Решение по дело №1402/2018 на Районен съд - Ямбол

Р Е Ш Е Н И Е №644/19.10.2018г.

 

                                   гр. Ямбол, 19.10.2018 г.

 

                                      В ИМЕТО НА НАРОДА

 

      ЯМБОЛСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия в открито съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:

                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА СПАСОВА

с участието на секретаря Е. В. като разгледа докладваното от съдия В. Спасова гр. дело №  1402/ 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

  Подадена е искова молба от „Бърз кредит” ЕООД- гр. Ямбол срещу В.С.Д. ***. В нея се твърди, че  между страните на 08.09.2017 г. е сключен договор за потребителски кредит за сумата 500 лв., предадена лично на кредитополучателя,  поел задължение да я върне до 08.09.2018 г. на 12 вноски: 11 по 73,38 лв. и една от 73,41 лв. Пълният размер на задължението е 880,59 лв., вкл. договорна лихва в размер на 129,41 лв. за периода 08.10.2017 г.-08.09.2018 г. (крайния срок на договора) и гаранционна такса от 251,18 лв.. Плащане  по договора не е извършено. Съгласно договора вземането на кредитора е станало  предсрочно изискуемо в пълен размер, след като кредитополучателят е просрочил вноската с падеж 08.11.2017 г., т.е. на 09.11.2017 г.. От съда се иска да постанови решение, с което да установи, че ответникът по делото дължи на ищеца вземането по договора в размер общо на 880,59 лв., включващо неизплатена главница в размер на 500 лв.; неизплатена договорна лихва в размер на 129,40 лв., за периода 08.10.2017 г.-08.09.2018 г. и неизплатена гаранционна такса в размер на 251,19 лв., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението за издаване на заповедта до окончателното плащане и съдебните разноски в заповедното производство. Иска се присъждане и на разноските в настоящото производство.

В с.з. ищецът не изпраща представител. Поддържа исковете в писмена молба.

В срока за отговор особеният представител на ответника оспорва исковете като неоснователни. Намира клаузата за гаранционна такса-неустойка за нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Съдът въз основа на доказателствата приема за установено от фактическа страна следното:

Видно от представения Договор за потребителски кредит № *** г., сключен от ищеца като кредитодател и ответницата -кредитополучател, те са се договорили, кредиторът да предостави кредит от 500 лв. (чл.3.1), платим на равни месечни погасителни вноски, включващи главница, лихва и месечна такса, на обща стойност 73,38 лв. по погасителен план (чл.9.1), до 08.09.2018 г. (чл.8). Договорена е месечна лихва от 3,45 % и годишен процент на разходите-50,15 %. Съгласно Погасителен план, първата от 12-те вноски е с падеж 08.09.2017 г., а останалите-на посоченото число на всеки следващ месец, като общо дължимата сума е в размер на 880,59 лв., от която главница от 500 лв., договорна лихва в размер на 129,40 лв. и гаранционна такса (гаранция, неустойка) от 251,19 лв.. Последната съгласно изр.2 на чл.7а, отнасящ се за „Изисквано обезпечение”, е дължима, за да бъде отпуснат потребителския кредит, при неосигуряване на подходящ солидарен длъжник –физическо лице, което да отговаря на определени условия, вкл. да работи на безсрочен трудов договор при минимален осигурителен доход от 2000 лв., да не е поръчител по друг активен договор за заем, през последните 5 години да няма кредитна история в  ЦКР на БНБ или да има такава със статус не по-лош от 401-„редовен” и др. Страните са се съгласили тази еднократна такса да се заплаща на равни месечни вноски, без лихви и неустойки. Съгласно чл.16 от договора в случай на непогасяване изцяло или отчасти на която и да е вноска от главницата или лихвата по кредита в уговорения срок, както и при неизпълнение на което и да е задължение по договора, вземането за възстановяване на целия кредит става предсрочно изискуемо. Изискуемостта настъпва, без да е необходимо каквото и да е волеизявление на страните.

От РКО № *** г., подписан от ответника, се установява усвояването  на средствата в размер на 500 лв. от кредитополучателя.

 Не се спори и относно издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК въз основа на подадено от ищеца заявление срещу ответника за процесните суми, видно и от приложеното ч.гр.д. № *** г. на ЯРС. Книжата са връчени на длъжника по реда на чл. 47 ал.5 от ГПК.

Въз основа на горното съдът прави следните правни изводи:

Предявени са обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК вр.чл. 240 и чл. 92 от ЗЗД.

Съгласно чл. 240, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено.

Исковете са основателни. В случая вземането на ищеца произтича от договор за кредит, разновидност на договора за заем по чл. 240 от ЗЗД, чието сключване е допустимо по силата на принципа за свобода на договарянето, установен с чл.9 от ЗЗД. Касае се за валиден договор, пораждащ претендираните с исковата молба права за връщане на главницата и заплащане на договорената възнаградителна лихва. Кредиторът реално е предоставил сумата от 500 лв.. Ответникът нито твърди, нито доказва да е извършил плащане по договора. Същият е в забава, тъй като  е настъпил падежът на вноските. Ищецът се позовава и на настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане. Според практиката на ВКС в тази връзка, като например Решение № 99 от 01.02.2013 г. по т. д. № 610/2011 г., т. к., І т. о. на ВКС по чл. 290 от ГПК, Определение № 748 от 12.11.2013 г. по ч.т.д. № 3559 по описа за 2013 г., II т.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 274 ал.3 от ГПК, договорената предсрочна изискуемост на вземания на финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от Закона за кредитните институции настъпва по право с изтичане на определения от съконтрахентите в договора срок за заплащане на вноска и не е необходимо никакво допълнително волеизявление или уведомление от кредитора до длъжника за това; разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ е специална и не се прилага в общите облигационни отношения, за които е приложима договорната свобода при определяне настъпване на предсрочна изискуемост на едно вземане /чл. 20а ЗЗД/. След като е налице е забава на длъжника, водеща до настъпване на уговорените в чл. 16 от договора правни последици, задължението му по договора е дължимо. Освен това е настъпил и крайният срок на договора, поради което неплатените вземания са изискуеми и дължими.

Следователно исковете за главница и възнаградителна лихва като основателни следва да бъдат уважени.

Що се отнася до спорната гаранционна такса, съдът приема следното:

В самия договор са изброени различни наименования на този вид задължение, освен такса- гаранция, неустойка. Разглеждайки предпоставките за възникване на задължението, същото може действително да се приеме за съдържащо белезите на различни по вид задължения, т.е. има смесен характер. Това е така, защото поемането на задължението гарантира сключването на договора, който извод следва от изричната формулировка в текста: „за да бъде отпуснат потребителския кредит”. Страните са се съгласили, при непредставяне на описаното в текста обезпечение, за да бъде сключен договорът в този вариант, при тези лихвени условия -3,45 % възнаградителна лихва, длъжникът да заплати такса на равни месечни вноски. В случая договореното ниско лихвено възнаграждение се допълва от т.нар. гаранционна такса. Касае се за необезпечен заем, високорисков, отпуснат от небанкова финансова институция. Практиката на този тип търговци е да отпускат бързо и лесно необезпечени кредити в невисок размер срещу заплащане на по-високи възнаградителни лихви, докато в случая е визиран нисък лихвен процент. Т.е. таксата има и възнаградителен характер, особено явен от предварителното й разсрочване и включване в месечните погасителни вноски. Както сочи особеният представител на ответника, в договорите за банкови кредити подобни клаузи не се срещат, но в случая се касае за друг тип финансова институция, с различен тип кредитна дейност. За да е налице чиста неустойка, каквато визира ответната страна, следваше сумата да се дължи при неизпълнение на поето задължение. В случая не е договорено задължение, което длъжникът следва да изпълни първоначално и чието неизпълнение да се санкционира с допълнително задължение за обезщетение. Съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката обезщетява вредите от неизпълнението. Както се посочи, страните са договорили заплащането на таксата поради сключването на необезпечен договор, изначално приемайки, че надлежно обезпечение (по описаните в чл.7а критерии) няма да бъде предоставено.

Съдът счита, че клаузата не противоречи на добрите нрави, каквото противоречие би било налице, ако договореното възнаграждение на кредитора надвишава трикратния размер на законната лихва за забава. Според ВКС, за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. В Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС,  Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС и Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 218 от ГПК отм.) е прието, че максималният размер на договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. В случая по делото не е установен трикратният размер на законната лихва за забава. Съдът е указал на ответника доказателствената тежест за установяване на твърдяното от него противоречие с добрите нрави (съобразно практиката на ВКС -Решение № 229 от 29.06.2017 г. по т. д. № 3550/2015 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 127 от 20.12.2016 г. по т. д. № 1907/2015 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС), но не са ангажирани доказателства за това. Поради това възражението се приема за неоснователно. С оглед на това следва искът за сумата 251,19 лв. да бъде уважен.

Искането на ищеца за присъждане на разноските е основателно и следва да се уважи съгласно чл. 78 ал.1 от ГПК.

Съгласно Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съдът следва да присъди разноските по заповедното производство в исковото производство.

      Водим от горното ЯРС

                            

                                                     Р Е Ш И:

 

Приема за установено, че В.С.Д. ***, ЕГН **********, дължи на „БЪРЗ КРЕДИТ” ЕООД- гр. Ямбол, ул. Преслав 82, ЕИК: ***, сумата от на 500  лв.- главница по Договор за потребителски кредит № *** г.; неизплатена договорна лихва в размер на 129,41 лв., за периода 08.10.2017 г.-08.09.2018 г. и неизплатена гаранционна такса в размер на 251,19 лв., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 09.02.2018 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение № *** г. по ч.гр.д. №*** г. на ЯРС.

ОСЪЖДА В.С.Д. *** да заплати на „БЪРЗ КРЕДИТ” ЕООД- гр. Ямбол, направените по заповедното производство разноски в размер на 75 лв., както и направените по настоящото дело разноски в размер на 425 лв..

Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред ЯОС.

                                        

                                   РАЙОНЕН СЪДИЯ: