Номер 79419.08.2020 г.Град Стара Загора
Окръжен съд – Стара ЗагораII Граждански състав
На 19.08.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Пламен С. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
като разгледа докладваното от Пламен С. Златев Въззивно частно гражданско дело №
20205500503029 по описа за 2020 година
Производството е на осн. чл.272- 273 във вр. с чл.413 и във вр. с чл.410
от ГПК.
Производството е образувано по постъпили в законния 1- седмичен срок по чл.413,
ал.2 във вр. с чл.275, ал.1, изр.1 от ГПК 2 бр. частни жалби : Първата ч.жалба вх.№
16717/30.06.2020г. от заявителя ,,Профи Кредит България“- ЕООД, гр.София, против
постановеното в з.з. първоначално Разпореждане по съществото на спора №
5200/11.06.2020г. по ч.гр.д.№ 1841/2020г. по описа на РС- Ст.Загора, с което е отхвърлено
частично заявлението му против А.С.А. от ***, за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК, в частта, с която се претендира сумата 691, 85 лв. за възнаграждение за
закупен допълнителен пакет от услуги за периода от 25.12.2018г. до 27.08.2019г. и сумата 30
лв. за такси по тарифа за извънсъдебно събиране на вземането от 25.12.2018г. до
27.08.2019г., като неоснователно. Втората ч.жалба вх.№ 19833/28.07.2020г. от същия
заявител ,,Профи Кредит България“- ЕООД, гр.София, против постановеното в з.з. второ
Разпореждане за поправка на ОФГ № 6245/10.07.2020г. по същото ч.гр.д.№ 1841/2020г. по
описа на РС- Ст.Загора, с което е отхвърлено искането му за поправка на ОФГ в Заповед за
изпълнение на парично задължение № 814/11.06.2020г. по реда на чл.410 от ГПК, издадена
по същото ч.гр.д. 1841/2020г. по описа на РС- Ст.Загора, като неоснователно. Частният
жалбоподател излага подробни съображения за неправилна преценка на заповедния съд
относно наличието на неравноправни клаузи в договора и относно началния срок, периода и
размера на претендираните от него законна лихва върху основното парично задължение на
длъжницата. Счита, че тази преценка по съществото на спора не е в правомощията на
заповедния съд, а само при исков процес, поради което атакувания от него съдебен акт бил
неправилен и следвало да бъде отменен, тъй като по отношение на възнаграждението по
сключено между страните Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги,
предвид естеството на допълнителните услуги, дължимото по Споразумението било
напълно съвместимо с нормите на обществения морал и с принципа на справедливост и
равнопоставеност на участниците в облигационните отношения, още повече, че ответницата
била ползвала същите. Твърди, че било ясно какви допълнителни услуги бил предоставил на
кредитополучателката и че същите нямали характера на действия по усвояване или
управление на кредита от страна на кредитора, тъй като не били свързани с обичайната
дейност на кредитора по кредитиране. Ясно било и какви са сумите, които се претенират за
предоставените услуги, поради което в случая не била налице обоснована вероятност по
смисъла на чл.411, ал.2, т.З от ГПК/ДВ бр.100/2019г./ потребителят да е бил поставен в
неравностойно положение спрямо кредитора по договора. И по отношение на отхвърленото
заявление за таксите по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането- те не
представлявали такси за управление на кредита, тъй като в закона липсвала легална
дефиниция на понятията „усвояване и управление на кредита“, и при систематичното
тълкуване на разпоредбата на чл.10а, ал.2 във вр. с чл.19 от ЗПК било видно, че забраната за
допълнителни такси по управление на кредита не важала за таксите, налагани при
неизпълнение съгласно изричната разпоредба на чл.19, ал.3 от ЗПК, в която нарочно било
посочено, че таксите, събирани при неизпълнение, не се включват в годишния процент на
разходите на дружеството- кредитодател. Поради което моли настоящия въззивен съд да
отмени първото Разпорежда, като вместо него постанови да бъде издадена заповед за
изпълнение относно всичките му вземания, претендирани със заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. А относно оставеното без уважение искане за
поправка на ОФГ, счита, че съгласно ТР № 8/02.04.2019г. по т.д.№ 8/2017г. на ОСГК на ВКС
положението му на кредитор не следвало да бъде по- неблагоприятно вследствие инициирането
на заповедно производство, отколкото , ако той направо бил предявил осъдителен иск за
вземането си по общия ред, поради което счита, че подобен тип индивидуализация на
задължението е относимо към лихви, чийто период за издължаване е вече настъпил и може
да бъде определен, а в случая напротив- не било ясно кога задължението ще бъде погасено в
цялост. Аргументира се и с ТР № 3/27.03.2019г. по т.д.№ 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, че след
датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем се дължала законна лихва за забава
до датата на плащането, но никъде не било посочено, че е необходим подобен тип
индивидуализация. Предвид всичко гореизложено, счита, че върху претенцията му за
законна лихва не следвало да се дължи Държавна такса и не бил задължен да определя
периода и размера й на този етап от производството. Поради което смята, че не била налице
обоснована вероятност потребителят да е поставен в неравностойно положение спрямо него,
като кредитора, и моли настоящия въззивен съд да отмени обжалваните Разпореждания и да
постанови издаването на заповед за изпълнение за всички претендирани със заявлението му
суми, със законните последици от това.
Въззивният съд, след като обсъди оплакванията във всяка една от 2 бр.
отделни частни жалби, данните по първоинстанционното дело и
приложимите по казуса материалноправни и процесуални норми, счита за
установено и доказано следното :
Първоинстанционното производство е образувано по заявление по
чл.410 от ГПК от ,,Профи Кредит България“- ЕООД, гр. София, срещу А.С.А.
от ***, за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, като предмет
на въззивното обжалване е частта, с която се претендират сумата 691, 85 лв.
за възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги за периода от
25.12.2018г. до 27.08.2019г. и сумата 30 лв. за такси по тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането от 25.12.2018г. до 27.08.2019г. В
заявлението е посочено, че вземането произтича от Договор за потребителски
кредит между страните № **********/05.09.2018г. и Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги от същата дата. Кредитът бил
обявен за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението, за което
длъжникът бил уведомен, като поради неизпълнение на задължението на
заемополучателката/длъжница/ тя дължала на заявителя/кредитор/
включително и процесните две суми. С обжалваното Разпореждане РС е
отхвърлил заявлението в тази му част, с която заявителят/ч.въззивник/
,,Профи Кредит България“- ЕООД е поискало издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл.410 от ГПК за 691, 85 лв. за възнаграждение за
закупен допълнителен пакет от услуги за периода от 25.12.2018г. до
27.08.2019г. и 30 лв. за такси по тарифа за извънсъдебно събиране на
вземането от 25.12.2018г. до 27.08.2019г., като неоснователно, като е приел,
че споразумението за предоставяне на пакет допълнителни услуги
противоречи на нормите на чл.10а, ал.1 и 2 от ЗПК, тъй като се касаело до
действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита, а не до
допълнителни услуги по смисъла на чл.10, ал.1 от ЗПК, както и че тези клаузи
били нищожни поради противоречие със закона и добрите нрави, тъй като
въвеждали допълнителни разходи, недопустими по действащото
законодателство и надхвърлящи значително допустимите разходи по кредита.
По принцип, съгласно разпоредбата на чл.411 от ГПК, за да бъде уважено
искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от
ГПК/каквото е процесното/, заявлението трябва да е било редовно от външна
страна и да е отговаряло на законовите изисквания по чл.127, ал.1 и 3 и по
чл.128, т.1 и 2 от ГПК, да не е противоречало на закона или на добрите нрави,
да не се е основавало на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител и да не е било налице обоснована вероятност за това; длъжникът
да е имал постоянен адрес или седалище на територията на Република
България и да е бил с обичайно местопребиваване или седалище на
територията Република България съгласно чл.411, ал.2 от ГПК. Като в
конкретния случай настоящия въззивен съд приема, че в производството пред
РС са били налице пречките по чл.411, ал.2, т.2 от ГПК, тъй като искането за
присъждане на суми, съгласно клаузите на договора за потребителски кредит
относно уговореното възнаграждение за пакет за допълнителни услуги
очевидно противоречат на закона и на добрите нрави. Съгласно разпоредбата
на чл.10а, ал.1 от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, като разпоредбата
на 10а, ал.2 от ЗПК обаче забранява на кредитора да изисква заплащането на
такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Същевременно разпоредбата на чл.10а, ал.4 от ЗПК изисква видът,
размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъдат
ясно и точно определени в договора за потребителски кредит, като в
конкретия случай възнаграждението на кредитора за допълнителни услуги е
било определено общо за няколко различни услуги. А от друга страна, това
възнаграждение е било определено по размер и начислено на потребителя
предварително(в самото споразумението е посочено, че „става изискуемо с
подписване на споразумението“), въпреки уговореното му разсрочено
изплащане, макар да е дължимо само за възможността за предоставянето на
изброените в него услуги и без значение дали някоя от тези услуги ще бъде
използвана по време на действието на сключения между страните договор.
Също така с уговарянето на допълнително възнаграждение за допълнителни
услуги, в размер по- голям от този на главницата по договора за кредит, се
очевидно се заобикаля изричната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, засягаща
ограничение в размера на ГПР, поради което и предвид противоречието му с
императивни правни норми, споразумението за пакет от допълнителни услуги
на основание чл.21, ал.1 от 3ПК се явява нищожно. Въззивният съд намира,
че обсъдените клаузи носят всички белези на неравноправност по смисъла на
чл.143 от ЗЗП, понеже нарушават изискването за добросъвестност и създават
значително неравновесие между правата и задълженията на отделните страни
по договора, и констатираното противоречие с приложимите разпоредби на
ЗЗП и на ЗПК се явява основание спорните клаузи да се приемат за нищожни,
като неравноправни. В тази връзка въззивният съд счита, че изводите на РС
относно нормативно определената възможност за събиране от потребителя на
такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е
регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 от ЗПК са мотивирани,
законосъобразни и доказани, тъй като законът не допуска кредиторът да
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита по смисъла на чл.10, ал.2 от ЗПК. В
противоречие на императивното правило на чл.10, ал.4 от ЗПК
възнаграждението за допълнителни услуги е било определено общо
възнаграждение за няколко различни услуги, заплащането на това
възнаграждение от потребителя е предварително- дължимо само за
„възможността за предоставянето“ на изброените в него услуги и е без
значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на
действието на сключения между страните договор, с което се заобикаля
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК относно ограничението в размера на ГПР,
поради което на осн. чл.19, ал.5 и чл.21, ал.З от ЗПК тези клаузи се явяват
нищожни. Още повече, че съгл. чл.ЗЗ, ал.1 от ЗПК при забава на потребителя,
кредиторът има право само на законна лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, и всякакви противни уговорки/каквито са начисляването
на разходи- такси за извънсъдебно събиране на вземането/, са изцяло
нищожни, още повече, че тези така наречени „такси за извънсъдебно
събиране на вземането“ не са никакви такси за реални разходи, а на практика
представляват неустойки, чиято дължимост изцяло е свързана със забава на
длъжника. Ето защо предвид гореизложените съображения и на това правно
основание заявлението в тази му част законосъобразно е било отхвърлено от
РС с първото атакувано Разпореждане по съществото на заявлението.
А относно оставената без уважение Молба за поправка на ОФГ с
втората ч.жалба вх.№ 19833/28.07.2020г. от същия заявител против
постановеното в з.з. второ Разпореждане за поправка на ОФГ №
6245/10.07.2020г. по същото ч.гр.д., с което е било отхвърлено искането му за
поправка на ОФГ в Заповед за изпълнение на парично задължение №
814/11.06.2020г. по реда на чл.410 от ГПК то това ч.гр.д. 1841/2020г. по описа
на РС- Ст.Загора, като неоснователно- въззивният съд счита, че още в
мотивите на първоначалното си Разпореждане РС обосновано, пълно и
законосъобразно е посочил защо счита, че законната лихва следва да се
присъди от датата на подаване на заявлението в РС/10.06.2020г./, а не от по-
ранната претендирана дата на изпадане в забава- датата на настъпване на
предсрочната изискуемост/27.08.2019г./. В тази връзка въззивият съд изцяло
споделя виждането на първата инстанция/заповедния съд/, че при
претендирано обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение в
размер на законната лихва по чл.82- 86 от ЗЗД, за да се присъди такава, трябва
заявителят/ч.въззивник/ да е посочил в самото си Заявление пред РС точния
размер на това парично вземане, неговия краен период/какъвто липсва/ и
съответно да е внесъл дължимата за това ДТ/каквато не е налице/. Но в
процесния случай не се касае за парично обезщетение от непозволено
увреждане по смисъла на чл.45 във вр. с чл.84, ал.3 от ЗЗД, поради което, ако
РС беше уважил искането на заявителя за мораторна лихва, чийто размер е
неясен и ще следва да бъде определян впоследствие, би настъпила фактическа
и правна неопределеност на съдебния акт по отношение на вземания,
възникнали при искането за съдебна защита, което се явява процесуално
недопустимо. Още повече, че видно от издадената от РС Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.411 от ГПК № 814/11.06.2020г. в
полза на заявителя е била присъдена съответната законна лихва по чл.82- 86
от ЗЗД от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането,
която лихва е законна последица от подаването на заявлението и нейният
размер се определя едва от съдебния изпълнител/ДСИ или ЧСИ/ чак при
бъдещото евентуално събиране на паричното вземане.
Предвид всички гореизложени съображения въззивният ОС- Ст.Загора
счита, че и двете частни жалби се явяват поотделно напълно неоснователни и
недоказани, поради което следва да се оставят без уважение, като се
потвърдят изцяло атакуваните с тях две отделни Разпореждания на РС, със
законните последици.
С оглед изхода на въззивното дело, ч.жалбоподател следва сам да
понесе разноските, които е направил за това производство пред ОС.
Тъй като ч.въззивник не е внесъл своевременно пред
първоинстанционния съд дължимата ДТ- 15 лв. за втората си ч.жалба вх.№
19833/28.07.2020г. против постановеното в з.з. второ Разпореждане за
поправка на ОФГ № 6245/10.07.2020г. по същото ч.гр.д.№ 1841/2020г. по
описа на РС- Ст.Загора, той следва да бъде осъден да я заплати по приходната
сметка на ОС- Ст.Загора в обслужващата го „ЦКБ- АД“, клон Ст.Загора, в
полза на органите на съдебната власт ВСС- София съгл. чл.76, изр.1 във вр. с
чл.77 от ГПК.
Настоящото въззивно Определение е окончателно и не подлежи на по-
нататъшно обжалване пред по- горен съд съгласно императивната разпоредба
на чл.278,ал.4 във вр. с чл.280, ал.3 от ГПК.
Ето защо водим от горните мотиви и на осн. чл.272- 273 във вр. с чл.413
и във вр. с чл.410 от ГПК, въззивният ОС- Ст.Загора
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло постановените по ч.гр.д.№ 1841/2020г. по
описа на РС- Стара Загора 2 бр. Разпореждания :
1.Разпореждане № 5200/11.06.2020г. и
2.Разпореждане № 6245/10.07.2020г.
ОСЪЖДА ,,Профи Кредит България“- ЕООД, ЕИК- ********* със
седалище и адрес на управление в гр.София, бул.“България“ № 49, бл.53Е,
вх.В да заплати ДТ- 15 лв./петнадесет лева/ по приходната сметка на Окръжен
съд- Ст.Загора в „ЦКБ- АД“- клон Ст.Загора в полза на органите на съдебната
власт.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________