Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 29.10.2021
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Божидар Стаевски
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5260 по описа за 2021 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 16.11.2020 год., постановено
по гр.дело №27820/2020 год. по описа на СРС, ГО, 168 с-в, е признато за незаконно
и е отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на Т.М.И.,
извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ със Заповед №ЗУЧР-020 от
05.05.2020 год. на председателя на Националния съвет на Б.С.П.и на основание
чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението
длъжност „Г. е.“ в „О.Д.“ на специализираната администрация на Националния
съвет на Б.С.П., като ответникът Б.С.П.е осъден да заплати, както следва: на
ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер
на 1 200 лв. и по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 100
лв. – държавна такса.
Срещу решението
е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника Б.С.П..
Жалбоподателят поддържа, че за да бъде законосъобразно прекратяването на
трудовото правоотношение в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ били
необходими следните елементи, установяването на които било в тежест на
работодателя: 1/ наличие на намаляване на обема на работа, като реален и
обективен факт; 2/ намаляването да е свързано с изпълняваните от служителя
трудови функции; 3/ съответно премахването на съответната щатна длъжност да
обусловено от намаления обем на работа и 4/ да е извършен подбор съобразно
изискванията на чл. 329 КТ или че такъв не е бил задължителен /за съкратената
длъжност не са били налице повече от една щатни бройки или всички щатни бройки
да са били съкратени/. В случай по делото било установено, че между страните
било възникнало безсрочно трудово правоотношение за процесната длъжност. Това
правоотношение било прекратено със Заповед №ЗУЧР-020 от 05.05.2020 год. на
председателя на Националния съвет на Б.С.П.на основание намаляване на обема на
работа, изразяващо се в свиване обема на служебната дейност в резултат на
въведеното извънредно положение в страната и намаляване на държавните субсидия
за партиите на един лев от 01.06.2019 год. до 31.12.2019 год., както и
решението на Народното събрание, отразено в § 35 на ПЗР на ЗИД на Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, според което за
времето от 13.03.2020 год. до отмяната на извънредното положение държавната
субсидия по ЗПП не се начислява и не се дължи, а изплащането на първата част от
субсидията се отлага до 30.06.2020 год., както и че са прекратени външно
партийни прояви и взаимодействието с местните организации за подготовката и
провеждането на конференции, събрания и заседания на общинските и областните
съвети и необходимостта от командироване на служители за организационна и
методическа помощ на общинските /районни/, областни и градски съвети на
партията. Първоинстанционният съд правилно бил приел, че горепосочените
обстоятелства са общоизвестни. Същевременно неправилно бил счел, че не било
доказано по несъмнен начин как тези факти се отнасяли пряко до заеманата от
ищцата длъжност, респ. на нейната работа. В случая било установено, че било налице
намаляване на обема на работа при ответника, което се разпростирало и върху
упражняваната от ищцата трудова функция. Ето защо моли обжалваното решение да
бъде отменено, а исковете – отхвърлени.
Ответницата
по жалбата Т.М.И. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че по делото не е
доказано наличието на намаляване на обема на работа, което да е съотносимо към
трудовата дейност, извършвана от ищцата, както и че намаляването е в обем,
даващ основание на работодателя да намали броя на служителите, изпълняващи
съответната трудова функция. Намаляването на държавната субсидия или отлагането
на нейното изплащане не можело да има връзка с обема на работа на ответника.
Видно било от представеното щатно разписание към 01.05.2020 год., че на
заеманата от ищцата длъжност били работили 22 служители. Липсвали доказателства
на колко от тези служители било прекратено трудовото правоотношение поради
намаляване на обема на работа. В този случай – когато при намаляване на обема
на работа се премахват част от бройките за една длъжност, работодателят имал
задължение за подбор. Доказателства за извършен подбор не били ангажирани,
което било самостоятелно основание, за да се приеме, че уволнението било
незаконосъобразно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Срещу
определението на СРС по горепосоченото дело от 11.01.2021 год., постановено по
реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, е подадена в законоустановения срок частна жалба от
ответника Б.С.П., който поддържа, че предявените по делото искове били
неоценяеми, а нормата на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредбата за минималните размери
на адвокатските възнаграждения посочвала какво е минималното възнаграждение по
исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ – в размер на минималната работна
заплата, която понастоящем възлизала на 610 лв. Същевременно ищцата
претендирала разноски за адвокатски хонорар в размер на 1 200 лв. Същият бил
прекомерен, доколкото делото не представлявало фактическа и правна сложност, за
да бъде присъдено възнаграждение в размер, почти двоен на предвидения в
Наредбата минимум.
Ответницата
по частната жалба Т.М.И. не изразява становище.
По отношение на въззивната жалба:
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Т.М.И. с искова молба,
с която срещу Б.С.П.са били предявени обективно съединени искове с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ за отмяна на уволнението на ищцата, извършено на основание
чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ – поради намаляване на обема на работата, със Заповед
№ЗУЧР-020 от 05.05.2020 год. на председателя на Националния съвет на Б.С.П.и за
възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „Главен
експерт“ в „О.Д.“ на специализираната администрация на Националния съвет на Б.С.П..
В
исковата молба се твърди, че уволнението било незаконно, тъй като не
било налице основанието по чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ, нямало взето решение по
надлежния ред и от компетентния орган за намаляване на щатните бройки и не бил
извършен подбор по чл. 329 КТ.
Безспорно е по делото, а и от
представените по делото трудов договор от 12.09.2019 год. се установява, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „Г. е.“ в „О.Д.“ на специализираната администрация
на Националния съвет на Б.С.П..
Представена е длъжностна характеристика
на процесната длъжност, която е била връчена на ищцата на 12.09.2019 год., от
която е видно, че основните задължения на заемащия длъжността „Главен експерт“
са оперативни, координационни и контролни.
Това трудово правоотношение било
прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ – поради намаляване на обема на
работата, със Заповед №ЗУЧР-020 от 05.05.2020 год. на председателя на
Националния съвет на Б.С.П.. Заповедта била връчена на ищцата на 07.05.2020 год., а на
05.05.2020 год. й било връчено едномесечно предизвестие за прекратяване на
трудовото правоотношение. В заповедта се съдържа
нареждане за изплащане на обезщетения
по чл. 224, ал. 1 КТ – за неизползван платен годишен отпуск за 2020 год. – 10
дни и по чл. 220, ал. 1 КТ за неспазено предизвестие в размер на едно брутно
трудово възнаграждение.
Като доказателство по делото е
прието поименно щатно длъжностно разписание към 01.05.2020 год., в което в
отдел „О.Д.“ фигурират общо 22 щатни бройки за длъжността „Г. е.“.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради
което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите в жалбата следва да се
добави и следното:
Процесното трудово правоотношение е било прекратено на
основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ – поради намаляване на обема на работата. Твърденията за
незаконност на уволнението, очертаващи основанието на
предявения иск и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна защита съобразно
диспозитивното начало в гражданския процес и при съобразяване на изложеното от ищцата в подадения от нея писмен
отговор на въззивната жалба, са свързани с това дали е налице намаляване обема на работата и извършен ли е подбор по чл. 329 КТ.
Намаляване обема на работата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ предполага относително пропорционално намаляване на персонала в структурните звена на предприятието, без обаче те да се закриват, тъй като дейността на работодателя продължава, но при намален реално обем на работата. Последното води до намаляване на необходимостта от съответната част от трудовите функции, имащи за задача осъществяването на съответните стопански дейности с намален обем на работа, тъй като по-малкият обем на работа ще се изпълнява с по-малко на брой работници или служители. Или част от длъжностите с тяхните трудови функции стават излишни, което има за последица прекратяване на трудовите договори за тези длъжности в различните структурни образувания на работодателя.
Следователно по естеството си намаляването обема на работата представлява намаляване на
производствената програма, на количеството на продукцията, обема на
стокооборота, на обема на услугите. Това състояние трябва обективно, фактически
да съществува. То обаче не следва да се отнася към дейността на предприятието
изобщо, а към съответната дейност, реализирана чрез дадена трудова функция. Поради това
фактическият състав на разпоредбата на чл.328, ал.1, т.3 от КТ изисква при изследване на
елементите му проследяване на процеса на намаляване обема на работа да се
отнася не към дейността на предприятието изобщо, а към съответната дейност, реализирана
чрез дадена трудова функция, или следва да бъде установено как намаляването на
обема на работата на предприятието се е отразило на дейността, в която е бил
зает до уволнението съответния работник или служител. Т.е. следва да съществува обективна връзка между
намалението и необходимостта работодателят да реорганизира работния процес –
било като преустанови дейността, за която е намаляла работата като съкрати
щата, или като разпредели трудовата функция, за която работата е намаляла,
между други работници в предприятието /така всяко трайно намаление на обема на
работата – без да е пренебрежимо малко спрямо общия обем, е основание за
уволнение, когато тази работа се изпълнява от неколцина/ – виж например Решение
№ 125 от 18.04.2013 год. на ВКС по гр.дело № 832/2012 год., IV г. о., ГК, Решение №
143 от 29.05.2017 год. на ВКС по гр.дело № 4338/2016 год., IV г. о., ГК.
В разглеждания
случай работодателят не е провел пълно доказване на факта на
намаляване обема на работата и как това намаляване е свързано с изпълняваните от ищцата трудови функции, а доказателствената тежест в тази насока е била негова, съгласно правилото
на чл. 154, ал. 1 ГПК. Само по себе си намаляването на приходите на ответника –
намаляване на размера на държавната субсидия и отлагане на изплащането й, не
може да бъде единствен приложим критерий за преценка за наличието на намаляване на обема
на работа, още повече, че държавната
субсидия не е единственият начин партиите да набират средства – виж чл. 21 и
чл. 23 от Закона за политическите партии. Отделно от това липсват каквито и да
било доказателства за преустановяването на мероприятия и външнопартийни прояви
на ответника /още повече, че въпреки въведеното извънредно положение в страната
не е изключено осъществяването им в неприсъствени форми/, както и такива, че
тези обстоятелства са се отразили на дейността, с която е била заета ищцата
преди уволнението й.
След като няма общо намаляване на
обема на извършената работа, водещо и до намаляване на персонала в процесния
обект, каквото трябва да е налице и при приложение на неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, настоящият
съдебен състав приема, че не се е осъществил фактическия състав на приложеното
от работодателя основание за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ. При това положение по принцип не е нужно
обсъждането на въпроса за подбора /доколкото извършването на подбор е последица
от прилагането на установените в чл. 329, ал. 1 КТ фактически състави за
уволнение, между които и това по чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ/. Независимо от това
настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи и следното:
Съгласно чл. 329, ал. 1 КТ, при
закриване на част от предприятието, както и при съкращаване на щата или
намаляване на обема на работата, работодателят има право на подбор и може в
интерес на производството или службата да уволни работници и служители,
длъжностите на които не се съкращават, за да останат на работа тези, които имат
по-висока квалификация и работят по добре. Когато се извършва уволнение на
някое от горепосочените основания, което основание засяга част от служителите
на съответната длъжност, подборът е задължителен. Задължение на подбор има и
тогава, когато работникът или служителят изпълнява идентични или несъществено
различаващи се длъжностни задължения с лица, които заемат други длъжности.
Преценката за идентичност е винаги конкретна и се прави на базата на
същностните характеристики на отделните видове работа, т.е. тя е в зависимост
от характера и естеството на длъжностните задължения и не зависи от близостта
или съвпадението на наименованията по щата – виж Тълкувателно решение № 3/2011
год. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 год., ОСГК, Решение №
246 от 23.06.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1152/2010 год., III г. о., ГК, Решение № 174 от 13.10.2016 год. на ВКС по гр. д. №659/2016 год., ІV г.
о., ГК/.
Когато извършването на подбора е
задължително за работодателя и подбор не се извърши, както и когато се извърши,
но не по законоустановените критерии, уволнението е незаконно. В тежест на
работодателя е да ангажира доказателства, че е извършил подбор, когато такъв е
бил задължителен – както е в частност, предвид данните по делото, че за
процесната длъжност „Главен експерт“ са съществували 22 щатни бройки. По делото
обаче липсват доказателства, че работодателят е извършил преценка на трудовите
качества на служителите, изпълняващи идентични функции или че всички щатни
бройки за процесната длъжност са били премахнати.
В този смисъл приемайки, че
уволнението на ищцата е незаконосъобразно, първоинстанционният съд е приложил
правилно материалния закон по отношение основателността на исковете по чл. 344,
ал. 1, т. 1 КТ и по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на частната
жалба:
Частната жалба е
подадена от
надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в определения от СРС
срок /виж чл. 62, ал. 2 ГПК/, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по
същество, частната
жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
С
първоинстанционното решение в тежест на ответника са били възложени на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените от ищцата разноски за възнаграждение за
един адвокат в размер на 1 200 лв., като СРС е приел, че релевираното от
ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява неоснователно.
Своевременно
– на 27.11.2020 год., ответникът е подал молба, съдържаща искане по чл. 248,
ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, като е поддържал,
че на ищцата следва да се присъдят разноски за адвокатски хонорар в минимално
предвидения размер в Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения – 610 лв.
С
обжалваното определение първоинстанционният съд е приел, че не са налице
основания за изменение на решението в частта му за присъдените на ищцата
разноски.
Определението
е неправилно.
По
отговорността за разноските съдът не се произнася служебно, а само по молба на
заинтересованата страна. В разглеждания случай ищцата е направила своевременно
искане за присъждане на разноски, като е
представила доказателства, че реално е сторила такива за възнаграждение за един
адвокат в размер на 1 220 лв. Ответникът е релевирал своевременно
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 год. по т.дело № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, при
намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради
прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото
в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 год. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в
същата наредба минимален размер.
Предвид вида
на предявените искове е приложимо правилото на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба №
1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
съобразно което минималният размер на възнаграждението в разглеждания случай възлиза
на 610 лв. Противно на приетото от първоинстанционния съд настоящият съдебен
състав намира, че заплатеният от ищцата адвокатски хонорар, съотнесен към
действителната фактическа и правна сложност на делото, която не е висока /първоинстанционното
производство се е развило в едно съдебно заседание, като са събирани единствено
писмени доказателства/, се явява прекомерен и следва да бъде намален до
посочената сума. В представения договор за правна защита и съдействие от
02.11.2020 год. е уговорено общо заплащане на адвокатския хонорар, а не
поотделно за защита по всяка от претенциите /виж чл. 2, ал. 5 от посочената
наредба/, който извод следва и от осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване
на действителната воля на страните.
Ето защо
обжалваното определение следва да бъде отменено, а искането на ответника по чл.
248, ал. 1 ГПК – уважено.
По отношение на разноските:
При този изход на спора и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден
да заплати на ищцата направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 650 лв. /своевременно направеното от
жалбоподателя възражения по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно по съображенията,
изложени във връзка с подадената от него частна жалба, като следва да се посочи
също така, че въззивното производство е с ниска фактическа и правна сложност –
развило се е в едно съдебно заседание, в което не са събирани доказателства/.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 16.11.2020 год., постановено по гр.дело
№27820/2020 год. по описа на СРС, ГО, 168 с-в.
ОТМЕНЯ определението от 11.01.2021 год., постановено по
гр.дело №27820/2020 год. по описа на СРС, ГО, 168 с-в, с което е оставено без
уважение искането на ответника Б.С.П.за изменение на постановеното по делото
решение от 16.11.2020 год. в частта му за разноските, като вместо това
ПОСТАНЯВАВА:
ИЗМЕНЯ решението от 16.11.2020 год., постановено по гр.дело
№27820/2020 год. по описа на СРС, ГО, 168 с-в, в частта му за разноските, като
го ОТМЕНЯ в частта му, в която ответникът Б.С.П.е осъден да заплати на
ищцата Т.М.И. разноски за първоинстанционното производство за възнаграждение за
един адвокат за разликата на 610 лв. до размера от 1 200 лв.
ОСЪЖДА Б.С.П.да заплати на Т.М.И. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер
на 650 лв.
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/