Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета
Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 7519 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение
№ 317720 от 19.01.2018 г., постановено по гр. д. № 57120/2017 г. по описа на
Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 157-ми състав,
първоинстанционният съдебен състав е отхвърлил, като неоснователен, предявения
от ищеца в първоинстанционното производство – И.Й.Г., срещу Д.И.Т. осъдителен
иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сума в
размер на 25 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца
неимуществени вреди, изразяващи се в заболяване от диабет, резултат от
бездействие на ответника да проведе интервю с него в периода 2007 г. – 2017 г.
С посоченото съдебно решение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, И.Й.Г. е осъден
да заплати на Д.И.Т. сумата 1800 лв. - разноски за производството за адвокатско
възнаграждение.
Срещу
така постановеното решение в законоустановения двуседмичен срок по реда на чл.
259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от И.Й.Г.. Във въззивната жалба са
релевирани твърдения за неправилност на обжалваното съдебно решение поради
нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Излагат се
доводи, че на въззивника неправилно е отказано предоставяне на безплатна правна
помощ, поради което е бил лишен от право на справедлив съдебен процес. Поддържа
се, че неоснователно са били оставени без уважение направените от него
доказателствени искания и искане за отвод на първоинстанционния съдебен състав.
Твърди се, че в хода съдебния процес е мълчал, поради което не е имало правен
спор, който да доведе до произнасяне по същество с обжалвания съдебен акт.
Поддържа се още, че при решаване на спора по същество съдът е стигнал до
заключения, които противоречат на заявените от въззивника обстоятелства.
Съобразно изложеното се иска делото да бъде върнато за ново разглеждане на
първоинстанционния съд и да бъдат уважени правата му позакон. Не претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна – Д.И.Т., действаща чрез адв. Л.Д. – САК, в който
се излагат подробни доводи за неоснователност на наведените във въззивната
жалба доводи и възражения. Съобразно изложеното се иска обжалваното съдебно
решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендират се
разноски.
Софийски градски съд, след като обсъди събраните по
делото доказателства и възраженията и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК (първоинстанционното
решение е получено от въззивника на 30.01.2018 г., въззивната жалба е с изх. №
598/06.02.2018 г. на Министерство на правосъдието – Затвора – град Ловеч и е с
вх. № 19269/09.02.2018 г. на СГС) и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При
постановяване на първоинстанционното решение не са допуснати нарушения на
процесуални и/или императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в
жалбата оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло
изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени във
въззивната жалба, въззивната инстанция намира следното:
На първо място, неоснователни са доводите на въззивния
жалбоподател, че неоснователно му е било отказано предоставяне на правна помощ,
вследствие на което е бил лишен от право на справедлив съдебен процес и била
налице неравнопоставеност между страните по делото.
Съгласно чл. 24, т. 2 от Закона за правната
помощ (ЗПрП), такава не се предоставя, когато
претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима. Преценката
налице ли е някоя от визирани в посочената правна норма хипотези се осъществява
от съда, разполагащ с правомощието да се произнесе по същество на спора (в този
смисъл: Определение № 84 от 25.03.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 978/2016 г., I
г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова). Ето защо, като е извършил
преценка налице ли са предоставките по чл. 95 ГПК вр. чл. 24 ЗПрП и е отменил
определението от 30.03.2017 г. на Районен съд – град Плевен, с което на
въззивника е предоставена правна помощ, районният съд е действал в рамките на
законово вменените му правомощия. В определението на СРС от 13.11.2017 г. (л.
29 – л. 30 от делото), с което е отменено определението от 30.03.2017 г. за
предоставяне на правна помощ под формата на процесуално представителство,
изрично е указано, че същото подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в
едноседмичен срок от съобщаване му. Видно от материалите по делото, същото е
връчено на въззивника на 08.12.2017 г. (за справка: л. 42), който не се
установява да е упражнил правото си да обжалва същото в указания от съда срок. Въззивната
инстанция не разполага с правомощия да контролира определения на
първоинстанционния съд, постановени по реда на чл. 94 ГПК вр. чл. 24, т. 2
ЗПрП. Необжалването на обсъждания съдебен акт от въззивника в указания от съда
срок е довело до стабилизиране на същия, т.е. възможността за контролиране на
правилността му е преклудирана. За пълнота следва да се посочи, че евентуалната
му неправилност не рефлектира върху законосъобразността на окончателния съдебен
акт по същество на спора.
За неоснователни въззивният съд намира и доводите,
че като е отменил определението, с което на въззивника е предоставена правна
помощ под формата на процесуално представителство, първоинстанционният съдебен
състав го е лишил от право на справедлив съдебен процес. В тази връзка, на първо
място, следва да се посочи, че правото на справедлив съдебен процес по смисъла
на чл. 6 ЕКПЧОС не се изчерпва с предоставянето на безплатна правна помощ, като
от материалите по делото не се установява процесуалното право на защита на
въззивника да е било ограничено по какъвто и да е начин. На следващо място,
следва да се посочи, че отказът за предоставяне на правна помощ от
първоинстанционния съд не е бил окончателен – въззивникът е имал възможност да
направи ново искане за предоставяне на такава, както пред първоинстанционния
съдебен състав, така и пред въззивния, но не сам се е лишил от това свое право,
като не го е упражнил.
Неоснователни са и възраженията
на въззивния жалбоподател, че решението е неправилно поради допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в
недопускане на гласни и писмени доказателствени средства на ищеца и в нарушение
на разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Направените от ищеца доказателствени
искания правилно са оставени без уважение от СРС, доколкото част тях – събирането
на гласни доказателства и изискване на разпечатки от мобилни оператори, са
неотносими към предмета на делото, а останалите - допускане на
съдебно-медицинска експертиза и събиране на писмени доказателства (епикриза), не
са необходими за изясняване на правния спор.
По отношение на възражението за
неоснователен отказ за отвод, следва да се посочи, че недопускането на доказателства
и доказателствени средства и отказа за предоставяне на правна помощ не
представляват основание за отвод по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, поради
което правилно съдията-докладчик по делото не е приел направения от ищеца
отвод. В тази връзка следва да бъде съобразена и практика на ЕСПЧ, съгласно
която при преценката дали е налице основателно подозрение, че в даден съд
липсва независимост или безпристрастност, гледната точка на страната в
производството е важна, но не е решаваща („Miracle Europe Kft v. Hungary"
(№ 57774/13) от 12 януари 2016 г.). Решаващото е дали съмненията на страната
могат да бъдат обективно обосновани, каквато процесната хипотеза, по изложените
съображения, не е.
Неоснователно е и възражението, че първоинстанционният
съдебен състав не е бил сезиран с правен спор, поради мълчание на въззивника по
време на разглеждане на делото в открито съдебно заседание. Отказът от активно
участие на ищеца в открито съдебно заседание не е равнозначен на десезиране на
съда по реда на чл. 232 и чл. 233 ГПК, поради което като се е произнесъл по
същество на спора с обжалваното съдебно решение, първоинстанционният съдебен
състав е постановил валиден съдебен акт в рамките на вменените му от закона
правомощия.
За неоснователно настоящата инстанция намира и
възражението на въззивника, че в решението на първоинстанционния съд са
поместени заключения в противоречие със заявените от него обстоятелства.
Видно от съдържанието на исковата молба и
молба-уточнение към нея (л. 19 от делото пред СРС), ищецът претендира
обезщетение за неимуществени вреди от ответницата с твърдения, че въпреки
многобройни искания от негова страна, включително при изрично поет от нея
ангажимент, Д.Т. е бездействала и не го е интервюирала в периода 2007 г. - 2017
г., с което е нарушила правото му по чл. 91, ал. 2 от Закон за изпълнение на
наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС). Твърденията на въззивника са, че в
резултат на противоправното бездействие на ответницата се е разболял от диабет,
диагностициран на 25.09.2013 г., от което е претърпял неимуществени вреди в
размер на 25 000 лв. и му се дължи законна лихва от датата на настъпване на
твърдяното от него увреждане - 25.09.2013 г., до окончателното плащане.
При изложените фактически твърдения в исковата молба,
първоинстанционният съдебен състав правилно е квалифицирал исковата претенция
като такава с правно основание чл. 45 ЗЗД.
За да бъде уважен предявеният иск, е необходимо да се
установи от ищеца, при условията на пълно и главно доказване кумулативното
наличие на следните законови предпоставки: извършено деяние (действие и/или бездействие),
противоправност на същото, настъпили вреди, причинна връзка между противоправното
деяние и вредоносния резултат. Съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД, при извършено непозволено увреждане вината на
делинквента се предполага до доказване на противното.
В конкретния случай първоинстанционният съдебен състав
правилно е приел, че се установява да е налице бездействие от страна на
ответницата, изразяващо се в непровеждане на интервю с ищеца в релевирания в
исковата молба период. Правилни са и изводите на проверяваната инстанция, че не
се установява констатираното бездействие на ответницата да е противоправно,
т.е. недоказана е втората предоставка за основателност на иска. В тази насока
въззивният съд изцяло споделя доводите, изложени от първоинстанционния, и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. За пълнота
следва да се посочи, че съществено в случая , както е посочено и в мотивите на
обжалвания съдебен акт, е че разпоредбата на чл. 91, ал. 2 ЗИНЗС, от която
ищецът извежда задължение за ответника, създава единствено задължение за
затворническата администрация да осигури на лишения от свобода възможност за
среща с журналист, ако такава среща някой журналист се е съгласил да проведе. С
цитираната от въззивника норма от ЗИНЗС се уреждат правилата и условията, при които лишените
от свобода имат достъп до печатни и електронни медии и журналисти, за да
упражнят правото си свободно да изказват мнение и да го разпространяват. На
това право, обаче, не кореспондира задължение на журналистите да дадат гласност
на изразените от тях мнения и становища. Журналистите, в съответствие със
свобода на средствата за масова информация, гарантирана от Конституцията на Република България, имат право автономно и в
съответствие с обществения интерес и редакционната политика на медията, да
определят темите, по които да работят. В обобщение, не съществува
законоустановено задължение на журналистите да придават гласност на определени
събития, поради което отказът на ответницата да вземе интервю на ищеца в
процесния период не е противоправен.
Предвид липсата на установено противоправно поведение
на ответника в първоинстанционното производство, безпредметно е обсъждането на
останалите предоставки за основателност на иска, поради което същите правилно не
са разгледани от първоинстанционния съдебен състав.
В обобщение, по изложените по-горе съображения,
въззивният съд намира, че при постановяване на обжалвания съдебен акт не са
допуснати сочените във въззивната жалба процесуални нарушения. Не е допуснато и
нарушение на материалния закон, като предявеният иск с правно основание чл. 45 ЗЗД
е неоснователен. С оглед изложеното и доколкото крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, атакуваното решение следва да бъде потвърдено, като
правилно и законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемата страна. Последната е представила
списък по чл. 80 ГПК и претендира заплащането на сумата от 1800 лв. за
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение №
6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, за да се ангажира отговорността за разноски на въззивната
страна, следва по несъмнен начин да се установи, че по учредено по договор за
правна защита и съдействие мандатно правоотношение страните са уговорили
конкретен размер на адвокатско възнаграждение и то е било заплатено, каквато
процесната хипотеза не е. По делото не е представен договор за правна защита и
съдействие, в който да е уговорен размер на претендираното адвокатско
възнаграждение. Представени са единствено пълномощно от Д.Т. в полза на
Адвокатско дружество „Д. и О.“, както и пълномощно за преупълномощаване на адв.
Л.Д. – САК. В посочените документи не е обективирано двустранно съглашение
(мандатен договор), с което адвокатът да е поел правно задължение да осъществи
процесуално представителство срещу конкретно уговорен размер на адвокатско възнаграждение.
Не са ангажирани и доказателства такова да е платено от въззиваемата страна. По
делото са приложени фактура от 08.05.018 г. и извлечение от банкова сметка, ***,
че от „Н.Б.Г.“ АД на Адвокатско дружество „Д. и О.“е платено възнаграждение за
правна защита и процесуално представителство на въззиваемата страна в размер на
1800 лв. Посоченият документ, обаче, не установява сключен договор за правна защита
между Д.Т. и адвокатското дружество за процесуално представителство по
процесното дело, уговорен размер на адвокатско възнаграждение и плащане на
същото за нейна сметка.
С оглед изложеното, искането за присъждане на разноски
от въззиваемата страна е неоснователно.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 317720 от 19.01.2018, постановено по гр. д.
№ 57120/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение
(І ГО), 157-ми състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните.