РЕШЕНИЕ
№ 729
гр. Бургас, 29.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Таня Д. Евтимова
Р.а П. Иванова
при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова
като разгледа докладваното от Р.а П. Иванова Въззивно гражданско дело №
20252100501081 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е постъпила въззивна жалба, подадена от ищцата К. Т. Р., ЕГН:
**********, с адрес *****, чрез пълномощника си адв. Р. Станчев -БАК против
решение № 921 от 25.04.2025г. по гр.д. № 8673/2024г. по описа на РС-Бургас, В
ЧАСТТА, с което е отхвърлен предявеният от нея на основание чл.31, ал.2 от ЗС иск
за осъждане на ответника Т. Н. К.: ЕГН **********, с адрес: *****, да заплати сумата
в размера от 11 630 лв. /съобразно приетото в първата инстанция заключение на
вещото лице/ от първоначално претендираната сума от 14 700 лв., представляваща
обезщетение за лишаването й от ползването на съсобствения им недвижим имот,
представляващ дворно място от 720 кв.м., урегулирано в УПИ II-100 в квартал 11 по
плана на с. Извор, общ. Бургас, ведно с изградената в дворното място жилищна сграда,
за който поземлен имот е отреден ПИ с идентификатор 32367.501.100, с площ от 821
кв.м., при граници: ПИ с идентификатор 32367.501.99, ПИ с идентификатор
32367.501.390, ПИ с идентификатор 32367.501.566, ПИ с идентификатор
32367.501.423, ведно с построената в имота жилищна сграда с идентификатор
32367.501.100.1, с площ от 45 кв.м. на два етажа, за периода от 01.01.2021 г. до
20.06.2024 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба -
19.12.2024 г. до окончателното плащане, като със същото решение въззивницата-ищца
1
е осъдена да заплати на ответника направените от него разноски за първата инстанция
в размер на 1500 лв.
В жалбата се изразява недоволство от първоинстанционното решение. Сочи се,
че доводът на съда за отхвърляне на исковата претенция,поради липса на отправена
покана по реда на чл. 31, ал. 2 от ЗС би бил основателен само ако между страните е
била налице съсобственост за исковия период. Доколкото това не е така, въззивницата
счита, че правилно първоначално в доклада си съдът е квалифицирал иска с правно
основание чл. 59 от ЗЗД. Излага, че няма спор, че на 17.06.2021г. ответникът заедно с
майка си и брат си са се снабдили с нотариален акт за собственост за целия процесен
недвижим имот- дворно място, сграда и подобренията в него, но с влязло в законна
сила на 20.06.2024г. съдебно решение по гр.д. № 7720/2021г. по описа на БРС
въззивницата е призната за собственик на ½ ид.ч. от процесните имоти, поради което
доколкото до този момент не е имала качеството на собственик, то поради тази
причина за исковия период от 01.01.2021г. до 20.06.2024г. тя не е отправяла покана до
ответника за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС. Излага, че ответникът не
е оспорил, че считано от 01.01.2021г. е владял имота, поради което и се е снабдил с
констативен акт за собственост, поради което счита, че исковата претенция за
заплащане на обезщетение се явява основателна до размера, изчислен от вещото лице
по приетата експертиза от 11 630 лв. за процесните 42 месеца. Навежда подробни
доводи в подкрепа на становището си, че в случая претенцията е основана на чл. 59 от
ЗЗД, като цитира съдебна практика, и заявява, че е налице неоснователно обогатяване
на ответника за сметка на ищцата. Възразява, че постановявайки решение, основано на
иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС съдът е допуснал процесуални нарушения, тъй като в доклада
е прието, че правното основание на иска е 59 от ЗЗД, а е постановено решение по иск
по чл. 31, ал. 2 от ЗС и, че същевременно неправилно водещият мотив на районният
съд за отхвърляне на иска е липсата на покана по чл. 31, ал. 2 от ЗС, каквато
въззивницата счита, че не е нужно да отправя. С оглед изтъкнатите оплаквания се иска
отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му отхвърлителна част и
делото да бъде върнато на първата инстанция с определяне на правната квалификация
и разпределение на доказателствената тежест. В съдебно заседание въззивницата, чрез
адвокатския си представитек поддържа жалбата си и моли за отмяна на обжалваното
решение и уважаване на исковата й претенция в претендирания размер. Счита, че
единствения спорен по делото въпрос е дали е необходима покана или не за периода,
през който ищцата не е била собственик на имота. Заявява, че претендираното
обезщетение се търси от момента, в който правото й на собственост е възстановено с
решение на ВКС до момента, в който тя е била лишена от ползване на основание чл. 59
от ЗЗД.Претендира се и присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият-ответник Т. Н. К., чрез адв. С.
Попова -БАК е депозирал писмен отговор на въззивната жалба, с който я счита за
2
неоснователна. Счита, че спорът е по предявен иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС, по който иск
ищецът следва да докаже, че е съсобственик с ответната страна и, че ползва имота не в
обема, съответстващ на неговите права и, че е отправил писмена покана до този
съсобственик и да ангажира доказателства за пропусната полза след поканата, като
вземането по чл. 31, ал. 2 от ЗС е частен случай на общата забрана по чл. 59 от ЗЗД.
Излага, че правилно съдът е преквалифицирал иска, тъй като в случая съсобствеността
е възникнала не както ищцата твърди- с влизане в сила на съдебното решение,
установяващо собственическите й права, а още от момента на наследяване. По тези
съображения счита, че не налице твърдяното в жалбата процесуално нарушение от
съда. Навеждат се доводи, че правилно съдът е приел, че доколкото иска по чл. 108 от
ЗС няма конститутивен ефект, ищцата е била собственик още от момента на
възникване на наследственото правоприемство, а не считано от съдебното решение,
поради което се счита, че за да има право на обезщетение тя е следвало да отправи
покана. По подробно развитите в писмения отговор се иска потвърждаване на
първоинстанционното решение в обжалваната му отхвърлителна част и присъждане на
разноските по делото. В съдебно заседание въззиваемият, чрез адвокатските си
представители поддържа писмения си отговор и моли за присъждане на разноските за
въззивното производство съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите и възраженията на страните,
събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като
съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното:
Производството пред районният съд е образувано по предявен от ищцата К.Т.Р.
иск за осъждане на ответника Т.Н.К. да й заплати сумата от 14 700 лв., представляваща
обезщетение за лишаването й от ползването на недвижим имот, представляващ дворно
място от 720 кв.м., урегулирано в УПИ II-100 в квартал 11 по плана на с. Извор, общ.
Бургас, ведно с изградената в дворното място жилищна сграда, за който поземлен имот
е отреден ПИ с идентификатор 32367.501.100, с площ от 821 кв.м., при граници: ПИ с
идентификатор 32367.501.99, ПИ с идентификатор 32367.501.390, ПИ с идентификатор
32367.501.566, ПИ с идентификатор 32367.501.423, ведно с построената в имота
жилищна сграда с идентификатор 32367.501.100.1, с площ от 45 кв.м. на два етажа, за
периода от 01.01.2021 г. до 20.06.2024 г., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на исковата молба - 19.12.2024 г. до окончателното плащане.
Ищцата твърди, че ответникът е единствен наследник на починалия й брат Н.Т.
К., поч. на ***** Излага, че през 2021г. ответникът заедно с майка си и брат си са се
снабдили с нотариален акт за собственост №177, рег. №2681, дело №155 от 17.06.2021
г. на нотариус Сергей Янков на наследствения им процесния недвижим имот в с.
Извор, общ. Бургас, останал в наследство от нейните родители –дворно място с
построените в него сгради, поради което ищцата завела иск срещу тях, по който било
образувано гр.д.№7220/2021 г. на БРС, приключило с влязло в законна сила на
3
20.06.2024г. съдебно решение, с което описаният по – горе нотариален акт бил
отменен, а не ищцата било признато правото й на собственост върху 1/2 ид.част от
описания имот. Заявава, че както по време на съдебното производство по
горепосоченото дело, така и до настоящия момент, имотът се владеел от изцяло от
ответника Т. К., който е оспорвал този факт, а именно, че от 01.01.2021 г. ползвал
единствено той имота при това като собствено жилище. Ищцата сочи, че за нея като
собственик на ½ ид.ч. от имота е налице правен интерес да търси обезщетение за
лишаването й от право на ползване, считано от 01.01.2021г. до 20.06.2024г. в размер на
14 700 лв. /по 350 лв. месечно/ за лишаването й от правото на ползване на имота,
считано от 01.01.2021 г. до 20.06.2024 г., когато окончателно й било признато правото
на собственост върху 1/2 ид.ч. от имота и с ответника са станали съсобственици при
равни дялове. Заявява, че като база за определяне на обезщетението следва да се вземе
месечния пазарен наем за имота бил в размер на 700 лв., като нейната част от тази сума
в размер на 1/2 била 350 лв. месечно или за 42 месеца сумата от общо 14 700 лв.
В срокът по чл. 131 от ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника,
с който е оспорил исковата претенция като неоснователна. Възразява, че за ищцата не
се е породило правото на обезщетение, по смисъла и съдържанието на предвидените в
разпоредбите на чл.31, ал.2 от ЗС и чл.59 от ЗЗД предпоставки, с мотив, че тя не е
оправила покана до него в нито една от възможните й форми, вкл. и при предявяване
на исковата молба по чл.108 от ЗС, по повод на която било образувано гр.д.
№7220/2021 г. по описа на РС- Бургас. Счита, че разпоредбата на чл.31, ал.2 от ЗС е
специална хипотеза на института на неоснователното обогатяване, цитирайки съдебна
практика по въпроса, съгласно която се приема, че законодателят е ограничил
възможността на съсобственика да се ползва от обезщетение за лишаване от
ползването от момента на поканата, отправена от невладеещия съсобственик. Отделно
от това, счита, че посочената в исковата молба наемна цена за имота в периода от
01.01.2021 г. до 20.06.2024 г. не отговаря на действителните пазарни наемни цени за
този вид имоти. Оспорва твърдението, че имотът се ползвал като жилище от
01.01.2021 г. от ответника, като заявява, че ползва имота от лятото на 2021 г., а е
правил подобрения от 01.01.2021 г. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан.
Районният съд първоначално е квалифицирал предявения иск с правно
основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, като с обжалваното решение е променил
квалификацията му и го е разгледал като иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ГПК.
Съдът е посочил, че доколкото съсобствеността между страните е възникнала не
вследствие на постановеното и влязло в сила по делото с предмет иск по чл.108 от ЗС
решение, а предвид настъпилото преди това наследствено правоприемство, както
твърди ищцата и както е твърдяла в производството по гр.д.№7220/2021 г. по описа на
Районен съд – Бургас. Предвид това съдът е счел, че доколкото решенията по искове с
4
правно основание чл.108 от ЗС нямат конститутивно действие, за да се приеме, че
правото на собственост се поражда от влизане в сила на едно съдебно решение, то това
следва да е по предявен конститутивен иск – напр. чл.19, ал.3 от ЗЗД, чл.33, ал.2 от ЗС,
чл.34 от ЗС и др./, а искът по чл. 108 от ЗС не е от тази категория. Съдът е преценил
така преквалифицираният иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС за неоснователен и го е отхвърлил
изцяло по съображения, че липсват доказателства за отправяне на писмена покана по
смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС, в в т.ч. е счел, че за такава не може да се приеме исковата
молба за предявяване на самият ревандикационен иск по чл.108 от ЗС доколкото в
съдържанието й липсва искане за заплащане на обезщетение, което да произтича от
лично ползване на имота от съсобственика.
След извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК съдът намира, че
първоинстанционното решение, в обжалваната част е валидно и допустимо, като с
оглед изложените във въззивната жалба доводи, становищата на страните и след
самостоятелна преценка на доказателствата по делото и при съобразяване на
приложимия материален настоящата инстанция намира, че районният съд е установил
правилно фактическата обстановка по спора и въз основа на нея е направил правилни
фактически и правни изводи, които въззивният съд напълно споделя и препраща към
тях на основание чл. 272 от ГПК. Съобразявайки изложените във въззивната жалба
оплаквания и предвид ограничения въззивен контрол по правилността на решението
съгласно чл. 269 от ГПК настоящата инстанция намира жалбата за неоснователна по
следните съображения:
Установената от районният съд фактическа обстановка по предявения иск не се
оспорва от страните и се възприема изцяло и от настоящата инстанция. От
приложените съдебни актове е видно, че с влязло в законна сила на 20.06.2024г.
съдебно решение, постановено по гр.д.№7220/2021 г. по описа на РС- Бургас е прието
за установено по отношение на С.С.К., настоящият ответник Т. Н. К. и П. Н. К. на
основание чл. 108 от ЗС, че ищцата /лично и в качеството й на правоприемник на
М.В.К., поч. на ***** в хода на въззивното производство по посоченото дело/ е
собственик на 1/2 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 32367.501.100 по КККР на
с. Извор, общ. Бургас, с адрес на имота: с. Извор, общ. Бургас, площ на имота: 821
кв.м., граници на имота: 32367.501.99, 32367.501.390, 32367.501.566 и 32367.501.423,
както и на 1/2 ид.ч. от построената в този имот жилищна сграда с идентификатор
32367.501.100.1 по КККР на с. Извор, общ. Бургас, адрес на сградата: с. Извор, общ.
Бургас, застроена площ: 45 кв.м., брой етажи: 2, предназначение: Жилищна сграда –
еднофамилна /в лично качество и като правоприемник на М.В.К. съобразно
наследствения й дял/, като настоящият ответник Т. Н. К. е осъден да предаде на К. Т.
5
Р., владението на собствените й 1/2 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор
32367.501.100 по КККР на с. Извор, общ. Бургас, с адрес на имота: с. Извор, общ.
Бургас, площ на имота: 821 кв.м., граници на имота: 32367.501.99, 32367.501.390,
32367.501.566 и 32367.501.423, както и на общо 1/2 ид.ч. от построената в този имот
жилищна сграда с идентификатор 32367.501.100.1 по КККР на с. Извор, общ. Бургас,
адрес на сградата: с. Извор, общ. Бургас, застроена площ: 45 кв.м., брой етажи: 2,
предназначение: Жилищна сграда – еднофамилна /в лично качество и като
правоприемник на М.В.К. съобразно наследствения й дял/, както и в частта, с която е
уважено искането по чл. 537 ГПК за отмяна на нотариален акт за собственост №177,
рег. №2681, дело №155 от 17.06.2021 г. на нотариус Сергей Янков в съответните части.
В първата инстанция е извършена съдебна експертиза, неоспорена от страните и
приета от съда, която е дала заключение, че наемът за исковия период от 01.01.2021г.
до 20.06.2024г. за процесното дворно място и сграда е в общ размер на 23261.13лв., а
припадащата се на ищцата половина е 11630.57лв.
Правилно в жалбата е посочено,че ползването на имоти, собственост на трето
лице дава възможност на собственика да претендира обезщетение за лишаването му от
ползването за съответния период на основание чл. 59 от ЗЗД. Тази хипотеза обаче
касае отношенията между неоснователно намиращо се в имота трето лице и
действителният собственик. В настоящият случай обаче както и самата ищцата твърди
и както се установява от данните по делото процесните имоти са съсобствени между
страните по силата на наследствено правоприемство, датиращо преди влизане в сила
на решението по чл. 108 от ЗС, като ищцата притежава 1/2 ид.ч. от тях, а ответникът
1/9 ид.ч. от поземленият имот и 1/18 ид.ч. от построената в имота сграда. Това
означава, че ответникът е съсобственик, а не трето лице в имота, поради което
претенцията на ищцата за осъждането му да й заплаща обезщетение за ползваната от
него ½ ид.ч. над притежаваните от него квоти в съсобствеността, намира своето
правно основание в нормата на чл. 31, ал. 2 от ЗС, а не в чл. 59 от ЗЗД. По тези
съображения настоящата инстанция намира, че районният съд е съобразил приложил
съответният за фактическите твърдения на ищцата материален закон – чл. 31, ал. 2 от
ЗС. Правилно е прието, че признатите на ищцата права на собственост в съсобствения
с ответника имота протичат от наследяване, а не от решението по предявения и уважен
в нейна полза осъдителен иск по чл.108 от ЗС. Това е така, тъй като решението по чл.
108 от ЗС няма конститутивен ефект и не поражда занапред вещно право на
собственост, а с него се защитава правомощието „владение“ в рамките на едно вече
породено право на собственост. По тези съображения правилно съобразно изложените
в исковата молба твърдения и фактически обстоятелства, на които ищцата основава
претенцията си районният съд е квалифицирал и разгледал иска на основание чл.31,
ал.2 от ЗС, а не съобразно първоначално дадената квалификация по чл. 59 от ЗЗД.
6
Съгласно разпоредбата на чл.31,ал.1 от ЗС всеки съсобственик може да си служи
с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите
съсобственици да си служат с нея според правата им, като неползуващият има право
на обезщетение по силата на изричната разпоредба на чл.31,ал.2 от ЗС. Фактът,че един
от съсобствениците ползува цялата вещ, сам по себе си дава правото на другия
съсобственик да претендира заплащане на обезщетение от деня на писменото
поискване,тъй като е лишен от възможността да извлича ползите от вещта по причина
действията на другия съсобственик. Неползуващият вещта не е длъжен да изяви
желание за лично ползуване,за да може да претендира обезщетението, тъй като
причина за разместването на блага в имуществените сфери на двамата съсобственици
е осъщественото само от един от тях ползуване на цялата съсобствена вещ,а не
липсата на изразена воля от другия съсобственик да ползува вещта според правата си.
Разпоредбата на чл.31,ал.2 от ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение
пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползуване на цялата вещ. За
целта, за да възникне основание за ангажиране отговорността на ползуващия вещта
съсобственик - ответника, както правилно е приел и районният съд е необходимо
неползуващият вещта съсобственик – ищцата да отправи писмена покана за заплащане
на обезщетение. За да се освободи от отговорност ответникът, който признава в
писмения си отговор, че е ползвал имотите, правейки подобрения в тях, считано от
01.01.2021г. и е продължил да ги ползва до крайната дата на исковия период -
20.06.2024г., следва да предложи на ищцата като съсобственик да ги ползва лично
според правата й в съсобствеността и да й осигури възможността реално да упражнява
това свое право.
В процесната хипотеза обаче ищцата нито твърди, нито доказва, че е отправила
в каквато и да е форма покана до ответника да ползва имота съобразно притежаваната
от нея квота в съсобствеността за заплащане на търсеното обезщетение за исковия
период. По тези съображения исковата претенция се явява неоснователна и следва да
се отхвърли.
Поради пълно съвпадение на изводите на районният съд с тези на настоящата
инстанция първоинстанционното решение, в обжалваната част следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно, в т.ч. и в частта за разноските.
По отношение на разноските, с оглед изхода на спора, разрешен в настоящото
производство в полза на въззиваемият-ответник на основание чл. 78,ал. 3 вр.с чл. 80 от
ГПК следва да се присъдят направените във въззивното производство разноски за
платено адвокатско възнаграждение в размер на 450 лв.
Мотивиран от горното, Бургаският районен съд
РЕШИ:
7
ПОТВЪРЖДАВА решение № 921 от 25.04.2025г. по гр.д. № 8673/2024г. по
описа на РС-Бургас, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА К. Т. Р., ЕГН: **********, с адрес *****, ДА ЗАПЛАТИ на Т. Н. К.:
ЕГН **********, с адрес: ******, на основание чл. 78,ал. 3 от ГПК направените във
въззивното производство разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на
450 лв.
Решението може да се обжалва от страните с касационна жалба пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8