Р Е Ш Е Н И Е №
.......
гр. София, ...06.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-Д
въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и първи февруари
две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при секретаря Поля
Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Богданова в. гр. д. № 10473 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 200, постановено на 25.05.2016 г. по гр. дело № 28095/2014 г. по
описа на Софийски районен съд (СРС), IІ-ро ГО, 56-ти състав, са отхвърлени изцяло предявените
от „М.“ ООД срещу С.И.З. кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание
чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 15449,40
лева, представляваща 15 броя неплатени лизингови вноски по Договор за финансов
лизинг на автомобил № 2008-02-118А/29.02.2008 г. за периода от 30.11.2009 г. до
31.01.2011 г. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва за забава в
размер на 5704,26 лева, считано от падежа на първата просрочена вноска по
договора за финансов лизинг – 30.11.2009 г. Със същия съдебен акт са отхвърлени
и предявените от ищцовото дружество срещу ответницата искове с идентични правни
квалификации за заплащане на разходите, свързани с ползването на лизинговата
вещ, а именно: сума в размер на 522,46 лева, представляваща данък превозно
средство за 2010 г. и 2011 г.; сума в размер на 1641,50 лева, представляваща
задължителни премии по заскраховка „Каско“ за периода на покритие от 27.02.2010
г. до 26.02.2011 г.; сума в размер на 239,00 лева, представляваща
застрахователна премия по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за
периода на покритие от 25.02.2010 г. до 24.02.2011 г.; сума в размер на 400,00
лева, представляваща разходите за щети на лизинговия автомобил, и за заплащане
на мораторна лихва за забава върху така посочените суми, както следва: 294,16
лева – лихва за забава върху претендираната сума за заплатен данък за МПС (за периода от 30.03.2011 г. до 26.05.2014 г. относно данъка за 2010 г. и за
периода от 14.04.2011 г. до 26.05.2014 г. относно данъка за 2011 г.); 665,55 лева – лихва за забава върху претендираната сума за заплатени
застрахователни премии по застраховка „Каско“ за периода от 22.02.2010 г. до
26.02.2011 г.; 100,50 лева – лихва за забава върху претендираната сума за
заплатена застрахователна премия по задължителна застраховка „Гражданска
отговороност“ за периода от 22.02.2010 г. до 26.05.2014 г.
Ищецът по делото – „М.“ ООД – е обжалвал изцяло постановеният съдебен акт като
неправилен поради нарушение на материалния закон и необоснованост, въз основа
на което е направено искане същият да бъде отменен, а предявените искове да
бъдат уважени изцяло като основателни и доказани. В жалбата се посочва, че изводите
на районния съд за правната същност на договора за финансов лизинг, обосновали приложението
на кратката погасителна давност спрямо претендираните вземания, съответно –
отхвърлянето на исковите претенции, са неправилни. Въззивникът е изложил подробни
доводи, в които се твърди, че договорът за финансов лизинг е вид съглашение за
финансов кредит, разсроченото плащане по което не представлява изпълнение на
периодични платежи, а частично изпълнение при съгласие на кредитира да приеме
такова. Според жалбоподателя, тази същност на процесния договор предпоставя
неприложимостта на кратката погасителна давност спрямо претендираните вземания.
Сочи се още, че разходите, свързани с ползването на лизингования автомобил (за
данъци, застрахователни премии и възстановяване на щети) също се погасяват с
изтичането на петгодишна давност, а не с кратката такава, както е приела
първата инстанция, тъй като по своето естество те не представляват периодични
плащания. Спрямо претенциите с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД ищцовото
дружество твърди, че и за тях е приложима общата давност от пет години, предвид
акцесорния им характер спрямо обуславящите ги искове.
В законоустановения срок от въззиваемата страна – ответницата С.И.З.,
представлявана в производството от особен представител, не е постъпил отговор
на въззивната жалба.
Софийски градски
съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от страна с правен интерес, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата е редовна и процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си задължения, този
въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, като не
е нарушена императивна материалноправна норма. Относно релевираните в подадената жалба доводи за
неправилност и необоснованост на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд
намира следното:
Предвид изложените в исковата
молба твърдения, представените по делото доказателства и направените от ответника
оспорвания, правилно районният съд е отделил като безспорни между страните следните
обстоятелства: наличието на валидно сключен на 29.02.2008 г. между „М.“ ООД и С.И.З.
договор за лизинг на лек автомобил Suzuki Grand Vitara 5D
JLXA – SQ420JLXA с рег.
№ *******, наименован „Договор № 2008-02-118А за финансов лизинг на автомобил“;
фактическото предаване на лизингованата вещ на 29.02.2008 г. от лизингодателя
на лизингополучателя и ползването ѝ от последния до 25.02.2011 г., когато автомобилът
е върнат на лизингодателя, а договорът между страните – прекратен; размера на
претендираните като незаплатени до датата на прекратяването 15 броя лизингови
вноски, а именно 15449,40 лева; размера на разходите, извършени от ищцовото
дружество, свързани с ползването на автомобила – за данък върху превозното
средство за 2010 г. и 2011 г. в размер на 522,46 лева, за застрахователни вноски
и премии по застраховка „Каско“ в размер на 1641,50 лева при период на покрит
риск от 27.02.2010 г. до 26.02.2011 г. и по застраховка „Гражданска
отговорност“ в размер на 239,00 лева при период на покрит риск от 25.02.2010 г.
до 24.02.2011 г., и за щети, нанесени на лизингования автомобил при употребата
му от лизингополучателя в размер на 400,00 лева. Следователно, единствено с цел
изчерпателност трябва да се посочи, че по делото са безспорно установени всички
елементи, обуславящи принципната основателност на предявените искове. От една
страна, категорично са доказани валидно възникнало лизингово правоотношение
между страните и изпълнение на основното задължение на лизингодателя да предаде
по силата на договора лизингованата вещ на лизингополучателя, съответно – да
осигури свободното ѝ ползване от него. От друга страна, липсва
противопоставяне от ответника-лизингополучател срещу релевираните с исковата
молба твърдения за неизпълнение на задълженията му да изплаща уговореното
лизингово възнаграждение, да пази вещта и да заплати всички разходи, свързани с
ползването и поддържането ѝ. Изрично следва да се посочи, че с отговора
на исковата молба тези обстоятелства не са оспорени – релевирано е единствено
възражение за изтекла погасителна давност, а в откритото съдебно заседание по
делото особеният представител на ответницата не е направил възражения по
изготвения от съда доклад, в който описаните факти изрично са отделени като
безспорни между страните.
Въззивният съдебен състав
счита обаче, че процесният договор за лизинг, макар и наименован „финансов“, по
своята правна природа всъщност представлява оперативен лизинг. Действително,
елементите на възникналото между страните правоотношение отговарят на даденото
в чл. 1.2 от Общите условия на дружеството-лизингодател определение на
понятието „финансов лизинг“. То, обаче, се отклонява от законовата уредба на
този вид договор, уреден в разпоредбата на чл. 342, ал. 2 ТЗ, съгласно която по силата на
същия лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия,
определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу
възнаграждение. В разглеждания казус подобни уговорки между лизингодателя и
лизингополучателя и между лизингодателя и трето лице липсват. Фактът, че между
страните в процеса не е възникнало специфичното за финансовия лизинг правоотношение
с мандатен елемент, води до извод за сключен между тях договор за оперативен
лизинг (относно различията в правната природа на финансовия и оперативния
лизинг вж. постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 4 от 16.05.2013 г. по
т. д. № 439/2011 г. на ІІ-ро т. о. на ВКС, и Решение № 102 от 03.08.2010 г. по
т. д. № 897/2009 г. на ІІ-ро т. о. на ВКС). Ирелевантно за разграничаването характера
на лизинговия договор е обстоятелството, отчетено в общите условия именно като
критерий за това, дали собствеността върху лизингованата вещ ще премине върху
лизингополучателя след изтичането на срока на договора или не, тъй като
прехвърлянето на собствеността е допустимо и при двата вида лизинг, съобразно
чл. 342, ал. 3 ТЗ.
Така изложената
констатация за същността на процесния договор за лизинг цели прецизиране на
относимите към правния спор законови норми и съдебна практика, доколкото същият
гравитира единствено около въпроса кой давностен срок е приложим спрямо
претендираните от ищцовото дружество вземания. Предвид факта, че в случая се
касае за оперативен лизинг, безусловно и категорично възприето е становището за
приложението в тази хипотеза на кратката тригодишна давност. Аргументите в този
смисъл са обвързани със задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение
№ 3/2011 г. от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, относно понятието „периодични
плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, съгласно които то представлява
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими
вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви. Това определение, съобразено и с разпоредбата на чл.
347, ал. 2 ТЗ, съгласно която спрямо договора за лизинг се прилагат съответно
правилата на договора за наем, категорично обуславя извода, че задълженията за
заплащане на лизинговите вноски по оперативен лизинг имат периодичен характер и
се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Предвид изложеното и доколкото
ищецът претендира незаплатени от лизингополучателя вноски по договора, дължими
за периода от 30.11.2009 г. до 31.01.2011 г., а исковата молба е подадена на
26.05.2014 г., явно е, че към тази дата давността за същите е изтекла. Този
факт обуславя неоснователността на исковата претенция за тяхното заплащане,
както и на акцесорната такава за заплащане на мораторна лихва за забава върху
претендираната главница.
Следва изрично
да се отбележи, че дори процесният договор да имаше характера на такъв за
финансов лизинг, както твърди ищцовото дружество, приложимата към задълженията
за лизингови вноски по него давност отново би била кратката такава. Причината
е, че изложеното по-горе относно характера на лизинговите вноски по оперативен
лизинг като периодични плащания се отнася в пълна степен и за тези по
финансовия лизинг – в този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК
Решение № 16 от 09.05.2017 г. по гр. д. № 50185/2016 г. на І-во г. о. на ВКС.
Този въззивен
състав обаче не споделя становището на районния съд, че извършените от
лизингодателя разходи относно ползването на лизингования автомобил, които –
съгласно договора между страните – е следвало да бъдат заплатени от лизингополучателя,
също се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Кратката погасителна
давност е неприложима спрямо тях, тъй като те не представляват периодични
плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, доколкото липсва единен
правопораждащ ги факт и предварително определени интервали от време за
настъпване на падежа им. По тази причина, съобразно представените по делото
доказателства и с оглед липсата на оспорване от ответника на обстоятелството,
че дружеството-лизингодател е заплатило претендираните като разходи за
ползването на автомобила суми с общ размер 2802,96 лева, включващ данък върху превозното
средство за 2010 г. и 2011 г. в размер на 522,46 лева, застрахователни вноски и
премии по застраховка „Каско“ в размер на 1641,50 лева при период на покрит риск
от 27.02.2010 г. до 26.02.2011 г. и по застраховка „Гражданска отговорност“ в
размер на 239,00 лева при период на покрит риск от 25.02.2010 г. до 24.02.2011
г., и цена за отстраняване на щети, нанесени на лизингования автомобил при
употребата му от лизингополучателя, в размер на 400,00 лева, въззивната инстанция
приема така предявената искова претенция за изцяло основателна и доказана.
Съединеният с нея акцесорен
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва за
забава върху описаните суми обаче е неоснователен, доколкото спрямо претенциите
по него действително се прилага кратката тригодишна давност, предвид изричната
норма на чл. 111, б. „б“ ЗЗД (в този смисъл – постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 93
от 06.07.2010 г. по т. д. № 808/2009 г., І-во т. о. на ВКС).
Предвид изхода на
спора и с оглед обстоятелството, че въззиваемата страна е представлявана от
особен представител, разноски за тази инстанция могат да бъдат присъдени
единствено в полза на въззивника. С подадената от него въззивната жалба такива
са претендирани, като в откритото заседание по делото е представен и списък по
чл. 80 ГПК. Съдът, като съобрази обстоятелството, че са налични доказателства
за действителното им заплащане, счита, че така отправената претенция е
основателна и доказана за сумата от 326,15 лева, която представлява част от
сторените от дружеството разноски в производството съобразно уважената част от
исковите му претенции.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2,
т. 1 ГПК, тъй като разгледаният правен спор между страните е търговски такъв, доколкото
произтича от абсолютна търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 2, вр. чл.
1, ал. 1 ТЗ, а цената на отделните искове не надвишава сумата от 20000,00 лева.
По изложените
съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 200,
постановено на 25.05.2016 г. по гр. дело № 28095/2014 г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), IІ-ро ГО, 56-ти състав, в частта, с
която е отхвърлен предявеният от „М.“ ООД срещу С.И.З. осъдителен иск с правно
основание чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на разходи в
общ размер от 2802,96 лева, свързани с ползването на лек автомобил Suzuki Grand Vitara 5D JLXA – SQ420JLXA с рег. № ******* по силата
на сключен на 29.02.2008 г. Договор № 2008-02-118А за финансов лизинг на
автомобил, а именно – сума в размер на 522,46 лева, представляваща данък
превозно средство за 2010 г. и 2011 г., сума в размер на 1641,50 лева,
представляваща задължителни премии по застраховка „Каско“ за периода на покритие
от 27.02.2010 г. до 26.02.2011 г., сума в размер на 239,00 лева, представляваща
застрахователна премия по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“
за периода на покритие от 25.02.2010 г. до 24.02.2011 г., и сума от 400,00
лева, представляваща разходите за щети на лизинговия автомобил марка „Сузуки“,
модел „Grand Vitara“ 2.0 5D JLXA, с рег. № *******,
възстановени от ищеца, като вместо това
постановява:
ОСЪЖДА С.И.З.,***, да заплати на „М.“ ООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД сумата от 2802,96 лева (две хиляди осемстотин и два лева и деветдесет и шест
стотинки), представляваща разходи, свързани с
ползването на лек
автомобил Suzuki Grand Vitara 5D JLXA – SQ420JLXA с рег. № ******* по силата
на сключен на 29.02.2008 г. Договор № 2008-02-118А за финансов лизинг на
автомобил, а именно – сума в размер на 522,46 лева, представляваща данък
превозно средство за 2010 г. и 2011 г., сума в размер на 1641,50 лева,
представляваща задължителни премии по застраховка „Каско“ за периода на
покритие от 27.02.2010 г. до 26.02.2011 г., сума в размер на 239,00 лева,
представляваща застрахователна премия по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“
за периода на покритие от 25.02.2010 г. до 24.02.2011 г., и сума от 400,00
лева, представляваща разходите за щети на лизинговия автомобил марка „Сузуки“,
модел „Grand Vitara“ 2.0 5D JLXA, с рег. № *******,
възстановени от ищеца.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 200, постановено на 25.05.2016 г. по гр.
дело № 28095/2014 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), IІ-ро ГО, 56-ти състав, в останалата му
част, с която са отхвърлени като неоснователни предявеният иск с правно
основание чл. 345,
ал. 1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на
сумата от 15449,40 лева, представляваща 15 броя незаплатени лизингови вноски по
Договор
№ 2008-02-118А за финансов лизинг на автомобил, и
исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сумата от 5704,26
лева, представляваща мораторна лихва за забава върху претендираната като
дължима сума за незаплатени лизингови вноски, и за присъждане на сумата от
1060,21 лева, включваща мораторна лихва в размер на 294,16 лева, считано от
30.03.2011 г. до 26.05.2014 г. /за данъка за МПС за 2010 г./ и считано от
14.04.2011 г. до 26.05.2014 г. /за данъка за МПС за 2011 г./, мораторна лихва в
размер на 665,55 лева за периода от 22.02.2010 г. до 26.05.2014 г., начислена
върху сумата от 1641,50 лева, представляваща застрахователни премии по
застраховка „Каско“ за периода на покрит риск от 27.02.2010 г. до 26.02.2011
г., и мораторна лихва в размер на 100,50 лева, считано от 22.02.2010 г. до
26.05.2014 г., начислена върху главницата от 239,00 лева, представляваща
застрахователна премия по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“ за периода на покрит риск от 25.02.2010 г. до 24.02.2011 г.
ОСЪЖДА С.И.З.,***, да
заплати на „М.“ ООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 326,15 лева (триста
двадесет и шест лева и петнадесет стотинки), представляваща
направени във въззивното производство разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
съобразно уважената част от исковите претенции.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.