Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 30.12.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Е въззивен състав, в
публично съдебно заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл.с-я ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при
секретаря: Елеонора Георгиева,
като
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр.д №10250/2020 г. по описа на СГС, и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по подадена въззивна
жалба от ищеца „О.И.“ ЕАД против Решение №107942 от 30.05.2020г., постановено
по гр.д. №10613/2018г. по описа на СРС, 52-ри състав, с което са отхвърлени предявения
срещу Д.С.К. и В.Н.В., по реда на чл.422, ал. 1 ГПК пасивно субективно съединени при условията
на солидарност установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че „О.И.“ ЕАД има парично
вземане срещу Д.С.К. и В.Н.В. /като солидарен длъжник/ за сумата от 150 лева,
представляваща платена глоба, във връзка с управлението на л.а марка „Дачия“, модел „Логан“, с рег.№ *******за
което има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
29.05.2017г. по частно гражданско дело № 92/2017г. по описа на СРС, 52 състав.
В жалбата са наведени оплаквания за
неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите, поддържайки че
СРС неправилно е възприел възраженията на ответниците
за изтекла давност по чл. 82, ал.1, б. „А“ и ал.3 ЗАНН. Счита, че основанието
за претендираната сума е договорно, а не произтича от
реализираната административнонаказателна отговорност,
вследствие на влезлия в сила електронен фиш. Изтъква, че налагането чрез
електронния фиш на глоба по повод ползването на процесния
автомобил от лизингополучателя /въззиваемия
Д.К./ ангажира договорната отговорност на последния да възстанови платената
сума, предвид поето с договора задължение. Моли съда да отмени изцяло първоинстанционното решение и да постанови ново, с което да
уважи предявения иск и присъди направените по делото разноски.
Въззиваемите ответници - Д.С.К. и В.Н.В. в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК са
подали отговор на въззивна жалба, с който оспорват
същата, поддържайки че първоинстанционното решение е
правилно и законосъобразно. Изтъкват, че първоинстанционният
съд правилно е приложил института на погасителната изпълнителска давност по чл.
82 ЗАНН, както и че ищецът е признал в договор за прехвърляне на МПС от
06.01.2012г., че всички суми по договора са заплатени. Алтернативно смята, че е
изтекла в негова полза и кратката тригодишна давност по ЗЗД, доколкото
договорът за финансов лизинг е с периодично изпълнение. Не претендира разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК и от
процесуално легитимирана страна, като е заплатена дължимата държавна такса, поради
което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на първоинстанционния съд и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, след като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства и в
съответствие с разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК намира жалбата за основателна
по следните съображения:
Не е спорно между страните в настоящото
производство, а и от Договор за финансов лизинг на автомобил №2963/12.03.2006г.
се установява, че ищецът „Интерлийз“ ЕАД /предишно
наименование „И.А.“ ЕАД/ като лизингодател е
предоставил за временно възмездно ползване на ответника Д.С.К. -лизингополучател лек автомобил марка „Дачия“,
модел „Логан“, с рег.№ *******с шаси
№ UU1LSDEJ435098040 и двигател №K9KK790D0127227MF710UC40787, срещу заплащане на
лизингово възнаграждение при разсрочено плащане с фиксирани вноски, дължими по
размер и падеж в погасителен план (Приложение Б)- неразделна част от договора.
Според чл.1.2 от договора лизингополучателя може да
придобие собствеността, върху автомобила при условията на чл.2 и чл.3 от
договора. Видно от Приложение В към договора процесният
автомобил е предаден на Д.К. на 05.04.2006г. От представения по делото Договор
от 06.01.2012г., с нотариална заверка на подписите се установява, че автомобилът
е придобит от солидарния длъжник В.В. пи условията на
чл. 2 от договора за финансов лизинг.
Приложен е по делото Електронен фиш за
налагане на глоба за нарушение, установено с автоматизирано техническа
средство, серия К, №0018546/29.04.2011г. по описа на ОДМВР-Ловеч за наложена на
основание чл.189, ал.4, във връзка с чл.182, ал.2, т.4 от ЗДвП глоба в размер
на 150 лева, дължима от въззивника в качеството му на
собственик на лекия автомобил. Чрез платежно нареждане от 08.03.2013г. се
установява, че е платена от ищеца сумата от 150 лева и като основание за
плащане е посочено: „ от 26.02.13 ел. фиш 18546“. Посочената сума е преведена
на НАП, тъй като видно от приложеното по делото разпореждане за присъединяване
с изх. № 0158/2012/000050/26.02.2013г. на публичен изпълнител при ТД на
НАП-София МВР в качеството му на публичен взискател и обезпечен кредитор е присъединено в
производството по събиране на публични вземания.
Приложена е по делото и Нотариална покана /изх.№2170/17.05.2013г./,
адресирана от ищеца-лизингодател до ответника-лизингополучател и получена от последния на
21.05.2013г., видно от Констативен протокол, акт 50, том I, рег.№ 4012/2013г.
по описа на нотариус Л.Б.с рег. №375 на НК, както и от обратна разписка по
товарителница №60017338719, издадена от куриерска фирма „Спиди“.
В случая страните са обвързани от валидно
сключен договор за финансов лизинг. Съгласно т.10.2 от договора лизингополучателят е длъжен да възстанови на лизингодателя с срок от 5 работни дни от писменото
уведомяване на последния всички суми, дължими за глоби или други административни
наказания, наложени във връзка с ползването на автомобила от лизингополучателя, съобщенията за които са изпратени на лизингодателя в качеството му на собственик на автомобила.
От доказателствата по делото се установява, че
административното наказание „глоба“ в размер на 150 лв. е наложено на ищеца по
реда на чл. 188, ал. 2 ЗДвП в качеството му на собственик на лизинговия
автомобил. Не е спорно, че въпросната глоба попада в обхвата на клаузата по
т.10.2 от договора. Страните спорят дали изпълнението на глобата е погасено по
давност. По същество в първоинстанционното решение е
допуснато смесване на административнонаказателната
отговорност, която се носи при извършване на нарушения по ЗДвП и ППЗДвП, и договорната отговорност, при която се предвижда
при евентуално извършване на административно нарушение с лизинговия автомобил и
налагане на административно наказание на лизингодателя,
лизингополучателят да има задължението да възстанови
заплатената сума. В конкретния случай правопораждащият
ЮФ за правоимащата страна е предвидената в клауза
10.2 договорна отговорност за заплащане на сума, равняваща се на платеното от
страна на лизингодателя по дължими глоби или други
административни наказания, наложени във връзка с ползването на автомобила,
предмет на финансовия лизинг, а не влизането в сила на електронния фиш-
последното е правопораждащ ЮФ за реализирането на административнонаказателна отговорност по ЗДвП и не е пряко
свързано с предмета на гражданското дело.
Съгласно чл. 20 ЗЗД съдът следва да тълкува
действителната воля на страните по договора. Прилагайки правилата за тълкуване,
настоящият съдебен състав намира, че страните са вложили в клауза 10.2 воля, в
смисъл че при плащане от страна на лизингодателя на
сума по административно наказание, наложено по повод ползването на автомобила
от лизингополучателя, то последният да дължи „възстановяването“
на тази сума. Тоест след като плати съответната сума, лизингодателят
трябва да уведоми писмено лизингополучателя, а
последният дължи плащане в срок до 5 работни дни от уведомяването му. Аргументите
на въззиваемите, че въззивникът
не бил подал декларация пред компетентните органи, че друго лице е управлявало
автомобила при извършването на нарушението и че не обжалвал електронния фиш не
следва да се уважават, доколкото това са предвидени в закона възможности за
собственика на превозното средство, а не представляват правно задължение, което
да е уредено в закона, респективно в договора за финансов лизинг от 21.03.2006
г. Административнонаказателната отговорност е лична.
Електронният фиш е своеобразен властнически акт с установителни
и санкционни функции. Той се приравнява едновременно към АУАН и НП, но само по
отношение на правното му действие (съгласно чл. 189, ал. 11 ЗДвП) – виж Тълкувателно
решение на Общото събрание на Върховния административен съд № 1/26.02.2014 г.
по тълк. дело №1/2013 г. Същият подлежи на обжалване
от определена категория лица, посочени в чл. 59 ЗАНН, като не се допуска
обжалването му от заинтересовани лица, каквото е характерно за обжалването на
административни актове по АПК, поради което възражението на въззиваемите,
че действията на въззивника нарушавали правото им на
защита е неоснователно. Нещо повече, плащането е извършено след връчване на
разпореждане на публичен изпълнител при ТД на НАП при даден срок за доброволно
изпълнение, като от въззивника не може да се очаква
да предпочете да търпи негативните последици от принудително изпълнение пред
това да плати доброволно. Плащането в публичното право не съставлява признаване
на дълг, каквото е положението в частното право.
С оглед изложеното, отговорността на въззиваемите за заплащането на сумата от 150лв. е
договорна. Следователно прилагането на погасителната изпълнителска давност по ЗАНН,
било то обикновената или абсолютната давност по чл. 82, ал.1 и ал.3,
представлява неправилно прилагане на материалния закон. В случая са приложими
правилата на погасителната давност по чл. 110 и сл. ЗЗД. За пълнота на мотивите
следва да се посочи, че електронният фиш е влязъл в сила на 25.05.2011г., а
глобата е платена от първоинстанционния ищец на
08.03.2013г. Следователно нито е изтекла обикновената изпълнителска давност по
чл. 82, ал.1, а), нито абсолютната изпълнителска давност по чл. 83, ал.3 ЗАНН. Въззиваемите твърдят, че договорът за финансов лизинг е
договор с периодично изпълнение, съответно спрямо него се прилага кратката
тригодишна давност- чл.111, б. „В“ ЗЗД. Последното е вярно, ако предмет на
спора са неплатени лизингови вноски, доколкото последните имат предварително
определен размер и падеж и са независими една от друга. Задължението в клауза
10.2 от договора обаче няма характеристиката на периодична престация,
поради което спрямо него се прилага общата 5-годишна давност – арг. чл. 110 ЗЗД.
Към момента на извършване на административното
нарушение /29.04.2011г./ договорът за лизинг между страните е бил в действие и
собственик на автомобила е въззивникът /клауза 13.1
от договора/. Електронният фиш му е наложен в качеството му на собственик и е
влязъл в сила на 25.05.2011г. Глобата по ел.фиш е платена от „И.А.“ ЕАД , чийто
универсален правоприемник е настоящият въззивник,
като плащането се доказа чрез приложеното по делото платежно нареждане от
08.03.2013г. Лизингодателят
е спазил задължението си по договора да уведоми писмено лизингополучателя,
като последното се установи от Нотариална покана /изх.№2170/17.05.2013г./,
адресирана от ищеца-лизингодател до ответника-лизингополучател и получена от последния на
21.05.2013г., видно от Констативен протокол, акт 50, том I, рег.№ 4012/2013г.
по описа на нотариус Л.Б.с рег. №375 на НК, както и от обратна разписка по
товарителница №60017338719, издадена от куриерска фирма „Спиди“.
С оглед изложеното, фактическият състав на така уговорената между страните
договорна отговорност е доказан и задължението на ответниците
към ищеца в качеството им на солидарно отговорни по Договор за финансов лизинг
на автомобил №2963/12.03.2006г. в размер на сумата от 150 лв., произтичащо от
наложено административно наказание следва да бъде признато, поради което и първоинстанционното решение следва да бъде отменено.
С оглед изхода на делото на въззивника се полагат разноски пред СРС и СГС, както и
разноски в хода на заповедното производство на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
Представени са платежни документи за заплащането на държавни такси за
инициирането и на трите съдебни производства. Въззивникът
също така своевременно е поискал присъждане на юрисконсултско
възнаграждение и в трите производства. Следва подадената частна жалба от страна
на въззиваемата В.Н.В. в хода на заповедното
производство, към която последната реферира в свое становище с вх. №5177211/29.10.2019г.,
подадено в хода на първоинстанционното производство,
и в отговора на въззивната жалба с вх.
№25131019/21.09.2020г. да се тълкува като възражение за прекомерност на претендираното от първоинстанционния
ищец и въззивник юрисконсултско
възнаграждение. Последният е претендирал 300 лв. юрисконсултско
възнаграждение в хода на заповедното производство, което надхвърля максимално
предвиденото такова в чл. 37 от Закона за правната помощ, към който препраща и
чл. 78, ал.8 ГПК. Доколкото делото не се отличава с фактическа или правна
сложност и съобразявайки ниският материален интерес, следва да се присъди минимално
юрисконсултско възнаграждение за заповедното
производство в размер на 50лв. и по
100лв. за всяка от двете съдебни инстанции на исковото производство, или общо 250лв.
Общата сума за платени държавни такси в хода на заповедното и двуинстанционното
исково производство се равнява на 65.00лв., от които сумата от 25лв.
представлява заплатена държавна такса за подаване на заявление по чл. 410 ГПК;
сумата от 25 лева- държавна такса в първоинстанционното
производство и сумата от 15 лв.- държавна такса за въззивното
производство. Общо разноските, които се полагат на въззивника,
възлизат на стойност от 315.00лв.
С оглед цената на исковете, по аргумент от чл.
69, ал. 1, т. 1, . 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване.
С оглед на цената
на иска въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр.
с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
С
оглед гореизложеното, Софийският градски съд, II-E въззивен
състав,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №107942 от 30.05.2020г., постановено по
гр.д. № 10613/2018г. по описа на СРС-ГО, 52-ри състав, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „О.И.“ ЕАД с ЕИК:*******, със седалище и адрес на
управление:***, срещу Д.С.К. с ЕГН ********** и адрес: ***, ж.к *******и В.Н.В.
***, ж.к „*******, пасивно субективно съединени при условията солидарност установителни искове с правно основание чл. 422, ал. ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че Д.С.К., ЕГН ********** и В.Н.В., ЕГН
**********, дължат солидарно на „О.И.“ ЕАД, сумата от 150.00лв., представляваща платена глоба, наложена с
електронен фиш с №0018546/29.04.2011г. по описа на ОДМВР-Ловеч , във връзка с
управлението на л.а марка „Дачия“, модел „Логан“, с рег.№ *******за което има издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 29.05.2017г. по частно
гражданско дело № 92/2017г. по описа на СРС, 52 състав, ведно със законната
лихва върху сумата от 24.11.2016г. до окончателното изплащане на сумите.
ОСЪЖДА
Д.С.К. с ЕГН: ********** и адрес: ***, ж.к *******и В.Н.В. с ЕГН: **********
и адрес: ***, ж.к „******* да заплатят на „О.И.“ ЕАД с ЕИК:*******, със седалище и адрес на управление:***
сумата от общо от 315.00лв., представляваща разноски в заповедното
производство, исковото производство пред СРС и в производството пред СГС.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: