка страните да уговарят възнаградителна лихва над размера на законната
лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. С ПМС № 72/08.04.1994г. /отм./ и с последващи ПМС е определен само
размерът на законната лихва, като с § 1 от ЗР на ПМС № 72/1994г. е отменено Разпореждане №
1238/1951г. на Министерски съвет за определяне на
максималния размер на договорните лихви, без да
бъде определен нов такъв размер, поради което по действащото
право максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или
компенсаторна/ е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите
нрави /така решение № 61 от 21.10.2015г. по т. д. № 894/2014 г. на ВКС, І ТО и
цитираната в него друга практика на ВКС/.
Все пак основателно се поддържа от въззивницата, че размер
на възнаградителната лихва от 1 053.19 лв. за период от 13 дни действително е
висок. Това обаче се дължи на обстоятелството, че този размер е дължим за
периода 13.12.2015г. – 11.11.2016г., съгласно неоспореното заключение на ССЕ.
Ищецът обаче е претендирал възнаградителна лихва само за периода 28.10.2016г. –
10.11.2016г., поради което неправилно с атакуваното решение районният съд е
приел, че искът е основателен в предявения му размер от 1 053.19 лв. На
основание чл. 162 ГПК и съобразно заключението на ССЕ, въззивният съд определя
размера на дължимата възнаградителна лихва за процесния период 28.10.2016г. –
10.11.2016г. на 77.50 лв., до който размер искът по чл. 430, ал. 2 ТЗ е
основателен, а за разликата до пълния му предявен размер подлежи на отхвърляне.
Въззивната жалба в частта й по иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за
сумата 120 лв. – такса „предсрочна изискуемост“, е бланкетна – в нея не са
релевирани никакви оплаквания за неправилност на изводите на районния съд по
този иск, а наведенте такива с молбата от 29.11.2018г., след преклузивния срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК, не могат да се обсъждат от въззивния съд. При постановяване на първоинстанционното
решение в тази част не са нарушени императивни материалноправни норми, поради
което и съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощието да провери
правилността на решението в същата част, а следва да го потвърди на основание
чл. 171, ал. 1 и чл. 172 ГПК.
Крайните изводи на двете инстанции частично не съвпадат, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, с която ответницата е осъдена да
заплати на ищеца възнаградителна лихва за разликата над 1 053.19 лв. до
77.50 лв. и вместо това въззивният съд постанови друго, с което този иск се
отхвърли за посочената разлика. Съответно първоинстанционното решение следва да
бъде отменено и в частта, с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца
разноски за първата инстанция над сумата от 1 756.35 лв. В останалите
обжалвани части решението следва да бъде потвърдено като правилно.
При този изход и изричната претенция, въззивницата следва да бъде осъдена
да заплати на въззиваемия разноски за настоящата инстанция /възнаграждение на
особения представител/ съразмерно с отхвърлената част от жалбата в размер на 638.73лв.
На основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр.чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ, съобразявайки извършената от юрисконсулта на
въззиваемия дейност във въззивната инстанция /явяване в едно открито съдебно заседание/,
въззивният съд определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв. Или,
съразмерно с отхвърлената част от жалбата, въззивницата следва да бъде осъдена
да заплати на въззиваемия юрисконсултско възнаграждение в размер на 45.43 лв.
С оглед изхода на спора и съобразно разясненията, дадени с т. 7 на
Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивницата следва да
бъде осъден да заплати по сметка на СГС държавна такса върху отхвърлената част
от жалбата в размер на 194.26 лв.
Делото е търговско – има за предмет вземания по договор за банков кредит – абсолютна търговска сделка по
смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 6 ТЗ, поради което и съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото въззивно решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 371366 от 26.03.2018г., постановено по гр.д. № 64636/2016г. на
Софийски районен съд, 125 състав в
частта, с която П.А.М., ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Б.Д.“ ЕАД,
ЕИК ********, разликата над 77.50 лв. до 1 053.19 лв. - възнаградителна
лихва по чл. 8 от договор за потребителски кредит от 24.01.2015г. за периода
28.10.2016г. - 10.11.2016г., както и в
частта, с която с която П.А.М., ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Б.Д.“
ЕАД, ЕИК ********, разноски за
първоинстанционното производство над сумата от 1 756.35 лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********, срещу П.А.М., ЕГН **********, иск с
правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ за
разликата над 77.50 лв. до 1 053.19 лв. /равняваща се на 975.69 лв./ -
възнаградителна лихва по чл. 8 от договор за потребителски кредит от
24.01.2015г. за периода 28.10.2016г. - 10.11.2016г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 371366 от 26.03.2018г., постановено по гр.д. № 64636/2016г. на
Софийски районен съд, 125 състав в
останалите обжалвани части, с които П.А.М., ЕГН **********, е осъдена да
заплати на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********, сумата 9 515.53 лв. - неплатена
главница по договор за потребителски кредит от 24.01.2015г., ведно със
законната лихва от предявяване на иска - 11.11.2016г., до окончателното
плащане, възнаградителна лихва по чл. 8 от договора за кредит за периода
28.10.2016г. - 10.11.2016г. до размер от 77.50 лв., и сумата 120 лв. - такса
„предсрочна изискуемост“, както и сторените по делото разноски до размер от 1 756.35
лв.
ОСЪЖДА П.А.М., ЕГН **********, с постоянен адрес:***, да заплати на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********, на основание чл. 78 ГПК сумата
638.73 лв. /шестстотин тридесет и
осем лева и 73 ст./, представляваща разноски за въззивното производство, и сумата
45.43 лв. / четиридесет и пет лева и
43 ст./, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
ОСЪЖДА П.А.М., ЕГН **********, с постоянен адрес:***, на основание чл. 77 ГПК вр.
чл. 18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, да заплати по сметка на СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД сумата 194.26 лв. /сто деветдесет и четири лева и 26
ст./, представляваща държавна такса за въззивната жалба.
В необжалваните части решението по гр.д. № 64636/2016г. на Софийски районен
съд, 125 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.