РЕШЕНИЕ
№ 87
гр. Смолян , 26.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на втори април, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Тоничка Д. Кисьова
Членове:Росица Н. Кокудева
Мария А. Славчева
при участието на секретаря Зорка Т. Янчева
като разгледа докладваното от Мария А. Славчева Въззивно гражданско дело
№ 20215400500062 по описа за 2021 година
И да се произнесе , взе в предвид следното :
Производството е по чл.269 от ГПК, във връзка с чл.22 ЗПК,във вр. с
чл.26 ЗЗД и чл.55,ал.1 ЗЗД.
Смолянският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба вх.№ 606543/
16.05.2020година от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ЕООД, депозирана
чрез пълномощника юрисконсулт Ирена Пенева, против Решение
№60437/13.07.2020 година, постановено по гр.д.№1407/2020година по описа
на Смолянски районен съд,в частта с която дружеството е осъдено да заплати
на ищцата сумата 4 519.80 лева, ведно със законната лихва, представляваща
недължимо платено и получено възнаграждение за допълнителни услуги и
сумата 623.98 лева, ведно със законната лихва, представляващи
неоснователно заплатени суми, както и в частта, в която са му възложени в
тежест направените по делото разноски, съобразно изхода на спора.
Въззивната жалба е депозирана в срок, тъй като съобщението,че
1
решението е изготвено и подлежи на обжалване жалбоподателят е получил на
22.07.2020година, а жалбата е депозирана на 06.08.2020година.
В срока по чл.263,ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от Р.С.Х.,чрез
пълномощника й адв.Д.М., с който се поддържа неоснователност на
възивната жалба.
Недоволна от допълнително решение №60009 от 13.01.2021година, в
частта,с която е отхвърлен предявеният от Р.С. Х. иск за присъждане на
недължимо платена възнаградителна лихва по договор за потребителски
кредит №********** от 29.02.2016година в общ размер на сумата 3
728.28лева е останала ищцата.
Възизвната жалба е депозирана срок,тъй като съобщението,че
допълнителното решение е изготвено и може да бъде обжалвано е получено
на 19.01.2021година.
В срока по чл.263,ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор вх.№ 807759 от
10.11.2020година от „Профи кредит България“ЕООД,депозиран чрез
пълномощника юрисконсулт Пенева, с който се поддържа неоснователност на
въззивната жалба.
В съдебно заседание жалбоподателят „Профи кредит България“ЕООД
не изпраща процесуален представител.
Жалбоподателката Р.Х. редовно и своевременно призована не се явява и
се представлява от адв.Д.Марев, който поддържа изцяло депозираната
въззивна жалба и оспорва жалбата на „Профи кредит България“ЕООД.
Въззивният съд, след като взе в предвид оплакванията във
въззивните жалби, след проверка на данните по делото и решението,
обсъждайки събраните доказателства, съобрази следното :
Жалбите са подадени в предвидения в чл. 259, ал.1 от Г П К срок, от
надлежна страна,срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и са процесуално
допустими, а атакуваните основно и допълнително решение,постановени в
първата инстанция са валидни - постановени от надлежен съд и състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, както и са допустими.
2
Предвид на това, съдът пристъпи към проверка на тяхната
основателност.
С въззивната жалба на „Профи кредит България“ЕООД се атакува
постановеното решение в частта, в която е уважен предявеният иск за сума в
размер на 623.98 лева, частично за сума в размер на 365.43 лева, ведно със
законната лихва, с оплакване за неправилност,поради необоснованост.
Изразено е несъгласие с извода на първоинстанционния съд,че
платената сума в размер на 623.98 лева от кредитополучателя е платена без
основание тъй като още с отговора на исковата молба ответникът е посочил,
че процесните суми са начислявани на ищцата на основание
неизпълнение(ненавременно изпълнение на договорните задължения).
Развито е оплакване, че, районен съд не е съобразил заплащането от ищцата
на падежиралите задължения със закъснение от 93 дни, видно от
извлечението по сметка,представено от ищцата с исковата молба. Всяка
забавена вноска съгласно първоначалния погасителен план се състои от
главница, възнаградителна лихва и възнаграждение за пакет от допълнителни
услуги ,като лихвите за забава, както и разходите на кредитора са изчислени
спрямо този размер, но към настоящия момент, с оглед мотивите на районен
съд, касателно недействителността на клаузата за предоставен пакет
допълнителни услуги,размерът на забавените вноски, върху които следва да
се начислят лихви за забава и разходите на кредитора за извънсъдебно
събиране на вземанията върху размер, от който е изключена сумата
представляваща възнаграждение за предоставен пакет от допълнителни
услуги. Такси по тарифа са били начислявани на ищцата не след първата
просрочена вноска, а едва след петнадесета,като жалбоподателят счита, че
също следва да бъдат преизчислени и намалени спрямо размера на вноската,
намалена с частта,дължима по споразумението за пакет от допълнителни
услуги.Представя разбивка за улеснение на съда на тази част от вземанията,
(представляващи част от присъдената сума на ищцата в размер на
623.98лева),които счита, че са дължими на дружеството на законно правно
основание, изчислени съобразно онлайн калкулатор и общите условия на
дружеството,подписани от ищцата. Развива оплакване във връзка
предоставената разбивка,че съдът не е следвало да уважава претенцията за
сумата 365.43лева, тъй като е дължима на валидно правно основание.
3
Изразено е несъгласие с приетото от съда,че клаузата за предоставен пакет от
допълнителни услуги е недействителна, но горните суми не са дължими на
това основание, а на основание договора за потребителски кредит,който е
действителен и валиден.
Поддържа също така,че районен съд не е изпълнил разпоредбата по
чл.146,ал.1 ГПК и въззивният съд дължи даване указания на страните относно
възможността да предприемат тези процесуални действия,които са
пропуснали да извършат в първата инстанция.Прави възражение и за
прекормерност на разноските в настоящето производство.Моли съдът да
отмени решението в атакуваната част и .Претендират се и направените
разноски.
С писмения отговор Р.С. Х. поддържа становище за неоснователност
на депозираната жалба
На първо място едва с въззивната жалба се прави възражение против
този иск. В отговора на исковата молба не е взето становище и не са
отправени възражения против изложените във връзка с иска твърдения и се
поддържа настъпила преклузия.
На следващо място се твърди, че дори и да не е преклудирана
възможността за възражение против този иск, то същото би било
неоснователно. Счита също така направените оплаквания, че е налице
договорна отговорност за ликвидност и изискуемост на сумата от 365.43 лева,
от които 85.43 лева законна лихва и 280 такси за забава са неоснователни.
Оплакването за дължимост на сумата от 280 лева за такси за забава е
формирано въз основа на неравноправна, респ. нищожна клауза от договора
за кредит. Досежно претенцията за лихва в размер на 85.43 лева поддържа
становище за неоснователност, предвид факта, че възможността за защита на
това право е преклудирано, защото не е отправено възражение против иска,
няма направено възражение за прихващане, нито пък е предявен насрещен
иск за присъждане им в срока по чл.131 от ГПК.
По отношение на оплакването за допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на процесуалния закон по отношение на доклада по делото се
поддържа, че направеното оплакване е бланкетно и голословно. По
отношение на възражението за прекомерност изразява становище за
неоснователност, предвид това, че процесуалното представителство се
осъществява безплатно на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за
адвокатурата.Моли съдът да не уважава жалбата на „ПРОФИ КРЕДИТ
България" ЕООД с ЕИК *********, както и претендира присъждане
адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2, във вр. 36, ал.2 от
Закона за адвокатурата и чл.5, ал.2 от НАРЕДБА № 1 от 09.07.2004 г. (изм.д.в.
бр. 68 от 31.07.2020 г.) за минималните размери на адвокатските
възнаграждения във вр.с чл.2, ал.5, във вр. чл.7, ал.2 от НМРАВ, за
изготвянето на отговор и осъществяване на процесуално представителство по
въззивната жалба.
С въззивната жалба Р.Х. поддържа оплакване за неправилност на
Решение № 60437/13.07.2020 по гр.д.№ 1407/2019 по описа на РС - Смолян, в
4
частта, с която е отхвърлен субективно съединения иск по чл.55 от ЗЗД за
сумата от 3728.28 лева - представляваща общия размер на недължимо платена
и получена от ответника възнаградителна лихва и вследствие на това са
присъдени разноски на ответника за юрисконсулско възнаграждение и е
присъдено възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението е постановено при съществено нарушение на процесуалния закон,
което от своя страна е довело до неправилно приложение на материалния
закон и формирането на грешни правни изводи, които пък от своя страна
обуславят необосноваността на постановеното решение в обжалваната част,
предвид посочените по-долу доводи и съображения.
Позовава се на Решение № 132 от 20.12.2016 г. по т. д. № 772 / 2015 г.
на Върховен касационен съд,ІІ т.о, в което е застъпено становището, че
договорните клаузи се тълкуват не изолирано и формално, а във връзка една с
друга, в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от неговата
цел, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се подменя
формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му
воля на страните. Сходен е и правния извод обективиран в Решение № 188 от
11.01.2016 г. по т. д. № 3378 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 2-ро т.о.
Изложено е оплакване, че формирания правен извод в обжалваното
решение, с което първоинстанционния съд приема, че не са нарушени
добрите нрави при уговорката за възнаградителна лихва в размер на 41.17% и
ГПР - 49.89%, с оглед разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК е грешен и
необоснован и формиран в следствие на допуснато съществено нарушение на
процесуалния закон. Поддържа оплакване за безспорно установено, че
ищцата Р.Х. е погасила задължението си по кредита, като е внесла общо
13927,06 лв. С разпоредбата на чл.143 ЗЗП, към който изрично и пряко
препраща чл.24 ЗПК, е уредена т.нар. генерална /обща/ клауза за
неравноправност на уговорките в потребителските договори, в това число и
договора за потребителския кредит. Твърди още, че съдържанието на
договора е в противоречие с императивното изискване по чл.11, ал.1, т.9а от
ЗПК, според която в договора трябва за е посочена методиката за изчисляване
на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а от ЗПК.
Действително разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК определя съдържанието
на годишния процент на разходите по кредита да изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи/ лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, като ГПР не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България.
В случая към момента на сключване на договора - 29.02.2016г., е
действало Постановление № 426 на МС от 18.12.2014г. за определяне размера
на законната лихва по просрочени задължения /ДВ, бр.106 от 23.12.2014г., в
сила от 01.01.2015г./, съобразно което би могло да се приеме, че така
определеният с договора годишен процент на разходите / 49,89 %/ формално
не надвишава петкратния размер на законната лихва, при уговорен годишен
лихвен процент в размер на 41,17 %. Действително не са налице императивни
разпоредби в Закона по отношение размера на възнаградителната лихва. В
случая обаче е налице потребителски договор по своята характеристика,
ползващ се със засилена защита по ЗЗП и ЗПК, като трайно се приема от
съдебната практика, че максималният размер на лихвата/ възнаградителна или
такава за забава/ следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва/
5
а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва/,
противоречи на добрите нрави. / Решение № 906/ 30.12.2004г. по гр.д.№
1106/2003 ВКС - II ГО, Решение № 378/ 18.05.2006г. по гр.д.№ 315/ 2005г. на
ВКС -II ГО, Решение № 1270/ 09.01.2009г. по гр.д.№ 5093/ 2007г. на ВКС - II
ГО, Определение № 901/ 10.07.2015г. по гр.д.№ 6295/ 2014г на ВКС - IV ГО./
Тази съдебна практика е актуална и в настоящия случай, с оглед изложените
по-горе съображения относно преценката за добросъвестност, която макар и
да касае търговска по смисъла на ТЗ сделка, се ползва със засилена защита по
ЗПП като вид потребителски договор.
Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК, по смисъла на този закон "Общ разход
по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси. В този смисъл посоченото
допълнително възнаграждение се явява нищожно поради противоречие с
императивни правни норми, поради което се явява недължимо. Към
сключване на договора размерът на законната лихва е 10,00 %. Следователно,
уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 41,17 %
годишно е повече от четирикратно по-висок от размера на законната лихва.
Предвид уговаряне и на допълнително възнаграждение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги, означава, че уговорката противоречи на
императивна правна норма и се явява нищожна, тъй като ГПР надхвърля
петкратния размер на законната лихва. С посоченото допълнително
възнаграждение ГПР надхвърля петкратния размер на законната лихва,
поради което и в тази част договорът се явява нищожен на основание чл.21,
ал.1 от ЗПК - поради противоречие с императивна правна норма. Поддържа
оплакване, че обжалваното решение е неправилно и в частта за разноските, с
което се присъждат на ищцата съдебни разноски в размер на 221.84лв., и в
частта, с която е присъдено адвокатско възнаграждение на процесуалния
представител по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, предвид
гореизложените доводи и аргументи за недействителност на клаузата за
възнаградителна лихва, респ. неправилността на решението в частта, с която е
отхвърлен субективно и обективно съединения иск по чл.55, ал.1 ЗЗД. В
частта за присъдените разноски на Р.Х.- при образуването на делото е внесена
ДТ в общ размер на 385 лева, от които за иска в размер на 3783,28 лева /за
недължимо платената възнаградителна лихва/ - 151,33 лева; за иска в размер
на 4519,80 лева /пакета допълнителни услуги/ - 180.79 лева и за иска в
размер на 623,98 лева /платената без основание сума/ - 50 лева.
Следователно се поддържа, че решението е неправилно в тази част,
защото с оглед на уважаването на два от обективно съединените искове е
следвало да се присъдят и разноски съобразно правилата за дължимите ДТ,
според които за всеки иск се дължи отделна такса.
Реципрочно е неправилността на решението и в частта за присъденото
адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2, във вр. чл.36, ал.2 от ЗА. В
разпоредбата на чл.38, ал.2 е посочено, че в случаите по ал. 1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36,
ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. От своя страна в разпоредбата на
6
чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата е посочено, че размера не може да бъде
по-нисък от предвидения в от предвидения в наредба на Висшия адвокатски
съвет размер за съответния вид работа. В конкретния случай, присъденото
адвокатското възнаграждение е определено на базата на общия претендирай
размер, в противоречие с разпоредбата на чл.2ал.5 НРМАВ, при обективно и
субективно съединяване на исковете.Моли на основание чл.271 от ГПК
окръжният съд да отмени постановеното Решение № 60437/13.07.2020 по
гр.д.№ 1407/2019 по описа на РС - Смолян, в частта му, с която е отхвърлено
възражението за нищожност на клаузата за възнаградителната лихва, както и
в частта за разноските, като вместо това обяви на основание чл.22 от ЗПК
недействителността на тази клауза, с произтичащите от това последици по
чл.23 от ЗПК и да осъди на основание чл.55 от ЗЗД ответника „ПРОФИ
КРЕДИТ България" ЕООД с ЕИК **, предвид недействителността на договор
за потребителски кредит № **********/29.02.2016г. да заплати на Р.С. Х. с
ЕГН ********** сумата в размер на 3728.28 (три хиляди седемстотин
двадесет и осем лева и двадесет и осем стотинки) лева - представляваща
общия размер на недължимо платена и получена от ответника
възнаградителна лихва, както и на основание чл.38, ал.2, във вр. 36, ал.2 от
Закона за адвокатурата и чл.5, ал.2 от НАРЕДБА № 1 от 09.07.2004 г.
(Изм.,ДВ, бр. 68 от 31.07.2020 г.) за минималните размери на адвокатските
възнаграждения да заплати на адвокат Д.С.М.с ЕГН**, възнаграждение
съгласно чл.2, ал.5, във вр. чл.7, ал.2 от НМРАВ, за всеки един от
предявените искове за всяка от двете инстанции.
С отговор по депозираната от Р.С. Хомкова, чрез адв. Д.М. въззивна
жалба, „Профи кредит България“ЕООД,чрез пълномощника си И.П.
поддържа неоснователност.
Относно наведените във въззивната жалба твърдения, че определената
в договор за потребителски кредит № ********** възнаградителна лихва
противоречи на добрите нрави се твърди,че е сключен на 29.02.2016 г. В по-
старата съдебна практика (решение № 906/30.12.2004 г. на ВКС по
гражданско дело № 1106/2003 г.. II г.о.: решение № 378/18.05.2006 г. на ВКС
по гражданско дело № 315/2005 г.. II г.о.; решение № 1270/09.01.2009 г. на
ВКС по гражданско дело № 5093/2007 г., II г.о.) се приемаше, че нищожни
като противоречащи на добрите нрави са клаузите за лихви, надвишаващи
трикратния размер на законната лихва тогава, когато задължението по
договора не е обезпечено, а когато е обезпечено - до двукратния размер. Тази
практика, обаче, както подробно е изложено в отговора на исковата молба,
следва да се преосмисли с оглед последващите изменения на ЗПК със
ЗИДЗПК (обн., ДВ, бр.35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014). В чл. 19, ал. 4
от ЗПК е въведено ограничение за максималния размер на годишния лихвен
процент, който не може да бъде по - висок от петкратния размер на законната
лихва по просрочени задължения в левове и валута, а според ал. 5, клаузи,
надвишаващи тези размери, се считат за нищожни. Според § 13 от ПЗР на
ЗИДЗПК, разпоредбите на закона не се прилагат за договорите за кредит,
сключени преди датата на влизането му в сила, а само за тези, сключени след
тази дата. С изменението на Закона за потребителския кредит, в сила от
23.07.2014 год., се въведе максимален размер на годишния процент на
разходите, изразяващ общите разходи по кредита (включващи в себе си
лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид) и който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България, което е
около 50% . Извода на състава на първоинстанционния съд е правилен в тази
му част.
Относно твърденията, че клаузата, касаеща размера на
7
възнаградителната лихва е неравноправна се поддържа,че правилно съставът
на съда е съобразил императивната разпоредба на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, в
която законодателят изрично е посочил, че преценяването на неравноправната
клауза в договор не включва определянето на основния му предмет, какъвто
основен предмет несъмнено представлява определянето на възнаграждение
срещу задължението на кредитора да предостави на кредитополучателя
определена сума, както и съответствието между цената или
възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде
доставена или извършена в замяна, поради което параметрите на кредита не
биха могли да се подлагат на преценка за неравноправност съгласно
правилото на чл. 145. ал. 2 от ЗЗП и счита евентуалното уважаване на такъв
иск за неправилно.
Относно твърденията. въведени с въззивната жалба за
недействителност на процесния договор за кредит поради неспазване на
изискването на чл. 11. ал. 1, т. 9а от ЗПК видно от приложеното и прието по
делото копие на договор за потребителски кредит определеният лихвен
процент е фиксиран, поради което приложимостта на разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 9а от ЗПК е изключена.
Относно твърденията, че със сключването на споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, се целяло заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19. ал. 4 от ЗПК. тъй като възнаграждението за пакета
следвало да бъде включено в изчисляването на годишния процент на
разходите се поддържа неоснователност, допълните услуги по кредита са
заявени като възможност, но не са задължително условие за отпускане на
потребителския кредит, поради което същите не попадат под дефиницията на
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК,поради което възнаграждението за закупения пакет от
допълнителни услуги не следва да бъде включвано в изчисляването на ГПР,
респективно и при изчисляване на възнаградителната лихва, която е част от
този ГПР в какъвто смисъл е Решение № 309126 от 9.01.2018 г.. постановено
по НАХД № 19243/2018 г. по описа на СРС. 95-ти състав, потвърдено с
Решение № 6308/01.11.2018 г.. постановено по адм. дело № 5771/2018 г.. по
описа на Административен съд-София град.
Счита още, че необжалваната недействителност на допълнителното
споразумение за пакета от допълнителни услуги не може да влече
недействителност на целия договор за кредит.Относно исканията във
въззивната жалба, касаещи разноските се твърди, че върховните съдии са
единодушни, че редът, по който се защитава страната против решението в
частта му за разноските, е този по чл. 248, ал. 1 ГПК. Съществуването на този
ред изключва допустимостта на въззивно оспорване и поради липса на правен
интерес. При действието на чл. 248, ал. 3 ГПК на оспорване с частна жалба би
подлежало определението на първоинстанционния съд, постановено по реда
на чл. 248 ГПК, но не и по реда за въззивно обжалване.
Твърди също,че следва да е представен и списък, придружен и от
съответни доказателства, че разноски са направени. Само по този начин
другите страни в процеса могат да се запознаят с искането за разноски.
Оспорването на съдебното решение в тази му част за недопустимо, а по
същество и неоснователно. Направено е възражение за прекомерност на
разноските за адвокатско възнаграждение в настоящото производство, в
случай че същите надвишават минимално определения размер съгласно
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатското възнаграждение.
Адвокатски хонорар над определения в Наредбата минимум се явява явно
прекомерен, с оглед на това, че в настоящото производство липсва каквато и
да е правна сложност на защита.Моли съдът да потвърди решението в
атакуваната част и претендира направените разноски.
8
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, а в
обжалваната част – частично неправилно.
Предявени са в обективно и субективно съединение иск с правно
основание чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на сключения между
Р.С. Х. и „Профи кредит България “ ЕООД договор за потребителски кредит
№ **********/29.02.2016година и по чл.55 ЗЗД за осъждане ответниа да
заплати на ищцата сума в общ размер на 8 927.06 лева, ведно със законната
лихва от датата на предявяване на иска-29.11.2019 година.
В исковата молба се твърди, че между ищцата и ответното дружество
е сключен договор за потребителски кредит, съгласно който „Профи кредит
България“ ЕООД е предоставило на Р.Х. заемни средства в размер на 5 000
лв., при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) по заема 41,17% и годишен
процент на разходите (ГПР) 49,89%. Срокът за погасяване на заема е 36
месеца, с месечна вноска по кредита в размер на 243,55лв., или общото
задължение по кредита е 8 783.28 лв. Сочи се, че съгласно споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договора за паричен заем
на заемателя – ищеца е предоставен пакет от пет услуги, сред които
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит,
възможност за смяна датата на падежа и др., за възползването от които
кредитополучателят дължи сума в размер на 4 519.70лв., която следва да се
заплаща разсрочено към месечната погасителна вноска – сумата 125.55
лв.Посочено е още,че размера на общото задължение възлиза на сумата
13 303.08 лева и общ размер на вноската369.53лева. Ищцата е заплатила по
усвоения от нея кредит сумата 5 000 лв.главница, 3 873.28лева
възнаградителна лихва,4519.80лева допълнителни услуги и 623.98лева,
платени без основание, тъй като договорът за потребителски кредит съдържа
нищожни клаузи по смисъла на чл.26ал.1пр.1,2 и 3 ЗЗД и чл.21 Закона за
потребителски кредит. Изтъква, че договореният фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 41,17% нарушава добрите нрави и внася неравноправност
между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова
услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на
кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното
възнаграждение. Сочи, че реалният размер на дължимата договорна лихва е
по-голям от предвидения в договора от 41,17%, поради скритото увеличаване
на печалбата на кредитодателя чрез включването на споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договора за паричен заем.
Твърди, че противоречаща на добрите нрави е уговорка предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва,
каквато в случая е налице. Сочи, че е неприложима нормата на чл. 26, ал. 4 от
ЗЗД. Изтъква, че поради неточното определяне на възнаградителната лихва,
договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен.
Нищожността на клаузата, регламентираща лихвения процент,
представляваща част от същественото съдържание на договора, прави цялото
заемно съглашение нищожно. Ищецът твърди, че са нищожни, поради
съществуваща неяснота и разписани ясни правила клаузите от договора за
кредит, в които е посочено, че годишният процент на разходите е в размер на
49,89 %. Сочи, че предвиденото възнаграждение за пакета от допълнителни
услуги е скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава е следвало
да бъде включена в годишния лихвен процент и в годишния процент на
разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Посочването в кредитния договор
на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между
9
страните и е основание за преценката за неравноправния характер на
договорните клаузи по смисъла на ЗПК и чл. 146 ал.2 ЗЗП. На следващо
мясдто твърди,че е заплатена и сумата 623.80лева, представляваща разлика
между действително погасената сума и посочената враздел VІ от
договора.Предлага исковата претенция да бъде уважена.
В срока по чл. 131 от ГПК дружеството ответник, чрез пълномощника
юрисконсулт Ирина Пенева излага съображения за неоснователност на
исковата претенция. Твърди, че кредитополучателката е имала възможност
преди подписване на про;цесния договор да се запознае с допълнителната
преддоговорна информация касаеща допълнителните услуги, които
дружеството предлага,уведомена е за всички елементи от съдържанието на
договора за потребителски кредит и споразумението за предоставяне пакета
от допълнителни услуги. Разходите на потребителя за допълнителни услуги
не са част от общите разходи по кредита, когато сключването на
споразумението за допълнителна услуга не е задължително условие за
получаване на кредита или за предоставянето му при предлаганите условия,
какъвто е процесният случай. Ищцата е заплащала още втората вноска със
забава от 93 дни,с което обосновава удържаната сума от 623.98
лева.Твърди,че договорът не е нищожен на основание, нито е нищожен на
основание чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД чл.22 ЗПК, не е нарушен и чл.145 ал.2 ЗПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл. 12
от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна
следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че между ищцата от Р.С. Х. и „Профи кредит
България“ЕООД е сключен договор за потребителски кредит №
********** от 29.02.2019година, по силата на който кредитодателят е
предоставил на заемателя кредит в размер на 5 000,00 лв., която сума ищецът
се е задължил да върне на 36 равни месечни вноски, всяка от които в размер
на 243,98 лв., при ГПР 49,89 % и ГЛП 41,17 %. Сумата в размер на 5000,00
лв. е била изцяло усвоена от ищеца, за което обстоятелство по делото не се
спори. Дължимата по процесния договор за потребителски кредит сума,
включваща главницата и възнаградителната лихва, възлиза в общ размер на
8783.28 лв.,с падежната дата на всяка месечна погасителна вноска 2 -то
число на месеца.
От представеното споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги от 29.02.2016г. се установява, че ищецът е закупил и
пакет от допълнителни услуги, за който в договора за потребителски кредит е
договорено възнаграждение в размер на 4519,80 лв., платимо на равни
месечни вноски в размер на 125,55 лв., поради което общото задължение по
договора, включващо и задължението по пакета от допълнителни услуги
възлиза на 13 303.08 лв., а общият размер на месечната вноска – 369,53 лв.
Предмет на споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги е предоставяне от страна на кредитора на клиента-заемател на една
или всички от следните услуги: приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж; улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства.
От съдържанието на процесния договор за кредит се установява, че
същият е подписан при Общи условия (версия 05 от 29.01.2016г.), неразделна
10
част от него, както и че клиентът се е запознал със съдържанието им преди
подписването на договора и се е задължил да ги спазва. В т. 4 от Общите
условия е регламентирано договореното възнаграждение (годишен лихвен
процент), в т.6 е уговорено, че клиентът се задължава да върне на кредитора
предоставените парични средства, заедно с договорното възнаграждение, на
равни месечни вноски в размер и срокове, съгласно посоченото в т.VI от
договора и според погасителен план, неразделна част от договора. Според т.
12.3 от Общите условия в случай, че длъжникът просрочи две или повече
последователни вноски в пълен размер кредиторът може да обяви
предсрочната изискуемост с писмено уведомление.
Подписани са впоследствие четири броя анекси, с три от които е
договорено отлагане заплащане на вноски и с един е предоговорена
падежната дата. Изпълнението на договора е обезпечено със солидарна
отговорност и е прекратен поради изплащане на дължимите вноски по
договора сума в общ размер 13 927.06 лева, от които главница – 5000 лева,3
783.28 лева възнаградителна лихва, 4 519.80 лева по пакет за допълнителни
услуги и 623.98 лева-без основание.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд приема
от правна страна следното:
Предмет на въззивна проверка са постановените първоначално и
допълнителното първоинстанционни съдебни решения и определение №6009
от 13.01.2021година.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор
съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са
навели такива възражения или не, в какъвто смисъл е Решение №
23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, I т.о. Доколкото в случая се
касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които
съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г.,
постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на
уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Безспорно е по делото, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение по силата на сключен договор за потребителски кредит,
намиращ своята правна регламентация в ЗПК.
В чл. 9 от ЗПК е дадена легална дефиниция на договора за
потребителски кредит, съгласно която той е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне
на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, срещу задължение на длъжника - потребител да заплати
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата
действителност е писмената форма - чл. 10, ал. 1 от ЗПК.
За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради
противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава
шеста от ЗПК – „недействителност на договора за потребителски кредит“.
Неравноправни клаузи по смисъла на чл. 22, при които не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9,
поради което договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т.
9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
11
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
ГПР по определения в приложение № 1 начин.
В конкретния случай договорът за потребителски кредит съдържа
информацията, посочена в т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК – посочен е годишният
лихвен процент – 41,17 %, описани са условията за прилагането му – чл. 4 от
Общите условия към договора, посочен е ГПР – 49,89 % и общата сума,
дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора, а
взетите предвид допускания са описани в чл. 5 от Общите условия.
Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва от 10 %, изчислена
като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната
свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД.
Действително с Постановление на МС № 72/08.04.1994 г. (отм.) е определен
само размера на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е
отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951г. за определяне на
максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов
максимален размер. Максималният размер на договорната лихва
(възнаградителна или за забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД,
съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно
разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010г. на
ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални
правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост
са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят
от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД).
За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелствуване на други.
Разпоредбата на чл. 24 от ЗПК предвижда, че за договора за
потребителски кредит се прилагат и разпоредбите на чл. 143-148 от ЗЗП.
Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. По аргумент от чл. 6,
параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО неравноправните клаузи не обвързват
потребителя.
Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които
обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. По аргумент
от противното на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са
тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал
възможност да влияе върху съдържанието им. Съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗП
тежестта за установяване на обстоятелството, че договорна клауза е
индивидуално уговорена е върху кредитора. В процесния случай ответникът
не е ангажирал никакви доказателства в тази насока, поради което съдът е
12
ограничен в преценката си от представените такива. При този извод следва да
се откаже зачитане на последици на клаузата за възнаградителна лихва в
процесния договор за кредит.
На следващо място, съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
която регламентира императивно максималният размер на ГПР и която е
приложима в конкретния случай, същият не може да бъде по-висок от
петкратния размер на законната лихва, дължима за просрочени задължения в
левове и валута, определена с Постановление на МС, приложима и относно
възнаградителната лихва.
По наведеното с въззивната жалба оплакване за нарушение на
разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т.10 от ЗПК и заобикаляне на императивната
норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото уговореното възнаграждение от
4 519.80 лв. в раздел VI от процесния договор за кредит за пакета от
допълнителни услуги съставлява скрит добавък към възнаградителната лихва
и като такова следва да бъде включено в годишния процент на разходите,
съгласно чл.19, ал. 1 от ЗПК. Според тази разпоредба годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
като в ал. 4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално
допустим размер – пет пъти размера на законната лихва. В параграф 1 на ДР
на ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“ - това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси и възнаграждения за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси. В настоящата хипотеза включените в този пакет
услуги по своята същност представляват действия, обслужващи усвояването и
управлението на кредита и не съставляват допълнителни услуги по смисъла
на чл.10а, ал.1 от ЗПК. Допълнителни са тези услуги, които нямат пряко
отношение към насрещните задължения на страните по договора, тоест по
предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената
възнаградителна лихва на падежа.
Настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд
касателно нищожността на клаузите за предоставяне на ответницата на пакет
от допълнителни услуги и на основание чл.272 от ГПК препраща към
същите.Изброените допълнителни услуги не водят до някакава икономическа
полза за ответника, която да е еквивалентна на уговорената цена. На практика
е уговорено заплащането на възнаграждение за една възможност -
възможността за предоставянето на услугите. Не са ангажирани
доказателства по делото на ответника да е предоставена някоя от сочените
услуги. В случая и възнаграждението, което следва да се заплати за пакета
от допълнителни услуги е в размер на 4 519.80лв., а кредита е в размер на
5000лв. Касае се до близки по размер суми, което води до извода, че
уговореното възнаграждение е прекомерно и е в противоречие с принципите
на справедливост. На практика, заплаща се сума в размер близка до размера
на кредита, но без насрещно задължение на кредитодателя да отпусне
допълнителна сума за кредит или еквивалентна престация.
В §1, т.1 от ДР на ЗПК е предвидена възможност за заплащане на
разходи по кредита за допълнителни услуги, свързани с кредита, но в случая
не е налице тази хипотеза. Допълнителни услуги според чл.10а, ал.1 от ЗПК
13
са такива услуги, които са свързани с договора за потребителски кредит, но
нямат пряко отношение към насрещните престации на страните, например
издаването на различни референции, удостоверения и служебни бележки за
отпуснатия кредит, за размера на текущото задължение и др. Дейностите,
предмет на споразумението и за които жалбоподателя претендира, че се
дължи възнаграждение за допълнителни услуги са във връзка с изпълнение на
задълженията на страните по договора и за тях не се дължи заплащане от
кредитополучателя на основание чл.10а, ал.2 от ЗПК.
Освен това, съгласно чл.10а, ал.4 от ЗПК, видът, размерът и действието,
за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно
определени в договора за потребителски кредит, а в случая е определено
общо възнаграждение за всички посочени допълнителни услуги, като от
сключеното споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги
не е ясно каква е стойността на възнаграждение за всяка от посочените
услуги.
Само за пълнота следва да се отбележи, че разпоредбите, уреждащи
заплащането на цената на допълнителните услуги се явяват и неравноправни
по смисъла на чл.143, ал.1, т.3 от ЗПК, тъй като за да се възползва длъжникът
от всички допълнителни услуги по сключеното споразумение се изисква
одобрение от кредитора, което означава, че той следва да плати
предварително за възможност, която е изцяло зависи от волята на кредитора.
С тези клаузи се въвежда задължение на едната страна по договора да
заплати за нещо, което има по силата на самия закон - правото на страните да
променят срока на падежа на договора, както и свободата им да отложат една
или повече погасителни вноски, което води до значителна неравноправност
на същите.
Следва също така да се държи сметка, че съобразно клаузите на ОУ,
уреждащи съдържанието на допълнителните услуги, ползването на всяка от
тях е обусловено от насрещната воля на кредитора, което само потвърждава
изложеното по-горе, че не се касае за допълнителни ползи или преференции
на кредитополучателя. Това се отнася и за услугата „приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит“, тъй като изначално
липсва яснота какъв е срокът за разглеждане и изплащане на кредита в
случай, че не бъде избран допълнителен пакет. Доколкото договорът е
двустранен, поначало всяка една от услугите представлява част от процеса на
първоначално и последващо договаряне между страните, през който процес,
всяка една е длъжна добросъвестно да упражнява и изпълнява предоставените
й със закона права и вменените задължения. Стремежът към парично
компенсиране на едната страна по договора за това и то в размер равен почти
на предоставената в заем сума е неоправдано и създава предпоставки за
неоснователното й обогатяване.
Освен това настоящият съдебен състав счита, че с пакета от
допълнителни услуги се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на които
общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на
разходите реално надхвърля 49,89 % и възлиза на 137.38%, който размер
съдът установява след направени изчисления с calculator.bg. При това
положение размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия
петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
14
На практика с уговореното възнаграждение за пакета от допълнителни услуги
се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, тъй като то не съставлява
плащане на допълнителна услуга, а прикрит разход по кредита, с който се
надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Съгласно чл. 21 ал. 1 ЗПК всяка клауза от договора за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е
нищожна. Според нормата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за
процесното договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията на
конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е
изцяло недействителен.
Предвид това и след като коментираните клаузи на процесния договор
за кредит като нищожни не пораждат правно действие, то договорът за кредит
се явява недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
от ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност по
кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита.
Доколкото нищожните уговорки не произвеждат действие,следва да се
приеме, че възнаградителна лихва не е уговорена между страните по договора
за потребителски кредит и такова задължение не е възникнало за
кредитополучателя.Предвид установената нищожност на клаузата за
възнаградителната лихва и с оглед установения размер на издължаване,следва
извод, че с плащането на сумата 13 303.08 лева заемателката вече е заплатила
чистата стойност на заема,като недължимо платена подлежи на
възстановяване от заемодателя.
Неоснователно е и поддържаното от жалбоподателя, че не дължи на
кредитополучателя частично от претендираната сума 623.98 лева – 365.43
лева, от които 85.43лева законна лихва и 280 лева такси за забавено
плащане. Релевираната дължимост на сумата от 280 лева за такси за забава
е формирано въз основа на неравноправна, респ. нищожна клауза от договора
за кредит, а претенцията за дължимост на лихва в размер на 85.43 лева е
неоснователна поради настъпила преклузия.
Оплакването е направено за първи път с въззивната жалба и е
преклудирано. Според настоящият състав сумата е изплатена без основание и
законосъобразно контролирания съд е уважил претенцията в тази част.
Настоящият състав се солидаризира с извода направен и от районен съд, че
съществува неяснота какво задължение е изплатено с посочената сума и на
какво основание същата е дължима, поради което решението в тази част е
законосъобразно постановено и следва да бъде потвърдено.
Следователно настоящият състав на съда намира, че клаузите в
процесния договор за възнаградителна лихва и за възнаграждение за избрания
пакет допълнителни услуги са нищожни, поради противоречие с
15
разпоредбите на ЗПК и добрите нрави. Включените в пакета услуги на
практика са действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита,
поради което не може да се приеме, че се касае за допълнителни услуги по
см. на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Предвидените такива в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК
нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора,
а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с
договорената възнаградителна лихва, докато посочените в споразумението
допълнителни услуги по своята същност касаят изпълнението на
задълженията на потребителя по договора и на кредитодателя относно
приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския кредит, което по
своята същност са действия по усвояването на кредита, за които разпоредбата
на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява събиране на такси и комисионни от
кредитора. С оглед на това следва да се приеме, че целта на посочената
договорна клауза е да послужи като допълнително възнаграждение за
кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна
лихва/, уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. Това възнаграждение също е следвало да се включи в годишния
процент на разходите, тъй като за потребителя това са разходи по см. на чл.
19, ал. 1 от ЗПК. Изключването му от ГПР и уреждането му в договора като
допълнителен пакет услуги представлява заобикаляне на разпоредбата на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, доколкото начисляването и събирането му не представлява
плащане на услуга, а прикрит разход по кредита, с който се стига до
надхвърляне на ограниченията на закона за максималния размер на ГПР.
Посочените в договора размери на възнаградителната лихва и на ГПР
същевременно не съответстват на действително уговорените такива,
обуславящи значително неравновесие на правата и задълженията на
кредитора и потребителя и нарушаващи принципа за добросъвестност в
гражданските и търговски отношения.
При това положение и тъй като съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
последица от недействителността е връщане само на чистата стойност по
кредита от потребителя, без лихви или други разходи. Доколкото по делото
не е спорно, че потребителят е платил възнаградителната лихва по
погасителния план, то същата в случая се явява платена при начална липса на
основание, като платена по нищожна клауза и подлежи на връщане на
потребителя, ведно със законна последица върху тази сума, а именно -
законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното изплащане.
Предвид гореизложеното и поради частично несъвпадане с изводите на
районен съд допълнително решение №6009/13.01.2021година, с което е
приета недължимост на сумата 3 728 лева следва да бъде отменено, като бъде
призната нищожност на договора в частта за възнаградителната лихва и тъй
като се касае за недължимо платена сума от кредитополучателката,
претенцията й следва да бъде уважена, ведно със законната лихва от
подаване исковата молба.
За прецизност следва да бъде отбелязано,че в атакуваното решение
16
липсва изричен идспозитив по отношение иска за прогласяване нищожност
на клаузата за договор за потребителски кредит. Съдът не следи служебно за
допълване постановеното решение и искането за извършване на това
процесуално действие не е в негов прерогатив.
Ще следва също така поради изцяло уважаване предявените искове да
бъде отменено решението и в частта относно присъдените разноски за
юрисконсултско възнаграждение на кредидодателя в размер на сумата 100
лева.
Съгласно ЗА, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и
съдействие на материално затруднени лица, като в случай че в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, той има право на
адвокатско възнаграждение, като в този случай съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36
ал. 2 ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Предвид това и с оглед
уважената част на претенциите на основание чл.7ал.2т.1 и т.2 Наредбата за
минимални размери на адвокатски възнаграждения, районен съд е
определил с основното решение и определение № 6009 от 13.01.2021година
дължимия адвокатски хонорар на адв.Д.Марев за осъщественото от него
безплатно процесуално представителство съответно сумата 411.88 лева и
сумата 175.31лева или общо сумата 587.19 лева.
С оглед изхода на спора на адв.Д.М.се дължат още 288 лева за
осъщественото от него безплатно процесуално представителство, които
дружеството-ответник следва да заплати.
Неоснователно е оплакването на „Профи кредит българия“ЕООД зао
процесуална недопустимост на изменение на решението в частта за
разноските с определение №60009 от 13.01.2021година.
Вярно е, че според чл. 80 ГПК страната, която е поискала присъждане
на разноски, представя на съда списък най-късно до приключване на
последното заседание в съответната инстанция. В противен случай, тя няма
право да иска изменение на решението в частта му за разноските. В
настоящата хипотеза обаче се касае за оказана безплатна правна помощ от
адвоката по смисъла на чл.38ал.2 Закона за адвокатурата. В тези случаи е
необходимо единствено да е направено искане от адвоката да му се присъди
възнаграждение.
На основание чл. 38, ал.2, изр.2 от ЗА съдът определя и присъжда в
полза на адвоката възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Съгласно чл.7, ал.1, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, възнаграждението по неоценяем
17
иск е в размер на 600лв., поради което за исковете за нищожност на целия
договор- минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 600лв. По
исковете с определен материален интерес (общо за всички искове 8 927.06лв.)
съгласно чл.7, ал.2, т.4 от наредба №1 дължимото адвокатско възнаграждение
в минимален размер е 776.53лв. Следователно минималния размер на
възнаграждението по всички искове, определен съобразно Наредба №1 е
1376,53 лв.
С обжалваното първоначално решение съдът е определил
възнаграждение на адв.Д.Марев сумата - 411.88 лева, с определението в
производството по чл.248 ГПК е присъдено възнаграждение в размер на
175.31 лева или общо е определено възнаграждение в размер на 587.19 лева.
Следователно следва да се присъди на адв.Д.М. още сумата 789.34лева за
осъщественото от него безплатно процесуално представителство по делото в
районен съд.
Основателно е оплакването, че за направените разноски от Р.Х.не е
представен списък по чл.80 ГПК,поради което с атакуваното опредление
неправилно районен съд е присъдил допълнително сумата 8.95лева, вместо да
остави молбата за изменение атакувания акт без уважение.Ще следва поради
гореизложеното определението да бъде отменено в посочената част.
С оглед изхода на спора - основателност на жалбата на Р.Х.и
своевременно направено искане се дължат направените от нея разноски пред
въззивния съд за заплатена държавна такса в размер на сумата 74.56 лева - 2%
върху обжалваемия интерес 3 728.28 лева и сумата 30 лева по неоценяемия
иск или общо сумата 104.56 лева. На адвокат Д.М.за осъщественото от него
безплатно процесуално представителство се дължи възнаграждение на
основание чл.7ал.2 т. 2 Наредбата за минимални адвокатски възнаграждения
сума в размер на сумата 490лв. и за неоценяемия иск 600лева или общо
сумата 1090 лева.
Мотивиран от гореизложеното Смолянският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ допълнително решение №6009 от 13.01.2021г. по гр.д.№1407/2021
г., с което е отхвърлен предявеният иск от Р.С.Х.,ЕГН ********** срещу
„Профи Кредит България“ЕООД,ЕИК **,представлявано от Светослав
Николов и Цветанка Станева за заплащане сумата 3
728.28лева,представляваща общия размер на недължимо платена
възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит №
**********/29.02.2016година и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА нищожността на клаузата в договор за потребителски
кредит № **********/29.02.2016година, сключен между „Профи Кредит
18
България“ЕООД,ЕИК **,представлявано от Светослав Николов и Цветанка
Станева, и Р.С.Х. ,ЕГН **********, в частта за уговорената
възнаградителна лихва в размер на 41.17% годишно.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ЕООД,ЕИК**,представлявано от
Светослав Николов и Цветанка Станева да заплати на от Р. С.Х. ,ЕГН
********** сумата 3 728.28лева(три хиляди седемстотин двадесет и осем
лева, двадесети осем ст.),представляваща общ размер на недължимо платена
възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит №
**********/29.02.2016година, ведно със законната лихва от предявяване на
иска-29.11.2019година до окончателното й изплащане.
ОТМЕНЯ решение№60437 от 13.07.2020 година постановено по гр.д.
№1407/2019 година по описа на Смолянския районен съд в частта, с която е
осъдена Р.С.Х. да заплати на „Профи Кредит България“ЕООД направените
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
ПОТВЪРЖДАВА решение №60437 от 13.07.2020 година, постановено
по гр.д.№1407/2019 година по описа на Смолянския районен съд в останалата
част, като законосъобразно постановено.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ЕООД,ЕИК **,представлявано от
Светослав Николов и Цветанка Станева да заплати на адв. Д.С.М.за
осъщественото от него безплатно процесуално представителство по
чл.38ал.2 ЗА в производството пред районен съд още сумата
789.34лева(сумата седемстотин осемдесет и девет лева, тридесет и четири
стотинки).
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ЕООД,ЕИК**,представлявано от
Светослав Николов и Цветанка Станева да заплати на адв.Д.С.М. за
осъщественото от него безплатно процесуално представителство по
чл.38ал.2 ЗА в производството пред въззивния съд в размер на сумата
1090(хиляда и деветдесет)лева.
ОТМЕНЯ определение №60009 от 13.01.2021година,постановено по
гр.д.№1407 по описа за 2019година на Смолянски районен съд в частта, с
която е осъден „Профи Кредит България“ЕООД,ЕИК **,представлявано от
Светослав Николов и Цветанка Станева да заплати направените разноски на
Р.С.Х. още в размер на сумата 8.95лева и оставя без разглеждане, като
процесуално недопустимо искането й за изменение постановеното решение в
частта за разноските.
ПОТВЪРЖДАВА определение №60009 от
13.01.2021година,постановено по гр.д.№1407 по описа за 2019година на
Смолянски районен съд в останалата част, като законосъобразно постановено.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС, при
19
наличие на основанията на чл.280 ал.1 и 2 ГПК, с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20