Р Е Ш Е Н И Е
№ ……
гр.
София, 25.11.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл.
съдия : Калина Станчева
при
секретаря Христина Цветкова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр.
д. № 9925/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 72322/14.02.2020 г. по гр. д. № 1110/2019
г. по описа на СРС, 154 с - в е признато
за установено, по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 124 от ГПК
и чл. 86 ЗЗД, че В.Г.М., ЕГН **********
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ******сумата от 20 лв. - законна лихва за
забава за периода от 01.12.2015 г. до 14.06.2018 г., А.Г.М., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата в размер на 20
лв. - законна лихва за забава за периода от 01.12.2015 г. до 14.06.2018 г., Г.Г.М., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата
в размер на 13 лв. - законна лихва за забава за периода от 01.12.2015 г. до
14.06.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч. гр. д. № 40108/2018 г. по описа на СРС, 154 с - в. С решението са отхвърлени
исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 124 от ГПК за стойността на
доставената топлинна енергия за периода от м. 10.2015 г. до м. 04.2017 г. за 500
лв. главница, поради погасяване чрез плащане в хода на процеса. Ответниците са
осъдени съразмерно за разноски.
Решението са оспорва от ищеца „Т.С.“
ЕАД в частта, в която исковете за установяване разделно задължения по
главницата са отхвърлени изцяло с доводи, че е неправилно и необосновано,
постановено при допуснати
нарушения на материалния закон в тази част. Сочи, че законосъобразно съдът е
приел, че ответниците имат качеството клиенти на ТЕ в периода. Поддържа, че срещу
тримата ответници е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за разделна
дължимост на сумите, при квоти по 3/8 части срещу В.Г.М. и А.Г.М. и 2/8 части срещу Г.Г.М.. Доколкото ответниците са
възразили в срока по чл. 414 ГПК относно дължимостта само за част от
задълженията по главница и лихви, за които е издадена заповедта, исковата молба
е заведена само за оспорената от тях главница в размер на общо 500 лв. - по 200
лв. срещу първите двама ответници и 100 лв. срещу последния. В жалбата се
поддържа, че ответниците действително са представили доказателства за заплащане
на сума от общо 500 лв. на 02.10.2018 г., след депозиране на възражението. Ищецът
не оспорва извършеното от ответниците плащане на тази сума по главницата, но излага
доводи, че неоснователно СРС е приел, че с него са погасени именно оспорените
от длъжниците по реда на чл. 414 ГПК вземания, предмет на исковото производство.
Поддържа, че с това плащане преди подаване на исковата молба са осчетоводени
като погасени признатите от ответниците задължения, като плащанията са взети
предвид преди подаване на исковата молба. Твърди, че предвид изложеното, неправилно
СРС е приел, че процесните главни задължения са заплатени от ответниците. Решението
не кореспондира с представените доказателства, поради което СРС е достигнал по
погрешни правни изводи. Поддържа, че предявената в исковото производство
претенция за заплащане на ТЕ е доказана по своето основание и размер и
незаконосъобразно е отхвърлена изцяло. Моли
да се отмени решението в оспорените части и исковете за установяване задължения
по главницата срещу тримата ответници да се уважат изцяло в заявените квоти. Претендира
разноски, в това число за юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за
прекомерност на разноските на насрещната страна.
Ответниците В.Г.М.,
А.Г.М. и Г.Г.М., чрез представителя си, оспорват жалбата в писмен
отговор по реда на чл. 263 ГПК с доводи, че правилно СРС е отхвърлил исковете
за установяване на главните вземания, като погасени чрез плащане. Съдът е
съобразил нормата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, тъй като ответниците изрично за
посочили в документите за плащане, коя част от задълженията погасяват. Ако
ответниците са искали да погасят сумите, които признават че дължат във
възраженията по чл. 414 ГПК, то те са щели да посочат номер на делото, по което
са признали задълженията. За признатите суми вече са били издадени изпълнителни
листи в полза на ищеца. Излагат доводи, че извършените погасявания са
съобразени и от приетата пред СРС СчЕ, която е изследвала платежните нареждания
и е посочила кои суми са погасени. Поддържат, че ищецът не е имал право да
погасява с получените плащания вземанията за разноски и юрисконсултски
възнаграждения, доколкото те са спорни между страните. Безспорно по делото е
установено, че ищецът е получил плащане на цялата претендирана сума по главницата
и е приел това плащане. В случай, че се уважи жалбата ищецът би са обогатил
неоснователно, получавайки плащане два пъти на едно и също. Молят да се потвърди решението в оспорените от ищеца
части. Претендират разноски.
Ответниците В.Г.М.,
А.Г.М. и Г.Г.М. от своя
страна също са подали въззивна жалба срещу решението в частта, в която са
уважени исковете са установяване задължения за лихви за забава срещу тях. В
жалбата се излагат съображения, че в тази част решението е
необосновано и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния
закон и събраните доказателства. Поддържат, че липсват доказателства за
настъпила изискуемост. Ответниците не са уведомени за изискуемостта на
задълженията - липсва изявление на ищеца, което да е достигнало да знанието им.
Сочат още, че съгласно ОУ на дружеството лихва се начислява след изтичане на 30
- дневен срок от публикуване на общата фактура на интернет страницата на
дружеството. Тъй като по делото не са представени доказателства за публикуване
на фактурата, ответниците не са изпаднали в забава, а освен това се поддържа,
че разпоредбите на ОУ са нищожни къта противоречащи на ЗЗП. Освен това се
поддържа, че по делото не са представени доказателства, че ответниците са
потребители на ТЕ и са в облигационна връзка с ищеца. Молят да се отмени решението в оспорените части и
исковете се отхвърлят изцяло. Претендират разноски за производството, съгласно
списък.
Ищецът - „Т.С.“ ЕАД оспорва жалбата на
ответниците като неоснователна в писмен отговор, по реда на чл. 263 ГПК.
Поддържа, че в оспорената от тях част, касаеща установяване на задължения за
лихви, решението е законосъобразно, обосновано и съобразено с доказателствата.
Моли да се потвърди решението в частите, в които исковете са уважени, а жалбата
да се остави без уважение. Претендира разноски.
Ответниците В.Г.М.,
А.Г.М. и Г.Г.М. са подали и частна жалба срещу определение № 128804/22.06.2020
г. на СРС, 154 с - в, по гр. д. № 1110/2019 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което искането на В.Г.М., чрез процесуалния й представител, за изменение
на решението в частта по разноските е
оставено без уважение. Излагат съображения, че неправилно СРС е приел, че
ответниците са станали повод за завеждане на делото. Сочат, че ищецът не е имал
интерес от завеждане на исковете за сумите, които вече са платени, преди
завеждане на делото и за които са подадени възражения в заповедното
производство по чл. 414 ГПК. Твърдят, че по тази причина те не са дали повод за
завеждане на исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК и не следва да се натоварват с
разноските в исковото производство, направени от ищеца. Тъй като исковете са
частично отхвърлени, съдът е следвало да разпредели разноските съразмерно, като
присъди такива и на ответниците. Молят да се отмени определението и да се
присъдят разноски, съобразно отхвърлената част от исковете, в полза на
ответниците. Претендират разноски за настоящата инстанция.
Като
съобрази изложеното в жалбата по реда на въззивната проверка, настоящият състав
намира следното от фактическа и правна страна :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по
допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо
постановено. Производството се развива след подадени по реда и в срока по чл. 414 ГПК
възражения от тримата длъжници.
Тъй като и двете страни са подали въззивни
жалби следва, че предмет на въззивен контрол е
цялото решение на СРС.
По жалбата
на ищеца срещу решението в частите, в които са отхвърлени исковете за
установяване на задължения за главница за доставена ТЕ общо за 500 лв. срещу
тримата ответници, като съобрази
доводите на страните във въззивното производство, настоящият състав приема
следното :
В
съответствие със събраните в производството доказателства СРС е направил извод,
че страните са обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия - чл. 153, във вр. е чл. 149 от ЗЕ, по реда на
чл. 150, ал. 1 от ЗЕ при действие на Общите условия за периода.
Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.) „битов клиент“ е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Не следва нищо по -
различно и от разясненията по въпроса, дадени в ТР № 2 от
17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК.
Съгласно посочените
норми и тълкуването на закона дадено от ВКС следва, страна по договора за доставка на
топлинна енергия и потребител на топлинна енергия е или собственикът на имота, или физическото лице, на което е учредено ограничено вещно
право на ползване или лицето, което изрично са поискало откриване на
партида на свое име със заявление, подадено до доставчика.
Въпреки, че
ответниците формално са оспорили качеството си на потребители на ТЕ за имота, обстоятелството,
че са извършили погасяване на задълженията за главницата, претендирана в
исковото производство, само по себе си съставлява признание на неизгодния за
тях факт, че са в облигационно правоотношение с ищеца през исковия период. Този
факт се потвърждава по отношение на първите двама ответници и от представените пред СРС Нотариален акт за дарение на
недвижим имот № 165, том II, per. № 12256, нот. дело № 335/2006 г., с който В.В.Н.дарява своите
3/4 ид. части от процесния недвижим имот: апартамент № 39, находящ се в гр.
София, ж. к. „******на правнуците си А.Г.М. и В.Г.М., чрез техния баща Г.Г.М..
Предвид изложеното въззивният състав намира за неоснователни възраженията, че
не е установено ответниците да са потребители на ТЕ в процесния период.
Доколкото не се установява нищо различно в
производството следва да се сподели изводи на СРС, че отговорността на
ответниците е в условията на разделност, т. е. всеки един от тях отговаря за
задълженията с частта, която притежава от правото на собственост върху
процесния имот, съответно - за В.Г.М. 3/8 ид. ч. от задълженията, за А.Г.М. 3/8
ид. ч., а за Г.Г.М. 2/8 ид. ч. от задълженията.
Понеже законодателят
не е предвидил като условие за влизането на ОУ в сила приемане от страна на
потребителите, въпреки че е уредено право на потребителите да искат специални
условия като внесат в топлопреносното предприятие писмено заявление. Не са
представени доказателства ответниците да са възразили срещу прилаганите от
ищеца ОУ.
На
следващо място, пред СРС са представени платежни нареждания от
02.10.2018 г., преди завеждане на делото, от които се установява, че В.Г.М. и А.Г.М.
са заплатили дължимата главница в размер
на по 200 лв. всеки, а ответникът Г.Г.М. е заплатил дължимата от него главница в размер на 100 лв.
Следва да се отбележи, че ищецът не оспорва извършеното от тримата
ответници на 02.10.2018 г. плащане на общата сума в размер на 500 лв. главница
за ТЕ, която е предмет на настоящото производство. Той единствено поддържа, че
неоснователно СРС приема, че с плащанията са погасени именно оспорените от
длъжниците вземания, по реда на чл. 414 ГПК, а не тези, които са останали
безспорни, съгласно заповедта за изпълнение.
Въззивният състав намира възраженията на
ищеца в посочения смисъл за неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл. 76, ал.
1 ЗЗД, когато длъжникът не е посочил кое задължение погасява, се погасява първо
най - обременителното за него, при няколко еднакво обременителни, се погасява
най - старото, а ако са възникнали едновременно се погасяват съразмерно. Приемайки
за погасени задълженията по главница в размерите, предявени срещу всеки от
ответниците по настоящото дело, СРС е съобразил нормата
на чл. 76, ал. 1 ЗЗД. Освен това в платежните нареждания от 02.10.2018 г.,
приложени към отговорите по чл. 131 ГПК, ответниците изрично за посочили, че
погасяват главница за доставена ТЕ, така, както са заявени за установяване в
исковата молба срещу тях. Тъй като платените суми за главниците съответстват
изцяло с предмета на настоящото дело, не може да се сподели тезата на ищеца, че
с тези суми ответниците всъщност са погасили задълженията, които признават, че
дължат във възраженията си по чл. 414 ГПК. Обстоятелството, че ищецът е отнесъл
платените суми към безспорните вземания, вместо към спорните, е ирелевантно за
настъпване на погасителния ефект на плащането.
При
тези доказателства обосновано СРС е направил извод, че исковете за главниците,
представляващи стойността на доставена топлинна енергия в размерите, за които
вземането е оспорено от ответниците, общо за 500 лв., от които за В.Г.М. и А.Г.М.
по 200 лв., а за Г.Г.М. - 100 лв., следва да се отхвърлят като погасени чрез
плащане в хода на процеса.
По отношение претенциите
за установяване на лихви за забава върху главните задължения - по чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по въззивната жалба на ответниците, настоящият състав намира
следното :
По отношение режима на забавата
за дължими суми за консумирана топлинна енергия за периода от м. 05.2015 г. до м. 06.2016 г. са приложими Общите условия на ищеца, одобрени
с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия от 2014 г.,
клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за
потребено количество топлинна енергия за отчетния период в 30 - дневен срок от
датата на публикуването на интернет страницата на продавача. В чл. 33, ал. 4 от
ОУ от 2014 г. е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в
размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са
заплатени в срока по ал. 2.
Анализът на нормите на ОУ на ищеца от 2014 г. сочи, че
отделните периодични задължения стават изискуеми ежемесечно - до 30 число на
месеца следващ този, за който се отнасят, но длъжникът изпада в забава на
плащането им само ако не изпълни задължението в 30 - дневен срок от публикуване
на фактурата за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период на
интернет страницата на ищеца.
За
периода след м. 06.2016 г. относно забавата на длъжника ще намери приложение
нормата на чл. 32, ал. 2 ОУ от 2016 г.,
одобрени с решение № ОУ -1/27.06.2016 г. на КЕВР, според която
месечната дължима сума за доставената топлинна енергия, се формира въз основа
на определеното за него реално количество топлинна енергия и обявената за
периода цена, за която сума се издава
ежемесечно фактура от продавача. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ - 2016 г.,
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по
чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ 2016 г., продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията, неплатени в посочения срок.
Следователно, съгласно ОУ от 2016 г. изпадането в забава вече не е обусловено от изпращане на покана до длъжника, а отново има конкретен срок за изпълнение - 45 дни
след изтичане на периода, за които се отнасят съответните месечни задължения.
Обстоятелството, че доставчикът издава
обща фактура за дължимите суми, не влияе на дължимостта на сумите за
доставената до имота ТЕ за съответните месеци и на настъпване на изискуемостта
на вземането, съгласно цитираните по - горе норми на ОУ на дружеството.
В заключение въззивният състав споделя извода, че ответниците
дължат лихва за забава съгласно ОУ от 2016 г, независимо че няма данни за
публикуване на общата фактура, каквото изискват ОУ от 2014 г., в какъвто смисъл
за възраженията по въззивната им жалба. Съдът не намира основание за промяна в
изводите на СРС относно размера на лихвата. Основателно първоинстанционният съд
не е уважил възражението за погасяване по давност на вземанията за лихва.
В обобщение, по изложените до момента съображения,
решението на СРС е съобразено с материалния и процесуален закон и събраните по
делото доказателства и следва да се потвърди.
По частната жалба на ответниците В.Г.М., А.Г.М. и Г.Г.М. срещу определение № 128804/22.06.2020 г. на СРС,
154 с - в, по гр. д. № 1110/2019 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, с
което СРС е отказал да измени решенето в частта по разноските, присъдени в
полза на ищеца, въззивният състав намира следното :
За да остави без уважение искането за изменение на решението в частта по
разноските, СРС е приел, че не е реализирана хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК,
според който ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на
делото, разноските остават в тежест на ищеца.
Въззивният състав споделя направените от СРС изводи, че ответниците са
дали повод за завеждане на исковото производство, понеже безспорно са депозирали
възражения по реда на чл. 414 ГПК в заповедното производство по ч. гр. д. №
40108/2018 г. на 154 с-в, СРС, относно дължимостта на главницата за ТЕ в общ
размер от 500 лв. и съответните лихви. Тези възражения са станали основание СРС
да даде указания на ищеца, по чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, за предявяване на
исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, които са заведени на 09.01.2019 г.
Действително, в хода на исковото производство, ответниците са представили
доказателства за плащане на главницата - платежни от 02.10.2018 г.
Доказателствата са приложени по делото едва в срока за подаване на отговор на
исковата молба. За да не стават повод за завеждане на исковото производство,
ответниците е следвало да представят своевременно доказателствата за плащане,
преди завеждане на делото по исков ред, още пред заповедния съд, като по този
начин не допуснат да се предявят исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК. Въззивният
състав намира, че като не са проявили добросъвестно процесуално поведение, ответниците
са станали причина за завеждане на исковото производство, както е приел и СРС.
Нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, която предвижда разноските да останат в тежест на
ищеца, няма да намери приложение в случая.
Доколкото изводите на
настоящият състав съвпадат изцяло с тези на СРС, определение № 128804/22.06.2020 г. на СРС, 154 с - в, по гр. д. № 1110/2019 г.,
постановено по реда на чл. 248 ГПК, също следва да се потвърди.
По разноските пред СГС :
Понеже жалбите и на двете страни няма да бъдат
уважени, разноските по делото пред СГС следва да останат в тяхна тежест, както
са направени. Освен това настоящият състав намира, че разноски в производството
по чл. 248 ГПК не се дължат.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 72322/14.02.2020 г.
по гр. д. № 1110/2019 г. по описа на СРС, 154 с - в.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 128804/22.06.2020 г. на СРС, 154 с - в, по гр.
д. № 1110/2019 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.