№ 6502
гр. София, 27.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-9 СЪСТАВ, в публично заседание
на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Мария М. Запрянова
при участието на секретаря СИМОНА Н. ИЛИЕВА
като разгледа докладваното от Мария М. Запрянова Гражданско дело №
20231100104391 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по искова молба на Т. М. Ш., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. Момчилград, ул. ****, общ. Момчилград, обл. Кърджали, действащ,
чрез адв. М. И. срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, гр. София, бул.
“Витоша“ № 2, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ за
заплащане на сумата от 124 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищеца за разглеждане в разумен срок на
сл. дело 1/1991г., впоследствие преобразувано в сл. дело №780- 11/1998г. по описа на ВОП-
София, а сега ДП № 11- 048/1999г. по описа на ВОПСофия, образувано през януари 1991г. и
висящо към настоящия момент, ведно със законната лихва, считано от 10.04.2023г. /датата на
депозиране на исковата молба/ до окончателното изплащане на вземането.
В исковата молба се посочва, че ищецът е сред лицата, които са били незаконно репресирани
заради техния произход и религиозни вярвания през периода от 9 септември 1944г. до 10
ноември 1989г. В този смисъл заявява, че през март 1985 г. заедно с други негови познати от
родния му град Момчилград са били качени в полицейски микробуси или автобуси и са били
закарани принудително на остров Белене. През време на пътуването всички, включително и
ищецът са били вързани с белезници, като опасни престъпници и затворници.
В затвора Белене са били настанени в помещения, в които не е влизала дневна светлина.
Били са принуждавани да работят по строителни обекти. Ищецът посочва, че доста време
след задържането му никой от семейството му не е знаел къде се намира и дали е жив като
едва впоследствие му била предоставена възможност да напише писмо на семейството си.
Заявява, че в затвора на остров Белене бил лишен от свобода в килии, при крайно
1
деградиращи условия – мръсотия; липса на елементарни условия за живот и лична хигиена
(за тоалетна е ползвал една кофа в килията); липса на здравни и медицински грижи и помощ;
лоша храна; не му било разрешено половин година да се свърже с близките си и да им
съобщи къде е; карали го да работи тежък физически труд, а накрая дори искали да плати за
настаняването си в Белене; ищецът е бил принуден да работи, без заплащане, без трудови и
осигурителни права, без трудов договор, а въпреки демократизирането на България след
1989 г. и до днес тези години не се признават за трудов или осигурителен стаж за
пенсиониране; осъдените и задържаните за криминални престъпления били на по-лек режим
от ищеца и имали някакви права, докато ищецът и другите в неговото положение нямали
никакви права.
След година и половина престой в Белене, през септември 1986г. ищецът бил принудително
изселен в гр. Бобов дол, обл. Кюстендил, като всеки ден бил под полицейско наблюдение и
трябвало да се разписва в кметството всеки ден. Нямал право да напуска селото без
разрешението на съответния полицейски служител. През юни 1988г. бил освободен и се
прибрал в родния си край. В сравнение с Белене, единствената значима разлика на престоя
на ищеца в гр. Бобов дол, обл. Кюстендил, била, че не е бил заключен в килия. Бил под
постоянно наблюдение на полицията и държавна сигурност, не можел да напуска града, не
можел да контактува с близките си; не можел да си тръгне от там и да се върне в у дома или
да отиде където и да било на друго място по негово желание; бил в пълна социална
изолация; всяка сутрин и вечер е трябвало да се подписва в местното кметство; нямал
документи за самоличност – властите му ги взели още при отвеждането му на остров Белене;
по време на престоя в гр. Бобов дол формално не бил затворен в килия и под ключ, но
предвид тежките ограничения и изолация, в която бил поставен години наред, и там бил
лишен от свобода по смисъла на чл.5 от ЕКЗПЧОС.
В ИМ се сочи, че ищецът не е извършил никакво престъпление или друго провинение, които
по закон да допускат задържането и лишаването му от свобода. Нямал е постановена
присъда, с която да му е наложено наказание лишаване от свобода. Въпреки това бил
фактически лишен от свобода в продължение на години, във връзка с така наречения
„Възродителен процес“.
В резултат на задържането му години наред били засегнати правата му на личен и семеен
живот, наред с насилствената асимилация. При задържането си ищецът бил на 35 години.
Всички близки и познати стояли далеч от семейството му, тъй като се страхували да не
пострадат те и техните семейства по същия или подобен начин. Ищецът бил лишен от
семейно присъствие, грижи, подкрепа и контакти.
Релевира, че преживяното по онова време, стресът и психическият срив и до ден днешен
оказват своето въздействие върху здравето му. Посочва, че за лишаването му от свобода
тогава не му били връчени никакви документи като едва на по-късен етап разбрал, че в
архивите на бившата Държавна сигурност има документи за задържането му в поделение на
МВР и изпращането му на остров Белене и след това изселването ми в гр. Бобов дол, обл.
Кюстендил. В документите от тези години фигурирал с принудително дадените му имена –
2
Т. М.Ш. и/или Т.М.Х..
Ищецът заявява, че след всички описани изтезания над него и семейството му в периода
1985г. – 1988г. бил принуден от властите през 1989г. да напусне заедно със семейството си
страната и да се установи да живее в Турция, където е останал да живее и към момента на
депозиране на ИМ.
Посочва, че следствено дело №1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените
сили (така нареченото дело за „Възродителния процес“) е образувано на 30.01.1991г. срещу
Т.Х.Ж. и о.з.ген.полк. Д.И.С. за това , че в периода 1984-1989 година, в съучастие с други
лица, са подбуждали към национални вражда и омраза - престъпление по чл.162 НК.
В периода 31.01.1991г. - 30.06.1992г. в качеството на обвиняеми, като съизвършители, са
привлечени лицата Д.И.С., Т.Х.Ж., Г.И.А., П.Ш.М., П.П.К.. В последствие на Д.С. било
повдигнато ново обвинение по чл.387, ал.2 от НК ( за престъпление по служба), от което са
произлезли тежки вредни последици. Обвиняемите Т.Ж. и Г.А. са били привлечени като
обвиняеми по същия текст като подбудители на Д.С..
На 20.07.1993г. във Върховния съд - Военна колегия, бил внесен обвинителен акт срещу
о.з.ген.полк. Д.С., Т.Ж. и Г.А., като по внесения обвинителен акт било образувано НОХД
№1/1994г. по описа на Върховния съд - Военна колегия.
С Разпореждане по НОХД №1/1994г. по описа на Върховния съд - Военна колегия,
Заместник - председателя на Върховния съд и председател на Военна колегия генерал-майор
Ч. е върнал делото на прокуратурата. По-късно, на 19.12.1997г., обвинителен акт по
следствено дело №1/1991г. бил отново внесен във Върховния касационен съд и било
образувано НОХД 01/1998 г. по описа на ВКС срещу същите извършители по същите
обвинения, като с Разпореждане от 28.04.1998г. съдия подп. А.И. е върнал делото повторно
поради това, че не са изпълнени указанията, дадени при предишното връщане на делото.
Поради настъпили промени в подсъдността, с писмо от 13.05.1998 г., делото било изпратено
на Софийска военноокръжна прокуратура.
С постановление от 29.09.1998г. на о.з. полковник В.Б.- прокурор при СВОП следствено
дело 1/1991г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили било преобразувано в сл.
дело №780-11/1998г. по описа на СВОП. Някога във времето обвиненията по чл.162 от НК
били прекратени, в последствие делото било частично прекратено по отношение на Т.Ж. и
Д.С. поради смъртта на всеки един от тях. С постановление от 06.04.1999г. наказателното
производство било спряно поради наличие на свидетели в чужбина. На 04.12.1999г. делото
било възобновено и разследването продължило под нов номер- П-048/1999. по описа на
ВОП-София.
При извършените от Софийска военноокръжна прокуратура следствени действия, били
установени имената и адресите на общо 446 лица, които са били настанени в ТВО „Белене“,
като и законните наследници на тези от тях, които са починали. Тъй като част от тях са се
изселили в Република Турция, изпратена била молба за правна помощ до компетентните
турски власти, като е изискано да се извърши разпит по делегация на пострадалите лица.
3
Посочва, че на 04.10.2018г. е издадено постановление за спиране на наказателното
производство по ДП №11-048/1999г. по описа на Военно-окръжна прокуратура София, с
което наказателното производство е спряно на основание чл.244, ал.1, т.1, във връзка с чл.25,
ал.2 във връзка с чл.242, ал.1 НПК- за изчакване на отговора на четвърта поред молба за
правна помощ по делото. Това постановление е издадено по повод на втория срок, даден за
ускоряване на наказателното производство с определение №3730 от 03.09.2018г. на СГС.
Обобщава, че делото е образувано на 30.01.1991г. като следствено дело №1/1991г.,
впоследствие преобразувано в сл. дело №780-П/1998г. по описа на ВОП-София, като след
поредното му възобновяване разследването продължава под нов номер на делото - ДП №11-
048/1999г. по описа на ВОП - София. Разследването по делото продължава вече повече от 29
години, като от последното му внасяне в съда с обвинителен акт, респ. връщането му от
съда, са изминали повече от 20 години. Досъдебната фаза на делото е отнела вече близо 30
години, въпреки че фактически разследването по следственото дело е завършено.
Препис от исковата молба е връчен на ответника и в срока по чл. 131 ГПК е постъпил такъв.
Ответникът Прокуратурата на Република България навежда възражение за недопустимост
на исковата претенция, в условията на евентуалност – неоснователна. Заявява, че ищецът не
е представил доказателства за твърденията си, че е разпитван като свидетел по делото и че
са му разяснени правата на пострадал. Същевременно твърди, че искът е недопустим,
доколкото не е изчерпана административната процедура по реда та Глава Трета „а“ ЗСВ,
доколкото няма постигнато споразумение. Заявява, че производството е протекло ритмично
и липсва бездействие на Прокуратурата, което да е причина за продължителността на
производството. Сочи, че за вреди, претендирани за периодите след внасянето на
обвинителния акт в съда до връщането му на органи на Прокуратура на РБ, тя не е пасивно
материално-правно легитимирана да отговаря. Посочва, че делото на два пъти е внасяно в
съда и два пъти е връщано за изпълнение на задължителни указания, което изпълнение е
предпоставено от действията на трето лице. За забавени действия в съдебното производство
Прокуратура на РБ не е пасивно легитимирана да отговаря. Досъдебно производство № II-
048 от 1999 г.на ВОП - София се отличава със сериозна фактическа и правна сложност, като
продължителността на същото се дължи на дадените с разпореждания на съда задължителни
указания за прокуратурата, предвиждащи извършването на огромна по обем оперативно-
издирвателна дейност, свързана с установяване на общо 446 свидетели, от които разпитани
били 312 свидетели, а 134 не са разпитани, тъй като не са установени, включително
посредством съдебна поръчка до Република Турция, която не е изпълнена и до настоящия
момент. Оспорва твърденията на ищеца, че органите на ПРБ не са предприели всички
необходими, за движението на производството действия. Навежда възражение за
прекомерност на исковата претенция.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно в тяхната
съвкупност, намира следното от фактическа и правна страна:
От приетите писмени доказателства се установява, че ищецът Т. М. Ш. /Т.Ч., Т.М.Х. –
съгласно удостоверение за идентичност на лице с различни имена изх № 265/09.09.2024г./ е
4
пострадал от т.нар. „Възродителен процес“. Установява се, че през март 1985 г. заедно с
други негови познати от родния му град Момчилград били качени в полицейски микробуси
или автобуси и били закарани принудително на остров Белене. През време на пътуването
всички, включително и ищецът са били вързани с белезници. В затвора Белене при липса на
елементарни условия на живот ищцът прекарал година и половина, а през септември 1986г.
ищецът бил принудително изселен в гр. Бобов дол, обл. Кюстендил, като всеки ден бил под
полицейско наблюдение и трябвало да се разписва в кметството.Нямал право да напуска
селото без разрешението на съответния полицейски служител. През юни 1988г. бил
освободен и се прибрал в родния си край.
Относно т.нар. „Възродителен процес“ било образувано сл. дело 1/1991г., впоследствие
преобразувано в сл. дело №780-11/1998г. по описа на ВОП-София, а след това ДП № 11-
048/1999г. по описа на ВОП-София. Наказателното производство по ДП № 11-048/1999г. по
описа на ВОП-София било прекратено с постановление от 31.05.2022г. на ВОП – гр. София,
потвърдено от СГС, но прекратяването е отменено с окончателно определение от
22.12.2022г. по ч.н.д. № 821/2022г. на САС, поради което и към момента наказателното
производство е висящо. Делото два пъти е внасяно в съда с обвинителни актове за
извършени престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 от НК, но е
връщано за допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила. Установява се, а не е и спорно по делото, че образуваното през 1991
г. производство и към настоящия момент, след период от над 30 години, е на досъдебна
фаза.
За установяване на конкретните вреди, претърпени от ищеца, по делото е проведен разпит
на свидетеля Ю., който сочи, че познава ищеца и че същият е бил в затвора в Белене, а след
това е бил изселен в Бобов дол и в последствие – принуден да емигрира в Турция.
Свидетелят сочи, че ищецът Т. Ш. дал показания по досъдебното производство, надявал се
на справедливост и всеки път, когато си видели, говорел само за това. Бил разочарован от
липсата на напредък в разследването.
При така установените факти съдът намира от правна страна следното:
Относно възраженията за допустимост на иска: Прокуратурата е възразила, че искът е
недопустим за периода преди влизането в сила на чл. 2б от ЗОДОВ - 15.12.2012 г. - защото
не е било придадено изрично обратно действие на чл. 2б от ЗОДОВ. Възражението е
неоснователно, защото чл. 2б от ЗОДОВ е средството за реализиране на отговорността на
държавата, която произтича от чл. 6, § 1 на КЗПЧОС и чл. 7 на Конституцията на Република
България (КРБ). КЗПЧОС е влязла в сила на 07.09.1992 г. и има пряко и непосредствено
действие, а КРБ е в сила от 13.07.1991 г. Ето защо съдът приема, че възражението е
неоснователно.
Неоснователно е и възражението на ответника за недопустимост на производството поради
неосъществена процедура по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ. Същата е предпоставка за провеждане на
съдебно дирене само по приключили производства. Процесното досъдебно производство №
II-048 от 1999 г. на ВОП – София за разследване на извършени по време на т. нар.
5
"възродителен процес" престъпления е висящо – не е приключило с окончателен влязъл в
сила съдебен акт. Съгласно чл. 60а ЗСВ административното производство за разглеждане на
заявления срещу нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е
допустимо само за производства, приключили с влязъл в сила акт, като е предвиден
преклузивен 6-месечен срок за сезиране на административния орган. Предвид това липсата
на подадено заявление по чл. 60а ЗСВ не се явява положителна процесуална предпоставка за
допустимост и не препятства разглеждането на настоящата претенция с правно основание
чл. 2б ЗОДОВ.
Предвид изложеното съдът намира,че предявеният иск е допустим.
По същество е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ от Т. М. Ш., ЕГН
**********, срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, гр. София, бул.
“Витоша“ № 2, с правно основание чл.2б ЗОДОВ за заплащане на сумата от 124 000 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на
правото на ищеца за разглеждане в разумен срок на сл. дело 1/1991г., впоследствие
преобразувано в сл. дело №780- 11/1998г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № 11-
048/1999г. по описа на ВОП София, образувано през януари 1991г. и висящо към настоящия
момент.
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже следните кумулативни предпоставки: 1.
образуване на наказателно производство срещу ищеца, което да е продължило над разумния
срок по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС в резултат на действия или бездействия на
ответника; 2. претърпяване от ищеца на описаните в исковата молба неимуществени вреди;
3. причинно-следствената връзка между забавянето на наказателното производство над
разумния срок и настъпилите неимуществени вреди.
От правна страна, съдът намира, че ищецът е легитимиран да търси обезщетение по чл. 2б от
ЗОДОВ, съгласно който държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от
нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6,
§ 1 от КЗПЧОС. В съдебната практика последователно се приема, че в обхвата на
разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС попадат, както страните в едно наказателно
производство, така и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко и
решаващо от производството. Понятието "граждански права и задължения" от чл. 6 § 1 от
Конвенцията, към който пряко препраща чл. 2б от ЗОДОВ не се стеснява само до страните
по гражданско и наказателно производство. То обхваща и пострадалите, които са претърпели
имуществени или неимуществени вреди от престъплението и спрямо техните наследници
при смърт на пострадалото лице /чл. 74, ал. 2 от НПК/, както и други лица, чиито права и
задължения се засягат пряко от производството. В конкретния случай се установява от
приетите писмени доказателства, че ищецът има качеството на пострадал от Възродителния
процес, тъй като е бил в затвора в Белене, а след това изселен – в гр. Бобов дол.
Преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в
разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, а от там и за обезщетение на причинените от
6
това вреди, се извършва по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ: обща
продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност,
поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението
на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които
имат значение за правилното решаване на спора.
Съобразно установената в практика на Европейския съд по правата на човека качеството
"жертва" възниква от датата на образуване на съответното производство, чиято разумна
продължителност се преценява. Съдът намира, че в конкретния случай за начало на
производството следва да се приеме образуването на сл. д. № 1 през януари 1991 г. Предвид
факта, че същото безспорно не е приключило към момента, видно е, че досъдебната фаза на
процеса трае вече повече от 30 години.
Делото се отличава със значителна фактическа и правна сложност, доколкото има няколко
обвиняеми и многобройни обстоятелства, които е следвало да бъдат установени,
включително чрез съдебна поръчка. Независимо от това досъдебната фаза продължава
повече от 30 години, при което давността по чл. 81, ал. 3 от НК за престъплението, за което е
водено производството, е изтекла, което обосновава извод за продължаване на
наказателното производство над разумния срок.
Ето защо, съдът намира, че е нарушено правото на ищеца за разглеждане и решаване на
делото в разумен срок по смисъла на Конвенцията. Прокуратурата на Република България
/като централизирана и единна система/ е пасивно материално легитимирана да отговаря по
предявения иск, тъй като в нейния персонален състав са били включени лицата,
осъществяващи ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на
досъдебното производство /чл. 52, ал. 3 от НПК/ и носещи отговорността за обезпечаване
ритмичността и навременността на разследването.
Посоченото неизпълнение на задълженията на ответника е довело до настъпването в
правната сфера на ищеца на неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване.
Същите се изразяват в притеснения и безпокойство от развитието на наказателното
производство, евентуалния му неблагоприятен изход, накърняване на чувството за
справедливост на ищеца на доверието му в държавността поради забавяне на делото,
разочарование и притеснение, че виновните лица за извършените спрямо него репресивни
действия няма да бъдат наказани. (в т. см. решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017
г., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. и решение № 48/06.04.2020 г. по гр.
д. № 1610/2019 г. на IV ГО на ВКС).
Предвид § 1 от ЗР към ЗОДОВ във вр. с чл. 52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени
вреди с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ следва да бъде определено от съда по
справедливост. Това означава, че същото трябва да бъде съразмерно с обществения критерий
за справедливост, като при определянето му се вземат предвид конкретните обстоятелства
по делото. Съдът, при определяне на обезщетението, което да репарира причинените
неимуществени вреди следва да отчете характера и степента на увреждането, начина и
обстоятелствата, при които е получено, вредните последици, както и икономическите
7
условия в държавата.
С оглед на обстоятелствата на конкретния случай, като съобрази изложеното по-горе при
установяването на спора от фактическа страна, продължителния период, през който са
търпени от ищеца процесните неимуществени вреди, икономическата обстановка в страната,
и като съобрази вече установената съдебна практика по сходни казуси / (решение №
50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV-то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г.
по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г.
на IV-то гр. отд., решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на IІІ-то гр. отд.,
решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ-то гр. отд.), съдът намира, че
справедливото обезщетяване на моралните вреди следва да бъде определено на 12 000 лева.
По разноските: Ищецът претендира разноски за държавна такса. Следва да му се присъди
сумата 0,97 лева, съразмерно с уважената част от иска.
С оглед изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, гр. София, бул. "Витоша"
№ 2 да заплати на Т. М. Ш., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Момчилград, ул. ****,
общ. Момчилград, обл. Кърджали, сумата от 12 000 лв. по иск с правно основание чл. 2б от
ЗОДОВ представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на
правото на ищеца за разглеждане в разумен срок на сл. дело 1/1991г., впоследствие
преобразувано в сл. дело №780- 11/1998г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № 11-
048/1999г. по описа на ВОП София, образувано през януари 1991г. и висящо към настоящия
момент, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 10.04.2023г. до
окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над присъденото обезщетение
от 12 000 лв. до предявения размер от 124 000 лева.
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, гр. София, бул. "Витоша"
№ 2 да заплати на Т. М. Ш., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Момчилград, ул. ****,
общ. Момчилград, обл. Кърджали , на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, вр. с чл. 78, ал. 1 от
ГПК сумата от 0,97 лв. – разноски за производството, съразмерно с уважената част от иска.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
8
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
9