№ 1419
гр. С., 28.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20241110105134 по описа за 2024 година
С Определение от 01.11.2023 г. по гр.д. № 13503/2023 г. на СГС е разделено
производството по предявени трудови претенции, изпратени по
компетентност нa Софийски районен съд, от иск по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД,
първоначално предявен изцяло за сумата в общ размер на 25 973 лв., който бил
уточнен като частичен с молба от 15.11.2023 г., връчена на ответника, подал
отговор на исковата молба, в размер под 25000 лв., поради което с
Определение от 16.11.2023 г. по гр.д. № 13503/2023 г. на СГС било допуснато
изменение на размера на иска по чл. 49 ЗЗД като иск за сумата от 5000 лв. –
частичен иск от сумата в общ размер на 25 973 лв. и делото изпратено и в
частта по иска по чл.49 ЗЗД също на Софийски районен съд.
Предявен е иск от П. С. С., ЕГН: **********, адрес: гр. В. Т., ул. „Н. Г.“
№ 40, вх. А, ет. 2, ап. 6, срещу „Р. Т. Д.“ ООД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. С., р-н С., ул. „М. Б.“ № 132, със съдебен адрес: гр.
С., ул. „М. Т.“ № 4, ББЦ, по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 5 000 лв. - частичен иск (съгласно уточнителна
молба от 15.11.2023 г. на ищеца) от сумата в общ размер на 25 973 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди за периода 19.08.2019-
01.11.2022 г., ведно със законната лихва от 22.12.2022 г. до изплащане на
вземането.
Ищцата твърди, че през целия тригодишен период на изпълнение на
задълженията й по трудов договор от 19.08.2019 г. с ответника изпитвала
болки и страдания при наличие на конкретно заболяване поради липсата на
здравно осигуряване, притеснявала се ежемесечно за своевременно
1
получаване на трудовото си възнаграждение и заплащане на средства за
квартира, транспорт, прехрана, лекарства, облекло, тоалети и хигиена.
Работодателят й проявявал нездрав интерес от социалната и здравната
несигурност в Кралство Белгия и Кралство И., където ищецът изпълнявал
трудови задължения като командирован, което карало ищеца да изпитва стрес,
колебания и страх с оглед на същите несигурности. Ето защо моли съда да
постанови решение, с което да уважи предявения иск.
В срока по чл. 131 ГПК преди връчването на молба от 15.11.2023 г. на
ищеца, с която уточнява, че е предявил частичен иск в съответен размер,
ответникът оспорва допустимостта на иска, тъй като ищецът разполагал с иск
по чл. 200 КТ и липсвало конкретно лице, което да й е причинило твърдяното
увреждане, както изисквал специалният деликтен състав на чл. 49 ЗЗД. Сочи,
че липсват доказателства за твърдените вреди. Било житейски и правно
необосновано предвид продължителността на трудовоправната връзка между
страните – 3 години, твърдението на ищеца за болки и страдания, притеснения
и социална и здравна неосигуреност, след като ищецът получавал трудово
възнаграждение изцяло за целия период на договора, както и допълнителни
плащания за наем и разходи, а и допълнителни доходи от чуждестранно
белгийско дружество У. БВ, от което също била наета. Оспорва размера на
иска като прекомерен, тъй като целта на претендираното обезщетение е да
обезщети, а не да обогати. Ответникът не е взел становище по горната
уточнителна молба относно частичното предявяване на иска. Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли предявения иск.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на
страните, приема за установено следното от фактическа страна:
Между страните не се спори, а и от приложения по делото трудов
договор № RTD ***-*** от 19.08.2019 г. се установява, че между страните
(ищцата в качеството й на служител и ответника в качеството му на
работодател) е възникнало трудово правоотношение по силата на посочения
трудов договор, като с доклада по делото, приет за окончателен в открито
съдебно заседание, проведено на 26.02.2024 г., на основание чл. 146, ал. 1, т. 3
и т. 4 ГПК е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че
трудовият договор между страните е бил действащ за периода от 19.08.2019 г.
до 01.11.2022 г. Посоченото обстоятелство, освен безспорния си характер, се
установява и от приложените по делото писмени доказателства – справка за
актуално състояние на действащи трудови договори за П. С., издадена от ТД
на НАП – С. и писмо от ТД на НАП – С. с вх. № ****/03.04.2024 г.
С трудовия договор ответникът възложил, а ищцата приела да
изпълнява длъжността „специалист, доставки“, с месторабота в офиса на
работодателя в гр. С. и със задължения, описани подробно в длъжностната
характеристика към договора, при нормална продължителност на работното
време от 8 часа дневно при 5-дневна работна седмица, с обща
продължителност 40 часа (чл. 1.1., чл. 4.1. от договора). В чл. 3.1. от трудовия
2
договор е уговорено, че основното брутно трудово възнаграждение на
служителя е в размер на 3746,73 лв., а съгласно чл. 3.2, полагащото трудово
възнаграждение се изплаща на служителя до 10-то число на месеца, следващ
този, за който се дължи, по посочената от служителя банкова сметка. Видно от
извършеното върху договора отбелязване служителят е постъпил на работа на
19.08.2019 г.
От постъпилата по делото справка – данни за осигуряването по
БУЛСТАТ за периода от 01.01.2018 г. до 29.02.2024 г., издадена от ТД на НАП
– С., се установява, че за периода от м. 08.2019 г. до м. 10.2022 г. ищцата е била
осигурявана от ответника на максималния осигурителен доход за страната.
Видно от постъпило писмо от ТД на НАП – гр. С. за посочения период за
ищцата са подадени декларации обр. 1 с вид осигурен „01- за работници или
служители, осигурени за всички осигурени социални рискове при един
работодател“.
Като писмено доказателство по делото е прието писмо от ТД на НАП –
С. с вх. № ****/03.04.2024 г., с което е предоставена информация, съгласно
която има данни за възникнали задължения по фонд „Здравно осигуряване“ за
„Р. Т. Д.“ ООД относно лицето П. С. С. за периода от м.08.2019 г. до м.10.2022
г., като подробно са описани задълженията по конкретни месеци и датата, на
която същите са погасени, както следва: задължението за м.08.2019 г. от
24.09.2019 г. е погасено на 22.01.2020 г.; за м.09.2019 г. от 22.10.2019 г.,
м.10.2019 г. от 25.11.2019 г., м.11.2019 г. от 19.12.2019 г., м.12.2019 г. от
24.01.2020г., м.01.2020 г. от 19.02.2020 г. – на 13.03.2020 г.; за м.02.2020 г. от
19.03.2020 г. и м.03.2020 г. от 22.04.2020 г. – на 04.06.2020 г.; за м.04.2020 г. от
22.05.2020г. и м.05.2020 г. от 19.06.2020г. – на 28.05.2020 г.; за м.06.2020 г. от
15.07.2020г. – на 10.09.2020 г.; за м.07.2020 г. от 20.08.2020 г., м.08.2020 г. от
21.09.2020 г., м.09.2020 г. от 13.10.2020 г., м.10.2020 г. от 18.11.2020 г.,
м.11.2020 г. от 18.12.2020 г., м.12.2020 г. от 20.01.2021г. и м.01.2021 г. от
15.02.2021г. – на 15.04.2021г.; за м.02.2021 г. от 23.03.2021г. – на 10.06.2021г.;
за м.03.2021 г. от 22.04.2021 г. – на 12.04.2021 г.; за м.04.2021 г. от 21.05.2021г.
– на 04.06.2021г.; за м.05.2021 г. от 23.06.2021 г., м.06.2021 г. от 15.07.2021 г.,
м.07.2021 г. от 05.08.2021 г. и м.08.2021 г. от 23.09.2021 г. – на 27.10.2021г.; за
м.09.2021 г. от 19.08.2022 г., м.10.2021 г. от 19.08.2022 г., м.11.2021 г. от
19.08.2022г. и м.12.2021 г. от 19.08.2022 г. – на 03.07.2023 г.; за м.01.2022 г. от
03.06.2022 г. – на 24.06.2022 г.; за м.02.2022 г. от 03.06.2022 г., м.03.2022 г. от
03.06.2022 г., м.04.2022 г. от 03.06.2022 г. и м.05.2022 г. от 19.08.2022 г. – на
28.06.2022г.; за м.06.2022 г. от 21.07.2022 г., м.07.2022 г. от дата 19.08.2022 г.,
м.08.2022 г. от дата 20.09.2022 г., м.09.2022 г. от дата 24.10.2022 г. и м.10.2022
г. от дата 14.11.2022 г. – на 14.07.2023 г.
От приложената по делото справка за здравноосигурителен статус на
ищцата за периода от 28.08.2019 г. до 01.11.2022 г., издадена от ТД на НАП –
гр. С., се установява, че в периода от 28.08.2019 г. до 25.09.2019 г. ищцата е
била извън системата на здравното осигуряване на Р. България и се прилага
законодателството в сферата на социалната сигурност на друга държава, за
3
периодите от 27.09.2019 г. до 30.11.2021 г. и от 20.08.2022 г. до 01.11.2022 г.
ищцата е била с непрекъснати здравноосигурителни права, а в периода от
01.12.2021 г. до 19.08.2022 г. – с прекъснати здравноосигурителни права.
Като писмени доказателства по делото са приети издадените от
работодателя ведомости, от които се установява начисленото от последния
трудово възнаграждение по месеци, както и направените от работодателя
удръжки за осигуровки, които са за сметка на служителя, вкл. за фонд
„Здравно осигуряване“ и данък върху доходите на физически лица, както
следва: за м.09.2021 г. брутно трудово възнаграждение в размер на 3791,69 лв.
и удръжки в размер на 751,23 лв.; за м.10.2021 г. брутно трудово
възнаграждение в размер на 3791,69 лв. и удръжки в размер на 751,23 лв.; за
м.11.2021 г. брутно трудово възнаграждение в размер на 3791,69 лв. и удръжки
в размер на 751,23 лв.; за м.12.2021 г. брутно трудово възнаграждение в размер
на 3791,69 лв. и удръжки в размер на 751,23 лв.; за м.01.2022 г. брутно трудово
възнаграждение в размер на 3791,69 лв. и удръжки в размер на 751,23 лв.; за
м.02.2022 г. брутно трудово възнаграждение в размер на 3791,69 лв. и удръжки
в размер на 751,23 лв.; за м.03.2022 г. брутно трудово възнаграждение в размер
на 3791,69 лв. и удръжки в размер на 751,23 лв.; за м.04.2022 г. брутно трудово
възнаграждение в размер на 3791,70 лв. и удръжки в размер на 800,84 лв.; за
м.05.2022 г. брутно трудово възнаграждение в размер на 3791,69 лв. и удръжки
в размер на 800,84 лв.; за м.06.2022 г. брутно трудово възнаграждение в размер
на 3791,69 лв., продобивка за наем и разходи в размер на 1955,83 лв. и
удръжки в размер на 996,42 лв.; за м.07.2022 г. брутно трудово възнаграждение
в размер на 3791,69 лв., доплащане за минал месец в размер на 423,763 лв.,
придобивка за наем и разходи в размер на 1955,83 лв. и удръжки в размер на
1038,79лв.; за м.08.2022 г. брутно трудово възнаграждение в размер на 3791,69
лв., придобивка за наем и разходи в размер на 1955,83 лв. и удръжки в размер
на 996,42 лв.; за м.09.2022 г. брутно трудово възнаграждение в размер на
3814,17 лв., придобивка за наем и разходи в размер на 1955,83 лв. и удръжки в
размер на 998,67 лв.
Като писмено доказателство по делото е прието извлечение от
разплащателна сметка на ищцата в „А Б Б“ АД за периода от 01.09.2019 г. до
26.02.2024 г. От същото се установява, че ищцата е получила от ответното
дружество следните суми с посочено основание за плащане, както следва:
през 2019 г.: на 17.10.2019 г. сумата от 724 лв. с основание „expenses”; на
12.09.2019 г. сумата от 1321,53 лв. с основание „payroll/заплата 08.2019“; на
16.10.2019 г. сумата от 1000 лв. с основание „payroll/заплата 09.2019 г.,
balance”; на 15.10.2019 г. сумата от 2000 лв. с основание „payroll/заплата
09.2019 г., partial”; на 19.11.2019 г. сумата от 3000 лв. с основание
„payroll/заплата 10.2019 г.“; на 18.12.2019 г. сумата от 3000 лв. с основание
„payroll/заплата 11.2019 г.“; през 2020 г.: на 21.01.2020 г. сумата от 975 лв. с
основание “deposit december”; на 27.01.2020 г. сумата от 2016,07 лв. с
основание „salary december balance”; на 12.02.2020 г. сумата от 2991,07 лв. с
основание „salary january”; на 19.03.2020 г. сумата от 2991,07 лв. с основание
4
„salary february”; на 05.05.2020 г. сумата от 1041,07 лв. без посочено
основание; на 21.05.2020 г. сумата от 1950 лв. с основание „salary april partial
payment”; на 28.05.2020 г. сумата от 1294,35 лв. с основание „april balance
payment”; на 12.06.2020 г. сумата от 1950 лв. с основание „partial payment
salary may”; на 17.06.2020 г. сумата от 1041,07 лв. с основание „balance salary”;
на 10.07.2020 г. сумата от 2991,07 лв. с основание „payroll 06.2020“; на
17.07.2020 г. сумата от 859,95 лв. с основание „reimbursement of transport
expenses”; на 13.08.2020 г. сумата от 2991,07 лв. с основание „payroll 07.2020“;
на 10.09.2020 г. сумата от 2991,07 лв. с основание „payroll 08.2020“; на
16.10.2020 г. сумата от 3011,23 лв. с основание „payroll 09.2020“; на 25.11.2020
г. сумата от 1560 лв. с основание „payroll 10.2020 balance eur 207,87 already
paid”; на 01.12.2020 г. сумата от 1045,88 лв. с основание „payroll 10.2020
balance eur 200,87 plus 800 already paid“; на 14.12.2020 г. сумата от 1533,01 лв.
с основание „payroll for 11.2020 eur 758,06 already paid by Unidad”; през 2021
г.: на 12.01.2021 г. сумата от 1982,57 лв. с основание „payroll 12.2020 balance
eur 527,52 already paid”; на 12.02.2021 г. сумата от 1572,29 лв. с основание
„payroll for 01.2021 balance eur 737,92 already paid”; на 12.03.2021 г. сумата от
1514,14 лв. с основание „payroll 02.2021 eur 767,74 already“; на 23.04.2020 г.
сумата от 1950 лв. с основание „march salary partial payment”; на 28.04.2021 г.
сумата от 1495,69 лв. с основание „payroll for 03.2021 eur 777,20 already paid
by Unidad”; на 31.05.2021 г. сумата от 1502,26 лв. с основание „payroll 04.2021
balance advance“ на 21.06.2021 г. сумата от 1537,03 лв. с основание „payroll for
05.2021 balance eur 756 already paid by Unidad”; на 29.07.2021 г. сумата от
1302,70 лв. с основание „payroll 06.2021 balance advance“; на 24.08.2021 г.
сумата от 1302,70 лв. с основание „payroll 07.2021 balance advance of eur
876,17 already paid”; на 29.09.2021 г. сумата от 1516,32 лв. с основание „payroll
08.2021 balance eur 766,62 already paid by Unidad”; на 04.11.2021 г. сумата от
1755 лв. с основание “reimburse accommodation cost oct. 21”; на 11.11.2021 г.
сумата от 1410,28 лв. с основание „payroll 09.2021 to **** Somova eur 821
already paid by Unidad“; на 12.11.2021 г. сумата от 3112,20 лв. с основание
„payroll 07.2021 balance added transport and accommodation”; на 19.11.2021 г.
сумата от 3011,23 лв. с основание „payroll for 10.2021”; на 13.12.2021 г. сумата
от 3141,88 лв. с основание „payroll 11.2021 balance for 09.21”; на 13.12.2021 г.
сумата от 3510 лв. с основание „reimburse accommodation. nov.dec. 21”; през
2022 г.: на 18.01.2022 г. сумата от 4766,23 лв. с основание „payroll 12.2021 and
accomod jan.22”; на 08.02.2022 г. сумата от 4766,23 лв. с основание „payroll
jan.22 plus accomod feb.22”; на 23.03.2022 г. сумата от 4766,23 лв. с основание
„payroll feb.22 plus accomod mar.22”; на 07.04.2022 г. сумата от 4766,23 лв. с
основание „payroll mar.22 plus accomod apr.22”; на 23.05.2022 г. сумата от
4766,23 лв. с основание „payroll apr.22 plus accomod may.22”; на 23.06.2022 г.
сумата от 5146,48 лв. с основание „payroll may.22 plus accomod jun.22”; на
22.07.2022 г. сумата от 4766,23 лв. с основание „payroll jun.22 plus accomod
jul.22”; на 22.08.2022 г. сумата от 4766,23 лв. с основание „payroll jul.22 plus
accomod aug.22”; на 19.09.2022 г. сумата от 4766,23 лв. с основание „payroll
5
aug.22 plus accomod sept.22”; на 01.11.2022 г. сумата от 1950 лв. с основание
„payroll sept.22 partial payment”; на 01.11.2022 г. сумата от 2816,23 лв. с
основание „payroll sept.22 plus accomod oct.22 balance”.
По делото е приета медицинска документация, ведно с фактури и
платежни документи, от съвкупния анализ на които се установява следното:
на 30.01.2022 г. в гр. И., И., ищцата е направила изследване за откриване
коронавирус SARS-CoV-2, чийто резултат бил положителен, за което е
заплатила сумата от 148,25 лв.; на 26.07.2022 г. в гр. И., И., ищецът е направил
бърз антигенен тест SARS-CoV-2, чийто резултат бил положителен, за което
заплатил сумата от 58,74 лв.; на 28.09.2022 г. е заплатил сумата от 90 евро за
гинекологичен преглед в Клиника П. И. СЛ; на 07.11.2022 г. ищецът е
постъпил в спешното отделение на болница „К М“ в гр. И., И., като бил
изписан в същия ден с диагноза „гастрит“.
По делото са представени фактури, издадени от „Апартхотел Пегасус“,
Белгия, с получател „Роял Текстил Дивелъпмънт“ ООД, всяка на стойност
1000 евро за наем на едно студио за П. С. за периодите 20.03.2020 г.-20.04.2020
г., 20.06.2020 г.-20.07.2020 г., 20.07.2020 г.-20.08.2020 г., 20.11.2020 г.-
20.12.2020 г., 20.12.2020 г.-20.01.2021 г., 20.01.2021 г.-20.02.2021 г., 20.02.2021
г.-20.03.2021 г.
По делото са представени договор за наем от 24.09.2021 г. и платежни
документи, от съвпкупния анализ на които се установява, че ищцата е
сключила с Е Т К договор за наем на жилище в гр. И., бул. П М Н 27, срещу
месечна наемна цена в размер на 900 евро, платима от първо до пето число на
текущия месец по посочената в договора банкова сметка, като наемът за
м.09.2021 г. в размер на 210 евро, както и наемите за периодите м.11-м.12.2021
г. и м.01-м.10. 2022 г. в размер на по 900 евро са били заплатени от ищцата.
По делото от страна на ответника са представени множество писмени
доказателства, представляващи кореспонденция в приложението
„WhatsApp“, която се твърди, че е била водена между страните по делото.
Ищецът своевременно е оспорил верността на превода и автентичността на
доказателствата. За установяване на верността на превода, на осн. чл. 185, изр.
2, предл. 2 ГПК е назначена съдебно-преводаческа експертиза, а за
установяване на автентичността на кореспонденцията – съдебна компютърно-
техническа експертиза (СКТЕ).
От заключението на приетата по делото СКТЕ се установява, че в
приложението „WhatsApp“ действително е провеждана кореспонденция
между потребител с име „*****“ (от страна на ответника) и друг профил,
записан с име „*****“, за който профил ответникът не е предоставил
доказателства за телефонен номер или друга идентифицираща го информация.
Вещото лице е установило, че двата профила са започнали комуникация на
05.09.2019 г. в 15:57:03 часа и са водили такава до 01.11.2022 г., 11:56:49 часа,
като общо двата профила са разменили 1191 съобщения. Експертът е
установил, че в приложението „WhatsApp“ е провеждана кореспонденция
6
между потребител с име „******“ (от страна на ответника) и друг профил,
записан с име „**********“, за който профил ответникът отново не е
предоставил доказателства за телефонен номер или друга идентифицираща го
информация. Вещото лице е установило, че двата профила са започнали
комуникация на 27.12.2019 г. в 12:49:18 часа и са водили такава до 01.11.2022
г., 12:26:11 часа, като общо двата профила са разменили 5492 съобщения. В
заключението се сочи, че ответникът, въпреки многократното напомняне от
вещото лице, не е изпратил извлечение на чат съобщенията от чат групата
„****, **** & ****“, нито информация за адресатите на съобщенията -
контактите, записани в техния списък, като контакти с имена „*****“ и
„Рlamena Design Office“. Съгласно заключението, от информацията, изпратена
от ответника, може да се заключи, че чатовете, проведени с контакти с имена
„*****“ и „Рlamena Design Office“ са автентични, като за чат съобщенията от
чат групата „****, **** & ****“, не може да се даде заключение, поради
липса на съдействие от страна на ответника. Чатовете, проведени с контакти с
имена „*****“ и „Рlamena Design Office“, са проведени в точния час и дата,
така, както се виждат на представените разпечатки, като за чат съобщенията
от чат групата „****, **** & ****“ не може да се даде заключение, поради
липса на съдействие от страна на ответника. Вещото лице сочи, че в общия
случай може да се установи от абонат с какъв мобилен номер са изпращани
конкретните съобщения в приложението „WhatsApp“. В конкретния случай
ответникът не е предоставил информация за адресатите на съобщенията –
контактите, записани в техния списък, като контакти с имена „*****“ и
„Рlamena Design Office“ и в тази връзка не може да се даде заключение кои са
те, т.е. не могат да се установят данните на потребителя, участвал в
кореспонденцията. Изслушан в съдебно заседание, проведено на 28.10.2024 г.,
експертът изрично е подчертал, че по отношение на кореспонденцията в
приложението „WhatsApp“ със заглавие „****, **** & ****“ не може да
даде заключение нито за автентичност, нито за времето на провеждане, тъй
като по отношение на този разговор ответникът не е оказал необходимото
съдействие и не е предоставил на вещото лице необходимата за изготвянето на
заключението информация. Отделно от това експертът е подчертал, че не
може да даде заключение относно това кои са адресатите в тези разговори, а
може да каже само, че такива действително са били провеждани с тези лица,
но не е ясно с кого точно.
Предвид обстоятелството, че по делото не се установява по безспорен
начин авторството на приложената по делото кореспонденция, водена в
приложението „WhatsApp“, съдът намира за ненеобходимо да бъде обсъждано
заключението на приетата по делото съдебно-преводаческа експертиза,
допусната на основание чл. 185, изр. 2, предл. 2 ГПК за извършване на превод
от английски на български език на приложените по делото писмени
доказателства на чужд език.
От неоспорено от страните заключение на съдебно-психологична
експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено,
7
се установява, че П. С. е с нормален интелект, съответен на възрастта,
придобитото образование и социален опит. Същата не страда от душевно
заболяване в смисъла на психоза, липсват данни за понесено такова. Съгласно
заключението, при нея се отчита все още остатъчност при преработване на
преживяванията й по време на работата й в ответното дружество, но това не й
пречи до степен за нормалното функциониране в обществото, семейството, но
при реализиране на професионални цели и желания носи своите последствия
от преживените за нея негативни последствия и нередностите, на които е била
подложена от собствениците на дружеството, в което е изпълнявала трудовите
си задължения. Вещото лице сочи, че остра стресова реакция е преходно
разстройство със значителна тежест в отговор на силен стрес най-вече от
преживяно травмиращо събитие, като никъде по данните в делото и от разказа
на ищцата не се маркира такъв вид реакция. Сочи, че при клиничното
психологично обследване не се отчита болестно разстройство на адаптация
тип смесена тревожно депресивна реакция. Според експерта, доколкото
стресът оказва неблагоприятно въздействие върху телесните функции, следва
да се приеме, че преживяното от ищеца е оказало негативно влияние върху
общото му физическо състояние. Експертът сочи, че всичко това има
несъмнено травматичен характер, с трайни последици за общуването,
семейните взаимоотношения, бъдещо професионално и социално представяне
до степен на изразен психичен дискомфорт, без да може да се твърди за
клинична изявеност на оплакванията. Изслушан в съдебно заседание,
експертът е уточнил, че ищецът не прави планове да започва работа извън
дома си, смята да работи от вкъщи, защото се страхува да не се повторят
нещата, които е преживял по време на работата си в ответното дружество.
Посочил е, че не става дума за някакъв вид душевно заболяване, като не е
открил ищецът да страда от такова. Уточнил е, че заболяването от Ковид е
един от факторите за косопада, но главната причина е травмата от преживения
стрес на работното място.
Във връзка с установяване на неимуществените вреди са събрани
и гласни доказателства чрез разпита на свидетеля ******** С. (съпруг на
ищцата). Същият свидетелства, че ищцата е започнала работа в ответното
дружество през 2019 г. Споделя, че през 2019 г. ищцата е работела в Белгия,
Брюксел, а през м.07 или м. 08.2021 г. работодателят й предложил да се
премести в гр. И., И.. Сочи, че в началото между страните бил проведен
разговор трудовият договор да бъде сключен в Белгия, тъй като ищцата имала
притеснения как ще бъде осигурявана, но това не се случило. Свидетелства, че
е ходил и в двата офиса, в които е работила ищцата – в Брюксел и в И..
Споделя, че в Белгия условията били нормални за изпълнение на трудовите
задължения, но в И. били „под всякаква критика“, тъй като много често
сградата, която работодателят бил наел в И., имало някакъв проблем – авария
с водата, имало много дълъг период, през който нямало вода за елементарни
хигиенни нужди. Твърди, че лично той е ходел да взима с лични средства вода,
за да може ищцата да има вода за пиене, салфетки и мокри кърпички.
8
Свидетелства, че много пъти е ходил да обядва с ищцата и е ставал свидетел
на постоянен тормоз от страна на работодателя, който ангажирал ищцата да
върши работа по време на обедната й почивка. Твърди, че много пъти се е
случвало ищцата да работи извън работно време, особено през уикендите.
Така веднъж, през уикенда ищцата получила съобщение от работодателя си,
че трябва да отиде да отключили офиса, защото чакали техник, който да
оправи водата, или чистачката, която да почисти, и ищцата е ходила, никога не
е отказвала. Свидетелства, че е имало проблеми и с осигуряването на
квартирата. Относно квартирата в И. първоначалната уговорка била ищцата да
си заплаща наема, а след това работодателят да възстанови сумата, но не е
имало и месец, в който да не забавят плащането, а в последните месеци се е
стигало до там, че наемодателката искала да ги изгони. За Брюксел уговорката
била работодателят да заплаща апартхотел, където също имало изключително
много проблеми, защото не е имало и месец, в който наемът да не закъснее и
съответно мениджърът/управителят на апартхотела първоначално спирал
водата, а след това и тока. Свидетелства, че по време на пандемията с Ковид е
имало случай, когато ищцата била болна с температура, но работодателят й
казал, че трябва да отиде на работа и тя отишла. Споделя, че последните дни,
когато работодателят не е заплащал възнагражденията и наема, т.е. не е
възстановявал тези средства, ищцата изпаднала в паника, стрес, шок,
затворила се в себе си, не искала да комуникира с никого. В последните дни
преди прекратяване на трудовия договор, ищцата отишла в градската болница
в И., където й била поставена диагноза остър гастрит. Свидетелства, че
ищцата многократно сънувала кошмари, че Т я кара нещо, че й се кара, а той я
събуждал и се опитвал да я успокои. Твърди, че косата на ищцата започнала да
пада много драстично, като по възглавницата имало големи кичури коса.
Твърди, че постоянно имало такива ситуации, в които работодателят или
забавял плащането с месец, или не е заплащал цялата сума – например,
плащал половината наем или половината възнаграждение. Твърди, че
последните месеци, когато са били в И., работодателят не е платил две заплати
и два наема, и се наложило той и ищцата да ги платят от собствените си
средства. Сочи, че това предизвиквало силен стрес у ищцата. Твърди, че
ищцата е питала за ползване на отпуск, но ответникът или е отказвал, или ако
позволял, карал ищцата да работи в същото време, да отговаря на имейли, да
прави скици.
По делото е разпитан свидетелят Е И (бивш служител на ответника).
Същият свидетелства, че в периода 2017 г. – 2020 г. е работил в ответното
дружество като креативен дизайнер и в тази връзка познава ищцата, с която са
се виждали в офиса на работодателя в Брюксел, където ищцата била назначена
като дизайнер. Сочи, че трудовият й договор с ответното дружество бил
сключен в България, но всеки месец или през месец, за период от около 4-5
дни веднъж месечно, в периода от средата на 2019 г. до края на м.02.2020 г., е
била командирована в Брюксел, където работодателят имал регистрирано
друго дружество, което било свързано с учреденото в България. Споделя, че с
9
ищцата са комуникирали и са обсъждали лошото отношение от страна на
работодателя. Твърди, че работодателят не се отнасял добре с хората, които са
по-мили като ищцата. Твърди, че и с други лица в България се е случвало да
има проблеми, имало поне двама бивши колеги, които водят дела с
работодателя. Сочи, че когато са били в тази фирма, с колеги два пъти са
подавали сигнал до трудова инспекция, но не е имало никакъв резултат, освен
това, че работодателят им платил осигуровките, които не били платени за
дълъг период от време. Твърди, че през 2018 г. -2019 г. установили, че
работодателят не е заплащал осигуровки за тях за поне шест месеца.
Свидетелства, че са били търсени от хора във връзка със задълженията на
друго дружество, което било регистрирано в Португалия от собствениците на
ответното дружество.
Съдът кредитира показанията на свидетелите като обективни, логични и
вътрешно непротиворечиви.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема
следното от правна страна:
Предмет на делото е осъдителен иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45
ЗЗД.
Когато работник или служител претендира заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди, причинени от неизпълнение на императивно
установено с КТ задължение на работодателя, и такова обезщетение не е
изрично уредено в КТ, приложима по отношение на исковата претенция е
материалноправната норма на чл. 49 ЗЗД – когато работодателят е юридическо
лице или негово поделение (преобладаващата хипотеза), респ. – чл. 45 ЗЗД –
когато работодателят е физическо лице, домакинство, гражданско дружество
или друго неперсонифицирано организационно и икономически обособено
образувание (§ 1, т. 1 от ДР на КТ).
Кодексът на труда изрично регламентира отговорност на работодателя за
обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени от работник или служител
вследствие на трудова злополука или на професионално заболяване (чл. 200
КТ), на неиздаване или несвоевременно издаване на необходимите му
документи, удостоверяващи факти, свързани с трудовото правоотношение,
или на вписване на неверни данни в издадените документи (чл. 226, ал. 1 и ал.
3, изр. 1 КТ). Същевременно, с императивни правни норми КТ установява
множество други задължения на работодателя спрямо работниците и
служителите, с които е в трудови правоотношения. Няма съмнение, че
вследствие неизпълнение на такива императивно установени задължения на
работодателя, също е възможно работниците или служителите да претърпят
неимуществени вреди. Липсата на изрична регламентация в КТ на
отговорността на работодателя в тези случаи не означава, че той не носи
такава отговорност. Тя следва от общото правило „не вреди другиму“ и
възниква във всички случаи, когато е осъществен фактическият състав на
деликта: наличие на противоправно поведение на работодателя, изразяващо се
10
в неизпълнение на негово задължение, установено с императивна правна
норма от КТ; неимуществени вреди, претърпени от работника или служителя;
наличие на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между
неизпълнението/нарушението и настъпването на вредите; вина, чието наличие
се презюмира до установяване на противното. Разпоредбата на чл. 212 КТ и
изрично препраща към общия граждански закон относно имуществената
отговорност на работодателя, която той носи в случаите на причинена смърт
или увреждане на здравето на работника или служителя, извън изрично
уредените в чл. 200 КТ специални хипотези на трудовата злополука и
професионалното заболяване, като в съдебната практика никога не е имало
съмнение, че това препращане е към деликтната отговорност, регламентирана
в ЗЗД, което следва и в правно-исторически аспект – от обособяването на
трудовото право от общото гражданско законодателство (вж. и тълкувателно
решение № 45/19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г. на ОСГК на ВС). Трайно
установена е и съдебната практика относно приложението на общата деликтна
отговорност по ЗЗД, когато спорното материално правоотношение не попада в
приложното поле на изрично регламентирани специални състави, уредени в
друг особен закон, какъвто е например и ЗОДОВ. Следва да се отбележи и че
приложението на материалноправните норми от общия граждански закон в
разглеждания случай – по правен спор между работодателя и работника или
служителя за обезщетение за неимуществени вреди, не променя характера му
на трудов спор по смисъла на чл. 357 КТ, с произтичащите от това
процесуалноправни и материалноправни последици – родова подсъдност,
погасителна давност, такси и разноски за производството и пр. (Решение №
121/22.02.2024 г. по гр. д. № 1148/2023 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 322 от
1.03.2017 г. на ВКС по к. гр. д. № 4134/2016 г. относно претенция за
обезвреда на неимуществени вреди от незаконно уволнение). С оглед
гореизложеното, настоящият съдебен състав приема предявения иск за
допустим.
Разглежданият иск би бил основателен, ако ищецът докаже фактите,
които попадат под хипотезата на гражданския деликт (виновно и
противоправно поведение, в причинна връзка от което да са настъпили вреди),
както и фактите, водещи до ангажиране на отговорността на възложителя –
възлагане на работа на делинквента и причиняване на вредите при или по
повод на извършването й. Отговорността на възложИ. работата е обективна, с
гаранционно-обезпечителна функция. Тя възниква за лицето, когато вредите
са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, както чрез
действия, които съставляват извършване на възложената работа, така и чрез
бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или от характера на работата. Преди всичко,
следва да се установи противоправно поведение, тъй като само при наличието
на такова, стои въпроса за обезщетяване на вредите от отговорното лице /респ.
и за причинната връзка/. По принцип, за да е налице противоправно
поведение, то следва да е предприето въпреки установен в закон запрет за
11
неговото извършване, който запрет охранява абсолютни субективни права,
като изводът за противоправността представлява правна преценка на
деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на
действащите разпоредби. Субективното отношение на възложителя не е
елемент от фактическия състав. То се изисква по отношение на лицето, на
което е възложена работата, като се презюмира съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Наличието на всички елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД,
доколкото същите представляват правопораждащи юридически факти за
твърдяното право, трябва да се докажат от претендиращия обезщетението,
съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, при
условията на пълно и главно доказване.
В конкретния случай с доклада по делото съдът на основание чл. 146,
ал.1, т. 5 ГПК е разпределил между страните доказателствената тежест за
подлежащите на доказване факти, като в доказателствена тежест на ищеца е
възложил да установи следните обстоятелства: противоправно поведение на
натоварени от ответника работници/служители при или по повод
изпълнението на възложената работа; настъпването на твърдените
неимуществени вреди; вида, характер и размер на причинените вреди;
причинната връзка между противоправното поведение и причинените вреди;
вината на конкретните служители/лица, на които е възложена работата, се
предполага на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД. В тежест на ответника е да докаже,
че е изпълнил вменените му от закона задължения с дължимата грижа по
отношение на поведението на своите служители, както и всички факти и
обстоятелства, на които основава своите искания и възражения, а в условията
на обратно доказване и да обори презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
С доклада по делото е отделено за безспорно, че в периода от 19.08.2019
г. до 01.11.2022 г. между страните е съществувало валидно трудово
правоотношение, възникнало въз основа на сключен между тях трудов
договор, като посоченото обстоятелство се установява и от събраните по
делото писмени доказателства – трудов договор и справки от НАП. Трудовият
договор е двустранно съглашение, по силата на което едната страна
предоставя за определен срок работната си сила, като се задължава да
извършва възложените й трудови функции, а другата страна се задължава да
заплаща възнаграждение, както и да осигури нормални и здравословни
условия на труд – арг. чл. 124 КТ. По силата на трудовия договор така, както е
регламентиран в КТ, едно физическо лице предоставя работната си сила за
изпълнение на даден вид работа при определен работен режим, заплащане,
работно време, работно място.
На първо място, ищцата основава претенцията си за обезщетение на
неимуществени вреди на твърденията, че в резултат на неизпълнение от
страна на ответното дружество-работодател на задължението му за
своевременно заплащане на дължимото й се трудово възнаграждение е
претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, безпокойство,
притеснения и несигурност. Съгласно разпоредбата на чл. 128 КТ
12
работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово
възнаграждение за извършената работа. В случая от доказателствата по делото
се установява, че страните са уговорили дължимото на служител трудово
възнаграждение да бъде заплащано до десето число на месеца, следващ
месеца, за който се дължи, както и че през исковия период ищцата е
изпълнявала трудовите си задължения, поради което за работодателя е
възникнало задължение да заплаща възнаграждение в размер и срок, така
както са уговорени в трудовия договор. От съвкупния анализ на ангажираните
по делото доказателства безспорно се установява, че ответникът системно не е
изпълнявал точно това свое задължение, като не е заплащал своевременно
дължимото на служителя трудово възнаграждение.
На следващо място, ищцата основава претенцията си за обезщетение на
неимуществени вреди на твърденията, че работодателят я е командировал
продължително в страни от Европейския съюз, по-конкретно в Белгия и И., и
не е заплащал своевременно дължимите суми при командироване – дневни,
пътни и квартирни пари. Кодексът на труда изчерпателно регламентира
формата и съществените елементи на трудовия договор като условие за
неговата валидност. Освен че е задължителна неговата писмена форма,
разпоредбата на чл. 66 КТ сочи и други задължителни условия – място на
работа, наименованието на длъжността, датата на сключване, времетраене,
възнаграждение и други, т. е. касае се за императивни условия, които не могат
да се заобиколят или игнорират. В договора се сочи т. нар. „място на работа“,
т. е. онова териториално определено пространство, където работникът и/или
служителят престира своята работна сила – или с други думи там, където се
извършва изпълнението. В конкретния случай се установява по делото, че със
сключения между страните трудов договор същите са уговорили място на
работа в гр. С.. Следователно служител се задължил да престира работна сила
в територията на гр. С.. Съгласно чл. 121, ал. 1 КТ когато нуждите на
предприятието налагат, работодателят може да командирова работника или
служителя за изпълнение на трудовите задължения извън мястото на
постоянната му работа, но за не повече от 30 календарни дни без прекъсване,
като ал. 2 предвижда, че командироване за срок, по-дълъг от 30 календарни
дни, се извършва с писмено съгласие на работника или служителя. При
командироване в чужбина, несъмнено намира приложение Наредбата за
служебните командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ). Съгласно
чл. 5, ал. 1 НСКСЧ командироването в чужбина се извършва въз основа на
писмена заповед, което съответства на изискването за писмена форма на
трудовия договор и неговото изменение, доколкото се изменя един от
основните елементи на същия – мястото на работа (чл. 62, ал. 1 и ал. 2 вр. чл.
66, ал. 1, т. 1 КТ). Непротиворечива и последователна е практиката на ВКС, че
нарушаването (неспазването) на законоустановените изисквания за реда на
командироване има за последица незаконност на действията на работодателя и
липса на задължение от насрещната страна по правоотношението да изпълни
13
разпореждането (при евентуално устно разпореждане), но не и отпадане на
задължението за заплащане на командировъчни пари, чието предназначение е
да се компенсират до известна степен неудобствата, които работникът или
служителят понася, когато изпълнява задача извън мястото на работа и
местоживеенето си, като по този начин законът защитава интересите и на
двете страни, като отчита подчиненото положение на работника или
служителя в трудовоправната връзка и фактическото изпълнение дори на
незаконни заповеди (Решение № 123/14.03.2011 г. по гр. д. № 1167/2010 г. на
ВКС, ІV г.о., Решение от 17.05.2010 г. по гр. д. № 638/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о. и
Решение от 21.01.2010 г. по гр. д. № 278/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., Определение
№ 147/4.02.2016 г. по гр. д. № 6100/2015 г. на ВКС, III г. о.).
Разпоредбата на чл. 215, ал. 1 КТ предвижда, че при командироване по
чл.121, ал. 1 КТ работникът или служителят има право да получи освен
брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари
при условия и в размери, определени от Министерския съвет. Съгласно чл.
228, ал. 2 КТ вр. чл.215 КТ размерите на командировъчните пари, определени
в чл. 215 КТ, се прилагат, доколкото в акт на Министерския съвет, в
колективен трудов договор или в трудовия договор не са предвидени по-
големи размери. В този смисъл трябва да се прилага и разпоредбата на чл. 31,
ал. 6 НСКСЧ, т. е. разпоредбата на чл. 31, ал. 6 НСКСЧ дава възможност на
работодателите да определят по-високи размери на командировъчните пари
при осъществяване на командировки в чужбина, които ще се признават за
данъчни цели като разходи само ако са на стойност, равняваща се на
двукратния нормативно установен в НСКСЧ размер, и то ако докажат
останалите предпоставки – че са налице изключителни експлоатационни и
технологични условия на работа, респ. е налице специфична организация на
международните рейсове. Но тази правна норма не урежда възможност за
законосъобразно намаляване размера на командировъчните пари.
Следователно, определените в НСКСЧ, която е издадена въз основа на
уредената в чл. 215 КТ законова делегация, командировъчни пари са
минимални, като работодателят не може законосъобразно да определя по-
ниски размери на командировъчните пари от нормативно установените, тъй
като би нарушил императивните разпоредби, уредени в чл. 215 КТ и чл. 228,
ал. 2 КТ, като в случая това са в размер от 56 евро дневни и 207 евро
квартирни за Белгия и 47 евро дневни и 176 евро квартирни за И..
В конкретния случай по делото не са представени писмени заповеди на
работодателя за командироване на ищцата в чужбина, но от събраните по
делото гласни доказателства безспорно се установява, че по време на действие
на трудовия договор по нареждане на работодателя ищцата е изпълнявала
трудовите си задължения преимуществено в чужбина, последователно в гр.
Брюксел, Белгия, в периода от постъпването й на работа през м.08.2019 г. до м.
юли-август 2021 г., а след това в гр. И., И., през периода м. юли-август 2021 г.
до прекратяването на трудовото правоотношение на 01.11.2022 г., като по
делото липсват доказателства командироването да е станало с писмено
14
съгласие на работника. В случаите като настоящия, при които е налице
незаконно командироване, и въпреки възможността на работника/служителя
да оспори същото, съответно да не го изпълни – чл. 126, т. 7 КТ, същият е
изпълнил разпореждането на работодателя, като е изпълнил командировките/,
и е бил командирован в държави членки на ЕС при договорени ставки на
възнаграждение в страната от ЕС, съответстващи на минималните за тази
страна ставки, предназначението на командировъчните пари, ако са платени,
водят до обезщетяване на неудобствата и допълнителните разходи, които
работникът или служителят понася, когато изпълнява задача извън мястото на
работа и местоживеенето си, съответно мястото на работа в рамките на
държавата, в която е сключен договорът, и определено като място на работа. В
случая в част от представените по делото ведомости се съдържа информация
за начислени квартирни пари в по-големи размери, което е индиция за наличие
на уговорка между страните относно техния размер. От ангажираните по
делото доказателства се установява, че работодателят не е заплащал регулярно
дължимите на служителя дневни и квартирни пари при командироването му в
чужбина – Белгия и И.. Установява се по делото, че извършените от
работодателя плащания във връзка с командироването на ищцата са имали
предимно спорадичен характер.
На следващо място, ищцата основава претенцията си за обезщетение на
неимуществени вреди на твърденията, че работодателят не е осигурил
нормални условия на труд в наетите от него офиси в чужбина и нормални
условия на живот в наетите от него жилища. Разпоредбата на чл. 282 КТ
предвижда задължение на работодателя да осигурява условия за санитарно-
битово и медицинско обслужване на работниците и служителите съобразно
санитарните норми и изисквания. Съгласно чл. 230 от Наредба № 7 от
23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия
на труд на работните места и при използване на работното оборудване,
издадена от министъра на труда и социалната политика и министъра на
здравеопазването (обн., ДВ, бр. 88 от 8.10.1999 г., в сила от 9.01.2000 г.), за
осигуряване на личната хигиена на работещите се осигуряват санитарно-
битови помещения съгласно изискванията на нормативните актове.
Разпоредбата на чл. 237, ал. 1 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. предвижда, че
близо до работните места, помещенията за почивка, съблекалните, душовите
помещения и умивалните се осигурява необходимият брой тоалетни с
умивалници, а съгласно ал. 2 на работещите се осигурява достатъчно
количество питейна вода и по възможност подходящи безалкохолни напитки.
В настоящия случай от доказателствата по делото се установява, че в офиса на
работодателя в гр. И., И., където ищцата е изпълнявала трудовите си
задължения, за дълъг период от време не е имало вода дори за задоволяване на
елементарни хигиенни нужди, което наложило закупуването на питейна вода
и съответните консумативи за поддържане на лична хигиена от страна на
служителя, поради което съдът приема, че работодателят не е изпълнил
нормативното си задължение по чл. 237, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата. Същият не
15
е осигурил минималните и елементарни изисквания за здравословни и
безопасни условия на работното място – ползване на тоалетна с умивалник по
време на работа, доколкото само по себе си наличието на умивалник не е
достатъчно да се приеме, че работодателят е изпълнил задължението си, след
като същият не може да бъде използван по предназначение съобразно
санитарните норми и изисквания при липса на вода. Задължение на
работодателя е да осигури помещение, пригодно да задоволи нуждите от
санитарно-битово обслужване, каквото в случая в противоречие с чл. 230, ал.
1 вр. чл. 237, ал. 1 от Наредбата не е било сторено. Твърденията за
неосигурени нормални условия на труд в офиса на работодателя в гр. Брюксел
са недоказани, като дори от показанията на свидетеля С. се установява, че там
условията били нормални за изпълнение на трудовите задължения. По
отношение на твърденията за неосигурени нормални условия на живот в
наетите от работодателя жилища съдът намира, че същите също останаха
недоказани по делото. От показанията на свидетеля С. се установява, че в
апартхотела в гр. Брюксел, където ищцата е пребивавала по време на
командировката й в Белгия, при забава в плащането на съответния наем
управителят на хотела първо спирал водоподаването, а след това и
електричеството, но това касае действия на трети лица, които са във връзка с
неточното изпълнение в темпорално отношение на задължението на
работодателя да заплаща дължимите на служителя квартирни пари при
командировка в чужбина, което бе обсъдено по-горе.
На следващо място, ищцата основава претенцията си за обезщетение на
неимуществени вреди на твърденията за липса на здравно осигуряване поради
неплащане на дължимите от работодателя вноски. С оглед българското си
гражданство без данни за друго ищцата е задължително осигурено лице по чл.
33, ал. 1, т. 1 от Закона за здравното осигуряване, считано от влизането му
сила през 1998 г., като правата й като осигурено лице възникват от датата на
заплащането на здравноосигурителната вноска – арг. чл. 34, ал. 2, т. 4 ЗЗО.
Доколкото по делото се установява, че в периода от 19.08.2019 г. до 01.11.2022
г. страните са били в трудово правоотношение, възникнало въз основа на
сключен между тях трудов договор, то здравноосигурителният статут на
ищцата е бил регулиран от чл. 40, ал. 1, т. 1 ЗЗО, доколкото същата попада
сред лицата по чл. 4, ал. 1 КСО. Нормата на чл. 40, ал. 1, т. 1 ЗЗО предвижда,
че здравноосигурителната вноска на осигуреното лице по чл. 4, ал. 1 КСО се
определя върху доход, върху който се дължат вноски за държавното
обществено осигуряване, определен съгласно КСО, като вноската се внася от
работодателя и се разпределя между работодателя и осигурения в
съотношение 60:40. Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 1, б. „в“ ЗЗО вр. чл. 7, вр. чл. 4,
ал. 1 КСО осигурителните вноски за здравно осигуряване се внасят от
осигурителите до 25-то число на месеца, следващ месеца, през който е
положен трудът. В настоящия случай от доказателствата по делото се
установява, че ответното дружество системно не е внасяло в законовите
срокове дължимите здравноосигурителни вноски по отношение на ищцата.
16
Същевременно съгласно чл. 109, ал. 4 ЗЗО, когато задължението за внасяне на
осигурителните вноски е на работодателя или на друго лице, невнасянето на
осигурителни вноски не лишава осигуреното лице от здравноосигурителни
права. В конкретния случай от доказателствата по делото се установява, че
ищцата е била с прекъснати здравноосигурителни права в периода от
01.12.2021 г. до 19.08.2022 г. Установява се, че през посочения период ищцата
е сторила разходи във връзка с изследване за откриване на коронавирус SARS-
CoV-2 в И., като по делото липсват доказателства дали същите биха били
безплатни, в случай че ищцата не беше с прекъснати здравноосигурителни
права. Останалите разходи са сторени от ищцата извън посочения период.
На следващо място, ищцата основава претенцията си за обезщетение на
неимуществени вреди на твърденията, че ответникът е възлагал дейности,
различни от посочените в трудовия договор. Както се посочи по-горе, един от
задължителните елементи на трудовият договор съгласно чл. 66, ал. 1, т. 2 КТ
е наименованието на длъжността и характера на работата. В настоящия
случай от доказателствата по делото се установява, че през исковия период
ищцата е заемала длъжността „специалист, доставки“, но по делото не е
представена длъжностна характеристика за посочената длъжност, поради
което е налице невъзможност да се определи какви задължения са били
включени в заеманата от ищцата длъжност, респ. да се направи преценка дали
работодателят е възлагал на служител извършването на дейности, които са
били извън неговите задължения.
С оглед изложеното дотук, настоящият съдебен състав приема за
установено по делото противоправно поведение на натоварени от ответника
работници/служители при или по повод изпълнението на възложената работа
съгласно изложено по-горе, като вината на конкретните работници/служители
на работодателя на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага до доказване на
противното, каквото обратно доказване в конкретния случай въпреки
указаната от съда доказателствена тежест с доклада по делото не беше
проведено от страна на ответното дружество.
Настъпването на неимуществените вреди за ищцата и наличието на
причинно-следствена връзка между гореописаните противоправни действия и
бездействия на натоварени от ответника работници/служители при или по
повод изпълнението на възложената работа и причинените вреди се
установява от събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на
свидетеля С. и заключението на приетата по делото съдебно-психологична
експертиза. Показанията на свидетеля С. са последователни, обстойни и
вътрешно непротиворечиви, поради което независимо от това, че същият е
съпруг на ищцата, съдът намира, че не е налице пречка да ги кредитира,
доколкото не е налице обстоятелство, което да буди съмнение за тяхна
достоверност. Свидетелят е бил пряк очевидец на условията, при които е
работила ищцата, както и за взаимоотношенията между страните. Същият
лично е възприел как забавата от страна на работодателя за плащане на
дължимото на ищцата трудово възнаграждение и свързаните с трудовото
17
правоотношение други плащания като квартирни пари при командироване са
се отразявали системно на психо-емоционалното състояние на ищцата и лично
е възприел като цяло последиците върху здравето на ищцата. Свидетелят е бил
пряк очевидец на затрудненията, дискомфорта и притесненията, които ищцата
е изпитвала вследствие на неизпълнението от страна на работодателя на
задължението му да осигури нормални условия на труд. От показанията на
същия не се установява ищцата да е претърпяла конкретни неимуществени
вреди от липсата на здравноосигурителни права в периода от 01.12.2021 г. до
19.08.2022 г.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че
предявеният иск е доказан по основание.
Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя
от съда по справедливост. Съгласно трайната практика на върховната
инстанция по приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението
за неимуществени вреди от непозволено увреждане съдът е длъжен да
съобрази всички обстоятелства, имащи отношение към размера му,
изхождайки от конкретиката на случая. За да е справедливо обезщетението, то
трябва да е съобразено с обществената оценка на засегнатите нематериални
блага, т. е. със стандарта на живот и средностатистическите показатели за
доходите и покупателните способности на населението в страната към датата
на увреждането. Успоредно с това съдът следва да прецени засегнатите
нематериални блага, за да определи максимално точния размер за обезвредата
им. Когато обезщетението е за компенсиране на вреди от увреждане на
здравето на пострадал от непозволено увреждане, съдът е длъжен да прецени
вида, характера, интензитета на увреждането и продължителността на
възстановителния период. Длъжен е да отчете и доколко настъпилото
увреждане е трайно, довело ли е до остатъчни неудобства за пострадалия и
нарушило ли е и в каква степен обичайния му начин на живот.
С оглед преобладаващата практика по тълкуването и прилагането на чл.
52 ЗЗД и спецификите на конкретния случай, справедливото обезщетение,
което да обезщети претърпените от ищцата болки и страдания през исковия
период, е в размер на 3 500 лв. Ищцата за продължителен период от време е
била командирована в чужбина, като работодателят системно е забавял
плащането на дължимото й се трудово възнаграждение и квартирни пари. Това
нормално създало у ищцата продължително чувство на несигурност и
притеснения за финансовото й благополучие и покриване на разходите от
първа необходимост, предвид обстоятелството, че същата се намира в чужда
държава. Това се е отразило върху здравето на ищцата и обичайния й начин на
живот за продължителен период от време. Същата е ограничила социалните
си контакти, не е искала да комуникира с други хора, като според
заключението на съдебно-психологичната експертиза при ищцата все още се
отчита остатъчност при преработване на преживяванията й по време на
работата й в ответното дружество, но това не й пречи до степен за нормалното
функциониране в обществото, семейството, но при реализиране на
18
професионални цели и желания носи своите последствия от преживените за
нея негативни последствия и нередностите, на които е била подложена от
собствениците на дружеството, в което е изпълнявала трудовите си
задължения. Следва да се отчете и обстоятелството, че отрицателният опит на
ищцата в ответното дружество се отразило и на нагласите й за работа в офис,
като съгласно заключението на СПЕ ищцата не прави планове да започва
работа извън дома си, смята да работи от вкъщи, защото се страхува да не се
повторят нещата, които е преживяла по време на работата си в ответното
дружество. Следва да бъде отчетено и това, че държавите, в които е била
командирована ищцата, са страни с по-висок жизнен стандарт в сравнение с
този в Република България.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че
предявеният иск е частично основателен и следва да бъде уважен за сумата от
3500 лв. и отхвърлен за разликата над тази сума до пълния предявен размер от
5000 лв. – частичен иск (съгласно уточнителна молба от 15.11.2023 г. на
ищеца) от сумата в общ размер на 25 973 лв. при липса на доказаност на по-
големи от обичайните за сходни случаи вреди, както и на част от групите
противоправно поведение на ответника през процесния период.
По разноските
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК и двете
страни имат право на разноски. Единствено ищцата е направила искане за
присъждане на разноски, а процесуалният представител на ответното
дружество в проведеното на 28.10.2024 г. открито заседание изрично е заявил,
че не претендира разноски. Ищцата е сторила разноски пред СРС в общ
размер на 3 300 лв., от които 200 лв. за държавна такса, 300 лв. за депозит за
съдебно-психологична експертиза и 2 800 лв. за адвокатско възнаграждение
съгласно списък по чл. 80 ГПК и доказателства за реалното им извършване.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразно уважената част от иска ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищцата разноски в общ размер на 2 310
лв.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД „Р. Т. Д.“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н С., ул. „М. Б.“ №
132, със съдебен адрес: гр. С., ул. „М. Т.“ № 4, ББЦ, да заплати на П. С. С.,
ЕГН: **********, адрес: гр. В. Т., ул. „Н. Г.“ № 40, вх. А, ет. 2, ап. 6, сумата от
3 500 лв. - частичен иск от сумата в общ размер на 25973 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 19.08.2019 г.
до 01.11.2022г. вследствие от забавено заплащане на дължимо трудово
19
възнаграждение и командировъчни пари през време на продължително
командироване в Кралство Белгия и Кралство И., условията в наетия от
работодателя офис в гр. И., И., ведно със законната лихва от 22.12.2022 г. до
изплащане на вземането, като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата над сумата от 3 500 лв. до
пълния предявен размер от 5 000 лв. – частичен иск от сумата в общ размер на
25973 лв., за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди
за периода от 19.08.2019 г. до 01.11.2022г. и вследствие на условията в
наетите от работодателя жилища в гр. Брюксел, Кралство Белгия и гр. И.,
Кралство И. и офис в гр. Брюксел, Кралство Белгия, липсата на здравно
осигуряване и възлагането от страна на работодателя на дейности,
различни от посочените в трудовия договор.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Р. Т. Д.“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н С., ул. „М. Б.“ №
132, със съдебен адрес: гр. С., ул. „М. Т.“ № 4, ББЦ, да заплати на П. С. С.,
ЕГН: **********, адрес: гр. В. Т., ул. „Н. Г.“ № 40, вх. А, ет. 2, ап. 6, сумата от
2 310 лв. – разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
20