№ 140
гр. С., 14.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Ваня Н. Иванова
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ирина Р. Славчева Въззивно гражданско дело
№ 20221800500064 по описа за 2022 година
С решение № 161 от 18.10.2021 год. по гр.д. № 228/2021 год.
Елинпелинският районен съд е отхвърлил иска на „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С.
срещу Я.. В. В. от гр. Е.П. за признаване за установено, че ответникът дължи
на ищеца следните суми: 3870,94 лева – главница по договор за
потребителски кредит № 30034352454 от 15.01.2019 год.; 1140,93 лева –
договорна лихва за периода от 10.09.2019 год. до 02.10.2020 год.; 756,97 лева
– лихва за забава за периода 11.02.2019 год. – 02.10.2020 год. ; 121,59 лева –
законна лихва за периода 02.10.2020 год. – 23.11.2020 год., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявление по чл.
410 от ГПК – 24.11.2020 год. до окончателното изплащане, за които вземания
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №
260207/25.11.2020 год. по ч.гр.д. № 932/2020 год. по описа на ЕлПРС. С
решението ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 900 лева,
представляваща направени по делото разноски.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от
ищеца с твърдения, че същото противоречи на събраните по делото
доказателства и на материалния закон. Моли съда да го отмени и вместо него
да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове.
Ответникът оспорва въззивната жалба.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с
доводите на страните, съдът намира за установено от фактическа страна
1
следното:
Ищецът твърди в исковата молба, че с договор за потребителски кредит
от 15.01.2019 год. отпуснал на ответника паричен кредит в размер на 5 000
лв., който е следвало да бъде погасен на 24 месечни вноски, всяка по 298,58
лв., включваща главницата по заема ведно с оскъпяването, при ГПР 45,36% и
ГЛП – 38,30%. При сключване на договора бил избран и закупен от ответника
и пакет от допълнителни услуги срещу възнаграждение в размер общо на 4
830 лева, като вноската за тази допълнителна услуга е в размер на 201,25 лева,
като общият размер на месечната вноска по договора за кредит, ведно с
допълнителния пакет услуги възлиза на 499,83 лева, а общият размер на
задължението възлиза на 11 995,57 лева за целия срок на договора. Твърди се,
че съгласно Декларация т. А към договора за потребителски кредит
неразделна част от него са Общите условия, които са предадени на
кредитополучателя при подписване на договора. Съгласно Декларации т. Г на
клиента е предоставен и Стандартен европейски формуляр, в който са
описани допълнителните услуги по предоставения пакет, за закупуването на
които клиентът е изразил изрично съгласието си в Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Съгласно раздел V от
договора за потребителски кредит ответникът е пожелал да бъде извършено
рефинансиране на стари негови задължения с част от отпуснатата сума по
кредита, както следва: задължение в размер на 2300 лева към „Ф.Б.“ ЕООД и
задължение в размер на 2400 лева към „К.“ АД. На 13.07.2018 год. ищецът
превел парична сума в размер на 300 лева по посочената от длъжника банкова
сметка /документ за кредитен превод с референция от 16.01.2019 год./.
Общият размер на отпуснатата сума по кредита е в размер на 5000 лева.
Ищецът твърди, че ответникът е погасил само 7 пълни месечни вноски
по договора. След изпадането му в забава, на 02.10.2020 год. ищецът е обявил
непогасената част от задължението по договора за предсрочно изискуемо, на
основание чл. 12.3 от Общите условия, като предсрочната изискуемост е
настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, за което длъжникът е бил уведомен. Неизплатената част от
главницата по договора за кредит е в размер на 3 870,94 лева. Съгласно чл. 4
от Общите условия към договора за потребителски кредит ответникът дължи
на дружеството договорно възнаграждение за изтегления кредит, което към
датата на предсрочната изискуемост възлиза на 1140,93 лева за периода
10.09.2019 год. /датата на първата неизплатена вноска/ – 02.10.2020 год.
/датата на предсрочната изискуемост/.
С определение от 21.06.2021 год. съдът е прекратил производството по
предявения иск с правно основание чл. 422 от ГПК за признаване за
установено съществуването на вземане на ищеца срещу ответника за сумата 3
404,91 лева – неизплатена част от възнаграждението за закупен пакет от
допълнителни услуги, тъй като за тази сума заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е отхвърлено с разпореждане от 25.11.2020 год. по
ч.гр.д. № 932/2020 год. по описа на ЕлПРС, като същото не е обжалвано и е
2
влязло в сила.
За останалите суми, предмет на претенцията, е издадена заповед за
изпълнение № 260207/25.11.2020 год. на ЕлПРС. Тъй като длъжникът е подал
в срок възражение срещу заповедта, на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК съдът
е указал на заявителя, че следва да предяви иск за вземането си в едномесечен
срок, което обуславя и правния интерес на ищеца от настоящите
установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК. Същите са
предявени в срока по чл. 414 от ГПК.
Ответникът е подал писмен отговор на исковата молба, с която оспорва
предявения иск. Сочи, че договорът за кредит е нищожен поради
противоречие с добрите нрави, както и поради наличието на неравноправни
клаузи, противоречие с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК вр.
чл. 22 от ЗПК, а именно: уговорената възнаградителна лихва е прекомерна и
е довела до значителна нееквивелантност на насрещните престации;
действителният размер на ГПР е различен от посочения в договора, тъй като
сумата 4 830 лева, дължима за предоставен пакет допълнителни услуги не е
включена в посочения размер ГПР, а именно – 45,36%, като при съобразяване
и на тази сума кредитът се оскъпява съществено с над 90%, с което
потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите
по обслужването на заема. Същевременно, по силата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В случая не е установен механизма, по който е бил
изчислен този процент и по-конкретно какви други разходи, освен
възнаградителната лихва са включени в него. Счита, че нищожността на
клаузите, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски
кредит – лихвен процент и ГПР, представляващи част от същественото
съдържание на договора, прави цялото заемно съглашение нищожно. Поради
това счита, че длъжникът дължи връщане само на чистата стойност на
кредита от 5000 лева, от които сочи, че е изплатил сумата от общо 3515,15
лева, поради което искът за признаване съществуването на вземане за
главница в претендирания размер е неоснователен. Възразява и срещу
твърдението на ищеца, че уведомлението за настъпилата предсрочна
изискуемост на вземането е достигнало до неговото знание. Сочи, че това
уведомление е изпратено на адрес, който не е посочен като адрес за
кореспонденция на длъжника. Поради това счита, че не е настъпила и
твърдяната предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит.
По делото е представен договор за потребителски кредит №
30034352454/15.01.2019 год., с който ищецът е предоставил на ответника
кредит в размер на 5 000 лв., които да издължи на 24 броя погасителни вноски
по 298,58 лева всяка, или общо 7 165,57 лв., при ГПР 45,36% и ГЛП 38,30 %.
Приложени са погасителен план и извлечение от сметка към 02.03.2021 год.,
от които се установява, че ответникът е погасил първите седем вноски по
договора за кредит дължими за периода от датата на сключване на договора
3
до 21.11.2019 год., като общо заплатените от заемателя суми възлизат на
3801,40 лева. С плащанията си длъжникът е погасил част от задълженията по
договора, от които номинал в размер на 3 515,15 лева; сумата 136,25 лева е
отнесена за погасяване на лихви за забава по кредита, на основание чл. 12.1 от
ОУ, а сума в размер на 150 лева е отнесена за погасяване на такси по
Тарифата за извънсъдебно събиране на вземането, съгласно чл. 17.4 от ОУ
към ДПК.
Представени са и следните писмени доказателства: искане за отпускане
на потребителски кредит, декларация, стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити; Общи условия на
„П.К.Б.“ ЕООД; погасителен план; платежни нареждания, обратни разписки и
уведомително писмо.
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните
изводи от правна страна:
Съдът констатира, че въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна
страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна по
следните съображения:
За да бъде уважен предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
при условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на
следните предпоставки: че между него и ответника е сключен валиден
договор за потребителски кредит, по силата на който му е предоставил кредит
в твърдяния размер, както и че е настъпила изискуемостта на задължението за
връщане на получената в заем сума, ведно с дължимите лихви.
Договорът за заем е реален и сключването му е обвързано с момента
на предаването на заемната сума и поемане на задължение за нейното
връщане. По делото не се спори, а и от представените платежни нареждания
се установява, че ответникът е усвоил изцяло сумата по кредита в общ размер
на 5000 лева, като е заплатил изцяло седем пълни вноски в изпълнение на
договорните си задължения. Видно от договора и погасителния план срокът
за изпълнение на задълженията е изтекъл за всички вноски /последната с
падеж 10.01.2021 год./, поради което съдът не следва да обсъжда доводите за
настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит.
Договорът за кредит в случая отговаря на всички императивни
изисквания на закона, като в него са описани подробно всички негови
параметри – задълженията по основание и размер на разбираем и достъпен
език; преди сключването на договора на ответника е предоставен Стандартен
европейски формуляр, съдържащ необходимата преддоговорна информация
съласно ЗПК. Изготвен е погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
който е връчен на ответника, ведно с договора за потребителски кредит.
4
Кредитополучателят е удостоверил, че се е запознал със съдържанието на
погасителния план и приема описаните условия, като е положил подписа си в
документа. По делото ответникът не е оспорил истинността на документа – не
е направил възражения, че положеният подпис не е негов /такова възражение
съгласно чл. 193, ал. 1 от ГПК е следвало да бъде направено най-късно с
отговора на исковата молба/, а е навел единствено оплаквания, че не е
запознат със съдържанието на документа и не му е връчен екземпляр от него,
като тези оплаквания нямат отношение към редовността на документа от
външна страна. Определението на районния съд от 21.06.2021 год., с което е
направен проекто-доклад и ищецът е задължен да представи оригинала на
погасителния план, не е връчено на същия - за първото съдебно заседание
ищецът е бил нередовно призован, а за следващото открито съдебно заседание
на ищеца е връчена единствено призовка /без данни за връчване на
определението на съда/, поради което не са налице предпоставките на чл. 183,
ал. 1 от ГПК за изключване на документа от доказателствения материал по
делото. Нарочно определение за изключването му не е постановено и от
районния съд преди произнасянето му с решението.
Ответникът възразява, че клаузите в договора относно размера на ГПР и
на възнаградителната лихва са нищожни поради противоречието им със
закона и добрите нрави.
Годишният процент на разходите по кредита, който изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит /чл. 19, ал.1 от
ЗПК, Обн., ДВ, бр.18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./ включва лихвите,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. ГПР по
процесния кредит е в размер на 45,36 %, като лихвеният процент е 38,30 %.
При преценка дали тези уговорка са нищожни поради противоречие с
добрите нрави, следва да се съобразят конкретните данни по
производството – в този смисъл решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014
г. на I т. о. на ВКС. На съда е известна съдебната практика, която приема, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, съществено надвишаваща трикратния
размер на законната лихва - решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г.
на ВКС, II г. о., решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, II г.
о. Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС; Определение
№ 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС и др. Цитираните решения и
определения на ВКС, обаче, са постановени по казуси, различни от
настоящия. В случая следва да се отчете, че се обсъжда договорна клауза на
договор за кредит, предлаган от търговец по занятие и правилата на
поведение на субектите на конкретното правоотношението се уреждат от
специален закон, а именно – Законът за потребителския кредит. В
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от него е предвидено: "Годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
5
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България".
Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно
върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се
възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да
възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на
договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на
практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за
да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като
критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и
това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала
и добрите нрави общото оскъпяване на кредита. При разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и
размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се налага
заключение, че договореният ГПР не надвишава 50%, ето защо е в рамките на
допустимата граница. Затова възражението за нищожност на договорената
възнаградителна лихва се явява неоснователно. Уговореният между страните
годишен лихвен процент, представляващ възнаграждението, дължимо на
кредитора за предоставянето на сумата в заем, не накърнява добрите нрави,
тъй като от една страна е в рамките на максималния размер на разходите по
кредита, регламентиран в чл. 19, ал. 4 ЗПК – петкратния размер на законната
лихва по просрочени задължения, а от друга страна е съобразен с
обстоятелството, че се касае за необезпечен заем с невисока стойност, но за
сравнително дълъг период от време, при това от небанкова финансова
институция, който е високорисков за кредитора. Рискът в тези случаи следва
да бъде отчетен чрез заплащане на по-висока възнаградителна лихва. Само
при явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за
това цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в
облигационните отношения.
По време на действие на процесния договор размерът на законната
лихва е 10.00 % /основният лихвен процент на БНБ + 10 пункта/, т.е.
уговорената възнаградителна лихва не надвишава съществено трикратния
размер на законната лихва и след като ГПР е в границите на петкратния
размер на законната лихва по просрочени вземания за целия период на
кредита, съдът намира, че не е налице нарушение на добрите нрави. Поради
това и уговорената възнаградителна лихва се дължи.
Предвид разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД за поредността на
погасяване на задълженията – разноски, лихви, главница, то и с платената
сума в общ размер от 3515,15 лева следва да се приеме, че са погасени
договорените лихви в размер общо на 977,34 лева /за периода до осма вноска
6
вкл./ и главница в размер на 1129,06 лева /видно от уговорените размери
помесечно за същия период в погасителния план/, както и останалата част от
уговорената възнаградителна лихва за целия срок на договора – 1188,23 лева,
като остатъкът в размер на 220,52 лева следва да се отнесе към погасяване на
останалата част от главницата в общ размер от 3870,94 лева. Съдът намира,
че с платената от длъжника сума не е погасена каквато и да било част от
възнаграждението за закупен пакет допълнителни услуги, тъй като клаузите в
тази част са нищожни /поради това заявлението в тази част е отхвърлено с
влязло в сила разпореждане в заповедното производство/. Следователно,
предявеният иск с правно основание чл. 422 от ГПК е основателен за сумата
3650,42 лева – главница по договора за кредит, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане, като в останалата част – за признаване
съществуването на вземане за заплащане на възнаградителна лихва в размер
на 1140,93 лева искът се явява неоснователен. Неоснователен е и акцесорният
иск за заплащане на мораторна лихва върху главницата за посочените в
исковата молба периоди: за периода 11.02.2019 год. – 02.10.2020 год. не са
ангажирани каквито и да било доказателства от страна на ищеца за размера
на просрочените суми, респ. за времето на забава за всяка от дължимите
вноски за главница, както и за размера на лихвата върху просрочените суми
за целия процесен период; за периода от датата на твърдяната предсрочна
изискуемост – 02.10.2020 год. до датата на подаване на заявлението искът за
заплащане на мораторна лихва върху целия непогасен остатък от главницата
по договора за кредит също е неоснователен, тъй като такава предсрочна
изискуемост не е настъпила – уведомителното писмо на л. 24 по делото, с
което банката обявява предсрочната изискуемост, е изпратено на длъжника до
адрес в гр. Б. с обратна разписка /писмото не е потърсено от получателя/,
който не е посочен като адрес за кореспонденция от ответника - видно от
договора за потребителски кредит, същият е посочил като адрес гр. Е.П., ул.
„З.“ № 8 и е заявил, че желае да получава на същия кореспонденцията във
връзка с договора. Поради това за този период акцесорният иск би бил
основателен само върху неизплатените в срок падежирали вноски, но ищецът
отново не е ангажирал доказателства за дължимата мораторна лихва за този
период.
Тъй като изводите на настоящата инстанция не съвпадат изцяло с тези
на районния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с
която съдът е отхвърлил иска за признаване за установено съществуването на
вземане на ищеца срещу ответника за главница по договор за потребителски
кредит № 30034352454 от 15.01.2019 год. до размера от 3650,42 лева, като
вместо него съдът следва да постанови друго, с което да уважи иска за
главница до посочения размер. В останалата част, с която съдът е отхвърлил
иска за главница за разликата над тази сума до 3870,94 лева, иска за
заплащане на сумата 1140,93 лева – договорна лихва за периода от 10.09.2019
год. до 02.10.2020 год.; иска за заплащане на сумата 756,97 лева – лихва за
7
забава за периода 11.02.2019 год. – 02.10.2020 год.; иска за заплащане на
сумата 121,59 лева – законна лихва за периода 02.10.2020 год. – 23.11.2020
год., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението – 24.11.2020 год. до датата на подаване на исковата молба,
решението следва да бъде потвърдено. При този изход на спора ищецът
дължи на ответника част от направените по делото разноски в
първоинстанционното производство съобразно отхвърлената част от
исковете, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в размер на 343 лева. С оглед това
решението следва да бъде отменено и в частта, с която ищецът е осъден да
заплати на ответника разноски за разликата над 343 лева до пълния присъден
размер от 900 лева. Ответникът дължи на ищеца и сумата 619 лева,
представляваща направените пред двете инстанции разноски в исковото
производство, както и сумата 104 лева – разноски в заповедното
производство, съобразно уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК. Въззивникът дължи на въззиваемия сумата 343 лева,
представляваща направените в настоящото производство разноски, съобразно
отхвърлената част от исковете.
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 161 от 18.10.2021 год. по гр.д. № 228/2021 год.
на Елинпелинският районен съд в ЧАСТТА, с която съдът е отхвърлил иска
на „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. срещу Я.. В. В. от гр. Е.П. за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца главница по договор за
потребителски кредит № 30034352454 от 15.01.2019 год. до размера от
3650,42 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба – 05.03.2021 год. до окончателното изплащане,
както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски
за разликата над 343 лева до пълния присъден размер от 900 лева, като
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено съществуването на вземане на „П.К.Б.“
ЕООД, гр. С. срещу Я.. В. В. от гр. Е.П. за главница по договор за
потребителски кредит № 30034352454 от 15.01.2019 год. до размера от
3650,42 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба – 05.03.2021 год. до окончателното изплащане, на
основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал.1 от ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА решението в ЧАСТТА, с която съдът е отхвърлил
иска на „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. срещу Я.. В. В. от гр. Е.П. за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: главница по
договор за потребителски кредит № 30034352454 от 15.01.2019 год. за
разликата над 3650,42 лева до пълния предявен размер от 3870,94 лева;
1140,93 лева – договорна лихва върху главницата за периода от 10.09.2019
год. до 02.10.2020 год.; 756,97 лева – лихва за забава за периода 11.02.2019
год. – 02.10.2020 год.; 121,59 лева – законна лихва за периода 02.10.2020 год.
8
– 23.11.2020 год., както и законната лихва върху главницата за периода от
датата на подаване на заявлението по ч.гр.д. № 932/2020 год. на ЕлПРС –
24.11.2020 год. до датата на подаване на исковата молба, както и в частта, с
която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски до размера от 343
лева, по исковете с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86,
ал.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА Я.. В. В. от гр. Е.П. да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С.
сумата 619 лева, представляваща направените пред двете инстанции разноски
в исковото производство, както и сумата 104 лева – разноски в заповедното
производство, съобразно уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. да заплати на Я.. В. В. от гр. Е.П.
сумата 343 лева, представляваща направените във въззивното производство
разноски, съобразно отхвърлената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9