Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 25.11.2021
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II-Е състав, в
публично заседание на двадесет и втори октомври, през две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
Мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от мл. съдия Яна Владимирова в.гр.дело № 61 по описа за
2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20252368 от 16.11.2020 г. по гр. д.
№ 27677/2019 г. по описа на Софийски
районен съд, 56 състав, е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Н.Г.П.,
ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, както следва: на основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 150 ЗЕ, сумата от 2320,78 лв.,
представляваща стойността на доставената топлинна енергия за периода 1.02.2016
г. – 30.04.2018 г. за аб. № 332814 за следния топлоснабден имот: ателие,
находящо се на адрес гр. София, район Лозенец, ул. ******, ведно със законната
лихва, считано от 25.02.2019 г. до окончателното плащане, като е отхвърлен
искът за разликата до пълния предявен размер от 2995,34 лв. и за периода от
1.05.2015 г. до 31.01.2016 г., като погасен по давност; на основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 44,40 лв., представляваща възнаграждение за дялово
разпределение за периода от 1.01.2016 г. до 30.04.2018 г. за аб. № 332814,
ведно със законната лихва, считано от 25.02.2019 г. до окончателното плащане, като
е отхвърлен искът за периода от 1.05.2015 г. до 31.12.2015 г.; на основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 260,15 лв., представляваща мораторна лихва за периода
от 15.09.2016 г. до 18.02.2019 г., като е отхвърлен искът за разликата до
пълния предявен размер от 427,20 лв. и за датата 14.09.2016 г.; отхвърлен е
предявеният от „Т.С.“ ЕАД срещу Н.Г.П. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за признаване за установено, че дължи сумата от 7,56 лв., представляваща
мораторна лихва за периода от 1.03.2016 г. до 18.02.2019 г., начислена върху
главницата за дялово разпределение за периода 1.01.2016 г. до 30.04.2018 г. в
размер на 44,40 лв. Осъдени са страните да заплатят съдебни разноски, съобразно
с уважената и отхвърлената част от исковете.
Решението на първоинстанционния съд е постановено
при участието на „Т.С.“ ЕООД, привлечено от ищеца като трето лице подпомагаща
страна.
Срещу решението в частта, с която исковете са
уважени, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника Н.Г.П..
Изложени са съображения за неправилност на решението в тази част, като се
твърди, че първоинстанционният съд не е обсъдил събраните по делото
доказателства в тяхната съвкупност, поради което е стигнал до неправилни правни
и фактически изводи. На първо място не било изяснено на какво правно основание
се претендират процесните суми – договорно или извъндоговорно. По делото не
били представени фактурите, въз основа на които се претендирали сумите, а били
представени извлечения от сметки и съобщения към фактури, отразяващи прогнозно
начислена топлинна енергия. Позовава се на чл. 40, ал. 1 от общите условия,
съгласно който плащането на всяка от сумите за главница следва да бъде
извършено в срок до 30-то число на месеца, следващ месеца на доставка, след
получаване на издадена от продавача данъчна фактура, след което ответникът
изпада в забава за сумите по всяка една от фактурите. Ищецът не бил доказал, че
е връчил данъчни фактури в посочения срок, поради което не било доказано, че
ответникът е изпаднал в забава. Същевременно по делото изобщо не били
представени фактури, а извлечения от сметки, които не установявали количеството
доставена топлинна енергия. Неправилно първоинстанционният съд основал
решението си на приетите по делото експертизи, без да са правилно изчислени
сумите по пера, без да са представени каквито и да било документи, съгласно
които да се определят отчислените технологични загуби, без да е отчетено, че
всички отоплителни тела в процесния имот са демонтирани и че имотът се намира
на последен етаж, представлява ателие, а не апартамент и в него няма нито
хоризонтални, нито вертикални разпределителни линии (щрангове), нито по проект
за стълбищната клетка е предвидено отопление, следователно неоснователно било
на въззивника да се начислява каквато и да било топлинна енергия за сградна
инсталация и за отопление на общи части – стълбищна клетка. Твърди се още, че
налице била порочна практика на съдилищата по дела на „Т.С.“ ЕАД изобщо да не
се представят издадени фактури и изискуеми документи, установяващи валидно
възникнало търговско правоотношение и документи, установяващи монтирането и
годността на измервателните уреди, а на практика делата се решавали само чрез
приемане на заключения на вещи лица, работещи с предоставени само от едната страна
документи, което водело до формализъм и невъзможност за установяване на
обективната истина. Представените от ищеца с исковата молба писмени
доказателства – съобщения за дължими сметки за процесния период, били оспорени
от ответника с писмения отговор по отношение на тяхната вярност, доколкото
дължимите суми били произволно определени, при положение, че имота нямало
потребена топлинна енергия. Сочи се, че за установяване на действителното
количество потребена топлинна енергия било необходимо да се извърши проверка на
задълженията на абсолютно всички абонати, ползващи топлинна енергия от общата
абонатна станция, и то за целия процесен период, а не проверка единствено на
твърдените задължения на ответника, с което обикновено се изчерпвали
поставените към вещите лица задачи. Сочи се още, че сумите, дължими като
обезщетение за забава, били неизускуеми, а освен това и изчислени на базата на
прогнозна консумация, поради което били изобщо недължими. На следващо място се
сочи, че неправилно било прието, че между ищеца и ответника съществувал валиден
договор за доставяне и потребление на топлинна енергия за процесния имот и
процесния период, както и договор с фирмата, извършваща дялово разпределение.
Нямало писмени доказателства за доставена топлинна енергия, точно определена по
количество и качество, поради което договорът бил нищожен поради липса на
предмет. Същевременно голяма част от клаузите от общите условия, особено
клаузите за рекламация, били неравноправни. На следващо място, обвързаността на
падежа на задължението за плащане с притежаване от потребителя на специално
техническо средство /компютър или смартфон/, което да му дава възможност за
достъп до интернет, го поставя в неравностойно икономически положение, което
противоречало на принципа на добросъвестност и водело до нищожност на клаузата
по чл. 32, ал. 2 от ОУ, като в този смисъл се позовава на решение по гр.д. №
10050/2017 г. на Софийски градски съд, IV-В възз. състав. На
следващо място, не съществувал и договор между ответника и дружеството,
осъществяващо дяловото разпределение, като представения от ищеца такъв бил
оспорен от ответника. Ответникът не бил присъствал на сключването на договора,
нито подавал лично данните за отопляемата кубатура на имота. През 2010 г.
всички радиатори в процесния имот били демонтирани и за определени периоди била
спирана и топлата вода, за което по делото били представени съответни
констативни протоколи и други писмени доказателства. С писмо изх.№ 3463 от
19.06.2012 г., приложено по делото, се признава от ищеца въззиваем, че всички
радиатори в процесния имот са демонтирани и е посочено, че се начислява само
топлинна енергия за сградна инсталация и енергия за отопление на общи части –
стълбищна клетка, но такава също не трябвало да се начислява, доколкото имотът
бил ателие, а не апартамент, и нямало нито хоризонтални, нито вертикални
разпределителни линии. По изложените съображения въззивникът отправя искане до
съда първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част и исковете
да бъдат отхвърлени изцяло, като бъдат присъдени направените по делото разноски
за двете съдебни инстанции.
В законоустановения срок е подаден писмен отговор
на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, с който същата се оспорва. Претендира
се присъждането на съдебни разноски за въззивното производство.
Решението в частта, с която предявените по реда на
чл. 422 ГПК искове са отхвърлени, като необжалвано е влязло в сила.
Софийският градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. По
същество то е правилно в обжалваната част, поради което на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка и правни изводи.
В изпълнение на задълженията си да обсъди всички
доводи и възражения на страните, въззивният съд намира следното:
Налице е валидно възникнало договорно
правоотношение между страните за продажба и доставка на топлинна енергия на
основание чл. 149 ЗЕ. Продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕВР, на основание чл. 150 ЗЕ. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
наредбата по чл. 36, ал. 3 ЗЕ. На основание чл. 153, ал. 6 ЗЕ, клиентите в
сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните
тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.
В конкретния случай се установява, че сградата, в
която се намира процесния недвижим имот, е в режим на етажна собственост.
Същата е топлоснабдена, поради което собствениците и титулярите на правото на
ползване в тази сграда придобиват качеството битови клиенти, съгласно легалната
дефиниция § 1, т. 2а от ЗЕ. От представения по делото нотариален акт за
продажба на недвижим имот № 34, том LIX, дело № 11394/97 г. се
установява, че ответникът е собственик на процесния топлоснабден недвижим имот,
което обстоятелство той не оспорва с въззивната жалба. Следователно същият се
явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал.
1 ЗЕ, с оглед на което между него и ищеца е възникнало валидно облигационно
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за описания недвижим
имот, сключен при общи условия, за периода 1.05.2015 – 30.04.2018 г. Видно от
констативен протокол № 1019 от 15.02.2013 г., представен с исковата молба, апартамент
№ 4, аб. 1 с аб. № 332814 от информационната система на „Т.С.“ ЕАД е идентичен
с ателие по нотариален акт, като изписването на „апартамент“ вместо „ателие“ в
информационната система на ищеца се дължи на програмна невъзможност имотът да
бъде въведен като „ателие“, поради което това обстоятелство е изписано до името
на титуляря на партидата.
По изложените съображения, неоснователни са
възраженията на въззивника за липса на договорно правоотношение между страните
и нищожност на договора, поради липса на предмет.
Установява се, че между третото лице подпомагаща
страна, привлечено от ищеца, и етажната собственост на адрес гр. София, ул. ******,
22 и 24 е сключен договор за дялово разпределение на топлинна енергия. Няма
данни същият да е прекратен. По повод оплакванията във въззивната жалба следва
да се отбележи, че в тежест на ищеца е да докаже наличието на правоотношение по
повод извършваното дялово разпределение, но при положение, че доказателства в
този смисъл са представени, не е в негова тежест да установява, че договорът
продължава да действа. Прекратяването на същия е положителен факт, който
подлежи на доказване от страната, който се позовава на него.
По делото е допуснато изслушване на
съдебно-техническа експертиза за установяване на факта на предоставяне на
топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната цена, по която вещото
лице е предало заключение, което въззивният съд кредитира като компетентно
изготвено. От него се установява, че за процесния период количеството топлинна
енергия, постъпило в топлоснабдената сграда, се измерва чрез общ топломер,
монтиран в абонатната станция, на който са били извършвани периодични проверки,
като показанията му се отчитат и ежемесечно по електронен път, чрез преносим
терминал. От отчетената топлинна енергия по топломер се приспадали
технологичните разходи за абонатната станция. Вещото лице е посочило, че за
процесния период са начислявани следните суми по пера: сума за сградна
инсталация, сума за топлинна енергия за общи части – стълби, сума за битово
горещо водоснабдяване. Не са били начислявани суми за отопление на недвижимия
имот, доколкото се установява, че в него не е имало монтирани отоплителни тела
и съответно не са монтирани и топлоразпределители. В имота има два водомера,
което се установява както от заключението на вещото лице по СТЕ, така и от
представените по делото писмени доказателства – писмо с изх. № 3678/21.05.2012
г. /л. 60 от първоинстанционното дело/ и писмо с изх. № 3463/19.06.2021 г. /л.
62 от първоинстанционното дело/. Въпреки че са налице данни, че за определени
периоди подаването на топла вода към имота е било преустановявано, за процесния
период това не се установява. На следващо място, съгласно § 1, т. 3 от ДР на
Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването, "инсталация в
сграда" или "сградна инсталация" е съвкупността от главните
вертикални и хоризонтални разпределителни тръбопроводи, включително до
отоплителните тела, както и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна
енергия от абонатната станция до имотите на клиентите. Когато към една абонатна
станция са присъединени повече от една сграда, всеки от присъединителните
топлопроводи е елемент на съответната инсталация в сградата. Съгласно чл. 140,
ал. 3 ЗЕ, сградните инсталации за отопление и горещо водоснабдяване са обща
етажна собственост. В случая доколкото процесната сграда е топлоснабдена, собствениците и ползвателите на недвижими
имоти в нея представляват потребители на топлинна енергия по смисъла на чл. 153
ЗЕ и за тях по аргумент от чл. 153, ал. 6 ЗЕ възниква задължение да заплащат цената
на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела
в общите части на сградата, съобразно Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за
топлоснабдяването и Методика за дялово разпределение на топлинната енергия в
сгради – етажна собственост /Приложение към чл. 61, ал. 1 от посочената
Наредба/, дори да са прекратили топлоподаването към отоплителните тела в
имотите си, поради което възраженията на въззивника в обратния смисъл са
неоснователни.
От писмо изх. № 3463/19.06.2012 г. се установява,
че в сградата етажна собственост, в която се намира имотът, собственост на
ответника, е била извършена проверка, която е установила, че в стълбището на
ул. ****** има монтирани радиатори с уреди за дялово разпределение, като в тази
връзка не е необходимо да се установява, че по проект такива са били
предвидени, в какъвто смисъл са възраженията във въззивната жалба.
Неоснователни са и възраженията, че за установяване
на действителното количество потребена топлинна енергия било необходимо да се
извърши проверка на задълженията на абсолютно всички абонати, ползващи топлинна
енергия от общата абонатна станция, и то за целия процесен период, а не
проверка единствено на твърдените задължения на ответника. Количеството на
потребената от останалите абонати топлинна енергия е ирелевантно за настоящето
производство и няма отношение към предмета на доказване по делото.
Фирмата за дялово разпределение е извършвала
разпределение на топлинна енергия в блока след отчет на уредите за дялово
разпределение и на водомерите за топла вода, монтирани в имотите на сградата в
режим на етажна собственост. Водомерите са били отчитани от фирмата за дялово
разпределение през процесния период, за което обстоятелство са съставени частни
свидетелстващи документи, подписани от потребител.
По делото е прието и заключение по допусната съдебно-счетоводна
експертиза, съгласно което задължението на ищеца се формира от цената на
топлинна енергия и на битовото горещо водоснабдяване и възлиза на 2995,34 лв. Това
заключение също следва да се кредитира като обективно и компетентно изготвено.
Неоснователни са оплакванията относно липсата на
покана за заплащане на задължението, която да постави ответника в забава.
Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете за част от периода и част от
дължимите суми като погасен по давност. В тази част решението на Софийския
районен съд е влязло в сила като необжалвано от ищеца. Исковете са уважени за
периода от 1.02.2016 г. до 30.04.2018 г., за който период приложими са били
общите условия, одобрени с решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на ДКЕВР, на
основание чл. 150 от ЗЕ, и публикувани във вестник „Монитор“ на 11.07.2016 г.,
в сила от 12.08.2016 г. Съгласно чл. 33,
ал. 2 от посочените общи условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 и 3 ЗЕ за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2 и 3 , ако не са заплатени в срока по ал. 2,
съгласно чл. 33, ал. 4 ЗЕ. От изложеното следва, че за изпадане в забава не е
необходимо връчване на фактури, като не е от значение и обявяването им на
интернет страницата на продавача. Първоинстанционният съд е изложил подробни
съображения относно размера на дължимото обезщетение за забава, съобразно
възникване на задълженията и датата на издаване на всяка от фактурите, поради
което на основание чл. 272 ГПК и доколкото от жалбоподателя не са изложени
оплаквания във връзка с така определения размер и изискуемост, въззивният съд
препраща към съображенията на първоинстанционния съд в тази част. Самите
фактури са подробно описани в заключението на вещото лице по ССчЕ, като същото
е направило справка в счетоводството на дружеството ищец – счетоводни документи
по партидата та ответника, сметка 411, Клиенти аб. № 332814, както и в
документите, изготвени от топлинния счетоводител – фирмата за дялово
разпределение, по отношение на извършеното дялово разпределение. В тази връзка
неоснователни са възраженията на ответника, че чрез изготвяне на заключение по
допуснати от съда съдебно-счетоводни и съдебно-технически експертизи се
заобикаляло представянето на издадените от ищеца фактури по делото, както и че
изслушването на заключенията на вещите лица водели до формализъм в съдебното
производство. При изготвяне на експертизата вещото лице е извършило справка в
счетоводството на ищеца, като е съобразило всички налични там документи по
партидата на ответника и е описало подробно фактурите по номер, дата на
съставяне и сума – както прогнозните, така и изравнителните, поради което няма
причина да се приеме, че заключението е непълно или некомпетентно изготвено.
Не е налице неравноправност на клаузите относно настъпване
на падежа на задължението съгласно действащите за процесния период общи
условия. На първо място, неправилно жалбоподателят сочи, че в случая са
приложими общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/3.02.2014 г. на ДКЕВР, в
сила от 12.03.2014 г. Доколкото исковете са уважени за периода от 1.02.2016 г.
до 30.04.2018 г., а лихва за забава се начислява съответно за задълженията по
фактура № **********, издадена на 31.07.2016 г., фактура № **********, издадена
на 31.07.2021 г. и фактура № **********, издадена на 21.08.2018 г., приложими
са общите условия, одобрени с решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на ДКЕВР, които
определят падежа на задължението и начисляването на лихвите за забава съгласно
чл. 32, ал. 2, 3 и 4, по описания по-горе начин. В общите условия, одобрени с
решение № ОУ-02/3.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г. е установен
падеж за плащане на месечните дължими суми за топлинна енергия, определени по
прогнозен дял /по чл. 32, ал. 1 от общите условия от 2014 г./, в 30-дневен срок
от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а съгласно чл.
33, ал. 2 от общите условия от 2014 г. е установен падеж за изпълнение на
задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след изготвянето на
изравнителните сметки отново в 30-дневен срок след публикуването на интернет
страницата на продавача, т.е. установения падеж на задължението е бил определен
по различен начин, поради което доводите на въззивника за неравноправност на
клаузите на общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/3.02.2014 г. на ДКЕВР, в
сила от 12.03.2014 г., са неотносими към настоящия случай, като неотносимо е и
решение по гр.д. № 10050/2017 г. на Софийски градски съд, IV-в
въззивен състав.
Поради тези съображения въззивната жалба следва да
се остави без уважение, а решението на Софийския районен съд следва се потвърди
като правилно в обжалваната част.
При този изход на спора разноски се дължат на
въззиваемата страна. Искане за присъждането на юрисконсултско възнаграждение е
направено с отговора на въззивната жалба, като размера му съдът определя по
реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП, във вр. с чл. 25а, ал. 3 от
Наредбата за заплащането на правната помощ – в размер от 50 лв., при
съобразяване със становището на въззивника, изразено от процесуалния му
представител в открито съдебно заседание.
Предвид изложените
съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20252368 от 16.11.2020 г.
по гр. д. № 27677/2019 г. по описа на
Софийски районен съд, 56 състав, в
частта, с която е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Н.Г.П.,
ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, както следва: на основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 150 ЗЕ, сумата от 2320,78 лв.,
представляваща стойността на доставената топлинна енергия за периода 1.02.2016
г. – 30.04.2018 г. за аб. № 332814 за следния топлоснабден имот: ателие,
находящо се на адрес гр. София, район Лозенец, ул. ******, ведно със законната
лихва, считано от 25.02.2019 г. до окончателното плащане; на основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 44,40 лв., представляваща възнаграждение за дялово
разпределение за периода от 1.01.2016 г. до 30.04.2018 г. за аб. № 332814,
ведно със законната лихва, считано от 25.02.2019 г. до окончателното плащане; на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 260,15 лв., представляваща мораторна
лихва за периода от 15.09.2016 г. до 18.02.2019 г.
В останала част решението като необжалвано е влязло в
сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП, във вр. с чл. 25а, ал. 3 НЗПП, Н.Г.П., ЕГН **********, да заплати „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******, сумата от 50 лева, представляваща съдебни разноски пред
въззивната инстанция.
Решението е
постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, привлечено от ищеца като трето лице
подпомагаща страна.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.