Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 10.11.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети октомври през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 3398 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 10.10.2019г.,
постановено по гр.д. № 75216/2018г. на СРС, ГО, 48 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД за
признаване за установено по отношение „Т.С.“ ЕАД, че ответникът П.К.М. дължи
следните суми: сумата от 580, 82 лева представляваща стойност на доставена
топлинна енергия през периода от м.05.2013г. до м.01.2016г. в недвижим имот – търговски
обект - магазин, находящ се в гр. София, жк “******,
абонатен номер 370662 и сумата от 41, 56 лева, представляваща стойност на
извършена услуга дялово разпределение за периода от м.05.2013 до м.01.2016г., ведно
със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до окончателното изплащане, с която сума ответникът се е
обогатил неоснователно за сметка на ищеца. Със същото решение са отхвърлени
предявените искове с правно основание чл 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на сумата от 132, 10 лева - мораторна лихва за периода от
01.10.2014г. до 27.09.2017г. върху главницата за доставена топлинна енергия и
за сумата от 9, 65 лева – мораторна лихва за периода от 01.10.2014г. до
27.09.2017г. върху главницата за дялово разпределение.
Срещу решението,
в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника П.К.М., в която са изложени възражения за
недопустимост на първоинстанционното рещение и е направено искане за неговото
обезсилване. Конкретно се поддържа, че предявените в производството по чл. 422,
ал. 1 от ГПК искове не са идентични с вземанията, претендирани в подаденото
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК. Твърди се, че заявителят е претендирал главница в размер на 622, 38
лева за дължими месечни суми за топлинна енергия по изравнителна сметка от
31.08.2014г. за периода от м.08.2013г. до м.04.2014г. и по изравнителна сметка
от 30.10.2014г. за периода от м.05.2013г. до м.04.2014г., а с исковата молба са
заявени претенции в същия размер, но за различен период – от м.10.2014г. до
м.01.2016г. В хода на висящото исково производство, “Т.С.” ЕАД е уточнила
началния срок на претенцията, като е посочила, че главницата е начислена за
периода от м.05.2013г. до м.01.2016г. Жалбоподателят обаче счита, че дори и
след допуснатото уточнение, ищецът продължава да претендира главница за друг
период, различен от посочения в заявлението по чл. 410 от ГПК, поради което се
налага извод, че се претендира право, различно от това което е било предмет на
заповедното производство. По тези съображения счита обжалваното решение за
недопустимо. В условията на евентуалност се излагат оплаквания за допуснати от
първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на формираните изводи. Твърди се, че предявените
искове се основават на нормата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, а съдът ги е разгледал
като искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, видно от посоченото в
мотивите на първа страница на решението. На следващо място, счита, че
първоинстанционният съд е приложил отменена материално-правно норма, като е
извел пасивната материална легитимация на ответника въз основа на § 1, т. 43 от
ДР на ЗЕ, отменен от 17.07.2012г. Изложени са и оплаквания относно правилността
на изводите на СРС, че въззивникът е потребител на топлинна енергия за
стопански нужди. Напротив, счита, че от събраните по делото доказателства се
установява, че П.М. е потребител на топлинна енергия за битови нужди, тъй като
е физическо лице, което ползва топлинна енергия за собствени битови нужди за
обект в сграда в режим на етажна собственост, като съгласно ЗЕ без значение е
какво е предназначението на топлоснабдения имот. Приемайки неправилно, че
ответникът е потребител на топлинна енергия за стопански нужди, е направен
извод за основателност на иска по чл. 59 от ЗЗД. Ако беше съобразено
обстоятелството, че въззивникът е потребител на топлинна енергия за битови
нужди, СРС не би достигнал до тези крайни изводи. Поддържа се, че П.М. и ищцовото дружество са страни по валидно възникнало
облигационно правоотношение по реда на чл. 153 от ЗЕ по договор за доставка на
топлинна енергия, поради което предявеният иск за неоснователно обогатяване следва
да се отхвърли, тъй като е субсидиарна форма на защита. Оспорват се изводите на СРС и в частта относно
предявения иск за цената за услуга дялово разпределение, като въззивникът
твърди, че съдът е разгледал тази претенция на договорно основание, а не според
заявените фактически твърдения в исковата молба. В жалбата са развити и
съображения за необоснованост на първоинстанционното решение, тъй като без да
са събрани доказателства по делото, съдът приема за доказан предявеният иск по
размер. Обръща внимание на факта, че поставената към вещото лице задача по
техническата експертиза е за установяване обема на доставената топлинна енергия
за периода от м.10.2014г. до м.01.2016г. Независимо от това съдът е приел, че
ищецът е ангажирал доказателство за обема на потребената топлинна енергия и за
периода от м.05.2013г. до м.09.2014г. и е уважил предявените искове в цялост.
По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част
и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – “Т.С.”
ЕАД, е подал отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно
изложени съображения. Счита, че предявената претенция е индивидуализирана по
основание, размер и период, и същата е идентична с тази, предмет на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
Поддържа, че първоинстанционният съд се е произнесъл по исковете на заявеното
правно основание и възраженията на жалбоподателя в тази връзка били
неоснователни. Навежда подробни доводи, че ответникът е потребител на топлинна
енергия за стопански нужди, тъй като определящо при формиране на този извод е предназначението
и описанието на имота в акта за придобиването му. В случая предмет на договорът
за покупко-продажба е самостоятелен обект – магазин, което обстоятелство води
до еднозначен извод, че това е търговски обект. Без значение бил фактът, че
собственикът на имота е физическо лице, а обектът се намира в сграда в режим на
етажна собственост, поради което счита за неоснователни доводите на ответника
за съществуването на облигационно правоотношение по договор за продажба на
топлинна енергия, възникнало по реда на чл. 153 от ЗЕ. По тези съображения е
направено искане за потвърждаване на решението в обжалваната му част.
Третото лице-помагач – “Т.С.” ЕООД не изразява становище по
въззивната жалба.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с
правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане
в полза на ищеца, с източник – неоснователно обогатяване.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материално
правни норми.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
ответникът е собственик на процесния имот, чието предназначение е за извършване
на търговска дейност. По тези съображения е направен извод, че в хипотезата на
доставяне на топлинна енергия в обекта, правоотношението между доставчика и
потребителя се развива съобразно правилото на чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ за
продажба за стопански нужди. Посочено е, че липсата на сключен договор в
законоустановената писмена форма за действителност, води до извод, че
източникът на облигационно правоотношение между страните е неоснователното
обогатяване. Съдът е кредитирал заключението на съдебно-техническата
експертиза, както и ангажираните писмени доказателства, въз основа на които е
направил извод за основателност на предявените главни искове в цялост.
Претенциите за обезщетение за забава са отхвърлени, тъй като не са ангажирани
доказателства за поставяне на ответника в забава.
Неоснователни са наведените от въззивника възражения
за недопустимост на обжалваното решение. Противно на твърденията на ответника,
първоинстанционният съд се е произнесъл по претенция, която е идентична със
заявената в заповедното производство. Вземането е индивидуализирано в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК по размер, основание и период, както следва: главница за доставена
топлинна енергия в имота в размер на 580, 82 лева, дължима за периода от
м.10.2014г. до м.01.2016г. и за периодите, посочени в изравнителна сметка от
31.08.2014г. /а именно за периода от м.08.2013г. до м.04.2014г./ и по
изравнителна сметка от 30.10.2014г. /а именно за периода от м.05.2013г. до
м.04.2014г./, т.е. заявителят е претендирал парично вземане за периода от
м.05.2013г. до м.01.2016г. За същите периоди се претендира и сумата за услуга
дялово разпределение в размер на 41, 56 лева. Заповедта за изпълнение по чл.
410 от ГПК е издадена за посочените главници и за претендираните периоди: за
главница за доставена топлинна енергия в размер на 580, 82 лева за периода от
м.05.2013г. до м.01.2016г. и стойност на услугата дялово разпределение в размер
на 41, 56 лева за периода от м.05.2013г. до м.01.2016г. В исковата молба,
подадената по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, ищецът е заявил претенция за
главници, дължими за периода от м.10.2014г. до м.01.2016г. В проведеното на
10.07.2019г. публично съдебно заседание първоинстанционният съд е допуснал
уточнение на предявените искове за главница съгласно изявлението на
процесуалния представител на ищцовото дружество, че периодът на главниците,
които се претендират по исковата молба, е посоченият в издадената заповед за
изпълнение, а именно – м.05.2013г. до м.01.2016г. Първоинстанционният съд се е
произнесъл по основателността на претенциите за същия период. Този период се
поддържа и във въззивното производство, което е изрично заявено в уточнителна молба от ищеца и настоящият съдебен състав е
допуснал така направеното уточнение в проведеното публично съдебно заседание на
15.10.2020г.
С оглед изложеното се налага извод за неоснователност
на възражението на въззивника за липса на идентичност между вземанията, предмет
на издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, и
тези, за които са предявени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК установителни
искове с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Не се установяват наведените от жалбоподателя доводи
за недопустимост на първоинстанционното решение при твърдения, че съдът се е произнесъл
по непредявен иск. Според изложените в обстоятелствената част и петитума на
исковата молба, претенцията за главница е предявена за установяване
съществуването на вземане за обезщетение от неоснователно обогатяване, при
фактическо твърдение за липса на сключен между страните писмен договор за
доставка на топлинна енергия в обект, използван за стопански нужди, като
ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, спестявайки си разходите за
заплащане на стойността на ползваната през исковия период топлинна енергия в
процесния имот. С оглед така очертания предмет на делото, правилно
първоинстанционният съд е квалифицирал заявените права като такива с правно
основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. В постановеното съдебно
решение съдът се е произнесъл по предмета, за който е бил сезиран, като е
формирал своите изводи с оглед фактическия състав на приложимата
материално-правна норма. Действително, на първа страница на решението е
посочено, че са предявени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД. Настоящият съдебен
състав счита, че се касае не до порок на съдебното решение, а до допусната
техническа грешка, която не е намерила отражение при формираните на изводите на
съда относно основателността на искове на предявеното от ищеца основание, т.е.
при съобразяване на заявения като правопораждащ претенцията юридически факт.
Съгласно разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД всеки, който се
е обогатил без основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което
се е обогатил до размера на обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал.1 от ЗЗД
възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. С
тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от
едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други
текстове на закона.
Фактическият състав на неоснователното обогатяване по
чл. 59 ЗЗД съдържа следните елементи – 1/. имуществено разместване в
патримониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил
за сметка на ищеца; 2/. връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на
ответника, която произтича от общи факти, породили обогатяването и
обедняването; 3/. липса на правно основание за имущественото разместване; 4/.
липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.
В конкретния случай твърдяното имуществено разместване
се свежда до установяване от страна на ищеца при пълно и главно доказване на
обедняването му до размера и количеството на доставената на ответника през
исковия период топлинна енергия, обогатяването на ответника чрез консумирането
на тази енергия и спестяване на разходи за нейното овъзмездяване, както и
наличието на връзка между обогатяването и обедняването – че топлинната енергия
е доставяна до имот на ответника при липса на валидно основание за това
имуществено разместване в отношенията между двете страни. Следователно,
основателността на предявения иск се предпоставя от установяването на следните
факти: 1/. реално доставена топлоенергия за небитови нужди за процесния имот;
2/. реално ползване, в смисъл на обитаване на имота от ответника, за който се
твърди да е доставяна топлинна енергия.
Имуществените облаги се изразяват в увеличаване на
актива на имуществото на обогатения, в намаляване на неговите пасиви или
спестяване на обогатения на някои разходи, които той е трябвало да понесе. В
последната хипотеза спестяването на разходи води до обогатяване в случай, че
разходите са били необходими и ответникът по иска с правно основание чл. 59 от ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество, без да съществуват
изгледи за тяхното връщане /решение № 587/01.11.2010г. по гр.д. № 941/2009г. на
ВКС, ГО, ІV ГО/. В настоящия случай ищецът твърди, че ответникът си е спестил
разходи за доставената и ползвана от него топлинна енергия в процесния имот, на
който е собственик. По делото не е спорно обстоятелството, а и това се
установява от представения договор за покупко-продажба на недвижим имот от
12.06.2007г., обективиран в нотариален акт № 163, том II, рег. № 2751, дело № 362 ог 2007г., че ответникът е
придобил правото на собственост върху процесния имот, представляващ магазин №
4, находящ се в гр. София, жк “Младост 1”, партер.
Отношенията между топлопреносното
предприятие и клиентите на топлинна енергия за небитови нужди през процесния
период се уреждат от Закона за енергетика. Съгласно чл. 149, ал. 1 от ЗЕ, в редакцията,
релевантна за процесния период, продажбата на топлинна енергия се осъществява
въз основа на писмени договори при общи условия. В случаите, в които страна е
клиент на топлинна енергия за битови нужди, договорът между него и доставчика
на топлинна енергия се счита за сключен при публично оповестените общи условия
с конклудентни действия - по арг. от чл. 150 от ЗЕ. Когато обаче
топлинната енергия се продава на клиент за небитови нужди, който съгласно
легалната дефиниция на това понятие, дадена в § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ, ред. ДВ,
бр. 54 от 2012г., в сила от 17.07.2012г., е този, който купува топлинна енергия
с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди за небитови нужди, законът предвижда това
да се осъществява въз основа на писмени договори при общи условия, сключени
между топлопреносното предприятие и клиентите за небитови нужди.
Регламентираната в императивна материалноправна норма на 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ специална форма за сключване на
договора за продажба на топлинна енергия между топлопреносното предприятие и
клиентите за небитови нужди води до извода, че тя е форма за действителност на
сделката.
В случая ответникът и въззивник в
настоящото производство има качеството на небитов клиент на топлинна енергия по
смисъла на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ, поради
което и за да е действителен сключеният от него договор за продажба с топлопреносното предприятие, трябва да се установи, че е
спазена предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ писмена форма. Този извод следва както
от представените по делото доказателства относно нуждите, които задоволява
имотът на ответника, така и от анализа на дефинитивните разпоредби на понятията
за "небитов клиент" и "битов клиент", който съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ е клиент, който купува електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови
нужди. От анализа на двете дефинитивни разпоредби от ДР на ЗЕ, както в отменената редакция на
закона - § 1, т. 42 и т. 43, така и в действащата, следва, че законодателят е използвал
като критерии при дефиниране и разграничаване на понятията: вида правен субект
/физическо или юридическо лице/, и нуждите, за които той ползва/купува енергия
/битови - за домакинството си, или небитови - по арг. на противното, такива
които не задоволяват битови нужди/. Определящи са нуждите, за които се
ползва/купува енергия. Очевидно, че в настоящия случай обектът - магазин -
задоволява небитови нужди, а именно стопански такива по смисъла на посочените
норми. Дефинираните с двете обсъждани правни норми легални понятия, обаче не
обхващат изчерпателно всички възможни случаи в практиката. В настоящото
производство не се спори, че между главните страни не е бил сключван договор за
продажба на топлинна енергия за процесния период в предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ писмена форма, поради което помежду им
не е възникнало валидно облигационно правоотношение за продажба на топлинна
енергия за небитови /стопански/ нужди. С оглед изложеното релевираните от
въззивника доводи за неоснователност на предявения иск, тъй като между страните
по делото съществува договорно правоотношение и претенцията следва да се заяви
като иск за реално изпълнение, са неоснователни.
При липсата на възможност
топлопреносното предприятие да търси стойността на доставената топлинна енергия
на договорно основание, същото разполага с правата по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, в който
законодателят е предвидил, че всеки, който се е обогатил без основание за
сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера
на обедняването. При формирането на този извод първоинстанционният съд е
съобразил както действащата към процесния период нормативна уредба - § 1, т. 33
а от ДР на ЗЕ /нова - ДВ, бр. 54 от 2012г., в сила от 17.07.2012г./, даваща дефиниция на понятието “небитов клиент”, така и действащата към
придобиване на собствеността върху търговския обект разпоредба на § 1, т. 43. /изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от 2006г., в сила от 08.09.2006г., отм. - ДВ, бр. 54 от 2012г., в сила от 17.07.2012г./, определяща понятието “Потребител на
енергия или природен газ за
стопански нужди” като физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара
за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природенгаз
за стопански нужди, както и лица на издръжка
на държавния или общинския бюджет.
Първоинстанционният съд не е допуснал нарушение
на съдопроизводствените правила като е изследвал измененията в нормативната уредба, настъпили от релевантния
момент, а именно от датата на
придобиване от страна на ответника
на качеството на “потребител за стопански нужди”,
считано от сключване на договора
за покупко-продажба на 12.06.2007г. По тези съображения релевираните от въззивника доводи в тази връзка са
неоснователни.
За установяване факта на предоставяне на
топлинна енергия в обема, съответстващ
на претендираната стойност, от първоинстанционния съд е прието заключение на
вещото лице по съдебно-техническата експертиза, съгласно което количеството топлинна енергия, постъпило в
топлоснабдената сграда, се отчита чрез т.нар. общ топломер, монтиран в
абонатната станция на сградата, който е бил преминал метрологични проверки и е
изправен. Сградата е била непрекъснато топлоснабдена през процесния период като
технологичните разходи от абонатната станция са били отчислявани за сметка на
ищеца. Посочено е, че общото количество на отдадената от сградната инсталация топлинна енергия е определяна за
сградата на етажната собственост като част от общото количество топлинна енергия за отопление на
етажната собственост. Делът на процесния имот в това количество е определен
според съотношението на пълния му отопляем обем в размер на 45 куб. м. към
пълния отопляем обем на сградата по проект. В заключението е посочено още, че
дяловото разпределение за имота е извършвано в съответствие с действащата през
исковия период нормативна уредба. Вещото лице е имало за задача да установи
какъв е размера на дължимите суми за топлинна енергия за периода от м.10.2014г.
до м.01.2016г., като в заключението е посочено, че този размер е общо 538, 44
лева с включени изравнителни сметки. В мотивната част на заключението обаче са
посочени стойностите на начислената топлинна енергия в имота за целия
отоплителен период от м.05.2014г. до м.01.2016г., тъй като изравнителните
сметки са издавани за тези периоди. Установява се, че според изготвените
изравнителни сметки и издадените фактури за имота, реално потребената /след
извършен отчет на уредите/ от ответника топлинна енергия за периода от
м.05.2014г. до м.01.2016г. е в размер на 542, 36 лева. Доколкото ответникът не
е оспорил заключението на съдебно-техническата експертиза и с оглед
обстоятелството, че същото е пълно, ясно и обективно изготвено, се налага
извод, че същото следва да се кредитира. В този смисъл съдът приема за
установено, че за периода от м.05.2014г. до м.01.2016г. потребената от
ответника в процесния имот топлинна енергия възлиза на сумата от 542, 36 лева.
При определяне размера на дължимата сума
за периода по двете изравнителни сметки, съответно - по изравнителна сметка от 31.08.2014г.,
издадена за периода от м.08.2013г. до м.04.2014г. и по изравнителна сметка от
30.10.2014г., издадена за периода от м.05.2013г. до м.04.2014г.,
първоинстанционният съд е съобразил представените по делото извлечения и общи
фактури, и е приел, че претенцията е основателна в пълен размер. В този смисъл
са неоснователни релевираните от въззивника доводи за необоснованост на
формираните от първоинстанционния съд изводи за основателност на претенцията,
тъй като не били ангажирани доказателства за стойността на потребената топлинна
енергия в периода от м.05.2013г. до м.05.2014г. Напротив, както бе посочено,
СРС е съобразил приложените писмени доказателствени средства и е достигнал до
извод, че предявените искове са основателни за пълните предявени размери. Настоящият
съдебен състав като съобрази, че на етапа на въззивното производство ответникът
не оспорва изрично обема на доставената в имота топлинна енергия в периода от
м.05.2013г. до м.05.2014г. /оплакванията му са свързани с твърдението, че
ищецът не е ангажирал доказателства за този период/, намира, че за определяне
стойността на същата следва да съобрази представеното към исковата молба
извлечение от сметката /партидата/ на ответника за начислените суми за топлинна
енергия и за услугата дялово разпределение. В същото е посочено, че съобразно
издадената изравнителна сметка от 31.08.2014г., дължимата от потребителя сума е
в размер на 27, 68 лева, а по изравнителната сметка от 31.10.2014г., дължимата
сума е в размер на 10, 79 лева. С оглед изложеното се налага извод, че
неплатената от ответника сума за доставената в имота топлинна енергия за
исковия период е в общ размер на 580, 82 лева, от които – за периода от
м.05.2013г. до м.04.2014г., включително – 38, 47 лева по двете процесни
изравнителни сметки /27, 68 лева + 10, 79 лева/ и за периода от м.05.2014г. до м.01.2016г.
– 542, 35 лева.
Като е достигнал до същите крайни изводи,
първоинстанционният съд е постановил правилно решение в частта по иска за
главница за топлинна енергия.
По отношение на претенцията за стойността за услугата
дялово разпределение:
На следващо място с договор №
227/18.10.2001г. между "Т.С." ЕООД и етажната собственост на
сградата, в която се намира процесният магазин, дружеството се е задължило да
извършва услугата дялово разпределение на топлинна енергия. Договорът е сключен
за срок от 5 години и включва клауза за автоматично продължаване. Към договора
е приложен протокол от 10.08.2001г. от общо събрание на етажната собственост,
на което е взето решение за сключването на договора. Отношенията между ищцовото
дружество и третото лице-помагач относно извършването на дялово разпределение
на топлинна енергия в сградата се
уреждат от представения договор от 18.10.2001г. за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия
по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ.
Обстоятелството, че за процесния период дяловото разпределение е извършвано от
“Т.С." ЕООД се потвърждава и от заключението на вещото лице по
техническата експертиза.
Към главницата за стойност на
незаплатена топлинна енергия следва
да се добавят дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово
разпределение, които според представеното
извлечение от сметка /която не се оспорва на етапа на въззивното производство/ са
в общ размер от 41, 56 лева. Съобразно разпоредбата на чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334/06.04.2007г.
за топлоснабдяването /отменена с Наредба № Е-РД-04-1 от 12 март 2020г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 25
от 20.03.2020г., но действаща към процесния период/,
услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сграда - етажна собственост е възмездна. Със спестените
разноски за такса за дялово разпределение в общ размер на 41, 56 лева ответникът
се е обогатил, а ищецът е обеднял.
Неоснователни са наведените от
въззивника доводи за недопустимост на обжалваното решение в тази част при
твърдения, че първоинстанционният съд се е произнесъл по иск за реално
изпълнение на договорно задължение, а не по предявения иск за неоснователно
обогатяване със сумата за услуга дялово разпределение. В случая предявените
претенции за главници, в това число и за такса за услугата дялово
разпределение, са с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. СРС се е произнесъл
съобразно предмета на спора, като е разгледал предявените искове за главници на
основанията, претендирани от ищцовото дружество.
По изложените съображения исковете с
правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД са основателни. Като е достигнал до
същите изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което
следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане, на
въззиваемата страна следва да се присъдят направените пред СГС разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на
всеки един от обективно кумулативно съединените искове настоящото решение не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 240327 от 10.10.2019г.,
постановено по гр.д. № 75216/2018г. по описа на СРС, ГО, 48 състав, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА П.К.М., ЕГН **********,*** да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ********, седалище и адрес на управление *** Б, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК направените разноски във въззивното
производство в размер на 100 /сто/ лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - "Т.С." ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.