№ 16077
гр. С., 26.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20241110165299 по описа за 2024 година
Предявени са следните искове от И. Б. Т., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „С. Г.“ №
73, ет. 1, ап. 3, срещу „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК: ***************, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „М. 3“, бул. „А. М.“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20:
главен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
за прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит №
******/03.10.2024 г., сключен между страните по делото – поради противоречие
със закона;
евентуален иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.1, т. 10
вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК за прогласяване нищожност на договор за потребителски
кредит № ******/03.10.2024 г., сключен между страните по делото – поради
заобикаляне на закона;
евентуален иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. ал. 4 ЗЗД вр. чл. 143 за прогласяване
нищожност на клаузата на чл. 6 от договор за потребителски кредит №
******/03.10.2024 г., сключен между страните – поради неравноправност;
евентуален иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. ал. 4 ЗЗД вр. чл. 10, ал. 2 вр. чл. 19,
ал. 4 ЗПК за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 6 от договор за
потребителски кредит № ******/03.10.2024 г., сключен между страните – поради
противоречие със закона.
Ищецът твърди, че на 03.10.2024 г. сключил с ответното дружество „Ф. Б.“
ЕООД договор за потребителски кредит № ******, по силата на който му била
предоставена в заем парична сума в размер на 250 лв., която следвало да върне в срок
от 20 дни. Сочи, че уговореният ГПР бил в размер на 49,82 % и ЛП в размер на 2,24
%. В т. 5 от договора било уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от ******* в полза на ответника. При сключването на договора за
потребителски кредит не било посочено какъв е размерът на възнаграждението за
предоставяне на гаранция. След усвояването на сумата от 250 лв. ищецът установил,
че му е начислена такса за предоставяне на гаранция (поръчителство) в общ размер от
1
61,90 лв. Твърди, че процесният договор за кредит бил недействителен, тъй като: нито
в него, нито в ОУ не били посочени дължимите вноски по договора за поръчителство;
сключването на договора за гаранция било задължително условие – в чл. 5.3. от ОУ
било посочено като възможност за повишаване на кредитоспособността и
вероятността да бъде одобрен за кредит, а не като задължително условие за
кандидатстването, каквото се явявало напрактика. Отделно от това твърди, че не е
сключвал договор за поръчителство и такъв не му е бил предоставен. Счита, че
договорът за кредит е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
поради противоречието му със закона, тъй като не съдържал начина на изчисляване на
ГПР и начисленото възнаграждение за поръчител не било включено при изчисляване
на дължимия ГПР. Ето защо, последният бил неправилно изчислен, в заблуда на
потребителя. Излага подробни съображения относно това, че при формиране на ГПР
следва да бъде включено и начисленото възнаграждение за поръчител. Твърди
нищожност на договора поради неправилно посочен размер на ГПР, надвишаващ
допустимия размер съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че целият договор за
потребителски кредит следва да бъде приет за недействителен, тъй като: съдържащата
се в него клауза за предоставяне на банкова гаранция не позволявала на потребителя
да прецени икономическите последици от сключването на договора; начисляването на
такса за допълнителна услуга – гарант, чийто размер не е включен в самия договор и в
посочения ГПР налагало на потребителя да приеме клауза, с която не е имал
възможност да се запознае преди сключването на договора; договорът бил във вреда на
потребителя, като не отговарял на изискването за добросъвестност и водел до
значително неравновесие между правата и поетите задължения на търговеца и
потребителя, налагайки изключително висока такса за допълнителна услуга. В
условията на евентуалност твърди нищожност на клаузата на чл. 5 от договора за
кредит поради неравноправност на същата. Поради тези и останалите подробно
изложени съображения моли предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва предявените искове като
неоснователни по подробно изложени съображения. Не оспорва сключването на
процесния договор с посоченото в исковата молба съдържание, по силата на който
предоставил на ищеца в заем сумата от 250 лв., но счита, че същият не страда от
посочените от ищеца пороци за недействителност. Оспорва твърдението, че
сключването на договор за поръчителство с ******* е било задължително условие за
сключването на договора за кредит между страните по делото. Сочи, че чл. 5 от
договора ясно посочва избраната от ищеца опция за поръчител, без да имал
задължение да избере именно ****к (Малта). Излага подробни аргументи относно
това, че уговореното възнаграждение за поръчител не следва да се включва в размера
на ГПР. Сочи, че договорът за поръчителство е сключен с друго юридическо лице –
*******, поради което не следва да бъде вземан предвид в настоящия случай. Поради
тези и останалите подробно изложени съображения моли предявеният иск да бъде
отхвърлен. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа страна:
Страните не спорят и с окончателния доклад по делото съдът е обявил за
безспорно и ненуждаещо се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, че на
03.10.2024 г. между страните е сключен процесния договор за предоставяне на
финансови услуги (заеми) от разстояние със соченото в исковата молба съдържание
(вкл. че в чл. 6 от договора е предвидено задължение за обезпечаване на договора за
2
кредит чрез поръчителство с трето лице „*******”), по силата на който на ищеца е
предоставен заем в размер на 250 лв., както и че възнаграждението/таксата за
обезпечение с поръчителство не е включено при формиране на посочения в договора
ГПР от 49,82 %. Посочените обстоятелства освен безспорния си характер се
установяват и от приложените по делото писмени доказателства и заключението на
съдебно-счетоводната експертиза.
Видно от приетия по делото договор за предоставяне на финансови услуги
(заеми) от разстояние № ******/03.10.2024 г., страните – ищецът, в качеството му на
заемополучател, и ответникът, в качеството му на заемодател, са били обвързани от
облигационно правоотношение по договор за кредит. По силата на сключения договор
заемодателят се задължил да предостави на заемателя сумата от 250 лв., която
заемателят се задължил да върне ведно със договорна лихва в размер на 5,60 лв., или
общо 255,60 лв., в срок от 20 дни, с падеж 23.10.2024 г. Видно от чл. 3 и чл. 4 от
договора, уговорен е лихвен процент от 2,24 % и годишен лихвен процент (ГЛП) от
49,82 %
Съгласно чл. 6 от договора, същият се обезпечава с поръчителство,
предоставено от ******* в полза на заемодателя. Предвидено е, че договорът за
поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в който е сключен
договорът за заем. С одобряването от заемодателя на предосатвеното в негова полза
обезпечение уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от
заемателя, нито от лицето, предоставило обезпечението, като одобряването на
обезпечението се извършва чрез одобяване на заема.
По делото е представен препис от договора за поръчителство, сключен на
същата дата – 03.10.2024 г., видно от който ******* е поел задължение за обезпечаване
на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит, за което в полза на
гаранта е уговорено заплащане на такса (възнаграждение) в размер на 61,90 лв.
Уговореното заплащане в полза на дружеството – поръчител не се оспорва от
ответника, като се оспорва факта, че сумата не следва да е част от ГПР по договора за
кредит.
Видно е от приетите по делото разписки от 04.10.2024 г. и 07.10.2024 г.
представени от ищеца и неоспорени от ответника, че по силата на процесния договор
за заем, ищецът е получил от ответника сумата от 250 лв., а е върнал сумата от 317,50
лв.
От заключението по съдебно-счетоводната експертиза, неоспорено от страните
и което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че
общо дължимата сума по процесния договор за заем при начисляване на таксата за
поръчителство възлиза на 317,50 лв. Вещото лице е изчисло, че действителният размер
на ГПР по процесния договор, като се включи в него и предвидената в договора такса
за предоставяне на обезпечение, е в размер на 7741,79 %. Съгласно заключението към
датата на сключване на проценсия договор, законната лихва е била в размер на 13,79
%, а максималният ГПР е бил в размер на 68,95 %, като вещото лице е изчислило, че
действителният ГПР (с включена такса за поръчителство) надвишава 112,28 пъти
размера на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По установителния главен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗП К:
По предявените искове, в доказателствена тежест на ищеца е да установи
3
следните обстоятелства: 1) сключването между него и ответника на договор за
паричен заем с посоченото в исковата молба съдържание, вкл. клаузата на чл. 6,
предвиждаща обезпечаване на задълженията по договора чрез поръчителство от
„*******” и начисляването на такса за гарант в твърдения размер; 2) сочените от него
пороци на договора, водещи до нищожност на договора/процесната клауза –
противоречие със закона и неравноправност.
В тежест на ответника е да докаже наличие на валидни и равноправни клаузи в
процесния договор/процесната клауза, както и всички факти обстоятелства, на които
основава своите искания или възражения, включително, че е предоставил на ищеца
възможност да посочи свой поръчител, че сключването на договора за
поръчителствоне не е задължително условие за сключване на договора за кредит, а се
предоставя, ако потребителят е направил такава заявка при подаването на заявката за
кредита – следователно и уговорката е индивидуално уговорена с потребителя, че е
предоставил на потребителя преддоговорна информация (стандартен европейски
формуляр) относно дължимата такса за поръчителство, ако потребителят избере
поръчителство от *******; че при кандидатстване в интернет платформата му на
ищеца като потребител е предоставена възможност за информиран избор дали да
посочи поръчител или да избере *******, както и последиците от този избор, а именно
– дължимостта на възнаграждение на поръчителя; сключването на договор за
поръчителство между ищеца и *******, в т.ч., че ищецът е потвърдил чрез SMS
желанието си да сключи договор за предоставяне на поръчителство, както и че е
получил екземпляр от същия.
На първо място, съдът намира, че ищецът е потребител по смисъла на чл. 9, ал.
3 ЗПК, а ответникът кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е
доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме,
че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото
договор за по правната си същност е договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 ЗПК, спрямо който договор са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит и чл. 143-147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни
клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и
аргументите на ищеца за нищожност на договора поради нарушаване на
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са основателни. Съгласно
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
4
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Визираната норма е в съответствие с чл. 19 от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити. Съгласно чл. 4, б. "а" от Директива
2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г., ГПР трябва да се изчисли в момента, в
който кредитният договор е сключен.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР от 49,82%, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния
такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – възнаграждението
(таксата) за предоставяне на обезпечение по чл. 6 от договора. Настоящият съдебен
състав приема, че възнаграждението за предоставяне на поръчителство е разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2
ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България, която към
датата на сключване на процесния договор е била в размер на 13,79 % (основен лихвен
процент 3,79 % плюс десет процентни пункта), което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 68,95 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод
следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В случая при цялостния анализ на процесното правоотношение е видно, че
сключването и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне
на посоченото в чл. 6 от договора обезпечение от страна на кредитополучателя, а
именно поръчителство от *******, на което съгласно приетия по делото договор за
предоставяне на поръчителство ищецът се задължил да заплати възнаграждение
(такса) в размер на 61,90 лв. по договора от страна на кредитополучателя. От
служебно извършената справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър се
установява, че едноличният собственик на капитала на ответника „Ф. Б.“ ЕООД е
лицето М. АГ, чуждестранно юридическо лице, държава: Швейцария, като същото
лице е и единият от собствениците на ******* p.l.c. /променено наименование на
********/, видно от общодостъпната информация на интернет страницата
https:/********* Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на §
1, т. 5 от ДР на ТЗ. Съдът намира, че в случая договорът за поръчителство само
формално представлява отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява част
от кредитното правоотношение. Това е така, защото на кредитополучателя само
формално е било предоставено право на избор относно вида на обезпечението. С
доклада по делото съдът е разпределил доказателствената тежест между страните,
като в тежест на ответника е поставил да докаже своите възражения, включително, че
5
е предоставил на ищеца възможност да посочи свой поръчител, че сключването на
договора за поръчителствоне не е задължително условие за сключване на договора за
кредит, а се предоставя, ако потребителят е направил такава заявка при подаването на
заявката за кредита – следователно и уговорката е индивидуално уговорена с
потребителя, че е предоставил на потребителя преддоговорна информация (стандартен
европейски формуляр) относно дължимата такса за поръчителство, ако потребителят
избере поръчителство от *******; че при кандидатстване в интернет платформата му
на ищеца като потребител е предоставена възможност за информиран избор дали да
посочи поръчител или да избере *******, както и последиците от този избор, а именно
– дължимостта на възнаграждение на поръчителя; сключването на договор за
поръчителство между ищеца и *******, в т.ч., че ищецът е потвърдил чрез SMS
желанието си да сключи договор за предоставяне на поръчителство, както и че е
получил екземпляр от същия, като изично му е указал, че не сочи доакзателства за
посочените обстоятелства. В хода на делото ответникът, въпреки дадените от съда
указания в горепосочения смисъл, не е проявил процесуална активност и не е
ангажирал доказателства за установяване на фактите, възложени в негова
доказателствена тежест съгласно доклада по делото. Недоказаният факт е
неосъществил се, несъществуващ факт, поради което не могат да възникнат и неговите
правни последици.
Съвкупността на горните обстоятелства води до извода, че договорът за
гаранция няма самостоятелен характер, а следва да бъде разглеждан като част от
кредитното правоотношение, защото потребителят е фактически принуден да го
сключи с конкретно определено от кредитора свързано дружество, за да бъде отпуснат
кредитът. При това положение и доколкото в стандартния европейски формуляр е
посочено изрично, че е необходимо предоставяне на обезпечение и доколкото по
делото не беше доказано, че на ищеца е била предоставена реална възможност да
предоставяне на друго, различно от поръчителство на *******, обезпечение съдът
приема, че предоставянето на обезпечение от ******* представлява задължително
условие за получаване на кредита по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. След като
предоставянето на обезпечението е задължително условие за получаване на кредита, то
възнаграждението по договора за гаранция представлява общ разход по кредита, който
следва да бъде включен като компонент при формиране на годишния процент на
разходите. Налице е конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи
договора за потребителски кредит /Рeшение на СЕС (девети състав) от 21.03.2024 г по
дело C‑714/22 /.
Видно от заключението на вещото лице възнаграждението за поръчителя не е
включено в ГПР, който е посочен в договора, т.е. посочения в договора ГПР не
съответства на действителния. Въпреки, че формално в договора са посочени годишен
процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на
обсъжданата сума по чл. 6 те не могат да изпълнят отредената им функция – да дадат
възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите
за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му. Съгласно заключението на вещото лице,
при вклюване на възнаграждението за поръчителя се формира ГПР от 7741,79 %, което
е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следователно
действителният размер на ГПР многократно надвишава законоустановения размер на
ГПР. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй
като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
6
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това
изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в договора не е
посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не
може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. (така Решение №
2261/18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав,
Решение № 3432/28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б
въззивен състав, Решение № 156/11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по описа на
СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 54/09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по
описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав, и мн.др.).
В актуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 50013/05.08.2024 г.
по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, II т.о., се прима, че установената недействителност
(нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на
договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22
ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на
договора за потребителски кредит. Неточното посочване на този компонент от
задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата
последица, както и непосочването му.
Следва да се посочи освен това, че съгласно Решение на СЕС от 13.03.2025 г. по
дело № C 337/23, имащо задължителния характер, разходите по договор за
поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от
него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат
в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „годишен процент на разходите“
С оглед на гореизложеното, оспореният в настоящото производство договор за
потребителски кредит се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК поради противоречие със закона.
Поради уважаване на главния иск за нищожност на целия договор, не се е
сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалните искове.
По разноските
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски
има единствено ищцата, която своевременно е направила искане за присъждане на
такива. Същата претендира заплащането на следните разноски: 50 лв. – заплатена
държавна такса, 250 лв. – заплатен депозит за ССчЕ, 2200 лв. – заплатено адвокатско
възнаграждение. Представени са доказателства за заплащането на претендираните
разноски.
По отношение на претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение съдът
намира, че същото не следва да бъде присъждано по следните съображения.
Претендирането на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2200
лв. при искова претенция за прогласяване недействителността на договор за
потребителски кредит, по който ищецът дължи плащането на сумата в общ размер от
255,60 лв., която сума представлява цената на иска за прогласяване нищожността на
договора, представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК, с която
7
злоупотреба се нарушават установените граници за упражняване на субективните
права и основните принципи на гражданския процес. Съдът не е длъжен да съдейства,
а е длъжен да осуети такава злоупотреба (в този смисъл и определение № 174 от
26.04.2021 г. по ч. гр. д. № 560/2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 72/26.02.2021 г.
по ч.гр.д. № 2980/2020 г. на ВКС, III г. о). В допълнение на изложеното, при извършена
служебна проверка се установява наличието на множество други дела, инициирани от
ищцата, които са между същите страни – гр. д. № 65297/2024 г. на СРС, 143 с-в; гр. д.
№ 65292/2024 г. на СРС, 41 с-в; гр. д. № 55052/2024 г. на СРС, 44 с-в; и др., по които
предмет са идентични договори, сключени между страните, същите са били с нисък
материален интерес, защитата е била осъществявана от един и същ адвокат. С тези
свои действия той е увеличил многократно задълженията за разноски по делата за
адвокатски хонорар, като в конкретния случай претендираното адвокатско
възнаграждение надвишава над осем пъти цената на иска. Неупражняването на всички
права в рамките на едно производство е изцяло по волята на ищеца, което е и негово
право, с упражняването на което не следва да се утежнява положението на ответника,
като му се вмени в тежест задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в
пъти размера на разноските, който би бил присъден при упражняването на правото на
ищеца в едно производство. Да се приеме обратното, означава да се наруши чл. 3 ГПК
и да се утвърди извършването на действия, съставляващи злоупотреба с права. Съдът
намира, че образуването на отделни дела по всеки един от договорите е направено с
цел генериране на разноски за ищеца. Подобно процесуално поведение от страна на
ищеца, посредством формално упражняване на права, съдът приема за злоупотреба с
права и съответно не преследване на легитимна цел. Настоящият съдебен състав
намира, че присъждането на разноските в тежест на ответника за адвокатско
възнаграждение противоречи на разпоредбата на чл. 3 ГПК и задължението за
добросъвестност на страните, участващи в съдебното производство и в съответствие с
общия правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си
противоправно поведение, то съдът намира, че адвокатско възнаграждение изобщо не
се дължи (така определение № 15334/03.10.2024 г. по в. гр. д. № 10259/2024 г. на СГС).
Ищецът не обосновава необходимост от завеждането на множество искови дела и
доколкото делото, разглеждан от настоящия съдебен състав, не е сред най-ранните
образувани, то по него ищецът няма право на разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение (в този смисъл решение от 21.01.2021 г. по в.гр.д. № 6572/2019 г. на
СГС, II-Г състав, определение № 2927/07.03.2023 г. по ч.гр.д. № 1597/2023 г. на СГС,
ЧЖ-VI-А състав, определение № 11379/10.11.2022 г. по в. ч. гр. д. № 11595/2022 г.,
определение № 4836 от 18.04.2023 г. по ч.гр. д. № 4272/2023 г. на СГС и др.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от И. Б. Т., ЕГН:
**********, адрес: гр. С., ул. „С. Г.“ № 73, ет. 1, ап. 3, срещу „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК:
***************, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „М. 3“, бул. „А. М.“
№ 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20, иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, че договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние №
******/03.10.2024 г., сключен между страните, е нищожен поради противоречие със
8
закона.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК:
***************, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „М. 3“, бул. „А. М.“
№ 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20, да заплати на И. Б. Т., ЕГН: **********, адрес: гр. С.,
ул. „С. Г.“ № 73, ет. 1, ап. 3, сумата от 300,00 лв. – разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9