Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 08.05.2020г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IІ А въззивен състав, в
открито съдебно заседание на девети март през двехиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното
от съдия Йовчева въззивно гражданско
дело № 13222 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба срещу решение от 15.04.2019г.
по гр. дело № 28967/2018г. СРС, 39 състав, изменено с определение от
09.07.2019г. по същото дело, с което е уважен
предявения иск с правно основание чл. 249, ал. 2 вр. чл. 248 вр. чл. 233, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, като е осъден ответника И.П.В. да предаде на И.И.М. държането на
недвижим имот, представляваща ½ ид. част от едноетажна жилищна сграда, с
площ от 43.16 кв.м., състояща се от хол, кухня и сервизни помещения, както и
сутерена със същата площ, заедно с ½ ид. част от дворно вилно място, находящо
се в гр. София, ул. „******, с площ от 1091 кв.м.
Въззивницата –
ответник И.П.В. обжалва решението, с оплаквания за неправилност и
необоснованост, поради нарушения на съдопроизводствените правила и непълнота на
докадателствата. Поддържа, че ищецът може да реализира правата си, като ползва
празния втори етаж на сградата, тъй като етажите са самостоятелно обособени,
поради което липсва интерес от предявения иск. Твърди, че е налице общо съгласие
на съсобственици за ползването на имота от нейна страна, поради сключените устно
и писмено различни договори за заем за послужване. Излага доводи, че изводите
на първоинстанционния съд за непротивопоставимост на ищеца на сключените
договори с останалите съсобственици, са неправилни. Сочи, че решение по гр.д. №
1548/2010г. на ВКС, ІІІ ГО, на което се е позовал в мотивите първоинстанционния
съд, е подписано с особено мнение от член на съдебния състав, поради което не е
налице безпротиворечива практика, отделно решението на ВКС касае прекратяване
на възмезден договор за наем и е неотносимо. Твърди, че е налице висящо дело за
делба на имота, поради което до приключването му не е налице основание за
уважаване на иска. Моли съда да отмени решението и да постанови ново за
отхвърляне на предявения иск.
Ответникът по жалбата И.И.М. оспорва жалбата в писмен
отговор, като моли съда да потвърди обжалваното решение, като правилно и
законосъобразно. Поддържа, че възражението за липса на правен интерес от иска е
неоснователно. Сочи, че в първоинстанционното производство ответницата е
противопоставила основание за ползване на процесния имот на писмени договори за
от 04.06.2015г. и 15.04.2017г., като твърденията за устно сключени договори се
релевират за първи път във въвззивната жалба. Поддържа, че производството по
съдебна делба е неотносимо към спора, като ползването на имота е предоставено
на ответницата със сключения между страните договор 25.06.2013г., който е
прекратен и ответницата е длъжна да върне вещта. Моли съда да потвърди
решението, с присъждане на разноски.
Софийски
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1
от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
По същество
решението е правилно и следва да бъде потвърдено, с препращане към
мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд, в
рамките на правомощията си, намира
следното по доводите в жалбата:
Предявен е иск с правно основание чл. 248 вр. чл. 233,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за предаване от ответника на ищеца държането на ½ ид.
част от описания по-горе недвижим имот, на
основание прекратен договор за заем за послужване.
Възникването и съществуването на правоотношение между
страните по договор за заем за послужване от 25.06.2013г. не е било спорно
между страните и се установява от приетия договор. Съгласно договора
ответницата е получила безвъзмездно ползването на ½ ид. част от
процесната сграда и дворно място безсрочно, а с нотариална покана, връчена на
ответницата на 10.12.2017г., ищецът е отправил изявление за прекратяване на
договора и е дал 10 дневен срок за връщане на имота, като е посочил ден и част
за предаване на ключовете и съставяне на
приемо-предавателен протокол – 22.12.2017г. в кантората на нотариус В. Б..
Съгласно представения констативен протокол
от 21.12.2017г. на нотариус Б., ответницата не се е явила на сочената дата.
За да уважи иска, СРС е приел, че осъществяваната от
ответницата фактическа власт върху имота е без правно основание,
противопоставимо на ищеца. Приел е за неотносимо възражението на ответницата
досежно наличието на висящо производство по делба между съсобствениците на
имота, както и за непротивопоставими на ищеца
сключените договори от другите
съсобственици, тъй като не притежават повече от половината от обема права в
процесната недвижимост.
Фактическият състав на притезанието за обезщетение по
чл. 233, ал. 1 ЗЗД, приложим по силата на препращащата норма на чл. 248 ЗЗД, включва следните елементи: валидно възникнало
и прекратено правоотношение между страните по договор за заем за послужване, както
и последващо неизпълнение на задължението на заемателя да върне вещта.
Връщането на заетата вещ е двустранен
акт, предприет по инициатива на заемателя и е негова доказателствената тежест
да установи изпълнение на това облигационно задължение. Ответницата изрично
признава осъществяваната от нея фактическа власт върху сутеренния етаж от
сградата.
В хода на процеса и в жалбата ответницата се позовава като
основание за ползването на вещта на сключен договор за заем с послужване от
15.04.2017г., с който Е.Р.М.й е
предоставила безсрочно ползването на едноетажна вилна сграда и ½ ид.
част от мястото, както и на представен договор за заем за послужване от
04.06.2015г., с който Е.М.и А.И.М. са й предоставили ползването на ½ ид.
част от сградата и мястото.
По делото не е спорно ,че процесният имот е съсобствен
между ищеца и трети по делото лица. Съгласно представено решение от
21.12.2018г. по гр.д. № 87832/2017г. на СРС, 70 с-в, което не е влязло в сила,
делбата на процесната вилна сграда и дворно място е допусната при определена за
ищеца ½ ид. част от сградата и от мястото, а за Е.М.– ¼ ид. част
от сградата. Лицето А.И.М. не фигурира сред съделителите.
Настоящият съдебен състав споделя изводите в
обжалвания акт, че възражението за правно основание на ползването на имота от
ответницата е неоснователно, по арг. от чл. 32, ал. 1 ЗС. Ответницата не твърди
и доказва да е получила облигационното ползване на вещта от съсобственик,
притежаващ повече от половината от вещта. От друга страна правото на
собственост на ищеца върху ½ ид. част от сградата и мястото не е спорно
по делото, а праводателят на ответницата по договора за заем за послужване – Е.М.,
се легитимира като собственик на ¼ ид. част от сградата съгласно
невлязлото в сила горецитирано решение.
Предвид изложеното, доводите в жалбата за
преюдициалност на производството по делба са неоснователни. С оглед изричното
противопоставяне от страна на ищеца – заемодател на продължаване на ползването
на имота и прекратяването му с връчената нотариална покана, ответницата дължи
връщане на заетата съобразно договора ½ ид. част от имота.
Неоснователно е оплакването в жалбата за
неоснователност на иска, с оглед реално ползваната част от сградата – сутеренен
етаж. При доказана активна материалноправна легитимация на ищеца, в качеството
му на заемодател на процесната ½ ид. част от имота, ответницата не може
да противопостави възражение за ползване на реална част от имота, тъй като
дължи изпълнение на облигационното си задължение съобразно договора.
Доводите в жалбата досежно неправилно приложение на
чл. 32, ал. 1 ЗС и чл. 31, ал. 1 ЗС, както и за неправилно позоваване на
практика на ВКС, касаеща отдаване под наем на съсобствена вещ, съдът намира, че
са без значение за крайния извод. Предоставянето на съсобствена вещ от
съсобственик на трето за собствеността лице безвъзмездно излиза извън пределите
на действие на обикновено управление /каквото е например сключването на договор
за наем до 3 години/, но в случая ищецът претендира предаване на държането на
вещта съобразно собствената му квота от съсобствеността, предоставена за
ползване съобразно сключения договор, а не на цялата вещ. Ето защо осъществявана
от ответницата фактическа власт върху процесната ½ ид. част от имота е
без правно основание, противопоставимо на ищеца.
По изложените съображения, жалбата е изцяло
неоснователна. С оглед съвпадението на изводите на двете инстанции, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, на въззиваемия следва да
бъдат присъдени претендираните и доказани разноски. Същият претендира
адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1444 лв. с ДДС /1200 лв. без ДДС/,
заплатено по банков път. От въззивницата е направено своевременно възражение за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, което е основателно. С оглед фактическата и
правна сложност на делото, възнаграждението следва да бъде намалено до размера
на сумата 600 лв. с включен ДДС.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 15.04.2019г. по гр. дело № 28967/2018г. СРС, 39 състав, изменено с
определение по чл. 248 ГПК от 09.07.2019г. по същото гр. дело.
ОСЪЖДА И.П.В., ЕГН ********** да предаде на И.И.М., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 600 лв. – разноски за въззивното
производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване в 1 - месечен срок от съобщенията до страните, на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.