Решение по дело №377/2025 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/ във връзка с чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ срещу Решение № 241/18.12.2024г. по АНД № 948/2024г. по описа на Районен съд – Хасково, с което е отменен Електронен фиш /ЕФ/ № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата /ЗП/.

Изложени са съображения за отмяна на съдебния акт. Не се споделят доводите на ревизирания съд за противоречие на наложеното наказание с чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използването на определени инфраструктури. Моли решението да бъде отменено, а ЕФ – потвърден. Алтернативно се предлага съдът да измени размера на наложената имуществена санкция, в случай че приеме същата за несъразмерна на извършеното нарушение. Претендира разноски за две съдебни инстанции. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна.

Ответникът „Тракия бус“ ООД, се представлява в съдебно заседание от пълномощник – адв. С. П.. Моли съдебното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково, редовно призована, изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага оспореното решение да бъде оставено в сила.

Административен съд - Хасково, като прецени събраните по делото доказателства и твърденията на страните, прилагайки нормата на чл. 218 от АПК, приема следното от фактическа и правна страна:

Касационната жалба е депозирана в законоустановения срок от активно легитимирано лице срещу акт, който подлежи на оспорване, поради което същата е допустима.

Разгледана по същество, тя е неоснователна.

Решението на Районния съд е валидно и допустимо, доколкото същото е постановено по подадена в срок жалба срещу акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му.

Районният съд е установил, че на 01.03.2022г. в 08:16ч., от електронната система за събиране на такси чрез устройство № 2832 е засечено движение на ППС – автобус „Ивеко 49 Е 12“, с рег. № [рег. номер], с технически допустима максимална маса 5200, брой оси 2, екологична категория ЕВРО 3, без ремарке, по път I-5 км 300+026, в посока намаляващ км, като за същото изцяло не била заплатена дължимата пътна такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 ЗП. На основание чл. 187а, ал. 2, т. 3 във вр. с чл. 179, ал. 3б във вр. с чл. 102, ал. 2 от ЗДвП е издаден оспореният ЕФ, с който на дружеството ответник по касация е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 2500 лева, както и заплащане на съответната такса по чл. 10б, ал. 5 от ЗП в размер на 38 лева. Тази фактическа обстановка е установена въз основа на събрания и кредитиран от РС – Хасково доказателствен материал.

РС – Хасково отменя ЕФ, като приема че наложеното наказание противоречи на чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999г. Настоящата съдебна инстанция възприема изцяло доводите на ревизирания съд за отмяна на оспорения пред него ЕФ.

Не се оспорва в случая, че собственик на ППС е дружеството ответник по касация и, че на същото е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева. Видът на наложеното наказание и неговият размер са установени в чл. 179, ал. 3б ЗДвП, като предвиденият от законодателя размер е фиксиран и не е предвидена възможност за преценка предвид осъществилите се факти, т.е. не се прави разлика дали е налице изцяло или частично неплащане на дължимата по чл. 10, ал. 1, т. 2 от ЗП такса, нито дали това се дължи на умишлени действия и от кого са извършени те или в резултат на грешка и причините за проявата й, нито се съобразяват изминатото разстояние, какъв точно е размерът на дължимата пътна такса. При преценка осъществен ли е състав на нарушение и при определяне тежестта на наказанието, съответно – при преценка на елементите, които могат да бъдат отчитани при определянето на размера на наказанието, е водещ задължителният за държавите членки, както и за съда, принцип за пропорционалност /Решение на Съда от 22 март 2017 г. по съединени дела C-497/15 и C-498/15/. В случая този принцип е нарушен, вкл. и доколкото са налице съществени процесуални нарушения при издаването на ЕФ, коментирани по-горе.

Предвидено е от законодателя също - при установено движение по платената пътна мрежа, когато за съответното пътно превозно средство не е заплатена съответната такса по чл. 10, ал. 1 ЗП, водачът на ППС, неговият собственик или трето лице да може да заплати компенсаторна такса, в който случай същият се освобождава от административнонаказателна отговорност /чл. 10, ал. 2 ЗП/.

Съгласно Решение на Съда от 21 ноември 2024 г. по дело C-61/23 „член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, вкл. когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса “ с фиксиран размер“.

Следователно, предвиденият в чл. 179, ал. 3б ЗДвП фиксиран размер противоречи на член 9а от Директива 1999/62/ЕО поради неспазване на принципа за пропорционалност между конкретното нарушение и предвиденото за същото наказание. Националното право следва да остане неприложено. Недопустимо е съдът, приемайки, че безспорно е извършено нарушение, да наложи наказание в размер под установения от законодателя, ако такава възможност не му е предоставена. Не без значение е и фактът, че в случая е определена съответната такса по чл. 10б, ал. 5 ЗП, в размер на 133 лева, която сума е в значително по-нисък размер от определения на предвиденото наказание „имуществена санкция“, т.е. налице е безспорно несъразмерност на задължението и предвиденото наказание при неизпълнението му.

Доколкото направените от Районен съд – Хасково изводи съответстват на фактическата обстановка и не са налице основанията на чл. 63в от ЗАНН във връзка с чл. 348 от Наказателно-процесуалния кодекс, то съдът констатира, че постановеното съдебно решение следва да бъде оставено в сила /чл. 221, ал. 2 от АПК/.

С оглед изхода от спора в полза на ответника по касация се дължат разноски, представляващи адвокатското възнаграждение, уговорено с договор за правна защита и съдействие. По делото се представят доказателства за заплащането му в размер на 600 лв., който не се явява прекомерен, с оглед фактическата и правната сложност на делото и реално осъщественото процесуално представителство.

Така мотивиран, Административен съд – Хасково

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В Решение № 241/18.12.2024г. по АНД № 948/2024г. по описа на Районен съд – Хасково.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна Инфраструктура“ да заплати на „Тракия бус“ ООД разноски по делото в размер на 600 лв.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.