№ 271
гр. Пещера, 09.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, II ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Велина Ив. Ангелова
при участието на секретаря Тодорка Т. Даракчиева
като разгледа докладваното от Велина Ив. Ангелова Гражданско дело №
20245240100015 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск по чл.26,ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.143 от ЗЗП.
Постъпила е искова молба от Е. В. Д. с ЕГН-********** от
гр.Пещера,ул.“***“ № 6, чрез процесуалния си представител адв. М. М. срещу
ответника „КРЕДИ ЙЕС“ ООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: гр. Хасково, ул.“Лозарска“ № 12 ,представлявано от управителя-
В. И., в която твърди,че ищцата е страна по Договор за потребителски
кредит № 924742/05.04.2023 година ,сключен с ответното
дружество.Съгласно чл.3 от договора кредитодателят се задължавал да
предостави в заем на кредитополучателя сумата от 1300 лева срещу
задължението на кредитополучателя да върне сума от 1672.71 лева.Съгласно
клаузите на договора е договорен ГПР от 48.062%,при месечен лихвен
процент от 3.330%,при срок на издължаване от 15 вноски.Твърди се още,че в
чл.8 от същия е предвидено,че при непредставяне на допълнително
обезпечение посочено в чл.6 от договора ,кредитополучателят дължал
неустойка в размер на 1687.29 лева.В процесния случая на
кредитополучателя-ищцата в настоящото производство била начислена
неустойка в размер на 1687.29 лева,разпредЕ. на 15 вноски ,всяка от които
1
добавена към дължимата главница и лихва по договора.С оглед на това
месечната погасителна вноска била опредЕ. на 224 лева ,а общата сума за
връщане от кредитополучателя нараснала на сумата от 3360 лева.Счита ,че
договорът за паричен кредит от 05.04.2023 година сключен между страните в
настоящото производство е нищожен на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД във вр. с
чл.22 от ЗПК,вр. с чл.11 и чл.19,ал.4 от ЗПК,а при условията на евентуалност
твърди,че клаузата на чл.8 от договора е нищожна на основание чл.26 от ЗЗД
и поради неспазване на нормите на чл.143,ал.1 и чл.146 ,ал.1 от ЗЗП.Сочи
още ,че в договора е посочен годишен лихвен процент,но липсвало каквито й
да е условия за прилагането му.Процесният договор не отговарял на
изискванията на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК тъй като в случая е посочена само
абсолютната стойност на ГПР.Не било ясно по какъв начин същият е
формиран,като били неясни както компонентите ,така и математическия
алгоритъм,по който се формира годишното оскъпяване на заема.Твърди се
още ,че сумата претендирана като неустойка в размер на 1687.29 лева не е
включена в ГПР и ГЛП,с което се заобикаляла разпоредбата на чл.19,ал.4 от
ЗПК
Моли да се постанови решение ,с което да се обяви за нищожен договор
за паричен заем№ 924742 /05.04.2023 година на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД
във вр. с чл.22 от ЗПК,във вр. с чл.11 и чл.19,ал.4 от ЗПК ,а при условията на
евентуалност да се обяви за нищожна клаузата на чл.8 от договор за
паричен заем № 924742 от 05.04.2023 година предвиждаща заплащане на
неустойка в размер на 1687.29 лева на основание чл.26,ал.1,пр.3 от ЗЗД и при
неспазване на чл.143,ал.1 от ЗЗП и чл.146,ал.1 от ЗЗП.
Претендират се разноски. Ангажирани са доказателства. Правят се
доказателствени искания.
В указания от съда срок ответникът е депозирал писмен отговор,в който
изразява становище,че предявеният иск е неоснователен като сочи,че на дата
05.04.2023 година на заемателя Е. Д. е бил предоставен екземпляр от
Стандартен европейски формуляр,чрез който на последната била
предоставена преддоговорна информация ,съгласно законовите
изисквания.Твърди се още ,че на същата дата е бил и сключен договор за
паричен заем № 924742 между страните в настоящото производство като е
било договорено заемане на сума от 1300 лева за срок на издължаване от 15
2
месеца, при месечен лихвен процент от 3,330% и ГПР в размер на
48,062%.Съгласно клаузите на договора заемателят е имал възможност да
избере начините на обезпечаване на заема ,а в чл.8 от договора била
посочена сумата ,която потребителят би заплатил при непредставяне
обезпечение в тридневен срок.Неразделна част от договора били ОУ и
погасителен план.Заетата сума била предоставена на заемателя чрез приходен
касов ордер.Сочи се още ,че от страна на потребителя били направени 6
плащания в размер на 972 лева като към момента имало неизпълнение на
задълженията от страна на заемателя за връщане на заетата сума.Считат ,че
при сключване на договора страните са действали в рамките на свободата на
договаряне предвидена в чл.9 от ЗЗД и по тяхна вола била формулирана
клаузата по чл.8 по начин,който да гарантира изпълнението на задължението
на заемателя,както и че посочената клауза била индивидуално
уговорена.Моли да се отхвърли предявения иск като се присъдят направените
разноски.
Въз основа на събраните по делото доказателства преценени поотделно
и в тяхната съвкупност във връзка с твърденията ,възраженията и доводите
на страните и при съобразяване с разпоредбите на чл.235 и сл.от ГПК, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
От събраните по делото писмени доказателства:договор за паричен заем
№ 924742,ведно с погасителен план ;общи условия от 27.04.2022 година към
договор за заем№ *********.04.2023 година;разходен ордер;стандартен
европейски формуляр се установява ,че на дата 05.04.2023 година “КРЕДИ
ЙЕС“ ООД в качеството му на кредитор и Е. В. Д. от гр.Пещера в качеството
й на кредитополучател са сключили писмен договор за паричен заем ,по
силата на който кредиторът се задължавал да предостави на
кредитополучателя потребителски кредит под формата на заем в размер на
1300 лева ,за срок от 15 месеца.Страните са уговорили месечен лихвен
процент от 3.330 % като задължението по договора е следвало да се погаси
чрез равни месечни вноски -15бр. ,всяка в размер от 111.51 лева или общо
сумата от 1672.71 лева като датата на първото плащане е фиксирана-
05.05.2023година ,както и последната дата за плащане -05.07.2024 година.
Посочен е още годишен процент на разходите от 48.062% %,а в чл.6 е
предвидено ,че договорът следва да бъде обезпечен с гарант-отговарящ на
3
условията разписани в чл.10,ал.2,т.1 от ОУ и с още едно от посочените
обезпечения ,а имено : ипотека върху недвижим имот;особен залог на
движими вещи;банкова гаранция ;ценна книга издадена в полза на
заемодателя.В чл.8 от договора е предвидено ,че ако кредитополучателят не
представи в тридневен срок от сключване на договора едно от посочените
обезпечения или представеното не отговаря на условията посочени в
чл.10,ал.2,т.1 и 4 от ОУ същият дължи на заемодателя неустойка в размер на
1687.29 лева ,която се заплаща разсрочено съгласно погасителния
план.Видно от погасителния план в конкретния случай към месечната
вноска е прибавена и вноска по неустойката и вече месечната погасителна
вноска от 111.51 лева е опредЕ. на 224лева.
Видно от останалите доказателства на 05.04.2023 година
кредитодателят реално е предоставил на кредитополучателя сумата от 1300
лева ,за което страните са разписали документ-разходен касов ордер.На
същата дата заемателят е разписал и стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация ,в който е отразено : размер на кредита от 1300
лева ;срок на издължаване от 15 месеца, чрез 15 вноски в размер на 111.51
лева ;фиксирана дължимата лихва от 372.65 лева както и сумата от 1687.29
лева-неустойка при непредставяне на обезпечение.
В отговора на исковата молба ответникът сочи ,че по договора са
извършени плащания от страна на заемателя в размер на 972 лева
По делото няма спор,че процесният договор попада в приложното поле
на Закона за потребителския кредит ЗПК.
Предвиденото в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легално определение на този вид
договори е следното - договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от
4
ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които
не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, поради което има качеството на кредитор по чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Ищецът е физическо лице, което при сключването на договора действа извън
рамките на своята професионална или търговска дейност, поради което има
качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, с оглед на което
същият се ползва от потребителска защита предвидена в общия закон – ЗЗП,
както и от специалната такава, предвидена в ЗПК. По отношение на
действителността на договорите за потребителски кредити, приложима е и
специалната разпоредби на чл. 22 ЗПК.
Основният въпрос, поставен в исковата молба и мотивиращ претенцията
на ищцата за нищожност на договора за кредит е въпросът дали процесният
договор за кредит влиза в колизия с разпоредбите на 19, ал. 1 и ал. 4 във
връзка с чл. 11,ал.1,т.9 и т.10 от закона.
Императивно правило по отношение на годишния процент на разходите е
установено именно в приложимия Закон за потребителския кредит. По силата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения.
Годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита (чл. 19,
ал. 1 ЗПК), като годишен процент от общия размер на предоставения кредит,
а в тези разходи се включват лихвите (§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК), като общата
сума, дължима от потребителя, и сборът на общия размер на кредита
(предоставената сума) и общите разходи по кредита за потребителя - § 1, т. 2
и т. 3 от ДР на ЗПК. Изводът, който следва от законодателната уредба е, че
кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като
сбор не могат да надвишават пет пъти законната лихва. Съотношението
между лихвените и извънлихвените разходи в общите разходи по кредита
може да е различно, но това не променя обща сума, дължима от потребителя.
Такава промяна може да настъпи при уговорен променлив лихвен процент по
кредита - § 1, т. 4 и 5а от ДР на ЗПК.
В настоящият случай договорът за заем съдържа изискуемите от закона
реквизити като е посочен общият размер на кредита и условията за
усвояването му; фиксиран е лихвеният процент и е посочен годишният
процент на разходите по кредита .
5
Съгласно на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК- договорът за потребителски кредит
следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му
и индекс или референтен лихвен процент, които е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени
проценти. Тълкуването й налага извод, че прилагането й в цялост е свързано с
наличието на възможност за едностранна промяна на първоначално
уговорения лихвен процент от страна на кредитора. Когато лихвеният
процент е уговорен като постоянна величина за целия срок на договора и не
се допуска неговото променяне, достатъчно е да бъде посочен размерът на
същия. В настоящия случай договореният лихвен процент се прилага по един
и същ начин по време на действие на договора доколкото се касае за
фиксиран /непроменяем/ лихвен процент за разлика от случаите на
референтния лихвен процент, поради което според настоящия състав няма
основание да се приема, че е нарушена тази разпоредба.
Настоящият състав обаче счита, че договорът за потребителски кредит е
нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е
налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният
процент на разходите /ГПР/.Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК същите не могат да
превишават процентно спрямо главницата петкратния размер на законната
лихва за забава. При конкретния договор за кредит процентът на разходите на
годишна база е 48.062%, който е близък до максимално допустимия.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които е и чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. По
смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита /ГПР/, както и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. Процесният договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото е налице посочване на
ГПР и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини,
посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива
съобразно поетите от потребителя задължения. Според разпоредбата на чл.
6
19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.
ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т.
1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит. В противовес на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, в
ГПР в процесния договор не са включени допълнителни разходи,
регламентирани в чл. 8 от договора под формата на неустойка. Действително
съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК в ГПР не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
кредит, но в случая предвидената неустойка в чл.8 от договора за заем няма
характер на неустоечно съглашение, тъй като не се характеризира с
присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна
функции.
Неустойката в случая е предвидена за неизпълнение на задължението на
заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора
за заплащане на главното задължение по установения в договора ред.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечението
не води до претърпяването на вреди за кредитора, който съгласно
разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит следва
да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали
да му предостави кредит без обезпечение. В обичайната практика при
предоставянето на заемни средства с договорка за обезпечение, заемът не се
отпуска в случай на непредставяне на обезпечение.
В конкретния казус заемът е отпуснат независимо дали е обезпечен или
необезпечен с исканото обезпечение. Същевременно в договора е предвидено
,че заплащането на неустойката по чл.8 е в глобален размер без да е
посочено какво е съотношението й към вредите, които се съизмеряват със
7
задължението за предоставяне на обезпечение по договора за
заем.Изложеното обосновава извода, че процесната клауза за неустойка не се
характеризира с присъщите за неустойката функции да обезпечи изпълнение
на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното, а
по същество съставлява допълнителна печалба за кредитора.
В случая няма спор ,че отпуснатият на потребителя кредит е в размер на
1300лв., като съгласно погасителния план задължението на заемателя е в
размер на 3360 лева (надхвърлящо значително заетата сума)
Предвид на това, съдът приема, че с клаузата на чл.8 от договора е
уредено допълнително възнаграждение за заемодателя,което съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК е следва да бъде включено при
установяване на ГПР по кредита. Посоченият в договора ГПР не отговаря на
действителния прилаган в правоотношението, поради което е налице
нарушение на разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която е насочена както
към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни
условия за получаване на потребителски кредит, така и за стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредити, по начин, че да бъде осигурен баланс
между интересите на двете страни. В случая липсва ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК,която дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в договора за
заем на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, а
така и отразява по - нисък от действителния ГПР, се създава заблуждение у
потребителя за финансовата тежест на кредита. Достига се до противоречие с
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен
принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за
кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата необходима
информация по ясен и кратък начин, за да може потребителят да получи
адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
своето задължения, преди да сключи договора за кредит.
8
В случая съдът намира, че с договарянето на разгледания разход за
потребителя, който е следвало, но не е бил включен в размера на ГПР, се
заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в която е поставено изискване
относно максимално допустимия размер на ГПР с цел предотвратяване на
прекомерното оскъпяване на кредита
Основен принцип в гражданските и търговските взаимоотношения е
добросъвестността и справедливостта, а целта на неговото спазване е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. В конкретния случай накърняването на принципа на добрите
нрави в търговския оборот по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е
довело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение и до злепоставяне на интересите на ищеца както с
клаузата за неустойка, излизаща извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
С оглед изложеното настоящият състав намира, че тъй като при
сключването на процесния договор за потребителски кредит не са били
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то на основание чл. 22 от
ЗПК договорът се явява изцяло недействителен.В предвид изложеното намира
приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
В предвид на изложеното съдът следва да постанови решение ,с което
да уважи предявения иск като в полза на ищеца следва да се присъдят
направените по делото разноски в размер на 134 лева.Последният се
представлява безплатно по делото от адв.М. М. от АК- Пловдив, при
условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, който е поискал присъждане на адвокатско
възнаграждение.
С молба от 23.04.2024 година ответникът по делото е направил
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение претендирано
от процесуалния представител на ищеца като съдът приема следното :
С разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидена процесуалната
възможност, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото, по искане на страната, решаващият съд да намали и присъди в по-
нисък размер разноските в тази част. В настоящия случай ищцата е
представлявана от адвокат при условията на чл.38,ал.1 от Закона за
9
адвокатурата като съгласно разпоредбата на чл.38,ал.2 от ЗА- В случаите по
ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна
да го заплати. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г.
по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски
районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и, на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е
длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно
която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет,
и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.
Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е
възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо
страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази
наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по
преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание
чл. 633 ГПК, поради което настоящият съдебен състав следва да направи
преценка дали нормата на чл.38, ал.2 ЗА, която препраща към Наредба №
1/2004 г. и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер
не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил
безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, е съответна на
правото на ЕС. Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е
изрично прогласено в нормата на чл.36, ал.1 ЗА, а като израз на социална
дейност той може да предостави безплатно адвокатски услуги ( pro bono) на
материално затруднени лица - чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Разпоредбата на чл.36, ал.2,
10
изр.2 ЗА изрично забранява уговарянето на адвокатско възнаграждение в
размер по[1]нисък от посочения в наредба, издадена на основание по чл.36,
ал.2 ЗА, за съответния вид работа. Определянето на адвокатско
възнаграждение от съда при безплатна правна защита (чл.38, ал.2 ЗА) и
намаляването му при прекомерност на уговореното (чл.78, ал.5 ГПК) е
ограничено до минималния размер по тази наредба. Това е Наредба №1/2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от
Висшия адвокатски съвет. По реда на Закона за правната помощ се
осъществява социално подпомагане с цел да се гарантира равен достъп до
правосъдие на лица, чийто икономически статус не им позволява свободен
пазарен достъп до юридически услуги - чл.3 във връзка с чл.22 и чл.23 ЗПП.
Правната помощ по този закон се предоставя от адвокати (чл.2 ЗПП) и трябва
да отговаря на същите високи изисквания за ефективност, качество и
стандарт, каквито са предвидени и за предоставената адвокатска защита по
договор, сключен по ЗА. Възмездяването на правната помощ по ЗПП се
извършва по наредба съгласно по чл.37 ЗПП. Това е Наредбата за заплащане
на правната помощ, приета от Министерския съвет. Към прилагането на
размерите на възнагражденията по тази наредба препраща и нормата на чл.78,
ал.7 ГПК, в случаите, когато делото е решено в полза на лице ,на което е
предоставена правна помощ,изплатеното адвокатско възнаграждение се
присъжда в полза на НБПП съразмерно с уважената или отхвърлена част
иска.Разликата в уредбата в Закона за правната помощ и в Закона за
адвокатурата от гледна точка на законовата делегация за определяне на
размерите на възнагражденията е, че наредбата по ЗПП се приема от
държавен орган - Министерски съвет по предложение на Националното бюро
за правна помощ, което е държавен орган на бюджетна издръжка, а наредбата
по ЗА - от съсловна организация, каквато е Висшият адвокатски съвет, чиито
членове са само адвокати, избрани от други свои колеги адвокати, без каквато
и да било последваща санкция на държавен орган относно конкретните
размери на определените възнаграждения. Правната помощ, включително
процесуално представителство по граждански дела, се предоставя на
социално слаби лица след акт на съда за преценка на икономическото,
семейното или друго особено положение, а представителството по чл.38, ал.1,
т.2 ЗА се осъществява само по силата на изявление, че лицата са материално
затруднени. Заплащането на възнаграждение по ЗПП е предпоставено от
11
отчет на адвоката, като конкретният му размер се предлага от адвокатския
съвет с оглед вида и количеството на извършваната дейност и се определя от
НБПП (чл.38 ЗПП) в границите на посочени минимален и максимален
размери, докато с нормата на чл.38, ал.2 ЗА е вменено задължение на съда да
присъди минималното възнаграждение по наредбата на съсловната
организация, без възможност да го намалява под определения размер.
Възнагражденията, предвидени в наредбата по ЗПП, са значително в по-нисък
размер от тези в наредбата по ЗА за един и същи вид работа. Конкретно: по
НЗПП за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е
от 100 лв. до 360 лв. и може да бъде увеличено с 50% при интерес над 10000
лв., а за приподписване на касационна жалба – от 50 лв. до 120 лв., съответно
по Наредба № 1/2004 г. – минималното възнаграждение при интерес до 10000
лв. е 1300 лв., а за изготвяне на касационна жалба или отговор - в размер не
по-малко от 1200 лв. При така посочените особености в правната уредба на
адвокатските услуги се установява, че е налице непропорционалност при
заплащане на оказвана адвокатска помощ на материално затруднени лица,
като са създадени два режима, преследващи идентични цели, но постигащи
различни крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност.
Несъответствието се изразява в това, че са създадени облекчени условия за
осъществяване на безплатно процесуално представителство за материално
затруднени лица по ЗА (без преценка от съда на икономическото им
състояние), като въпреки това насрещната страна е задължена да възмезди
правната защита в по-висок размер от този по НЗПП и то такъв, който е приет
от съсловната организация на адвокатите и е обвързващ за съда. В този
смисъл социалната помощ се прехвърля изцяло в тежест на насрещната
страна, а адвокатска услуга, независимо че е била поета за изпълнение с тази
цел, престава да се счита за предоставена в обществен интерес, след като
възнаграждението на адвоката се определя в размер, под който той не би
могъл да договаря дори и в общия случай.Решението на Висшия адвокатски
съвет за приемане на наредба за определяне на минимални размери на
адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички
участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и
същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез
възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално
представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата
12
минимален размер. Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда
възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е
значително по[1]висок от приложимите размери в аналогични случаи, без
възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на
извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата
на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява
нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в
какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.
По изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения
не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага.
Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка
от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да
са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и
преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая
настоящият състав приема ,че делото не се отличава с фактическа и правна
сложност ,поради което в полза на адв.М. следва да се присъди
възнаграждение в размер на 200 лева
Водим от горните съображения, Пещерският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26,ал. 1, пр. 1 ЗЗД по
иска на Е. В. Д. ЕГН ********** от гр.Пещера ,ул.“***“ № 6 срещу „КРЕДИ
ЙЕС“ООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление:гр.Хасково, ул. “Лозарска“ № 12,представлявано от В. И. като
противоречащ на чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК Договор за
потребителски кредит № 924742 от 05.04.2023 година сключен между
„КРЕДИ ЙЕС“ ООД и Е. В. Д..
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД гр. Хасково да заплати на Е. В. Д.
от гр. Пещера разноски по делото в размер на 134 лева.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД гр. Хасково да заплати на адв. М.
13
М. сумата от 200 лева – адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Пазарджишкия окръжен
съд в двуседмичен срок от съобщението на страните.
Съдия при Районен съд – Пещера: _______________________
14