Определение по дело №207/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

С Решение N56/08.07.2014г., постановено по гр.д. N 404/2012г., Кърджалийският районен съд е отхвърлил предявеният от „Р.Р. О. срещу С. Д. Ч. установителен иск по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.210, ал.5, вр. ал.1 от КТ за признаване за установено съществуване на вземане в размер на сумата 697.50 лв., ведно със законната лихва от 17.01.2014г. - датата на подаване на заявление по чл.410 от ГПК до окончателното й изплащане, представляваща обезщетение за причинена по небрежност имуществена вреда, съгласно Заповед N 08/13.11.2013г. на управителя на „Р.Р. О. Г. за налагане ограничена имуществена отговорност на С. Д. Ч. на основание чл.210, ал.1 от КТ и чл.207, ал.1 т.1 от КТ, за което вземане е издадена Заповед N 21/06.02.2014г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. N 54/2014г. на Районен съд-Кърджали.

Постъпила е въззивна жалба от „Р.Р. О.. Жалбодателят излага съображения за необоснованост и неправилност на атакуваното решение. Твърди, че съдът неправилно приел, че в „заповедта е посочено, че ответникът е проявил небрежност и е причинил липса на парични средства, без обаче да са посочени в какво конкретно се изразяват действията й, а от тук не може да се направи извод дали при или по повод изпълнение на трудовите й задължения е настъпила вредата”. Счита, че нямало възможност да бъдат причинени липси в обекта, в който работела ответницата по иска освен по повод и при изпълнение на трудовите й задължения, тъй като единствено тя заемала отчетническа длъжност в този обект и боравела с пари и материални ценности. Договорът с ответницата бил сключен с месторабота хранителен магазин; заради пропускът си че при промяна на работното място не променил трудовия договор, работодателят не можел да бъде обвиняван, че не внася яснота относно мястото, за което са установени липси. Мястото на работа било описано в няколко писмени документа, свързани с извършената инвентаризация, като Б.Г. „Т., а единствено в трудовия договор било написано друго място. Твърди, че погрешно съдът приел, че заповедта не била издадена по реда на чл.210, ал.1-4 от КТ и вземането, за което ищецът претендирал не било надлежно възникнало. Това било така, тъй като заповедта за търсене на ограничена имуществена отговорност била издадена на 13.11.2013г. и към този момент трудовото правоотношение със С. Ч. не било прекратено. Твърди, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение била издадена на 11.11.2013г., но била получена от лицето на 13.11.2013г. след 17,12ч., което било видно от приложената по делото товарителница №*********. Съдът погрешно бил приел, че Заповед №98/13.11.2013г., издадена на осн.чл.210 от КТ във вр. с чл.207, ал.1, т.1 от КТ била връчена на С. Ч. на 20.11.2013г., тъй като в известието за доставка от тази дата нямало описание на съдържанието на пратката освен отбелязването, че в писмото се съдържат документи. Моли да се отмени атакуваното решение на първоинстанционния съд като неправилно и необосновано и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски за двете инстанции. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа въззивната жалба.

Въззиваемата С. Д. Ч. не е депозирала отговор по реда на чл.263, ал.1 от ГПК.

Пред въззивната инстанция е допуснато ново гласно доказателство- изслушани са показанията на св.С. И..

Окръжният съд, като прецени доказателствата по делото по повод и във връзка с подадената жалба и наведените с нея оплаквания, констатира следното:

Районен съд-Кърджали е сезиран с искова молба, предявена от „ „Р.Р. О. със седалище и адрес на управление Г., представляван от Р. А.О., с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл. 210, ал.5, вр. ал.1 от КТ. Ищецът твърди, че в негова полза била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№54/2014г. по описа на КРС. Срещу заповедта за изпълнение длъжницата С. Ч. подала възражение, поради което за ищеца се явявал интерес от завеждане на иска. Твърди, че между страните по делото съществувало трудово правоотношение, по силата на което отв.Ч. работела като продавач-консултант в търговски обект на ищеца – Б.Г. „Т.. Със Заповед от 15.10.2013г. ищецът назначил комисия за инвентаризация на материални запаси и парични средства в този бар и в резултат на проверката били установени липси на парични средства в размер на 5 858лв. От 16.10.2013г. ответницата започнала ползването на отпуск по болест и повече не се явила на работа. Била поканена да се яви на 05.11.2013г. или на 07.11.2013г. да даде обяснение за липсите, но не сторила това. На 11.11.2013г. ищецът издал заповед за дисциплинарно уволнение, която била връчена на Ч. на 13.11.2013г. Издадена била и заповед на същата да се удържи трикратния размер на брутното трудово възнаграждение. Тъй като трудовото правоотношение било прекратено и не било възможно сумата да бъде събрана чрез удръжки от трудовото възнаграждение, на осн.чл.210, ал.5 от КТ ищецът поискал издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.

Установява се по делото, че отв.Ч. е работила при ищеца по трудов договор от 04.02.2013г. на длъжността “продавач-консултант”, с място на работаГ., кв.Г. ул.Т. К., с код по НКПД *, с основно месечно трудово възнаграждение и допълни‗елни възнаграждения с постоянен характер в общ размер 232.50 лв., за периода от 04.02.2013г. до 11.11.2013г., когато със Заповед N 04/11.11.2013г. работодателят, представляван от Р. А. О., е прекратил трудовото правоотношение с ответницата, на основание дисциплинарно наказание „уволнение“, поради неявяване на работа в течение на два последователни работни дни. В заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е посочено, че длъжността на уволнената е продавач-консултант с място на работа Г., ул.Т. К. – хранителен супермаркет Т. На 15.10.2013г. със Заповед N02/15.10.2013г. работодателят е наредил извършване на инвентаризация на материални активи и парични средства в Б.Г. Т. в Г.. На същата дата назначената инвентаризационна комисия съставила протокол за липси на материални активи и парични средства на обект: Б.Г. Тони, Г., подробно описани в същия. Поради установеното от инвентаризацията и отсъствието от работа поради временна неработоспособност за периода от 16.10.2013г. до 29.10.2013г. /болничен лист N 3748638/16.10.2013г./ С. Ч. е била поканена с писмо изх. N 3/31.10.2013г. и с писмо N 4/31.10.2013г., връчени й на 04.11.2013г., да се яви на 05.11.2013г. или на 07.11.2013г. на работното й място-в Г., хранителен маркет „Т.“, за да бъде изслушана и да представи писмени обяснения относно причинените на работодателя вреди в размер на 5 858 лв., представляващи установени липси при извършена на 15.10.2013г. инвентаризация, както и да даде обяснения относно неявяването й на работа в течение на два последователни работни дни на 29 и 30.10.2013г. Въпреки отправените покани ответницата не се явила, видно от съставените Протокол N 2/05.11.2013г. и Протокол N 3/07.11.2013г. Ищецът издал Заповед N 08/13.11.2013г., по силата на която разпоредил на основание чл.210 от КТ, вр. чл.206 или чл.207, ал.1, т.1 от КТ да се удържи трикратния размер на брутното трудово възнаграждение на С. Д. Ч. в размер на 697.50 лв. В заповедта е посочено, че подлежи на оспорване в едномесечен срок от връчването й, както и че Ч. е причинила на предприятието вреди по небрежност при изпълнение на трудовите си задължения, като е извършила следното: „липса на парични средства в размер на 5 858 лв., установени от протокол за липси от инвентаризация, въпросен лист и инвентаризационен опис“. Безспорно се установява, че на 17.01.2014г. ищецът е подал заявление по чл.410 от ГПК срещу ответницата за сумата 697.50 лв. като е посочил, че паричното вземане е за осъществена ограничена имуществена отговорност за нанесени вреди-липса на парични средства в размер на 5 858 лв. По заявлението е образувано ч.гр.д. N 54/2014г. по описа на РС-Кърджали и е издадена Заповед N 21/06.02.2014г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът Ч. да заплати на кредитора „Р.Р. О. сумата 697.50 лв., представляваща дължима сума по чл.210, ал.5 от КТ въз основа на Заповед N 08/13.11.2013г. на управителя на „Р.Р. О. Г. за налагане на ограничена имуществена отговорност, ведно със законната лихва от 17.01.2014г. до окончателното й изплащане. Заповедта е връчена на длъжника Ч. на 24.04.2014г., която в срок - на 06.03.2014г. е депозирала възражение по чл.414 от ГПК, че не дължи изпълнение на вземането по заповедта.

Във въззивната инстанция са събрани гласни доказателства – изслушани са показанията на св.С. И., продавачка в магазин „Т., кв.Гледка, в Г.. От същите се установява, че през периода м.февруари – м.ноември 2013г. тя работела в заведение „Бар и Г. - Т. в кв.Г. заедно с отв.Ч.. Други лица в заведението не работели. Ч. била и барман, и сервитьор, а свидетелката работела в кухнята. До паричните средства достъп имала само Ч. и тя боравела с оборота и стоката, оформяла счетоводните документи и цялата документация; съхранявала парите. Свидетелката знаела от Ч., че след извършена инвентаризация в края на септември-началото на октомври 2013г. били констатирани липси; веднага след ревизията Ч. ползвала отпуск по болест и повече не се върнала на работа. Свидетелката работела в заведението до януари 2014г., след което била прехвърлена на работа в магазина, който също бил собственост на Р. Овчарова. Свидетелката установява също, че със С. Ч. работели във фирмата от лятото на 2009г., като първо били „в голямото заведение в кв.В.”, след което Ч. отишла като продавач в магазина в кв.Г.– през м.май 2013г., а след това и свидетелката била прехвърлена там.

При така установеното от фактическа страна, настоящата инстанция напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, подробно изложени в атакуваното решение, като на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на решението.

На първо място, не се установява идентичност между местоработата на отв.Ч. по трудов договор от една страна, а от друга - по протокол за липси, писма изх.№№ 3 и 4/31.10.2013г., заповед за прекратяване на трудово правоотношение от 11.11.2013г. и заповед за удържане на трикратния размер на брутното трудово възнаграждение №8/13.11.2013г. Налице е несъответствието между обекта, в който е извършена инвентаризацията и установена вредата, и обекта, представляващ място на работа на ответницата, съгласно доказателствата по делото. И в двете отправени до последната покани да се яви на работното си място, за да даде обяснения за причините за неявяването си на работа, и за причинените на работодателя имуществени вреди, и в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, е посочено, че мястото на работа е хранителен магазин „Т., а не Б.Г. „Т., в който обект е била извършена инвентаризация и установена вредата, при което извод, че като продавач-консултант в първия обект ответницата е причинила имуществени вреди във втория обект при наличните по делото доказателства, не може да бъде направен. Допуснатите пред тази инстанция гласни доказателства не променят този извод, доколкото съгласно чл.120, ал.1 КТ работодателят може при производствена необходимост, както и при престой, да възлага на работника или служителя да извършва временно друга работа в същото или друго предприятие, но в същото населено място или местност, за срок до 45 дни през една календарна година, а в случаи на престой – докато той продължава. Такива твърдения обаче ищецът не прави; напротив, в исковата си молба твърди, че ответницата работела по трудов договор в Б.Г. „Т., а видно от приложената по делото заповед за прекратяване на трудовото правоотношение №04/11.11.2013г., в същата е посочено, че мястото на работа на Ч. е хранителен супермаркет Т.

На следващо място, съгласно задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 от ГПК, обективирана в Решение N 131/22.06.2011г. на ВКС по гр.д. N 587/2010г., IIIг.о., ГК, ограничената имуществена отговорност за непрестъпно увреждане на работодателя не се определя по реда на гражданския закон, а по реда на особеното извънсъдебно производство и следва да е издадена в рамките на действащо трудово правоотношение. Тази отговорност се реализира по специфичен ред, който има за цел да осигури бързото й осъществяване, да защити правата и интересите както на работниците и служителите, така и на работодателите, и да гарантира събирането на вземането на работодателя от работниците и служителите, за причинени от тях вреди на работодателя по трудовото правоотношение, като заповедта по чл.210, ал.1 от КТ поставя началото на едно особено извънсъдебно /рекламационно/ производство за доброволно осъществяване на отговорността и със заповедта работодателят предявява претенцията си за обезщетение посредством изявление за прихващане на насрещни вземания-вземането му за обезщетение срещу насрещното вземане на работника или служителя за трудово възнаграждение. Компенсаторното действие на заповедта настъпва, ако заповедта не бъде оспорена в срока по чл.210, ал.3 от КТ, когато може да се пристъпи към удръжки, представляващи доброволно изпълнение на задължението за обезщетение, при което прекратяването на трудовото правоотношение прави неизпълнимо рекламационното производство като способ за събиране на вземането на работодателя и това следва от установения от законодателя ред в чл.210 от КТ. Както е приел и първоинстанционният съд, налице е пречка за реализиране на претендираната от ищеца ограничена отговорност на ответника по реда на КТ, тъй като началото на същата е поставено с издаване на заповед извън рамките на трудовото правоотношение между страните-след прекратяването му. В тази връзка, и с оглед направеното с въззивната жалба възражение, че зап¯ведта за прекратяване на трудовото правоотношение не е била влязла в сила към датата на откриване на рекламационното производство, настоящата съдебна инстанция го намира за неоснователно. Твърди се, че прекратителната заповед /с № 04/11.11.2013г./ била с дата на издаване 11.11.2013г., но била получена на 13.11.2013г. след 17,12ч., което било видно от посочената в жалбата товарителница. Това не е така, тъй като видно от цитираната товарителница №*********, намираща се на л.22 от първоинстанционното производство, и заверена от ищеца, посоченият в нея час 17,12 е относим към датата 11.11.2013г., когато П.З.е предала на спедитора Еконт заповеди №03/08.11.2013г. и 04/11.11.2013г., а В.А.е приела тези документи за доставянето им на С. Д. Ч.. В товарителницата е отбелязано още „ден на разнос – 13.11.2013г.”. При така констатираното, очевидно е, че твърденията на въззивника, че трудовото правоотношение между страните не е било прекратено към 13.11.2013г. в 17,12ч. не са подкрепени с доказателства.

С оглед на горните изводи, следва да бъде отхвърлено искането на ищеца да се установи, че вземането което претендира, е реализирано по реда на ограничената имуществена отговорност по КТ. Както бе казано и по-горе, след прекратяването на трудовото правоотношение между страните е изключена възможността вземането на работодателя за причинени му имуществени вреди да започне да се осъществява по специалното извънсъдебно рекламационно производство. Съгласно разпоредбите на чл.210, ал.1 – ал.5 от КТ, облекченият ред за принудително изпълнение на вземане по чл.207, ал.1 т.1 от КТ е приложим само ако рекламационното производство, чието начало се поставя с издаване на заповедта по чл.210, ал.1 от КТ, е възникнало по време на действие на трудовото правоотношение и издадената заповед по чл.210, ал.1 от КТ е връчена на работник или служител на работодателя към тази дата, т.е. специалното качество работодател и работник или служител са налице. Издаването на заповед по чл.210, ал.1 от КТ след прекратяване на трудовото правоотношение не обвързва работника или служителя поради това, че той вече няма това свое правно качество спрямо работодателя. Издадената по този начин заповед не обвързва по никакъв начин и съда, защото само надлежно издадената заповед по чл.210, ал.1 от КТ, в рамките на трудовото правоотношение между издателя й и адресата й, и неоспорена от последния в срока по чл.210, ал.3 от ГПК, може да послужи за снабдяване със заповед за изпълнение на парично задължение

Предвид изложеното по-горе, предявеният иск по чл.422 от ГПК във вр. с чл.210, ал.5 вр. ал.1 от КТ е неоснователен и недоказан, а атакуваното решение следва да бъде потвърдено. При този изход на делото за въззивника не се следват деловодни разноски.

Ето защо, и на осн.чл.271 от ГПК, Окръжният съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решениеN 56/08.07.2014г., постановено по гр.д.N 404/2014г. по описа на Кърджалийския районен съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.