№ 1943
гр. София, 06.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 172 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
при участието на секретаря МОНИКА В. АСЕНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА Гражданско дело
№ 20231110146691 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл. 200, ал. 1, вр. ал. 3 КТ и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът Р. П. Г. заявява, че между него и ответника – Н. к. Ж. и. - С., е съществувало
трудово правоотношение, прекратено на основание чл. 325, т. 9 КТ, поради невъзможност
ищецът да бъде трудоустроен.
Поддържа, че вследствие на увреждане, признато за трудова злополука, е намалена
неговата работоспособност в процент, определян като стойност с решения на органите на
медицинската експертиза.
Твърди, че с влезли в сила съдебни решения за различни периоди от време му е
присъждано обезщетение за имуществени вреди, явяващо се разлика между стойностния
размер на дохода, който би получавал при ответника, ако не бе реализирана въпросната
трудова злополука, и доходът, който получава през съответния период от пенсия за
инвалидност.
Заявява, че и за процесния период търпи имуществени вреди, възлизащи на разликата
между посочения пропуснат доход от трудово възнаграждения и доходът, реализиран от
пенсия за инвалидност, които имуществени вреди възлизат на сумата от 15000 лв.
Претендира и мораторна лихва в размер на 1000 лв. за периода от 31.10.2021г. до
завеждане на иска, като релевира и искане за присъждане на законна лихва от датата на
предявяване на иска до окончателното изплащане на вземането.
В срока за отговор е постъпил такъв от ответника, с който оспорва исковете като
неоснователни.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Между страните не съществува спор, а и от представените по делото доказателства се
установява, че между тях е съществувало трудово правоотношение, по което ищецът е и
изпълнявал при ответника длъжността „работник по поддръжка на железния път към III ЖП
станция“, в рамките на което правоотношение ищецът е претърпял травматично увреждане,
1
признато по надлежния ред за трудова злополука, като трудовото му правоотношение с
ответника е прекратено със заповед от 15.03.1997г. на основание чл. 325, т. 9 КТ, поради
невъзможност ищецът да бъде трудоустроен.
Не е спорно по делото, че с експертни решения на орган на медицинската експертиза
на ищеца са определяни различни проценти на намалена работоспособност, като с решение
на ТЕРК от 04.06.2020 г. му е определен 50 % степен на трайно намалена работоспособност
по причина травма на окото и очната орбита за периода 04.06.2020 г. до 01.06.2023г. а с
решение от 19.06.2023г. за срок от три години е определен краен процент на
неработоспособността – 81%, от които 67 % от заболяване, представляващо трудова
злополука.
Видно от заключението от ССЕ, което съдът като кредитира като вярно, обективно и
компетентно, чистият /нетен/ размер на трудовия доход, който ищецът би получил при
ответника за процесния период, ако продължаваше да работи при него, щеше да възлезе на
сумата от 22599.69 лв., а брутният размер на този доход щеше да възлеза на сумата от
29124.06лв.
Съгласно заключението, сумата, получена от ищеца като пенсия за инвалидност и
добавки към нея през исковия период възлиза на 11343.97 лв. или разликата между двете
суми възлиза 11255.72лв. в хипотезата, в която един от формиращите компоненти на
уравнението е пропуснатият трудов доход в неговия нетен размер и на сумата от
17780.09лв., ако пропуснатият трудов доход е определен в неговия брутен размер.
Съгласно утвърдената съдебна практика, обективирана в определение №
355/10.01.2012 г. по гр. д. № 1230/2010 г. на ВКС, IV г. о.; определение № 50868 от 25.11.2022
г. по гр. д. № 1852/2022 г. на ВКС, III г. о.; определение № 42/26.01.2022 г. по гр. д. №
1765/2021 г. на ВКС, ІV г. о.; определение № 258 от 20.02.2013 г. по гр. д. № 81/2013 г. на
ВКС, IV г. о., от значение за определяне обезщетението по чл. 200, ал. 3 КТ е размерът на
брутното трудово възнаграждение, което увреденият или професионално заболелият би
получавал през исковия период от време за длъжността, заемана към датата на
увреждането/заболяването.
От гласните доказателства по делото, събрани чрез показанията на свидетеля Евгени
Георгиев, се установява, че достъпът до квартала, в който живее ищецът до скоро е
осъществяван по черен път, до това място няма градски транспорт, ищецът не може да
шофира, защото не вижда и разчита някой да го транспортира до желаната локация.
Спирка на автобус има в града, а мястото на което живее ищецът е на отстояние
около 4 км от центъра на града.
От писмено изявление, депозирано по делото и изходящо от Агенция по заетостта –
С., се установява, че за процесния период по програма „Заетост и обучение на хора с трайни
увреждения“ и по мерки на Закона за насърчаване на заетостта на територията на която
действа това поделение на Агенцията са заявени общо 22 места за хора с увреждания, от
които 16 за длъжности технически изпълнител, общ работник, чистач/хигиенист, продавач
консултант и 6 места от работодатели от реалния сектор за длъжностите общ работник,
ферма за птици, работник доставки по домовете.
По отношението на възражението на ответника за това, че ищецът не е проявявал
активност да постъпи на работа, въпреки установеното наличие на 22 места за хора с
увреждания в района на Агенция по заетостта – гр. С., съдът намира съдът намира следното,
а именно:
На първо място следва да се отбележи, че от ищеца не следва да се изисква поведение
по търсене и постъпване на работа, която по своя предметен характер не отговоря на
неговата квалификация /арг. Чл. ч20, ал. 2 КТ/.
По делото няма данни, че длъжностите, обявени като свободни за заемане от хора с
увреждания по описаната програма за заетост, отговорят на квалификацията на ищеца.
Ответникът, който релевира това правоизключващо възражение, не проведе доказване в тази
2
насока.
На следващо място, от показанията на разпитания по делото свидетел, се установи, че
ищецът не може самостоятелно да се предвижва с моторно превозно средство, тъй като
поради слепотата на едното му око е в невъзможност да шофира.
В случая, дори и да се приеме, че ищецът е изградил отрепетирани рефлекторни
прояви по задвижване на автомобил и неговото управление от една точка до друга, то това
не е достатъчно да се приеме, че той е в състояние да участва в движението по пътищата
като водач на моторно превозно средство, тъй като това качество предполага въпросният
водач да не представлява опасност за сигурността и безопасността на останалите участници
в движението, включително и за себе си, а следвайки правилата на житейската логика съдът
достига до налагащия се извод, че човек, притежаващ слепота на едното око, не е в
състояние да реагира адекватно на пътната обстановка и да бъде безопасен за себе си и за
останалите водач на моторно превозно средство.
Свидетелят изясни, че ищецът живее високо в планината, на около 4 км от центъра на
град С., че до мястото, в което живее не пътува превозно средство от обществения
транспорт, спирка на междуградски автобус има единствено в гр. С..
От тези показания, се налага изводът, че ищецът е в невъзможност да се предвижи от
мястото, в което живее – високо в планината, на около 4 км до гр. С., до място, на което да
работи.
Ето защо съдът намира въпросното възражение на ответника за неоснователно, като
доколкото по делото се установи, че в в полза на ищеца е възникнало вземане за
обезщетение за пропуснати ползи в размер на 17780.09 лв., то предявеният главен иск следва
да се уважи за целия претендиран размер.
По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД.
Лихва се дължи от датата на увреждането – чл. 84, ал. 3 ЗЗД, като с оглед
диспозитивното начало, лихвата, изчислена съгласно правилото на чл. 86 ЗЗД следва да се
уважи за целия претендиран размер.
С оглед изхода на спора в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за адвокат в
размер на 2000 лв.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати но сметка на СРС разноски за държавна
такса и вещи лица в общ размер от 1250лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Д. п. „Ж. и.“ с ЕИК ********* да заплати на Р. П. Г. с ЕГН **********
сума в размер на 15 000 лв., представляваща обезщетение за причинените от трудова
злополука, настъпила на 07.06.1996г., вреди за периода 31.10.2021г. до 31.12.2023г., ведно
със законната лихва, считано от 17.08.2023г. до окончателното изплащане на задължението;
на основание чл.86,ал.1 ЗЗД сума в размер на 1000 лв., представляваща мораторна лихва за
забава за периода 31.10.2021г. до 17.08.2023г., както и разноски за адвокат в размер на 2000
лв.
ОСЪЖДА Д. п. „Ж. и.“ с ЕИК ********* да заплати по сметка на СРС разноски за
държавна такса и вещи лица в общ размер от 1250лв.
Решението подлежи на обжалване пред СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
3
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4