№ 771
гр. София, 01.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО IV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Атанас Ст. Атанасов
Членове:Лилия Н. Г.
Атанас Н. Атанасов
при участието на секретаря Силва Д. Абаджиева
като разгледа докладваното от Атанас Н. Атанасов Въззивно наказателно
дело от частен характер № 20221100603546 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Глава ХХІ от НПК.
С присъда от 20.04.2022 г., постановена по НЧХД №11418/2020 г. по
описа на СРС, НО, 96-ти състав е признал подсъдимата Я. И. Г. за виновна за
това, че в 18.00 часа на 14.08.2020 г. в гр. София, ж.к. „*******, като родител
– майка на В.А.В. не е изпълнила съдебно решение – съдебно определение от
10.04.2020 г. по гр. дело № 14098/2020 г. по описа на СРС, относно личните
контакти с дете, като не е предала детето В.А.В. на бащата А. В. В. на
посочения адрес, явяващо се престъпление по чл. 182, ал. 2 от НК, поради
което и на основание чл. 78а, ал. 1 от НК я е освободил от наказателна
отговорност и й е наложил административно наказание „Глоба“ в размер на
1000 /хиляда/ лева.
Със същата присъда, съдът е признал подсъдимата Я. И. Г. за
невиновна в това да е извършила останалите вменени й с тъжбата деяния,
осъществени на 10.04.2020 г., 24.07.2020 г. и 01.08.2020 г., както следва:
1. В 18.00 часа на 10.04.2020 г. в гр. София, ж.к. „*******, като
родител – майка на В.А.В. не е изпълнила съдебно решение – съдебно
определение от 10.04.2020 г. по гр. дело № 14098/2020 г. по описа на СРС,
относно личните контакти с дете, като не е предала детето В.А.В. на бащата
А. В. В. на посочения адрес;
2. В 18.00 часа на 24.07.2020 г. в гр. София, ж.к. „*******, като
родител – майка на В.А.В. не е изпълнила съдебно решение – съдебно
1
определение от 10.04.2020 г. по гр. дело № 14098/2020 г. по описа на СРС,
относно личните контакти с дете, като не е предала детето В.А.В. на бащата
А. В. В. на посочения адрес;
3. В 18.00 часа на 01.08.2020 г. в гр. София, ж.к. „*******, като
родител – майка на В.А.В. не е изпълнила съдебно решение – съдебно
определение от 10.04.2020 г. по гр. дело № 14098/2020 г. по описа на СРС,
относно личните контакти с дете, като не е предала детето В.А.В. на бащата
А. В. В. на посочения адрес;
както и в това да е извършила продължавано престъпление – с
четири отделни деяния, които осъществяват поотделно състав на едно и също
престъпление, извършени са през непродължителни периоди от време, при
една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което
последвашите деяния се явяват от обективна и субективна страна
продължение на предшествашите, поради което и на основание чл. 304 от
НПК я е оправдал в тази част от повдигнатото й обвинение, както и по
първоначалната правна квалификация по чл. 182, ал. 2, вр. с чл. 26, ал. 1 от
НК.
Срещу първоинстанционния съдебен акт, в неговата осъдителна част и
в законоустановения срок, е постъпила въззивна жалба от защитникът на
подс. Г. – адв. Д., в която се излагат доводи за неправилност и
незаконосъобразност на постановената присъда. Сочи се, че на
инкриминираната по делото дата 14.08.2020 г., подсъдимата е ползвала
отпуск, за което обстоятелство изрично е уведомила с електронно писмо
частния тъжител, поради което същата следва да бъде оправдана по това
обвинение, доколкото ежемесечния режим на лични отношения в тези случаи
не се прилага. Твърди се, че бащата на детето се е опитал да заобиколи
постановения съдебен акт, тъй като е раздробил 14-дневния си летен режим
на по 1, 2 и 5 дни, които е прикрепил към регулярния си месечен режим, на
което подсъдимата изрично се е противопоставила. Определят се като
неотговарящи на истината твърденията на частният тъжител в смисъл, че
подсъдимата не го е уведомила кога възнамерява да използва отпуска си.
Сочи се, че последното подсъдимата е сторила на 12.08.2020 г. посредством
електронно писмо, изпратено до частния тъжител, като реално същата е
използвала само седем дни от правото си на отпуск, докато тъжителят е бил с
детето през почти всички почивни дни, което в допълнение с раздробяването
на летния 14 дневен режим е довело до невъзможност, подсъдимата да почива
с детето. Изтъква се, че поради ковид пандемията подсъдимата е работела
онлайн и не е ползвала платен отпуск, което се твърди, че не съставлява
пречка да осъществи правото си на по-продължителен контакт с детето през
лятото. Предлага се въззивната инстанция да отмени присъдата в
обжалваната част и да постанови нова, с която подс. Г. да бъде призната за
невиновна и изцяло оправдана по повдигнатото й обвинение.
С въззивната жалба е направено искане за събиране на доказателства
2
от въззивния съд, изразяващи се в допускане на разпит на свидетел, чрез
показанията на който да се установи кога и как подсъдимата е почивала през
лятото на 2020 г.
Против първоинстанционния съдебен акт, в неговата оправдателна
част, е подадена въззивна жалба от повереникът на частния тъжител В. – адв.
К., с твърдения, че същият в тази му част е неправилен и незаконосъобразен,
поради което следва да бъде отменен от въззивния съд и вместо него да бъде
постановен нов, с който подсъдимата бъде призната за виновна по
повдигнатото й обвинение, за което е предадена на съд, като й бъде наложено
и съответно наказание.
Възползвайки се от правната възможност, закрепена в чл. 320, ал. 4
от НПК, повереникът на частния тъжител В., в лицето на адв. К. е депозирал
допълнително писмено изложение за допълване на доводите, посочени в
жалбата. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
подсъдимата не е имала задължение да предаде детето на своя баща на датите
24.07.2020 г. и 01.08.2020 г., както и че същата е била в обективна
невъзможност да стори това на 10.04.2020 г. Сочи се, че както частният
тъжител, така и подсъдимата са били уведомени за постановеното на
10.04.2020 г. съдебно определение, както и за обстоятелството, че същото
подлежи на незабавно изпълнение. В тази връзка се излагат доводи за
уведомяване на подсъдимата за постановеното определение по телефона от
нейния адвокат и за произтичащото от същото задължение да предаде детето
в 18.00 часа. Отбелязва се, че вместо да заведе детето на лекар, след като е
заявила, че то не се чувства добре, подсъдимата го е отвела в дома на своя
приятелка – св. А.. Счита се, че това й поведение е показателно за умисъла на
последната да не изпълни акта на съда от 10.04.2020г. Контра аргументира се
заявената от подсъдимата невъзможност за предаване на детето, поради липса
на достатъчно време с доводи свързани именно с посещението им в дома на
св. А.. Изразява се несъгласие и с оправдаването на подсъдимата за деянието
от 24.07.2020 г., тъй като посочената дата се явява трети петък от месеца, през
който частният тъжител има право съгласно съдебния акт на лични контакти с
детето, и съгласно правилата за изчисляване на сроковете във връзка с
прилагане на режима на лични контакти, противно на доводите изложени в
мотивите към съдебния акт. Съставомерно се явява и деянието от 01.08.2020
г., тъй като определението, с което е допуснато изменение на привременните
мерки и на което се е позовал районния съд е с дата 11.03.2021 г. и няма
ретроактивно действие. По изложените съображения се моли за отмЯ. на
първоинстанционния съдебен акт в обжалваните му части и постановяване на
нова присъда, с която подсъдимата Г. бъде призната за виновна по
повдигнатото й обвинение, като й бъде наложено съответно наказание.
С въззивната жалба и допълнението към нея не се иска събиране на
нови доказателства.
В разпоредително заседание от 13.09.2022 г., въззивният съд прецени,
3
че за правилното изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит
на подсъдимата и свидетели, изслушване на вещи лица, както и ангажирането
на нови писмени и/или веществени доказателства и в този смисъл не се
налага провеждане на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на
правомощието на въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и
правилното решаване на делото, поради което остави без уважение
направените доказателствени искания.
В открито съдебно заседание пред настоящия съд, повереникът на
частния тъжител В., в лицето на адвокат К., поддържа подадената въззивната
жалба и допълнението към нея, по изложените в тях съображения, без да
преповтаря отново същите. Пледира за отмЯ. на първоинстанционната
присъда в оправдателната й част и постановяване на нова, с която
подсъдимата Г. бъде призната за виновна по повдигнатото й обвинение.
Претендира присъждане на разноски.
Частният тъжител А. В. се присъединява към развитите от адв. К.
доводи, без да излага своя самостоятелна аргументация.
Подсъдимата Я. Г. и процесуалният й представител адв. Д. не се
явяват и не ангажират становище по делото.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като съобрази изложените от
страните доводи и сам служебно провери изцяло правилността на
присъдата съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за
установено следното:
Въззивният съд при самостоятелния си прочит на доказателствата по
делото прецени, че фактическата обстановка, описана в мотивите на
присъдата, е правилно установена, изградена въз основа на обективен анализ
на всички събрани по делото доказателства, коментирани в тяхната
съвкупност. Въззивният съдебен състав не намира причини за корекция на
фактическата обстановка, тъй като при прочита на доказателствата си изгради
същата представа за нея, която е следната:
Подсъдимата Я. И. Г. е родена на ******* г. в гр. Враца, българка,
българска гражданка, неомъжена, с висше образование, неосъждана, работи
като мениджър „Корпоративни клиенти“ в „Юробанк България“ ЕАД,
живуща в гр. София, ул. „******* ******* затворен комплекс, вх. *******, с
ЕГН: **********.
Тъжителят А. В. В. и подсъдимата Я. И. Г. живели във фактическо
съжителство, като на 09.09.2013 г. се родило детето им В.А.В..
В края на март месец 2020 г. Я. Г. и А. В. се разделили, като
подсъдимата отишла да живее при баща си заедно с дъщеря си на адрес: гр.
София, ж.к. „*******“, ет. *******. По инициатива на тъжителя било
образувано гр. дело № 14098/2020 г. по описа на СРС, 158-ми състав с
предмет упражняване на родителски права, определяне на лични контакти,
размер на издръжка и др.
4
С определение от 10.04.2020 г., постановено по горепосоченото гр.
дело от 84-ти състав при СРС, ГО, на основание чл. 232 ГПК били определени
привременни мерки, като упражняването на родителските права по
отношение на малолетното дете били предоставени на подс. Я. Г., като било
постановено местоживеенето на детето да бъде на нейния адрес в гр. София,
ж.к. „*******“, ет. *******. Съгласно същото определение, считано от
10.04.2020 г. тъжителят А. В. В. имал право на лични контакти с детето при
следния режим: всяка първа, втора и трета седмица от месеца от 18.00 часа в
петък до 18.00 часа в неделя с преспиване в дома на бащата, като бащата
взема детето от дома на майката и го връща в този дом (освен ако между
родителите няма друга уговорка); 14 дни през лятната ваканция по време,
което не съвпада с платения годишен отпуска на майката; всяка четна година
на Коледните празници за времето от 18.00 часа на 23 декември до 18.00 часа
на 26 декември, а всяка нечетна година – на Новогодишните празници за
времето от 18.00 часа на 30 декември до 18.00 часа на 2 януари следващата
година.
В края на работния ден на СРС, ГО, на 10.04.2020 г. адв. В. Д.,
процесуален представител на Я. Г. по гр. дело, получила от съда определение
от 10.04.2020 г. на СРС, ГО, 84-ти състав, за което уведомила подс. Я. Г.,
която по това време била на работа в „Социете Женерал Експресбанк“ АД с
месторабота гр. София, бул. „*******. Подсъдимата и тъжителят В. провели
кореспонденция по имейл, като подсъдимата уведомила А. В., че дъщеря им
не се чувства добре, току що е уведомена от адвоката си за определението на
съда, поради което не може да предаде детето в 18.00 часа на 10.04.2020 г.
След прибирането си от работа, подс. Г. взела дъщеря си, която била с
температура и я завела в къщата на св. К.К. А., находяща се в с. Панчарево.
На 10.04.2020 г. в 18.00 часа частният тъжител А. В. и св. П.Е.Е.
посетили адреса, на който живеела подсъдимата - гр. София, ж.к. „*******“,
ет. *******, като отворил бащата на подсъдимата – св. И.М., който заявил, че
В.В. и майка й не са на адреса.
На следващия ден – 11.04.2020 г., в 11.00 часа детето било предадено
от подсъдимата на баща му А. В. в присъствието на св. И.М..
След тази дата между подсъдимата и частния тъжител започнала
кореспонденция по имейл относно датите, на които А. В. имал право да взема
дъщеря си от дома на подсъдимата. Между родителите на детето възникнал
спор за тълкуване на определението на съда от 10.04.2020 г. относно това коя
се явява първа седмица от месеца, като част от определения общ режим на
лични контакти с детето през дните петък – неделя, както и дали бащата има
право да разкъсва на отделни дни полагаемата му се 14-дневна лятна почивка
с детето. Така, в имейл кореспонденция помежду си, А. В. заявил, че иска да
вземе детето на 24.07.2020 г., явяващи се два от полагаемите му се 14 дни
лятна почивка на детето с бащата, както и на 01.08.2020 г., като първа
седмица от месец август. Подс. Г. не била съгласна с това тълкуване на
5
определението, като в имейл-отговор неколкократно посочила, че 24.07.2020
г. не е част от общия режим на лични контакти с детето, като няма право да
раздробява 14 дни лятна почивка с детето, както и че 01.08.2020 г. не е първа
седмица на месец август.
Въпреки възникналия спор помежду им, на 24.07.2020 г в 18.00 часа
частният тъжител А. В. и леля му – св. Е.А.Ч., посетили дома на подсъдимата
в гр. София, ж.к. „*******“, ет. *******, като установили, че подс. Г. и
дъщеря им не са там. При проведен разговор по телефон от св. И.М. с подс.
Г., се установило, че последната е с дъщеря си , но заявила, че А. В. няма
право на свиждане на посочената дата.
След това на 30.07.2020 г. частният тъжител А. В. изпратил имейл на
подс. Г., който посочил, че на 01.08.2020 г. ще вземе детето си като един ден
от полагаемите му се 14 дни лятна почивка с детето. На 31.07.2020 г.
подсъдимата му отговорила, че няма право да раздробява полагаемите му се
14 дни почивка с детето, като вече е използвал 11 дни от същата и му остават
още 3 дни наведнъж.
Въпреки възникналия спор помежду им, на 01.08.2020 г. в 18.00 часа
частният тъжител А. В. и св. св. П.Е.Е. посетили дома на подсъдимата в гр.
София, ж.к. „*******“, ет. *******, като установили, че подс. Г. и дъщеря им
не са там. Св. И.М. им заявил, че подсъдимата и дъщеря им не са на адреса и
живеят на друго място на квартира.
На 12.08.2020 г. подс. Г. изпратила имейл на частния тъжител А. В.,
че ще ползва лятната си ваканция с детето в периода от 12.08.2020 г. до
19.08.2020 г. На същата дата ЧТ В. й отговорил с имейл, че не е съглА. тя да
ползва лятната ваканция от 12.08.2020 г. до 19.08.2020 г., като подсъдимата
отново по електронна поща му заявила, че ще е с дъщеря си в този период на
почивка. Частният тъжител изпратил повторен имейл на електронната поща
на подсъдимата, в който посочил, че на 14.08.2020 г. в 18.00 часа ще вземе
детето от адреса й.
За всяка една от четирите инкриминирани дати, в които А. В. не
установил лични контакти с дъщеря си, последният подал жалби в 02 РУ-
СДВР, по които били образувани съответни преписки.
Изложената фактическа обстановка първоинстанционният съд
правилно е приел за надлежно установена въз основа на събраните по делото
доказателства и доказателствени средства: обясненията на подс. Я. Г.
(частично); показанията на свидетелите Е.А.Ч., П.Е.Е., К.К. А., А.Т.С. и
И.Г.М.; справки от „Уникредит Булбанк“ АД; справки от „Банка ДСК“ АД,
електронна кореспонденция между страните по делото и справка за съдимост
на подсъдимата.
Първоинстанционният съд е извършил подробен анализ на събраните
доказателства и доказателствени средства като е преценил същите, както
поотделно, така и в тяхната съвкупност и е извел правилни фактически
6
изводи. Противно на доводите на тъжителя и подсъдимата, не са допуснати
логически грешки при оценката на наличния доказателствен материал, като в
съответствие с изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК съдът е обсъдил
комплексно събраните по делото доказателства и е обосновал съображенията
си, въз основа на които е изградил фактическите си констатации.
Извършеният от СРС анализ на доказателствата напълно се подкрепя от
настоящата инстанция, която не намира за необходимо да го преповтаря.
Въззивният съд намира, че фактите по делото са непротиворечиви.
Липсва спор относно обстоятелството, че частният тъжител В. и подсъдимата
Г. са родители на В.В., както и че упражняването на родителските права по
отношение на детето е било предоставено на подсъдимата, а на тъжителя бил
определен режим на лични отношения с детето. Тези обстоятелства се
установяват непротиворечиво от приложените писмени доказателства –
съдебно определение от 10.04.2020 г. постановено по описа на СРС, III ГО,
84-ти състав, решение №20088716/07.04.2021 г., постановено по описа на
СРС, III ГО, 158-ми състав, протоколи от съдебни заседания по гр.д.
№14098/2020 г. (л.83 -л.96 СД), от показанията на разпитаните по делото
свидетели, а същите не са и предмет на спор между страните, поради което и
по аргумент от разпоредбата на чл. 305, ал. 3 от НПК, не се налага
подробното им обсъждане.
С основание първият съд е приел за еднопосочно установено
обстоятелството, че на инкриминираните по делото четири дати – 10.04.2020
г., 24.07.2020 г., 01.08.2020 г. и 14.08.2020 г. детето В.В. не е било предадено
на частния тъжител, като същото се установява по безспорен начин не само от
показанията на свидетелите Ч. и Е., но не се оспорва и от самата подсъдима.
Обосновано първата инстанция се е доверила на показанията на свидетелите
Ч. и Е., които са придружавали тъжителя на съответните дати, при опитите му
да се срещне с дъщеря си, въпреки обстоятелството, че и двамата се явяват
заинтересовани от изхода на делото поради роднинските и приятелските им
връзки с тъжителя. Независимо от това, споделеното от свидетелите е
логически последователно и нетенденциозно, като и двамата назовават
конкретни дати, на които частният тъжител В. е посещавал дома, в който
живеели подсъдимата Г. и детето В.а, за да бъде предадена дъщеря му.
Свидетелят Е. е категоричен, че тъжителят В. е дошъл за първи път на
10.04.2020 г., след постановяване на съдебно определение от същата дата
относно определените привременни мерки и режим на лични контакти на
другия родител с детето, след която дата той е идвал и на 01.08.2020 г. и на
14.08.2020 г., за да получи детето, а свидетелката Ч. в своите показания
изяснява факти и обстоятелства досежно посещението на тъжителя на дома на
подсъдимата Г. на 24.07.2020 г. Както свидетелката Ч., така и свидетелят Е. са
категорично еднопосочни, че на нито една от датите, инкриминирани с
тъжбата, предаване на детето В.В. от подсъдимата Г. на неговия баща
тъжителя В., не е било реализирано. Нещо повече, обсъжданите факти и
7
обстоятелства се потвърждават и от подсъдимата Г. в нейните обяснения,
които въпреки тяхната двойнствена природа правилно са ценени в тази им
част, като годно доказателствено средство, намиращо подкрепа в
доказателствената съвкупност и неопровергаващо се от нея.
Настоящата инстанция, също както и първоинстанционния съд,
намира, че следва да кредитира с доверие показанията на свидетелката А., от
които се установява посещението на подсъдимата заедно с детето в дома й на
първата инкриминирана по делото датата 10.04.2020 г., както и
здравословното състояние на В.В. към тази дата, а именно, че същата била с
температура. Действително, в тази насока по делото са събрани само и
единствено обясненията на подсъдимата, депозирани в хода на съдебното
следствие пред първата инстанция, но според въззивния съд, няма пречка
същите да бъдат кредитирани с доверие, както е приел и първият съд, предвид
това, че не са оборени от останалите, събрани по делото, доказателствени
източници и са логични и житейски убедителни. По нататък, съобщеното от
свидетелката А. относно обстоятелството, че подсъдимата е предала детето на
тъжителя В. още на следващия ден кореспондира по небудещ съмнение начин
с показанията на свидетеля Е., както и с приложената по делото
кореспонденция между родителите (л.54-л.55 от СД), поради което за
въззивния съд е безсъмнено, че свидетелят депозира обективно,
безпристрастно и добросъвестно показанията си пред СРС.
Правилни и обосновани са и изводите на първоинстанционния съд и
по отношение на настъпилата към месец юли 2020 г. промЯ. в
местопребиваването на подсъдимата и малолетното дете В.В., както и по
отношение на обстоятелството, че през 2020 г. подсъдимата Г. не е ползвала
платен отпуск за лятна почивка с детето. В показанията си свидетелите С. и
М. изнасят възприятията си именно по отношение на тези безспорно
установени факти и обстоятелства, същите кореспондират с отразеното в
справки от „Уникредит Булбанк“ АД (л.185 – л.186 СД), поради което и съдът
не намира основание да ги дискредитира в тази им част. Въззивният съд се
солидаризира с решаващия първоинстанционен съд, че показанията,
депозирани от свидетелите С. и М. в останалата им част, не са информативни
и не допринасят за изясняване на съществени обстоятелства, включени в
предмета на доказване по настоящото дело, съгласно разпоредбата на чл. 102
НПК.
Основателно при преценка на обясненията на подсъдимата Г., съдът
е съобразил двойствената им природа - на важен доказателствен източник и
основно средство за защита. Въззивната инстанция, подобно на
контролирания съд, даде вяра на обясненията на подсъдимата по отношение
на обстоятелството кога е разбрала за процесното съдебно определение, както
и досежно обстоятелството, че на 10.04.2020 г. не е осигурила възможност на
тъжителя В. да вземе дъщеря си, поради здравословни причини у детето.
Както основателно е посочила първата инстанция, подсъдимата не отрича
8
неизгодния за нея факт, че на 10.04.2020 г. не е предала детето на частния
тъжител, а обяснението за причината за това съвпада със заявеното от
свидетелката А. и отразеното в приложената по делото електронна
кореспонденция между подсъдимата и частния тъжител от 10.04.2020 г. В
същото време липсват доказателства, които да сочат, че детето не е било с
повишена температура на 10.04.2020 г. Следва да бъде отбелязано, че
телесната температура лесно може да бъде установена от всекиго в домашни
условия и за това не е необходим преглед при лекар и медицински документ,
а изложеното от подсъдимата за физическо неразположение на детето изцяло
съответстват на показанията на свидетелката А.. Поради това правилно
районният съд е преценил, че обясненията на подсъдимата в тази им част
вярно отразяват фактите от обективната действителност, свързани със
здравословното състояние на детето, станало причина за непредаването му на
частния тъжител. Въззивният съд подобно на първоинстанционния даде вяра
и на обясненията на подсъдимата в частта, в която излага причините, поради
които детето не се е срещнало с бащата на 24.07.2020 г. и на 01.08.2020 г., а
именно, че тези дати не попадат в рамките на определения за лични контакти
между бащата и детето период, поради което за тъжителя не е съществувала
причина да посещава адреса на подсъдимата. Правилно, първият съд не е дал
вяра на обясненията на подсъдимата в насока, че на 14.08.2020 г. е ползвала
полагаемия й се отпуск за ваканция с детето, поради което двете са се
намирали в гр. Варна, за което била уведомила частния тъжител още през
месец май 2020 г. Въззивният съд напълно се солидаризира с изводите на
първата инстанция, че от доказателствения материал категорично се
установява, че в периода 17.07.2020 г. – 13.09.2020 г. подсъдимата Г. не е
отсъствала от работа, както и че твърдението й за времето на уведомяване на
тъжителя за намеренията й да ползва платен годишен отпуск на 14.08.2020 г.,
са опровергани по несъмнен начин от приобщената по делото имейл-
кореспонденция между страните, поради което обосновано са били възприети
от районния съд като опит за изграждане на защитна версия. В тази насока
първият съд е изложил обстойни съображения, които настоящата инстанция
изцяло споделя и поради това не намира за необходимо да преповтаря.
Определеният режим на лични контакти между частния тъжител В. и
малолетната В.В. се установява посредством приложеното като писмено
доказателство по делото копие от протоколно определение от 10.04.2020 г.,
постановено по гр. д. № 14098/2020 г. по описа на СРС, ГО, 84-ти състав.
Въззивният съдебен състав го кредитира относно описаните обстоятелства, а
също така възприе и останалите приложени по делото писмени доказателства,
преценявайки същите за относими и допринасящи за изясняването на
предмета на доказване.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по
делото е събрана в нужния обем и категоричност доказателствена съвкупност,
която позволява на съдилищата да формират еднозначни изводи по фактите, и
9
изцяло споделя направения в мотивите към присъдата анализ на наличните
доказателствени материали.
При така установената фактическа обстановка, въззивната инстанция
достигна до извод, аналогичен с формирания от първостепенния съд, а
именно, че подсъдимата Я. Г. на 14.08.2020 г. е осъществила от обективна и
субективна страна състава на инкриминираното престъпно деяние с правна
квалификация чл. 182, ал. 2 от НК.
За да бъде осъществен съставът на престъплението по чл. 182, ал. 2 от
НК, е необходимо от обективна страна да бъде установено, че родител или
друг сродник не изпълнява или по какъвто и да е начин осуетява
изпълнението на съдебно решение относно упражняване на родителски права
или относно лични контакти с дете.
Обективната съставомерност на деянието по този законов текст
изисква да е налице влязло в сила решение относно упражняване на
родителски права или относно лични контакти с дете. За такива съдебната
практика приема и съдебните актове, с които се определят привременни
мерки относно упражняване на родителските права или относно лични
контакти (ТР № 22/1983 г. на ОСНК на ВКС).
Изпълнителното деяние на престъплението по този законов текст
може да се осъществи в някоя от следните две форми, алтернативно
предвидени в диспозицията на наказателноправната норма - неизпълнение на
съдебно решение или осуетяване изпълнението на съдебно решение.
Неизпълнението на съдебно решение е налице, когато субектът не
изпълни конкретни предписания на съда относно упражняването на
родителски права или относно лични контакти с дете, като например не
предаване на дете, недопускане на правоимащия да осъществи лични
контакти с дете и др. под. Тази форма на изпълнително деяние се осъществява
чрез бездействие. Престъплението, осъществено в тази форма, е уредено като
формално или още на просто извършване.
Осуетяване изпълнението на съдебно решение е налице, когато
деецът създаде каквито и да било обективни пречки за упражняване на
съответното право от правоимащия, като преместване на детето на друго
място по времето, определено за лични контакти, ограничаване на
възможността на детето да се срещне с правоимащия и други. Тази форма на
изпълнително деяние се осъществява, както чрез действие, така и чрез
бездействие или съчетание от двете.
Престъплението е такова с особен субект - родител или друг
сродник. От субективна страна то може да се извърши само умишлено, при
пряк или евентуален умисъл. Деецът следва да съзнава, че упражняването на
родителските права или правото на лични контакти с детето са уредени със
съдебно решение, да предвижда осуетяването на изпълнението на това
10
решение или неговото неизпълнение, като иска или допуска това.
В конкретния по делото случай от събраните по делото гласни
доказателствени средства и писмени доказателства безспорно се установява,
че подсъдимата Г. има качеството родител по отношение на малолетната В.В..
Установява се също така, че с определение от 10.04.2020 г. Софийски районен
съд, III Гражданско отделение, 84-ти състав е постановил привременни мерки,
с което определил режим на лични контакти между тъжителя А. В. и дъщеря
му малолетната В.В.. Визираното съдебно определение от 10.04.2020 г.,
постановено по гр. д. № 14098/2020 г. по описа на СРС, ГО, 84-ти състав, се
явява акт, попадащ в приложното поле на разпоредбата на чл. 182, ал. 2 от
НК. Това е така, доколкото определението, макар да не представлява съдебно
решение в тесен смисъл, обективира вземането на привременни мерки
относно грижите за детето, с оглед необходимостта от осигуряване на способ
за бързо и своевременно охраняване на интересите му. В този смисъл са
задължителните указания, дадени на съдилищата с Тълкувателно решение №
22 от 1983 г. на ОСНК, съгласно които понятието „съдебно решение“ по
смисъла на чл. 182, ал. 2 от НК е родово и включва всички подлежащи на
изпълнение съдебни актове, с които се разрешават въпросите относно
упражняването на родителските права и относно личните контакти с детето,
от което следва, че втората материална предпоставка за съставомерността на
деянието от обективна страна също е изпълнена.
С определението родителските права по отношение на малолетното
дете В.А.В. били предоставени на неговата майка – подсъдимата Я. Г., като
местожителството на детето било определено при подсъдимата. Определен
бил режим на лични отношения между бащата – частния тъжител А. В. В., и
малолетното дете, а именно всяка първа, втора и трета седмица на месеца за
времето от 18:00 часа в петък до 18:00 часа в неделя (с пренощуване в дома
на бащата), като бащата взема детето от дома на майката и го връща в този
дом (освен ако между родителите няма друга уговорка); 14 дни през лятната
ваканция, по време, което не съвпада с платения годишен отпуск на майката;
за Коледните празници - всяка четна година и за новогодишните празници -
всяка нечетна година - в упоменатите със съдебния акт дни ; за
Великденските празници - всяка нечетна година - в упоменатите със съдебния
акт дни ; за рождения ден на бащата – от 10:00 часа до 18:00 часа; за
рождения ден на детето – за три часа на този ден по споразумение с майката, а
при липса на такова от 10:00 часа до 13:00 часа;
Безспорно се установява и това, че на 14.08.2020 г. подсъдимата Г. не
е изпълнила съдебно определение от 10.04.2020 г., постановено по гр. д. №
14098/2020 г. по описа на СРС, ГО, 84-ти състав, с което е определен режим
на лични контакти на бащата – частния тъжител В. с малолетното дете В.В..
Изпълнителното деяние подсъдимата Г. е осъществила чрез
бездействие – непредаване на детето на тъжителя В. на горепосочената дата,
въпреки че последният в съответствие със съдебно определение от 10.04.2020
11
г., постановено по гр. д. № 14098/2020 г. по описа на СРС, ГО, 84-ти състав е
посетил дома, находящ се в гр. София, ж.к. *******, ******* ет. *******.
Както правилно е отбелязал първоинстанционният съд на инкриминираната
дата 14.08.2020 г., отредена за осъществяване на режима на лични контакти на
тъжителя В. с детето, видно от справка от „Уникредит Булбанк“ АД
подсъдимата Г. не е била в платен годишен отпуск, а видно от приложената
по делото кореспонденция между тъжителя и подсъдимата - за посочената
дата е било постигнато съгласие за предаване на детето съобразно графиците,
които двамата родители са си разменили. Дори да се приеме, че на 14.08.2020
г. подсъдимата е решила да отиде на лятна ваканция с детето, без да е
използвала платен годишен отпуск за тази цел, с оглед възможността й да
работи дистанционно, както се твърди във въззивната жалба, за което по
делото не са налице каквито и да било доказателства, то следва да се
отбележи, че по принцип използването на платен годишен отпуск от
родителя, упражняващ родителски права, не представлява обективна причина,
за да не бъде спазван утвърдения от съда режим на лични контакти с другия
родител. В съдебното определение, с което е определен режима на лични
отношения с детето, не е прието, че бащата не упражнява личните си
отношения с детето през периода на платен годишен отпуск на майката,
поради което последната е длъжна да спазва утвърдения режим. В този
смисъл, и на още по-голямо основание, майката е длъжна да спазва този
режим и да не препятства контакта на другия родител с детето, когато въобще
не ползва какъвто и да било отпуск. В тази връзка районният съд е изложил
изчерпателни съображения, с които въззивната инстанция изцяло се
съгласява, поради което не намира необходимо да преповтаря задълбочения
анализ на районния съд в тази част.
Престъплението, за което подсъдимата е предадена на съд, е на
просто извършване и в процесния случай е довършено чрез липсата на
активно поведение /бездействие/ и при изричен отказ да бъде предадено
детето на тъжителя В., които са довели до невъзможност съдебният акт да
бъде изпълнен.
От субективна страна, подсъдимата Г. е осъществила състава на
престъплението при форма на вината пряк умисъл. Същата се е запознала с
определението на гражданския съд още на 10.04.2020 г, след която дата тя е
осъзнавала, че непредаването на детето В.В. е в нарушение на същото.
Поради това на инкриминираната дата тя съзнателно е отказвала да предаде
детето на биологичния му баща, въпреки че поведението е било в
нарушение на съдебното определение.
Законосъобразно подсъдимата Г. е била оправдана да е извършила
вмененото деяние за датите - 10.04.20 г., 24.07.2020 г. и 01.08.2020 г.
По отношение на първата дата 10.04.2020 г. правилно е прието, че
липсва елемент от субективната страна на деянието. По делото не са
представени доказателства на посочената дата подсъдимата умишлено да е
12
извършила действия, с които да е препятствала изпълнението на съдебното
определение, постановяващо режима на лични контакти на частния тъжител
В. с детето. Правилно е прието, че причината да не бъде изпълнен
определения от съда режим на лични контакти не се корени в поведението на
майката, а в здравословното състояние на детето, което не се чувствало добре
поради повишена температура. Поради това отказът на подсъдимата да
предаде детето на тази дата е продиктуван не от желание да не спазва
съдебното определение (довод за което се явява и обстоятелството, че веднага
след подобряване на здравословното състояние на детето, същото е било
предадено на тъжителя още на следващия ден 11.04.2020 г.), а е резултат от
обективни обстоятелства, за което не може да бъде ангажирана наказателната
й отговорност.
Не може да бъде субсумирано под състава на чл. 182, ал. 2 от НК и
поведението на подсъдимата на 24.07.2020 г. и на 01.08.2020 г. по подробно
изложените от първоинстанционния съд аргументи, тъй като посочените дати
не съвпадат с определения от съда режим на лични отношения. В противовес
на изложеното от повереника на частния тъжител, настоящият въззивен
състав намира, че първа седмица от месеца, по смисъла на издаденото от съда
определение, е тази, която съдържа дните петък, събота и неделя. Тоест, не е
необходимо първата седмица да започва от ден понеделник, тъй като в случая
няма изискване за определяне продължителността на едноседмичен период от
време по смисъла на ГПК, а на ограничен период от време в рамките на
определена календарна седмица. В този смисъл съображенията, изложени в
цитираното от обвинението гражданско съдебно решение, са ирелевантни. На
следващо място следва да се посочи, че съгласно нормата на чл.290 ал.3 ГПК,
Решението на ВКС по реда на чл.290 ГПК не представлява задължителна
съдебна практика дори за гражданските съдилища, а още по-малко за
наказателните такива, които разполагат със самостоятелна преценка на
обективните съставомерни признаци на деянието. Както е ноторно известно
освен това решенията на гражданските съдилища не са обвързващи
наказателните съдилища досежно въпросите, подлежащи на доказване и
обуславящи обективната и субективна съставомерност на инкриминираното
деяние.
Отделно от това, видно от приобщената по делото електронна
кореспонденция между подсъдимата и частния тъжител В., двамата родители
са възприели разбирането, че първата седмица от месец юли е седмицата
30.06.2020 г. - 05.07.2020 г, т.е. тази, в която първо число на месеца
предхожда или се явява ден петък, както между впрочем е приел и
първостепенния съд. При това положение и детето е било предавано от
подсъдимата на частния тъжител В., съответно за времето от 18:00 часа на
03.07.2020 г. до 18:00 часа на 05.07.2020 г., от 18:00 часа на 10.07.2020 г. до
18:00 часа на 12.07.2020 г., както и от 18:00 часа на 17.07.2020 г. до 18:00 часа
на 19.07.2020 г. В този смисъл и въззивният съд намира, че частният тъжител
е упражнил правото си на личен контакт с детето през посочените три
13
последователни седмици. В настоящия случай, очевидно такава уговорка е
била налице, след като частният тъжител е изпратил на подсъдимата своя
график за датите, на които според него има право съгласно определения му
режим да получава детето – 03-05.07.2020 г.; 10-12.07.2020г. и 17-19.07.2020
г., с което подсъдимата безспорно се е съгласила и съответно му е предала
детето на посочените от самия него дати, възприети като първа, втора и трета
седмица от месеца. Видно от същия, датата 24.07.2020 г. не фигурира сред
посочените, тъй като явно е била възприета и от двете страни като част от
четвъртата седмица на месец юли 2020 г., която не попада в определения от
съда режим на лични контакти на бащата с детето. Не може да бъде възприета
и тезата, че инкриминираната дата 24.07.2020 г. се явява част от отредените
на частния тъжител 14 дни за лятна почивка с детето. В тази насока, правилно
районният съд е отбелязал, че по смисъла на съдебното определение от
10.04.2020 г. тъжителят има право на еднократно ползване на 14 дни за лятна
почивка с детето, в каквато насока е и протоколно определение от 11.03.2021
г., постановено по гр. д. № 14098/2020 г. по описа на СРС, с което е прието, че
посочените 14 дни в съдебното определение от 10.04.2020 г., следва да бъдат
разбирани като последователни. В допълнение към разсъжденията на
първоинстанционния съд, настоящият съдебен състав намира за уместно да
добави още, че щом като в съдебният акт от 10.04.2020 г. изрично не е
упоменато, че 14-те дни лятна ваканция могат да бъдат раздробявани и
ползвани по усмотрение на бащата, то следва да се приеме, че се касае за
последователни дни, ползването на които става еднократно. По тази причина,
частният тъжител не е имал право да разпокъсва процесните 14 дни,
съответно да ги присъединява към дните, определени за личен контакт с
детето. Посочените 14 дни представляват по същността си изключение от
определения общ режим на лични отношения на бащата с детето, чийто
смисъл е в това да се предостави възможност и на другия родител да прекара
по-продължителен период на почивка с детето, каквато е и съдебната
практика на върховните съдилища по подобен тип казуси. Разкъсването на 14
дневния летен режим и сливането му с дните, определени за личен контакт на
бащата с детето, обаче, би отнело възможността за пълноценен контакт на
упражняващия родителските права родител с детето, респ. би стеснило
възможността за последователна и по-продължителна почивка на детето с
майката. В този смисъл, датата 24.07.2020 г., включена в инкриминираната
престъпна деятелност не попада нито в периодите определени за лични
контакти на детето с бащата, нито може да се разглежда като част от 14 -те
дни за лятна ваканция, които са предвидени като изключение от посочената в
съдебното определение периодичност. Ето защо, въззивният съд счете
крайният правен извод на първия съд за оправдаване на подсъдимата за
правилен.
Неизпълнение на съдебния акт не е налице и с непредаването на
детето на частния тъжител на 01.08.2020 г., тъй като посочената дата отново
не попада в рамките на определения за лични контакти между бащата и
14
детето, режим. Освен, че тази дата не попада в периодите, определени за
лични контакти с бащата, в случая липсва и съгласие на двамата родители за
предаване на детето, в допустимото отклонение на определената съдебна
периодичност. Въззивният съд вече изрази своето отношение към
възможността частният тъжител да разкъсва полагаемите му се 14 дни за
лятна ваканция с детето, като изложеното по-горе в тази връзка, важи в пълна
степен и за процесната дата 01.08.2020 г., поради което не следва да бъде
повтаряно.
С оглед изложеното и поради липса на доказани частни съставомерни
признаци от обективната страна на престъплението и в частност - неговото
изпълнително деяние, принципно безпредметно се явява обсъждането на
неговата субективна страна, респективно приложението на инкриминирания
престъпен състав.
Предвид изложеното, въззивният съд намери, че правилно и
законосъобразно първоинстанционният съд е признал подсъдимата Я. Г. за
невиновна за инкриминираното бездействие на 10.04.2020 г., на 24.07.2020 г.
и на 01.08.2020 г., поради което и на основание чл. 304 НПК я е оправдал по
повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 182, ал. 2, вр. с
чл. 26, ал. 1 от НК.
При правилна правна оценка на събрания доказателствен материал и
на установената по делото фактическа обстановка, първоинстанционният съд
законосъобразно е приел, че по отношение на подсъдимата Г. са налице
материално - правните предпоставки, предвидени в нормата на чл. 78а, ал. 1
от НК, за освобождаването й от наказателна отговорност и налагане на
административно наказание, като в същото време отсъстват отрицателните,
възпрепятстващи възможността за приложение на чл. 78а, ал. 1 от НК,
предпоставки на, ал. 7 на същата норма. Подсъдимата не е била осъждана за
престъпление от общ характер и не е било освобождавана от наказателна
отговорност, по реда на глава VIII, раздел IV от НК, призната е за виновна за
умишлено престъпление, за което се предвижда наказание до три години
„Лишаване от свобода“, от деянието не са настъпили имуществени вреди,
като в същото време то не е било в пияно състояние, от деянието не е
причинена тежка телесна повреда или смърт, престъплението не е извършено
срещу орган на властта, при и по повод изпълнение на службата му и не са
налице множество престъпления.
Точно и вярно е отмерен от районния съд и размера на
административното наказание „Глоба“, наложена на подсъдимата, а именно
такава, в размер на 1 000 (хиляда) лева.
Правилно първоинстанционният съд е отчел като смекчаващи вината
обстоятелство фактите, че подсъдимата е трудово ангажирана и с добри
характеристични данни. Вярно е отчел и липсата на отегчаващи
отговорността обстоятелство.
15
Настоящата инстанция намира, че правилно, при наличие единствено
на смекчаващи отговорността обстоятелства, административното наказание
„Глоба“ е определено от решаващия съд в минималния, предвиден в
разпоредбата на чл. 78а от НК, размер, а именно 1 000 (хиляда) лева.
Отмереният размер на административното наказание и настоящата съдебна
инстанция намира за достатъчен подсъдимото лице да осъзнае не само
законовата, а и житейски обусловената необходимост от стриктно спазване на
задължението му за спазване на постановените съдебни решения.
Въззивният съд споделя становището на районния, че именно така
определения размер на административното наказание „Глоба“ в най - пълна
степен ще обезпечи постигане целите на същото, предвидени в чл. 12 от
ЗАНН , като, от една страна, ще се спомогне подсъдимата да се превъзпита
към спазване на законите и ще се въздейства възпитателно и предупредително
не само върху нея, а и спрямо останалите членове на обществото, а от друга
страна - тези санкционни последици ще въздействат възпиращо в достатъчна
степен върху последващото поведение на самата подсъдима, което да бъде в
пределите на закона, в частност за в бъдеще да спазва стриктно установения
режим на лични отношения на бащата с детето.
При извършената, на основание чл. 314, ал. 1 от НПК, цялостна
служебна проверка на правилността на обжалваната присъда, въззивната
инстанция не констатира наличието на основания, налагащи нейното
изменяне или отмЯ., поради което и с оглед изложените съображения,
постанови своето решение.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл.
338 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, ІV въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда от 20.04.2022 г. по НЧХД №
11418/2020 г. по описа на СРС, НО, 96-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и/или
протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16