№ 330
гр. П., 08.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Албена Г. Палова
Членове:Мариана Ил. Димитрова
Асен В. Велев
при участието на секретаря Стоянка Ст. Коцева
като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно гражданско дело
№ 20245200500355 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение №
458/11.04.2024 г., постановено по гр.д. № 20235220103708 Пазарджишкият
районен съд е приел за установено по отношение на ответницата Е. К. Л. с
ЕГН ********** от гр. П., ул. „Г. С. Р.“ № 3, че ищцата О. Д. Й. с ЕГН
********** от гр. П., ул. „Г. С. Р.“ № 5 притежава ограничено вещно право на
ползване върху една стая от еднофамилна жилищна сграда с идентификатор
48444.501.34.1 със застроена площ от 60 кв.м., построена в поземлен имот с
идентификатор 48444.501.34 по КККР на с. М., обл. П., ул. „9-та“ №13, като на
основание чл.108 ЗС вр. чл.111, ал.1 вр. чл.56, ал.1, предл.1 ЗС е осъдил
ответницата да предаде стаята на ищцата.
Осъдил е Е. К. Л. да заплати на О. Д. Й. съдебни разноски в размер на
1095 лв.
Против така постановеното решение в законния срок е постъпила
въззивна жалба от Е. К. Л. чрез нейните процесуални пълномощници с
изложени оплаквания за незаконосъобразност. В жалбата се твърди, че
районният съд е направил неправилен анализ на събраните по делото
доказателства, в резултат на което е достигнал до грешен извод, че О. Й. е
титуляр на ограничено вещно право на ползване върху една стая от процесния
имот. Според жалбоподателката районният съд неправилно не е отчел
1
наличието на факти и обстоятелства, установяващи изтичането на 5-гдишна
погасителна давност на ограниченото право на ползване, в резултат на което
то е било погасено на основание чл.59, ал.3, пр.2 от ЗС. В тази връзка
районният съд бил ценил само показанията на свидетеля Д.С., който бил
заинтересован от изхода на спора, поради което дал неверни, тенденциозни и
нелогични показания. Заинтересоваността му произтичала от факта, че той
приютил ищцата след завръщането й от Гърция и се грижел за нея, а
тенденциозността и непоследователността се изразявали в това, че нямало
житейска логика в твърдението му, че ищцата се връщала в България всяка
година по 5, 6, 7, пъти. Наред с това районният съд не се бил мотивирал защо
възприема показанията на този свидетел и пропуснал да изложи съображения
относно неговата заинтересованост.
Искането е решението на районния съд да бъде отменено, вместо което
да бъде постановено ново, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като
неоснователен с присъждане на разноските за две инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от О. Д. Й.
чрез нейния процесуален пълномощник с искане обжалваното решение да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразност с присъждане на
разноските за тази инстанция. Излагат се доводи в подкрепа на изводите на
районния съд.
Окръжният съд след като се запозна с твърденията, изложени във
въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по
делото доказателства, като взе предвид становищата на страните, изразени в
съдебно заседание и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за
установено следното:
В исковата си молба против Е. К. Л. ищцата О. Д. Й. е твърдяла, че е
носител на ограничено вещно право на ползване върху една стая от
еднофамилна жилищна сграда с идентификатор 48444.501.34.1 със застроена
площ от 60 кв.м., построена в поземлен имот с идентификатор 48444.501.34 по
КККР на с. М., обл. П., ул. „9-та“ № 13. Твърди, че правото произтича от
договор за доброволна делба на имота от 12.12.1997 г., сключен между нея и
брат й К.Д.С., който е починал на 12.09.2023 г. и след неговата смърт Е. К. Л.,
която е негова дъщеря и собственик на имота от 2019 г., сменила ключалките
и лишила ищцата от достъп до стаята, върху която притежава ограничено
право на ползване. Иска от съда да установи принадлежността на правото на
ползване и да осъди ответника да й предаде ползването на вещта.
Ответникът Е. К. Л. оспорва иска с твърдението, че право на ползване на
ищцата е погасено по давност, тъй като не е упражнявано над пет години.
Моли иска да бъде отхвърлен и претендира разноски.
2
Установява се от доказателствата по делото, че с договор за доброволна
делба от 12.12.1997 г., вписан под № 79, том VI, нот. д. № 5059/1997 г. в СлВп
при РС – П., страните по него - К.Д.С. и ищцата О. Д. С. като наследници по
закон на Д.К.С., починал на 01.02.1995 г., са извършили доброволна делба на
процесния имот, който е поставен в дял на К.Д.С., а за уравнение на дела на
ищцата в нейна полза е учредено пожизнено право на ползване върху една
стая от жилищната сграда в имота.
С нот. акт за продажба на недвижим имот № 23 от 22.08.2019 г., том IV,
рег. № 5484, дело № 529/2019 г. по описа на нотариус В.Г. с рег. № 071 в НК,
съделителят К.Д.С. и синът му Д.К.С. са продали на ответницата Е. К. Л.
/дъщеря на първия и сестра на втория продавач/ притежаваните от тях общо
5/6 ид. части от имота. Между страните не е спорно, че в резултат на
продажбата и наследяването Е. К. Л. е станала изключителен собственик на
имота.
За изясняване на спора от фактическа страна пред районния съд са
разпитани двама свидетели.
От показанията на свидетеля Д.К.С. се установява, че той е племенник
на ищцата и е живял в процесния имот от раждането си заедно със своите
родители до смъртта им. Ищцата също е живяла там преди да се омъжи в гр.
Червен бряг, а след това е идвала на гости. Свидетелят установява, че ищцата
е заминала на работа в Гърция през 1998 г., но всяка година се е прибирала в
България по няколко пъти и за дълги периоди от време. Включително се е
грижела за майка си преди нейната смърт, като тогава се е прибирала почти
всеки месец за по две седмици. Свидетелят установява, че ищцата ползвала
една стая на втория етаж на къщата, в която съхранявала лични вещи и
преспивала, когато гостувала на брат си К.С.. С нейни пари свидетелят
направил ремонт на стаята и поставил климатик. В периода между 1998 г. и
2017 г. когато се връщала в България, ищцата посещавала родната си къща в с.
М.. През този период продължила да съхранява багаж в стаята си и понякога
оставала да преспива в нея. Имала ключ, но през 2019 г. бравата била сменена
и достъпът й до стаята бил отнет. В момента ищцата живеела в жилището на
свидетеля в гр. П., тъй като нямала достъп до жилищната стая, която е
предмет на правото на ползване.
От показанията на св. Г.Г.В. се установява, че тя е братовчедка на
ищцата и е посещавала имота, за да гостува на роднините си. Рядко е виждала
ищцата там след като се омъжила и заминала за гр. Червен бряг. Свидетелката
не знае дали ищцата има право на ползване върху част от къщата в с.М., нито
знае кога и за колко време се е връщала от Гърция. Свидетелката е виждала О.
само на големи семейни тържества – сватби, кръщенета, погребения.
3
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна
въззивният съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо, тъй
като не страда от пороци, обосноваващи неговата нищожност или
недопустимост.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните
съображения:
Неоснователно е твърдението на жалбоподателката, че свидетелят Д.С. е
заинтересован от изхода на спора. Дори и искът да О. Й. да бъде уважен,
съгласно чл.56, ал.2 от ЗС ограниченото вещно право на ползване е
неотчуждимо, а съгласно чл.59, ал.1 от ЗС то се погасява със смъртта на
титуляря, ако не е учредено за по-кратък срок. Това означава, че в случай на
смърт на ищцата правото й на ползване върху една стая от къщата нито може
да бъде наследено, нито може да бъде получено по завещание от свидетеля С.,
поради което не може да се приеме, че е заинтересован от изхода на този
съдебен спор.
Неоснователно е и твърдението, че показанията на този свидетел са
непоследователни и вътрешно противоречиви. Няма противоречие в
твърденията на свидетеля, че ищцата се е прибирала 5-6 пъти до 10 пъти
годишно от Гърция през дългия период от време, в който е живяла и работила
там. Абсурдно е и твърдението, че нямало житейска логика в това ищцата да е
заминала да работи в Гърция и да се връща по 6 пъти годишно в България,
поради което въззивният съд ще остави без коментар това твърдение.
Изводът, че правото на ползване на ищцата не е погасено по давност не
се опровергава и от показанията на свидетелката В., които са доста общи и от
тях не може да се направи извод както относно упражняване, така и относно
неупражняване на ограниченото право на ползване от Й., защото тази
свидетелка дори не знае, че такова право съществува в полза на ищцата.
Придобиването на собствеността от ответницата през 2019 г. не би могло
да й създаде право на ползване върху едната стая до погасяването на това
вещно право, учредено в полза на ищцата, по предвидения в закона ред,
защото по отношение на тази стая ответницата е придобила голата
собственост. Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като
абсолютно субективно материално право на всеки, в т. ч. и на собственика на
имота. Когато собственикът на един недвижим имот учреди в полза на друго
лице ограниченото вещно право на ползване по предвидения за това ред, той
се лишава от всяка възможност да ползва вещта. Запазеното право на
ползване изключва изцяло или отчасти възможността и на новия собственик
да упражнява правомощието си да ползва собствеността.
В своите решения ВКС последователно приема, че по съдържание
4
упражняване на вещното право на ползване от ползвателя следва да се разбира
не само като постоянно обитаване на жилището /недвижимия имот/, а като
всяка форма на фактическо и правно използване на имота като: постоянно или
временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на
дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др.
Установи се от показанията на свидетеля С., че през времето на своето
дълго отсъствие от страната ищцата често се е завръщала в България и е
отсядала в стаята, върху която е имала учредено пожизнено право на ползване,
а във времето на нейното отсъствие е дължала в стаята свои вещи. Установява
се по делото, че достъпът й до стаята е ограничен от ответницата след смъртта
на К.Д.С. през 2023 г., но дори и да се приеме, че това е станало след
прехвърлянето на имота от него и сина му в полза на ответницата през 2019 г.,
към датата на предявяването на иска отново не са изтекли изискуемите от
закона 5 години, за да се приеме, че ограниченото вещно право на ползване на
ищцата е погасено на основание чл.59, ал.3, пр.2 от ЗС.
Като е достигнал до подобни изводи, районният съд е постановил
правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
На основание чл.272 от ГПК въззивният съд се присъединява към
мотивите на обжалваното решение и препраща към тях.
С оглед изхода на спора в полза на О. Д. Й. следва да бъдат присъдени
разноски за тази инстанция в размер на 1000 лв.
По изложените съображения Пазарджишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 458/11.04.2024 г., постановено по гр.д.
№ 20235220103708 по описа на Пазарджишкия районен съд.
ОСЪЖДА Е. К. Л. с ЕГН ********** от гр. П., ул. „Г. С. Р.“ № 3, да
заплати на О. Д. Й. с ЕГН ********** от гр. П., ул. „Г. С. Р.“ № 5, деловодни
разноски за тази инстанция в размер на 1000 /хиляда/ лева.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от съобщението.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5
6