Р Е
Ш Е Н
И Е №....
Гр. София, 20.09.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - Д състав, в публично
заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. Съдия : Роси Михайлова
при секретаря Снежана
Тодорова, като
разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр.
д. № 6210/2020 г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 53633/27.02.2020 г. на СРС, 33 с - в, по гр. д. № 72074/2018
г. А.Н.Т., ЕГН ********** е осъден да
заплати на С.Н.Т., ЕГН **********, на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, сумата от 5
622, 15 лв. - обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот : двуетажна
жилищна сграда със застроена площ 48 кв. м. и разгъната застроена площ 96 кв. м.
и масивна стопанска сграда - работилница със застроена площ 30 кв. м.,
изградени в недвижим имот, находящ се в махала Беледие хан, с. Градец, общ.
Костинброд с площ 600 кв. м., представляващ ПИ 210. 30 с площ 597 кв. м., при
съседи ПИ 29, ПИ 28, ПИ 27, ПИ 31 и ПИ 35 за периода 31.03.2012 - 31.03.2017
г., ведно със законна лихва от депозиране на исковата молба на 31.03.2017 г. до
окончателното изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 1 427, 55
лв. - обезщетение за забава в за периода 08.04.2012 г. – 31.03.2017 г., като
исковете са отхвърлени до пълните предявени размери - съответно до размер от 20
100 лв. по главницата и до размер от 5 024, 04 лв. за лихвата за забава.
Страните са осъдени съразмерно за заплащане на разноски.
Въззивното
производство е образувано по жалба на ответника А.Н.Т., чрез процесуалния му представител.
В жалбата се излагат доводи за незаконосъобразност на решението в частта, в
която исковете са уважени и постановяването му при неправилно приложение на
материалния и процесуален закон. Поддържа, че уважаването на иска по чл. 59 ЗЗД
предполага увеличаване на имуществото на едно лице за сметка на имуществото на
друго, при липса на възможност за защита на обеднелия, като обогатяването и
обедняването следва да произтичат от общи факти и да е налице причина връзка
между тях. Според ответника по делото не е установено, че е налице спестяване
на разходи от негова страна, с което той се е обогатил за сметка на ищеца.
Твърди, че ключови от процесните два имота са предоставени на ищеца още през
2010 г., за което са представени и писмени доказателства по делото. СРС се
е позовал на присъда, която касае
поведение, осъществено на 07.07.2011 г., без да съобрази, че е извън процесния
период и не доказва елемент от фактическия състав на чл. 59 ЗЗД. Поддържа, че
по делото не са ангажирани доказателства, че след 07.07.2011 г. достъпът на
ищеца до имотите е бил препятстван, а той разполага с ключове за имотите от
2010 г. Сочи, че по делото неоснователно е прието за доказано, че ответникът е
ползвал имотите след 07.07.2011 г. и е лишил ищеца от ползването им, тъй като
тези твърдения се оборват от показанията на свидетелите. Не се установява
ответникът да владее имотите през процесния период. Твърди още, че след като
ищецът се е позовал на вреди от самоуправни действия на ответника, той не е
имал право на иск по чл. 59 ЗЗД, а е следвало да иска обезщетение за вредите по
чл. 45 ЗЗД, т. е. имал е друг ред за защита и исковете са недопустими. Поддържа,
че ответникът е осъден за заплати обезщетение за вреди на ищеца по предявения в
наказателното производство граждански иск. Съдът не разграничил двете сгради от ПИ, в който са
построени, който е съсобствен между страните. Поддържа, че не е установено
ищецът да е лишен от ползи, които са били сигурни, тъй като става въпрос за
необитаеми, запустели имоти, което затруднява отдаването им под наем.
Неправилно съдът е уважил иска като е кредитирал заключението на СТЕ, която сочи
средни пазарни цени за действително наети сходни имоти в района. Вещото лице не
е съобразило състоянието на имотите. Моли решението да се отмени, а исковете да
се отхвърлят изцяло, като неоснователни и недоказани. Претендира разноски,
съгласно списък.
Въззиваемата
страна, ищецът С.Н.Т.,
оспорва жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението е законосъобразно и обосновано в оспорената част,
като е съобразено със събраните доказателства в цялост. Неоснователно ответникът
твърди, че претенцията произтича от присъдата за самоуправни действия спрямо
имотите. По делото е установено, с влязло в сила решение на Костинбродския
районен съд, по иск по чл. 108 ЗС, че ищецът е собственик на сградите в имота,
а ответникът е осъден да му предаде владението върху тях. Обосновано СРС е
направил извод, че неоснователно обогатяване е налице не само при увеличаване
на имуществото на едно лице, но и при спестяване на средства за сметка на
имуществото на друго лице. Такъв е случая, когато собственикът е лишен от
ползването на имота, а друго лице го ползва без правно основание.
Обстоятелството дали ответникът е реализирал приходи от имота ирелевантно за основателността на иска по чл.
59 ЗЗД, като обедняването се състои в спестения за ползването на имота наем за
процесния период, както приема и СРС. Според ищеца, неоснователно е твърдението
на ответника, че съдът е следвало да се произнесе по иск по чл. 45 ЗЗД, а не по
чл. 59 ЗЗД, тъй като искът е основан на доводи за противоправно поведение на
ответника. Поддържа, че обезщетяването на ползването, от което е лишен
собственика на имотите, следва да се осъществи именно чрез иск за неоснователно
обогатяване по чл. 59 ЗЗД. Ищецът оспорва и твърдението в жалбата, че ключовете
за имотите са му предадени още през 2010 г. Дори да са предени такива, реално
ищецът е лишен от ползването на сградите след смяната на патроните на бравите,
за което ответникът е осъден за самоуправни действия с влязла в сила присъда,
съобразена от СРС. Сочи още, че присъденото обезщетение по граждански иск в
наказателния процес е за причинени на ищеца неимуществени вреди, а не за
лишаване от ползването на имотите, т. е. става въпрос за различни по вид вреди. Излага
съображения, че от свидетелските показания се установява, че ответникът е
ползвал сградите през периода като техен собственик, а въвод във владение е
осъществен едва след принудителното им отнемане и предаване на ищеца от ЧСИ. Поддържа,
че е правно ирелевантно за спора дали ответникът е реализирал приходи от
сградите, тъй като обезщетението се изразява в спестен наем, който ответника би
заплащал за имотите. По тези съображения моли да се потвърди решението в
оспорените части. Претендира разноски съгласно списък.
Софийският градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено следното :
СРС се е
произнесъл по обективно съединени искове с правно основание чл. 59 ЗЗД - за
заплащане на обезщетение на
неоснователно обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване
на ползващия се от неговата вещ ответник и обезщетение за забава върху него –
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото
решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо в
оспорената част. Съдът намира за неоснователно възражението на ответника в
жалбата, че иска по чл. 59 ЗЗД е недопустим, тъй като ищецът се позовава на
причинени вреди от самоуправни действия на ответника и е следвало да претендира
обезщетяване по реда на чл. 45 ЗЗД. Граждански иск за вреди е бил уважен срещу
ответника в приключилото наказателно производство, като в полза на ищеца е присъдено
обезщетение, което покрива причинените му неимуществени вреди. Към този иск са
относими различни фактически твърдения, които нямат отношение към твърденията,
свързани с претенцията за обезщетение за лишаването от ползване на процесните
имоти.
Решението е
постановено при изяснена фактическа обстановка, която въззивният съд не намира
за необходимо да преповтаря изцяло, а препраща към нея, на основание чл. 272 ГПК. Съдът ще обсъди само доказателствата касаещи спорните пред него
обстоятелства.
По съществото
на спора и като съобрази доводите на страните във въззивното производство,
настоящият състав намира следното :
Принципът е,
че всеки който се е обогатил с нещо за сметка на другиго без правно основание,
дължи връщане на това, с което се е обогатил до размера на обедняването.
Източник на това облигационно отношение е общия фактически състав на чл. 59 ЗЗД, при
който ответника
ползва имота без правно основание и се обогатява неоснователно за
сметка на собственика, като си спестява разходи за наем. В
този случай ищецът не
разполага с друга правна възможност да възстанови обедняването си освен чрез
предявения иск. Според трайната съдебна практика на ВКС и съгласно ППВС № 1/1979 г., искът по чл. 59 от ЗЗД е винаги
със субсидиарен
характер и защита чрез него
може да се търси само ако ищецът не може да се защити чрез друг иск на
договорно или извъндоговорно основание срещу неоснователното си обедняване за сметка на
обогатяването на друг правен субект.
Неоснователно обогатилият се за
сметка на другиго дължи да върне само онова, с което се е обогатил само до
размера на обедняването, като е дължима по-малката от двете стойности при
разлика между тях. (в този
смисъл - ПП ВС № 1/79 г., решение № 251 от 04.04.2017 г. по т. д. № 1023/15 г. на
ВКС, ІІ т.о. решение № 135/17 г. по т. д. № 512/16 г. на ВКС, ІІ т.о. и т.н., решение № 398/14 г. по гр. д.
1933/13 г. на ВКС, ІV г. о. и т. н.)
С оглед предмета на конкретния
спор, в случая става въпрос за хипотеза на служене с чужд имот без основание. Това е една от
проявните форми на неоснователното обогатяване. Според ППВС № 1/1979 г., неоснователно обогатяване има и в случай на спестяване на разходи, които
иначе обогатилият се е трябвало да понесе, като най - честата
хипотеза (тази на ползване на чужд имот без основание) извежда обогатяването от
облагодетелстването на ползващия със спестения наем, който би плащал, а
обедняването като пропуск да бъдат придобити имуществени блага. В хипотезата на ползване на
чужд недвижим имот - обедняването на ищеца по иск по чл. 59 ЗЗД се изразява в
лишаването му от възможността да ползва собствения си недвижим имот или да го
отдава под наем, а обогатяването за ответника съставлява спестяване на разходи
за наем за ползване на имота, като и обедняването и обогатяването произтичат от
едни и същ факт - ползването на имота без правно основание. (решение № 190 от 12.12.2017 г. по т. д. № 512/2017 г., т. к., І т. о. на ВКС).
В заключение, за да бъде уважен иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, по общите правила на чл. 154 ГПК, ищецът следва да докаже, че е
собственик, обедняването си и обогатяването на ответника, връзка между неговото
обедняване и обогатяването на ответника и липсата на основание за такова
имуществено разместване. При проведено от ищеца доказване на посочените
обстоятелства, в тежест на ответника е да установи наличието на основанието, на
което е настъпило разместването на имуществени блага.
В съответствие с процесуалния и материален закон СРС е направил извод, че ищецът
следва да установи, че е собственик на процесните недвижими имоти : двуетажна
жилищна сграда със застроена площ 48 кв. м. и
разгъната застроена площ 96 кв. м. и масивна стопанска сграда - работилница със
застроена площ 30 кв. м., изградени в недвижим имот, находящи се в махала
Беледие хан, с. Градец, общ. Костинброд, че в периода от 31.03.2012 г. -
31.03.2017 г. ответникът е използвал тези
имоти без основание, както и размера на обедняването, съответно - обогатяването
на ответника - да установи размерът на средния пазарен наем за имотите в
периода. Въззивният състав
намира за ирелевантно за спора обстоятелството дали е препятстван достъпа на
ищеца до имотите, в какъвто смисъл са възраженията на ответника в жалбата. От
значение по делото е да се установи, че ответникът полза през периода имотите,
собствени на ищеца, без да има правно основание за това.
В
случая собствеността върху двете сгради се установява от нотариален акт за
продажба № 200, том І, peг. № 1512, дело № 185 от 20.06.2011
г. (л. 9 - 10 от дело № 236/2017 на СОС), както и от приетите пред СРС решение
№ 91 от 19.05.2016 г. Костинбродския районен съд, по гр. д. № 687/2014 г., с
което е уважен иск по чл. 108 ЗС предявен от ищеца С.Н.Т. срещу ответника А.Н.Т.
относно собствеността на процесните постройки, потвърдено в частта, касаеща
правото на собственост, по иска с правно основание чл. 108 ЗС, с решение № 276
от 30.06.2017 г. 1-ви състав, ГО на СОС по гр. д. № 10/2017 г. Последното
решение не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 241 от
04.05.2018 г. ВКС по гр. д. № 4203/2017 г. в частта, в която е уважен искът по
чл. 108 от ЗС за недвижимите имоти. Решение № 276 от 30.06.2017 г. на СОС е
влязло в сила на 25.05.2018 г.
Влязлото
в сила решение по чл. 108 ЗС между същите страни, по силата на чл. 297 и чл.
298 ГПК, има задължителна сила за тях, както и за съда по въпроса за
собствеността на сградите. Неоснователно в жалбата се поддържа, че СРС не е
провел разграничение между съсобствеността на дворното място и собствеността на постройките в него в полза на ищеца.
Като
доказателство е приет и Констативен протокол № 80, том І, peг.
№ 1721/2010 г., според който на 01.06.2010 г. ответникът
е предал на ищеца ключове от процесните имоти, като преди датата на съставяне
на констативния протокол ищецът не е имал достът до имотите.
При съвкупната
преценка на събраните пред СРС писмени и
гласни доказателства, в това число показанията на свидетелите
В.И.Н., Л.Х.Г., Ц.С.Ц.и Т.Д.К., обсъдени от съда, настоящият
състав споделя изводите, че са доказани елементите от фактическия състав на чл.
59 ЗЗД - т. е. установено е, че ищецът е собственик на процесните постройки,
които се ползват от ответника без основание за това.
Според показанията на свидетелите, след смъртта на Н.Т. през 2009 г. имотът е ползван от
ответника, а ищецът не е бил в България. Ответникът редовно е посещавал процесния имот
до 2017 г. Свидетелите са виждали
ответника в имота през събота и неделя.
Извод в посока, че имотът е ползван от ответника
още преди процесния период може да се направи и от влязлата сила присъда, обсъдена
от СРС, с която ответникът е осъден за самоуправни действия във връзка със
смяна на ключалките на бравите на вратите на процесните постройки, извършени на
07.07.2011 г. Основателно и в съответствие с процесуалния закон (чл. 300 от ГПК)
СРС е приел, че влязлата в сила присъда го обвързва по въпросите дали деянието
е извършено, както и относно неговата противоправност и виновността на дееца.
Този извод не е изолиран и се подкрепя от представения
протокол от 18.09.2017 г. на ЧСИ Р.Г.-Ч., peг. № 925 на КЧСИ за принудително отнемане на
недвижим имот, съобразен от СРС по реда на чл. 235 ГПК, според който едва в
хода на настоящото производство процесните постройки са отнети от ответника А.Н.Т.
и са предадени на ищеца.
Предвид изложеното в съвкупност въззивният
съд приема, че по делото е установено, че ответникът е лишил от ползване действителния
собственик на имотите без да се доказва правно основание за това, поради което
дължи на ищеца обезщетение за неоснователното си обогатяване през процесния
период.
В отговор на възраженията на ответника в жалбата, както
се посочи и по – горе, неоснователно обогатяване е налице не само при
увеличаване на имуществото на едно лице, но и при спестяване на средства за
сметка на имуществото на друго лице. Такъв е настоящият случай, при който собственикът е
лишен от ползването на имота, а друго лице го ползва без правно основание.
Обстоятелството дали ответникът е реализирал или би реализирал приходи от имота
в периода е ирелевантно за основателността на иска по чл. 59 ЗЗД. В случая
обедняването се състои в спестения наем за ползването на имота през процесния
период, както приема и СРС.
Относно
размера на обезщетението, настоящият състав намира следното:
Както се посочи, когато
собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се държи и
ползва от друго лице несобственик, обедняването на собственика се изразява в
пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под
наем на имота от лицето, което фактически ползва вещта, (ако
последното заплащаше ползването) които следва да се
определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния
имот. Следователно, неоснователното обогатяване на
лицето, което държи имота, се изразява в облагодетелствуването му със спестения
от него наем, който би плащал за ползване на имота през този период, а не с
получения от него по - нисък наем като
граждански плод при преотдаването му на трето лице. Това
е пропуснатото увеличение на актива на собственика, в което
се състои неговото обедняване по смисъла на чл. 59 ЗЗД. (решение № 55 от 03.04.2014
г. по гр. д. № 5712/2013 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 262 от 22.02.2013 г. по гр. д. № 1480/2011 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС и т. н.).
При определяне размера на обезщетението СРС е
взел предвид заключението на вещото лице Т. по допълнителната СТЕ, според която
дължимото обезщетение за ползването на описаните по делото сгради, за периода
31.03.2012 г. - 31.03.2017 г., е 5 622, 15 лв. при съобразяване стойността на
средния пазарен наем. Доколкото съдът е присъдил най - ниския установен размер
на обезщетението съгласно приетите по делото три СТЕ, при липса на жалба от
страна на ищеца и при забрана за влошаване положението на неоспорилата
решението страна, настоящият въззивен състав не намира основание за промяна на присъдения
от СРС размер на обезщетението.
По иска пи чл. 86 ЗЗД, за лихва за забава, присъдена в размер на 1 427, 55 лв. за периода
08.04.2012 г. - 31.03.2017 г. (завеждане на исковата молба), съдът намира
следното:
Във въззивната жалба не се излагат никакви
съображения относно присъдената в решението лихва за забава върху обезщетението,
поради което не е налице основание за промяна в изводите на СРС за дължимост на
такава лихва. В тази част решението е законосъобразно постановено - съобразено
с установените факти и материалния закон.
Само за пълнота следва да се посочи, че става
въпрос за вземане, което не е свързано с конкретен срок за изпълнение и
длъжникът ще изпадне в забава от момента на получаването на поканата отправена
от ищеца - при условията на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В случая до ответника е изпратена нотариална
покана за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване, считано от датата
на получаването й на 07.12.2011 г. занапред и съдът споделя изводите, че той дължи
лихва за забава върху обезщетението по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в установения от
вещото лице размер от 1 427, 55 лв. за процесния период.
Доколкото решаващите изводи на настоящия състав съвпадат с тези на СРС решението, в
частта, в която исковете са уважени, е законосъобразно постановено - в
съответствие с материалния и процесуален закон и следва да се потвърди. Понеже изхода
от спора остава непроменен, решението следва да се потвърди и в частта по
присъдените в полза на ищеца разноски.
Решението е влязло в сила в неоспорената част, в която исковете са
отхвърлени до пълните предявени размери.
По разноските пред СГС:
С оглед изхода
от спора и направеното искане, право на разноски има въззиваемата страна -
ищеца. Като се съобразят доказателствата за реално заплатени разноски в
производството, в полза на ищеца следва да се присъди адвокатско възнаграждение
за въззивната инстанция в размер на 600 лв.
Така мотивиран
Софийският градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 53633/27.02.2020 г. на СРС, 33 с - в, по гр. д. № 72074/2018 г., в частта, в която А.Н.Т.,
ЕГН ********** е осъден да заплати на С.Н.Т., ЕГН **********, на основание чл.
59, ал. 1 ЗЗД, сумата от 5 622, 15 лв.,
обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот : двуетажна жилищна сграда
със застроена площ 48 кв. м. и разгъната застроена площ 96 кв. м. и масивна
стопанска сграда - работилница със застроена площ 30 кв. м., изградени в
недвижим имот, находящ се в махала Беледие хан, с. Градец, общ. Костинброд с
площ 600 кв. м., представляващ ПИ 210. 30 с площ 597 кв. м., при съседи ПИ 29,
ПИ 28, ПИ 27, ПИ 31 и ПИ 35 за периода 31.03.2012 - 31.03.2017 г., ведно със
законна лихва от подаване на исковата молба на 31.03.2017 г. до окончателното
изплащане, а на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати сума от 1 427, 55 лв.
обезщетение за забава върху сумата за периода 08.04.2012 г. - 31.03.2017 г.,
както и разноски по делото в размер на 756, 20 лв.
РЕШЕНИЕ № 53633/27.02.2020 г. на СРС, 33 с - в, по гр. д. № 72074/2018
г. е влязло в сила в частта, в която исковете са отхвърлени до пълните предявени размери - съответно
до 20 100 лв. по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и до 5 024. 04 лв. – по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА
А.Н.Т., ЕГН **********, адрес ***, чрез адв. К. да
заплати на С.Н.Т., ЕГН **********, адрес ***, чрез адв. Д., на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. за производството
пред СГС.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС, в едномесечен срок от получаване на съобщението
от страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :
1.
2.