РЕШЕНИЕ
№ 989
гр. Пловдив, 11.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Въззивно гражданско
дело № 20225300501284 по описа за 2022 година
Постъпила е въззивна жалба от Б. Т. Б. с ЕГН ********** против
Решение № 345/02.02.2022 г., постановено по гр.дело № 10306/2021 г. по
описа на РС – Пловдив, ІХ гр.с-в, което се обжалва в частта му, с която е
отхвърлен предявеният от нея против „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление *** иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на получени от ответника суми при
начална липса на правно основание по договор за потребителски кредит
„Профи Кредит Стандарт“ № ***/31.03.2016 г., сключен с Т.Ф.Д., за
разликата над уважения размер от 2 309,68 лв. до пълния му предявен размер
от 4 948,98 лв. С жалбата се поддържа, че в обжалваната му част решението
на съда е неправилно поради противоречие с материалния закон, тъй като
общият разход по кредита не включва сумата, представляваща
възнаграждение за допълнителни услуги, което значително обременява
длъжника. Невключването на тази такса в ГПР води до заобикаляне на
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, а посочването в договора за кредит на по-
нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да
се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Поддържа се
и че клаузата за дължимост на възнаградителна лихва е нищожна поради
противориечие с добрите нрави. При тези оплаквания жалбоподателката
счита, че процесният договор за заем е сключен в нарушение на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК и иска от съда да отмени решението на районния съд в обжалваната
1
част и да постанови друго решение по същество, с което искът да се уважи в
пълен размер. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Профи Кредит България” ЕООД оспорва жалбата
като неоснователна и моли съда да потвърди решението в обжалваната част.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, изхожда от
надлежна страна и е процесуално допустима.
Пловдивски окръжен съд, след служебна проверка на валидността и
допустимостта на решението съгласно чл.269 ГПК, намира същото за валидно
и допустимо.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК регламентираща правомощията на въззивната
инстанция, въззивния съд се произнася служебно по валидността на постановеното от
първата инстанция решение, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Правомощията на
въззивния съд за проверка на правилността на решението са ограничени до заявените в
жалбите доводи.
Постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо, като
същото не е постановено при нарушение на императивна материалноправна норма.
Пред настоящата инстанция не се оспорват следните фактически
констатации и правни изводи, направени от първоинстанционния съд:
Че между „Профикредит България“ ЕООД и Т.Ф.Д. – в качеството й
на кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит „Профи
Кредит Стандарт“ № ***/31.03.2016 г., по силата на който ответникът е
предоставил в полза на Т.Д. сумата от 5 000 лв., срещу насрещното и
задължение да върне на кредитора сумата от общо 7 418, 64 лв. на 24
месечни вноски с размер от 309,11 лв. всяка; че кредитополучателят дължи
заплащане на такса по закупен пакет „Допълнителни услуги“ в размер на
сумата от 2 179,68 лв., с размер на месечната вноска по закупения пакет от
90,82 лв.; че страните са договорили, че общият размер на подлежащата на
връщане сума е от 9 598,32 лв., като общият размер на вноската е в размер от
399,93 лв.; че е уговорен годишен лихвен процент от 41,17 % и годишен
процент на разходите от 49,89 %.
Не се оспорва извода на РС, че договорът е сключен при
предварително установени от кредитодателя Общи условия, както и че към
същия е сключено и споразумение за предоставяне на пакет от
„Допълнителни услуги“, съгласно което допълнителните услуги се изразяват
в следното: 1. приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит; 2. възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3.
възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски;. 4.
възможност за смяна на дата на падеж и 5. Улеснена процедура за получаване
на допълнителни парични средства.
Не се оспорва пред въззивната инстанция и установеното от
2
районния съд обстоятелство, че от страна на потребителя по договора за
кредит са извършени плащания, като са заплатени: сумата от общо 9 948,98
лв. по договора, от които - 5 000 лв. за главница, 2 418,64 лв. за договорна
лихва, 220,66 лв. за обезщетение за забава, 130 лв. за такса по Тарифа и 2
179,68 лв. – възнаграждение по закупен пакет „Допълнителни услуги“.
Не се оспорва и установеният от ПРС факт, че кредитополучателят
Т.Ф.Д. е починала на *** г. и неин единствен наследник е ищцата Б. Т. Б..
Ищцата твърди, че възнаградителната лихва противоречи на добрите
нрави, а възнаграждението за допълнителни услуги по Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги противоречи на чл. 10, ал.1 и
чл. 19, ал.4 от ЗПК, поради което счита, че процесния договор е
недействителен.
Относно възнаграждението за допълнителни услуги:
Като необжалвано решението на ПРС е влязло в сила в частта му, с
която ответникът „Профи Кредит България” ЕООД е осъден да заплати на
ищцата Б. Т. Б. сумата от 2 309,68 лв., включваща сумата от 2 179,68 лв. -
недължимо платено възнаграждение по пакет „Допълнителни услуги“ и
сумата от 130 лв. - недължимо платена такса по Тарифа, получени от
ответника при начална липса на основание по процесния договор за
потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ***/31.03.2016 г.,
сключен с Т.Ф.Д.. В решаващите си мотиви съдът е приел, че клаузите от
договора, установяващи, че длъжникът дължи възнаграждение за закупен
пакет „Допълнителни услуги“ са нищожни поради противоречието им с
добрите нрави, тъй като по този начин многократно се увеличава размера на
кредита без яснота относно насрещната престация, която получава длъжника.
Приел е и че тези такси противоречат на императивната разпоредба на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България.
Пловдивският окръжен съд в настоящия съдебен състав споделя извода,
че клаузите от процесния договор, установяващи, че длъжникът дължи
възнаграждение за закупен пакет „Допълнителни услуги“ са нищожни поради
противоречието им с добрите нрави.
Нормата на чл. 10а от Закона за потребителския кредит дава
възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава
такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги
във връзка с договора, но същите не трябва да са за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита.
В настоящия казус услугата по т. 1 е за действие по ускоряване
усвояването на кредита, а услугите по т. 2, 3 и 4 всъщност представляват
дейности по усвояването на кредита. Възнаграждението по т. 5 пък е
уговорено за нещо, което не е се е осъществило – получаване на
3
допълнителни парични средства.
Съдът приема, че уговаряйки заплащането от кредитополучателя на
посочения пакет от допълнителни услуги, на практика страните са уговорили
възнаграждение по усвояването и управлението на кредита, като тази
уговорка заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и реално води до
увеличаване на възнаграждението на кредитора, представлявайки скрита
лихва. Това възнаграждение следва да бъде включено в годишен процент на
разходите от 49.89%, но не е включено, поради което този ГПР не отговаря на
действителния. Потребителят е бил въведен в заблуждение относно
действителния размер на сумата, която следва да плати по самия договор, и
разходите по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. При сключването на договора за потребителски кредит чрез
предвиждане на възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги е
направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите
по кредита. Това възнаграждение е уговорено в противоречие с принципите
на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Поради това, че не е посочен действителният размер на ГПР, а по -
нисък, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК, поради което
и съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК кредитополучателят дължи чистата
стойност на кредита, но не и лихва или други разходи по кредита.
Изложеното дотук обосновава извода, че искът е доказан по основание.
Предвид извършените по договора плащания в пълен размер от 9 948,98 лв.,
на връщане от ответника подлежат всички получени от него суми над
размера от 5000 лв., колкото е чистата стойност на кредита, или исковата
сума от 4 948,98 лв.
Ето защо искът следва да се уважи в пълен размер.
Като е отхвърлил иска за разликата над размера от 2 309,68 лв. до
пълния му предявен размер от 4 948,98 лв., районния съд е постановил
неправилно решение, което в тази му част следва да се отмени, а вместо него
да се постанови друго решение по същество, с което се присъди и тази
разлика от 2 639,30 лв.
С оглед изхода на делото въззиваемата страна следва да заплати на
жалбоподателя направените разноски във въззивното производство, които се
констатираха на 472,79 лв., от които 52,79 лв. – заплатена държавна такса и
420 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Въззиваемата страна следва
да заплати на жалбоподателката и съответната част от направените разноски в
първоинстанционнто производство, която е в размер на 105,57 лв. за
заплатена държавна такса.
4
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 345/02.02.2022 г., постановено по гр.дело №
10306/2021 г. по описа на РС – Пловдив, ІХ гр.с-в в частта му, с която е
отхвърлен предявеният от Б. Т. Б. с ЕГН ********** против „Профи Кредит
България” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на получени от
ответника суми при начална липса на правно основание по договор за
потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ***/31.03.2016 г.,
сключен с Т.Ф.Д., за разликата над уважения размер от 2 309,68 лв. до
пълния му предявен размер от 4 948,98 лв., както и в частта, с която Б. Т. Б.
е осъдена да заплати на на „Профи Кредит България” ЕООД сумата от 64 лв. –
съдебно-деловодни разноски, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: *** да заплати на Б. Т. Б. с ЕГН ********** сумата от
2 639,30 /две хиляди шестстотин тридесет и девет лв. и 30 ст./ лв., като
получена при начална липса на правно основание по договор за
потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ***/31.03.2016 г.,
сключен с Т.Ф.Д., както и сумата от 105,57 лв. – разноски по делото в
производството пред ПРС и сумата от 472,79 лв. – разноски по делото в
производството пред ПОС.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5