Р Е Ш Е Н И Е
град София, 20.05.2020 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на пети март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………. разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр. дело №4253 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила
е въззивна жалба от В.Г. срещу решение №2881 от 07.01.2019г., постановено по
гр.дело №29376/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 113-ти състав, в частта,
в която е отхвърлен предявения от В.Г. срещу Ф.С.Г. иск за съдебна делба по
отношение на движими вещи, както следва: 1./ телевизор марка «Сони»,
цвят – сребърен, 50 инча; 2./ телевизор марка «Сони», цвят – бял, 42 инча; 3./
телевизор марка «Сони», цвят – сребърен, 46 инча; 4./ хладилник «Аристон»; 5./
комплект дивани, естествена кожа, цвят – кафяв; 6./ правоъгълна стъклена маса;
7./ марка табуретка, шарен дисен – каре; 8./ кръгла помощна масичка; 9./ стенни
лампи, цвят – сребърен; 10./ килим от естествена кожа, цвят – кафяв, 5 броя;
11./ бар от стъкло и метал; 12./ бар столове – 2 броя; 13./ кръгла стъклена
маса; 14./ столове от кожа и дърво – 6 броя; 15./ шкаф с чекмеджета, дърво;
16./ двойно легло, МДФ; 17./ четирикрилен гардероб; 18./ нощни шкафчета, дърво
– 2 броя; 19./ тоалетка със стол МДФ; 20./ стоящо огледало; 21./ единично
легло, цвят – бяло и черно, МДФ; 22./ двукрилен гардероб, цвят бяло и черно,
МДФ; 23./ килим, цвят – тъмно червен, 2 броя; 24./ единично легло, цвят –
червен, МДФ; 25./ гардероб, цвят – червен, МДФ; 26./ нощно шкафче, цвят –
червен, МДФ; 27./ лаптоп, марка «НР»; както и в частта, в която е
осъдена В.Г. да
заплати по сметка на СРС сумата от 50.00 лв., дължима държавна такса, която се
дължи при отхвърляне на иска за делба на движимите вещи.
Във въззивна жалба са инвокирани
доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното съдебно
решение в обжалваната част. Твърди се, че първостепенният съд е допуснал
съществено процесуално нарушение на чл.4, ал.2 от ГПК като не е назначил
преводач на разпитания по делото свидетел В.Ц., която е македонски гражданин и
не разбира и говори български език, както и неправилно не е кредитирал
показанията й, без да се съобрази в факта, че същата има преки и непосредствени
впечатления относно местонахождението на процесните движими вещи. Поддържа се
още, че първостепенният съд е обосновал неправилен извод, че ответникът оспорва
наличието и придобиването на процесните движими вещи, предмет на иска за делба.
Твърди се, че ответникът оспорва единствено марката на процесните телевизори,
както и стойността на движимите вещи. По изложените съображения във въззивната жалба
се прави искане за постановяване на съдебен акт, с който да бъде отменено
първоинстанционното решение в обжалваната част и да бъде постановено друго, с
което да бъде уважен иска за делба по отношение на процесните движими вещи при
квоти на съсобственост между съделителите както са посочени в исковата молба. Претендира
присъждане на разноски.
Въззиваемата
страна - Ф.С.Г., чрез адв.Т.Т., депозира писмен отговор, в който взема становище
за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са доводи, че
първоинстанционното съдебно решение в обжалваната част е законосъобразно,
постановено при съвкупен анализ на събраните по делото доказателства и при
правилно прилагане на материалния и процесуалния закон. Поддържа се, че за
първи път във въззивната жалба се релевира довод, че разпитаният по делото
свидетел В.Ц., македонски гражданин, не разбира и владее български език, поради
което неоснователно се явява възражението на ищцата за допуснато от съда
процесуално нарушение на чл.4, ал.2 от ГПК.
Твърди се, че ответникът не е правил изявление за признаване на иска за
делба по отношение на процесните движими вещи, поради което правилно е прието
от първоинстанционния съд, че ищцата носи доказателствена тежест да установи
тяхното съществуване и местонахождение. Посочено е, че правилно първоинстанционният
съд, за да отхвърли предявения иск за делба по отношение на процесните движими
вещи, е приел, че ищцата не е доказала тяхното съществуване, съответно, че са
придобити по време на брака й с ответника. Моли съда да постанови съдебно
решение, с което да потвърди първоинстанционното съдебно решение в обжалваната
част.
Предявен е иск
от В.Г. срещу Ф.С.Г. с правно основание чл.34, ал.1 от ЗС, във фазата по допускане
на делбата по отношение на следните вещи: 1./ недвижими имоти, подробно индивидуализирани
по административен адрес, площ, граници; 2./ движими вещи, подробно
индивидуализирани по вид, модел, цвят и брой.
С оглед
постъпилата въззивна жалба предмет на въззивен контрол е постановеното съдебно
решение само в частта, в която е отхвърлен предявения иск за делба по отношение
на процесните движими вещи. В останалата част постановеният съдебен акт е
влязъл в сила като необжалваем.
Софийският
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция
не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението в
обжалваната част е и правилно, като на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за неоснователност на предявения от В.Г. срещу Ф.С.Г. иск с правно
основание чл.34, ал.1 от ЗС относно процесните движими вещи. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в
мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи и на основание чл.272 ГПК препраща
към тях. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с наведените във въззивната
жалба доводите съдът намира да посочи следното:
На първо място следва да се разгледат доводите във въззивната жалба за
допуснато процесуално нарушение от СРС във връзка с неизпълнение на законовото задължение на съда по чл.4, ал.2 ГПК за
назначаване на преводач на разпитания по делото свидетел В.Ц., която е
македонски гражданин и не разбира и говори български език. Така наведените
доводи настоящият състав счита за неоснователни и същите са без значение към
законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по
същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални
нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното
решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за събиране на
нови доказателства от въззивния съд, но в случая липсва основание за събирането
на такива пред въззивната инстанция. В съдебно заседание на 28.11.2018г., на
което е разпитана свидетелката В.Ц., същата е заявила пред съда, че разбира
български език. В случая никой от
участниците в съдебното производство вкл. и процесуалния представител на ищцата
не е поставил под съмнение разбираемостта на показанията й с оглед владеенето
на езика. Нормата на чл.4, ал.2 ГПК е ясна и касае лица, очевидно невладеещи
български език или такива, чието владеене на езика е поставено под съмнение в
рамките на самото извършване на процесуалните действия, в който случай съдът би
бил длъжен да назначи преводач. В случая не е налице основание да се приеме за допуснато от съда нарушение на
чл.4, ал.2 от ГПК. С оглед на което довода на ищцата за допуснато процесуално
нарушение от СРС, изложен в депозираната въззивна жалба се явява неоснователен.
На следващо място
неоснователен се явява доводът на въззивника, че ответникът не оспорва
съществуването и придобиването на процесните движими вещи, а само тяхната
стойност, предвид на което искът за делба се явява основателен. В случая противно
на поддържаното от въззивника ответникът, чрез процесуален представител изрично
е посочил в писмения отговор, както и в съдебно заседание, че оспорва
предявения иск за делба по отношение на процесните движими вещи. В този смисъл
е и изготвеният по делото доклад. За да се приеме, че искът да делба на движимите вещи е основателен, в тежест на ищцата е да установи, че същите съществуват към момента на
приключване на съдебното дирене, както и в чие държане се намират към същия
този момент. Разпоредбата на чл.344, ал.1, изр.2 ГПК съдържа
императивно изискване с решението по допускане на делбата да се посочи при кого
се намират движимите
вещи. В този смисъл решение №297/22.12.2014г. по гр.дело
№4004/2014г., на ВКС, I Г.О., решение №37/05.03.2015г. по гр.дело №4786/2014г. на
ВКС, I Г.О. и решение №64/22.07.2014г. по гр.дело №6757/2013г. на
ВКС, II Г.О., постановени по реда на чл.290 ГПК. След като
законът изисква и задължава съдът да постанови кой от съделителите държи движимите вещи, то следва да бъде установено наличието и
местонахождението им и към момента на допускане на делбата, което е в тежест на
претендиращия делбата. За установяване на обстоятелство, че вещите се държат от ответника, е разпитана свидетелката В.Ц., сестра
на ищцата, чийто показания дори и да бъдат кредитирани при условията на чл.172
от ГПК, от тях не би могло да се
установи фактът на съществуването на процесните вещи към момента на приключване на съдебното дирене. Това е така, тъй като в
дадените пред съда показания на
свидетелката не се съдържа конкретна
информация за
индивидуализиращите признаци /марка, модел, цвят, брой и др./ на движимите вещи,
за които сочи, че се намират в недвижимия имот. В хода на съдебното
производство пред първата инстанция други годни доказателства, от които се
установяват твърдяните от ищцата факти, не са ангажирани.
По горните аргументи въззивният съд счита, че ищцата в
хода на съдебното производство пред първата инстанция не е установила с
допустимите в закона доказателствени средства съществуването на процесните
движими вещи, съответно начина на тяхното придобиване, а именно, че същите са
придобити по време на брака й ответника и са били в режим на съпружеска имуществена
общност, прекратена с влязлото в сила решение за развод между страните, така и
тяхното и местонахождение към към
момента на приключване на съдебното дирене. Следователно правилно първостепенният
съд логически
последователно, аргументирано е
приел, че процесните движими вещи не могат да бъдат предмет на делбата между
страните и е отхвърлил предявения иск за делба по отношение на тях. Първоинстанционното съдебно
решение в обжалваната част като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
Съгласно чл.355 ГПК при обжалване на решението по допускане на делбата разноски не се присъждат, тъй като в него не е определена
стойността на дяловете, а присъждането на такива се извършва с решението по
извършване на делбата. Предвид на горното в настоящото производство съдът не
следва да се произнася по отношение на
сторените от страните разноски.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №2881 от 07.01.2019г., постановено по гр.дело №29376/2016г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 113-ти състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./