№ 335
гр. София, 25.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Пролетка Асенова
като разгледа докладваното от Зорница Гладилова Въззивно гражданско дело
№ 20251000500264 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
С решение № 5248/19.09.2024 г., постановено по гр.д.№ 112743/2023 г. по
описа на Софийски градски съд, ГО, I-22 състав е отхвърлен изцяло предявения от М. Л. Л.
срещу „Техномаркет България“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл.
439 ГПК за установяване недължимост на сумата от 250 000 лв., ведно със законната лихва
от 17.06.2016 г. до окончателното плащане, за която е образувано изп.д. № 20238410403099
по описа на ЧСИ Н. М. въз основа на изпълнителен лист от 28.06.2016 г., издаден по ч.гр.д.
№ 33028/2016г. по описа на СРС, 75 състав, съединен при условията на евентуалност с
осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 14 077 лв.
– събрани суми от ищеца в хода на изпълнителното производство и преведени на ответника
при отпаднало основание поради погасяване на вземането по давност и с правно основание
чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от 1 413 лв. – обезщетение за претърпени от ищеца
имуществени вреди, съставляващи събрани от него в хода на изпълнителното производство
пропорционални такси по т.26 от ТТРЧСИ, ведно със законната лихва върху главниците от
депозиране на исковата молба в съда до окончателното плащане и с искането за присъждане
на разноски.
Решението е обжалвано от М. Л. Л., който моли въззивния съд да го отмени и
да уважи предявените от него искове. Поддържа, че неправилно съдът приел, че последното
изпълнително действие по изп.д. № 20168590400103 по описа на ЧСИ С. С. е извършено на
09.10.2018 г., която дата била поставена на приложеното по делото запорно съобщение до
„Инвесбанк“ АД в печат на банката с отбелязване, че не е клиент на банката. Това дало
основание на съда неправилно да приеме, че от тази дата до датата на образуване на изп.д.
№ 20238410403099 по описа на ЧСИ Н. М. на 25.09.2023 г. не е изтекла петгодишната
1
погасителна давност на оспореното вземане. Без да има искане от взискателя и при наличие
на информация за липса на сметки в „Райфайзенбанк“ АД и „Инвестбанк“ АД като
основание съдебният изпълнител по изп.д. № 20168590400103 изпратил на 11.07.2018 г.
запорни съобщения до тях. И от двете банки постъпила информация за липса на сметки на
длъжника в тях. При липса на информация за налични сметки в тези банки, отправянето на
запорни съобщения до тях не можело да се приеме за валидно извършено изпълнително
действие. В подкрепа на това било приетото в мотивите по т.10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по
т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК, че нова давност тече от приемането на последното по време
валидно изпълнено изпълнително действие. Изпращането на запорно съобщение до банки,
за които съдебният изпълнител е бил наясно, че няма влогове на длъжника не било валидно
изпълнително действие. Последното изпълнително действие било от 11.07.2018 г., което
означавало, че към 25.09.2023 г. когато е подадена молбата на „Техномаркет България“ ЕАД,
по която е образувано изп.д. № 20238410403099 по описа на ЧСИ Н. М. е била изтекла
погасителната давност за вземането. С оглед на това били основателни и исковете с правно
основание чл.55, ал.1 от ЗЗД и чл.49, ал.1 от ЗЗД.
Въззиваемият „Техномаркет България“ ЕАД оспорва въззивната жалба.
Поддържа, че последното изпълнително действие по изп.д. № 20168590400103 било
получаването от „Инвестбанк“ АД на изпратеното на 11.07.2018 г. от ЧСИ С. С. запорно
съобщение, тъй като запорът върху движими вещи или парично вземане се считал наложе от
деня, в който е получено съобщението за него от третото з адължено лице. „Техномаркет
България“ ЕАД моли решението да бъде потвърдено от въззивния съд.
Съдът като обсъди представените по делото доказателства и доводите на
страните и съобразявайки правомощията си по чл.269 от ГПК, намира следното от
фактическа страна:
Първоинстанционното производство е образувано по обективно съединени
искове, предавени от М. Л. Л. срещу „Техномаркет България“ ЕАД: 1./ отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за установяване недължимост на сумата
от 250 000 лв., ведно със законната лихва от 17.06.2016 г. до окончателното плащане, за която
е образувано изп.д. № 20238410403099 по описа на ЧСИ Н. М. въз основа на изпълнителен
лист от 28.06.2016 г., издаден по ч.гр.д. № 33028/2016г. по описа на СРС, 75 състав, съединен
при условията на евентуалност с осъдителни искове: 2./ с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД
за заплащане на сумата от 14 077 лв. – събрани суми от ищеца в хода на изпълнителното
производство и преведени на ответника при отпаднало основание поради погасяване на
вземането по давност и 3./ с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от 1 413 лв.
– обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, съставляващи събрани от него в
хода на изпълнителното производство пропорционални такси по т.26 от ТТРЧСИ, ведно със
законната лихва върху главниците от депозиране на исковата молба в съда до окончателното
плащане. Ищецът поддържа, че на 27.06.2016 г. в полза на ответника „Техномаркет
България“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ, на основание чл.417 от ГПК, с която е разпоредено длъжниците „МЛЛ Трейд"
ЕООД и М. Л. Л. да заплатят солидарно на „Техномаркет България“ ЕАД сумата от 250 000
лв., ведно със законна лихва от 17.06.2016 г. до изплащане на вземането и за издаден въз
основа на заповедта изпълнителен лист от 28.06.2016г. за съответната сума. Въз основа на
издадения изпълнителен лист „Техномаркет България“ ЕАД е образувано изпълнително
дело № 20168590400103 по описа на ЧСИ С. С., по които били предприети изпълнителни
действия като последното е от дата 11.07.2018 г. С Постановление от 30.03.2022 г.
изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433, ал.1, т.5 и т.8 от ГПК - посоченото
2
от взискателя имущество не може да бъде продадено и не може да бъде намерено друго
секвестируемо имущество и взискателя не поиска извършването на изпълнителни действия
в продължение на две години. Със съобщение с изх. № 054462/04.10.2023 г. М. Л. е
уведомен, че е образувано изпълнително дело № 20238410403099 по описа на ЧСИ Н. М. за
принудително изпълнение по същия изпълнителен лист от 28.06.2016 г. за същата сума – 250
000 лв. главница, ведно със законна лихва върху нея, считано от 17.06.2016 г. На гърба на
изпълнителния лист от 28.06.2016 г. последното изпълнително действие, извършено по изп.
дело № 20168590400103 по описа на ЧСИ С. С., е от дата 11.07.2018 г. Заведеното
изпълнително дело при ЧСИ Н. М. с № 20238410403099 е от дата 25.09.2023 г. Предвид
изложеното по-горе, новата петгодишна давност е започнала да тече от дата 11.07.2018 г. и е
изтекла на 11.07.2023 г. Новото изпълнително дело по същия изпълнителен лист от
28.06.2016 г. е образувано след изтичането на петгодишния давностен срок, предвиден в
чл.110 ЗЗД, вр. чл. 117 ЗЗД. Това обстоятелство е настъпило след приключването на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Вземането на „Техномаркет България“ ЕАД по изпълнителен лист от 28.06.2016 г. срещу М.
Л. било погасено по давност и не подлежало на принудително изпълнение като не било
дължимо. В хода на изпълнително дело № 20238410403099 по описа на ЧСИ Н. М. бил
наложен запор на банкови сметки на ищеца с изх. № 054461/04.10.2023 г. и от негови сметки
били изтеглени без основание и преведени по сметка на ЧСИ М. сума в размер на 15 490 лв.
на 06.10.2023 г., от която на ответника по настоящото дело „Техномаркет България" АД е
платена сума в размер на 14077 лева, а 1413 лева, представляваща такса по т.26 от Тарифата
за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители, била платена на ЧСИ
Н. М.. Сумата от 14 077 лв., платена на взискателя, се явявала платена без основание и
съгласно чл. 55, ал.1, предл. първо от ЗЗД същата подлежи на връщане от ответника
„Техномаркет България“ ЕАД. Алтернативно, същата сума е дължима на основание чл. 55,
ал.1, предл. трето от ЗЗД- поради отпаднало основание. Сумата в размер на 1 413 лв.
представлявала имуществена вреда и на основание чл.49 ЗЗД, ответникът носел отговорност
за вредите, настъпили вследствие на заведеното неправомерно изпълнително дело. В
конкретния случай молбата за образуване на изпълнителното дело е подадена от
оправомощено от ответника лице. Изпълнителното дело е било образувано за принудително
събиране на сума, за която правото на принудително събиране е било погасено по давност. В
резултат от противоправните действия на съответните служители на ответника, е образувано
изпълнително дело и върху банковата сметка на ищеца, открита в „ОББ“ АД, е бил наложен
запор. Суми са излезли от патримониума на ищеца в резултат от неправомерните действия
на служители на ответника и представлявали имуществени вреди за ищеца.
Ответникът „Техномаркет България“ ЕАД оспорва предявените искове. Не
оспорва издаването в негова полза на посочените в исковата молба заповед за изпълнение и
изпълнителен лист, както и образуването на изпълнително дело № 20168590400103 по описа
на ЧСИ С. С., прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т.5 и т.8 от ГПК с Постановление от
30.03.2022 г. Не се оспорва също така, че по молба на „Техномаркет България“ ЕАД въз
основа на изпълнителния лист, издаден на 28.06.2016 г. по ч.гр.д. № 33028/2016 г. по описа
на СРС, 75 състав, на 20.09.2018 г. е образувано ново изпълнително дело № 20238410403099
по описа на ЧСИ Н. М. срещу М. Л. Л. и „МЛЛ Трейд“ ЕООД за принудително изпълнение
на присъдените суми. Оспорва твърденията, че момента от който е започнала да тече новата
петгодишна погасителна давност, непрекъсната до образуване на изпълнително дело №
20168590400103 по описа на ЧСИ С. С. е датата, посочената на гърба на изпълнителния лист
- 11.07.2018 г., доколкото перемпцията и давността били два различни института.
Служебното задължение на съдебния изпълнител и обезсилването на предприетите
изпълнителни действия, като законни последици на перемпцията, не се съотнасят към
основанието по чл. 116, б. „в“ от ЗЗД. Моментът, от който е започнала да тече новата
пет-годишна погасителна давност не бил 11.07.2018 г., а с оглед наложения запор върху
банковите сметки на длъжника М. Л., открити в Райфайзен Банк България ЕАД и
Инвестбанк АД, новата 5-годишна погасителна давност е започнала да тече от 09.10.2018 г. и
3
не е изтекла, а е прекъсната с предприемане на нови принудителни изпълнителни действия
на 20.09.2023 г. /образуването на изп.д. № 20238410403099 по описа на ЧСИ Н. М. и
поисканите при образуването му изпълнителни действия/. Дори да се приемело, че
последното изпълнително действие по изп. дело № 20168590400103 по описа на ЧСИ С. С., е
извършено на 11.07.2018 г. и от тази дата е започнала да тече новата погасителна давност за
правото на принудително изпълнение, то същата не е изтекла на 11.07.2023 г., доколкото е
спряла да тече за времето от 13.03.2020 г. до 30.05.2020 г. съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение и не е изтекла дори към
момента на образуване на новото изпълнително дело пред ЧСИ Н. М.. Искът с правно
основание чл. 439 ГПК бил неоснователен, което водело до неоснователност и на
евентуалните искове с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД, поради което и те
подлежат на отхвърляне.
Страните не спорят и от представените доказателства се установява, че по
ч.гр.д. № 33028/2016 г. по описа на СРС, 75 състав по заявление на „Техномаркет България“
ЕАД са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист на 28.06.2016 г., с които „МЛЛ Трейд“ ЕООД и М. Л. Л.
са осъдени да заплатят солидарно на „Техномаркет България“ АД, сумата от 250 000 лв.
главница, ведно със законна лихва за периода от 17.06.2016 г. до изплащане на вземането.
Страните не спорят, че длъжникът в заповедното производство не е възразил по
предвидения за това процесуален ред срещу заповедта по чл. 417 ГПК и тя е влязла в сила.
Страните не спорят и от представените доказателства се установява, че въз
основа на изпълнителен лист, издаден на 28.06.2016 г. по ч.гр.д. № 33028/2016 г. по описа на
СРС, 75 състав, по молба на „Техномаркет България” ЕАД на 01.08.2016 г. е образувано
изпълнително дело № 20168590400103 по описа на ЧСИ С. С.. На М. Л. Л. е връчена покана
за доброволно изпълнение на 09.09.2016 г.
На 11.07.2018 г. запорни съобщения по изпълнително дело № 20168590400103
по описа на ЧСИ С. С. са изпратени от съдебния изпълнител до „Инвестбанк“ АД и
„Райфайзенбанк“ АД, получено от банката на 09.10.2018 г.
Изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т.5 и т.8 от ГПК
с Постановление от 30.03.2022 г. На гърба на изпълнителния лист е отбелязано: „последно
изп. действие – 11.07.2018 г.“.
Страните не спорят и видно от представените доказателства по молба на
„Техномаркет България“ ЕАД от 25.09.2023 г. въз основа на същия изпълнителен лист,
издаден на 28.06.2016 г. по ч.гр.д. № 33028/2016 г. по описа на СРС, 75 състав е образувано
ново изпълнително дело № 20238410403099 по описа на ЧСИ Н. М. срещу М. Л. Л. и „МЛЛ
Трейд“ ЕООД за принудително изпълнение на присъдените суми, с която ответника като
взискател овластява съдебния изпълнител, на осн. чл. 18 от ЗЧСИ, да проучва
имущественото състояние на длъжника, да прави справки, да набавя документи, книжа и
други, да определя начина на изпълнение, включително заявява извършването на конкретни
действия по изпълнението. Съобщението за образуване на делото е получено на 0-9.10.2023
г. от М. Л. Л..
С разпореждане от 04.10.2023 г. ЧСИ Н. М. е наложил запор върху банковите
сметки на длъжника Л. в Обединена българска банка АД и е насрочил опис на движимото
имущество на длъжника „МЛЛ Трейд“ ЕООД.
Видно от справка от 13.11.2023 г. на ЧСИ Н. М. на 06.10.2023 г. в изпълнение
на наложен запор на банкови сметки, открити от длъжника М. Л. Л., е постъпила сума в общ
размер на 15 490 лв., от която на 24.10.2023 г. е изплатена сума в размер на 14 077 лв. - в
полза на „Техномаркет България“ ЕАД и 1413 лв., представляваща такса по т.26 от Тарифата
за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители, в полза на ЧСИ Н. М..
4
I./ По иска с правно основание чл.439 от ГПК.
Няма спор между страните, че правната квалификация на иска е чл.439 от
ГПК. Поначало защитата на длъжника срещу принудителното изпълнение, когато той
оспорва вземането на взискателя е чрез иск. Текстът на чл.439 от ГПК е озаглавен
„Оспорване на вземането“, а самият чл.439, ал.1 от ГПК постановава, че длъжникът може да
оспори чрез иск изпълнението. При заявена съдебна защита с установителен иск, наличието
на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване
правото на иска. Обстоятелството, че ищците извеждат интереса си от висящото
изпълнително производство обуславя квалифицирането на иска с правното основание
чл.439, ал.1 от ГПК, а не с общото основание чл. 124 ГПК, което не е спорно между страните
и е възприето и от първоинстанционния съд. Наличието на правен интерес в този случай е
обусловено именно от висящото изпълнително производство, поради което този иск винаги е
допустим.
За да бъде уважен предявеният иск трябва да се установят всички елементи на
фактическия съставен на правната норма: 1./ съществуване на изпълнително основание,
установяващо вземане срещу ищеца; 2./ образувано изпълнително дело от кредитора срещу
длъжника по изпълнителното основание; 3./ новонастъпили факти след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, които
обосновават несъществуване на правото на принудително изпълнение на вземането.
В процесния случай са налице първите два елемента на фактическия състав.
Като новонастъпило обстоятелство ищецът се позовава на изтекла погасителна давност за
вземането по изпълнителния лист. Вземането по този лист се погасява с 5-годишна
погасителна давност. След стабилизирането на заповедта за изпълнение и от влизането й в
сила започва да тече нова давност, която винаги е петгодишна, която е приложима и в
настоящия случай по аргумент от разпоредбите на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и чл. 404, ал. 1, т. 1
ГПК. Съгласно чл. 404, ал. 1, т. 1 подлежат на принудително изпълнение, както съдебните
решения, така и заповедите за изпълнение, които имат характер на съдебни изпълнителни
основания по смисъла на ГПК от 2008 г. На изпълнение по този ред подлежат установените
по основание и размер безспорни вземания, каквито са, както вземанията, установени с
влязло в сила решение, така и вземанията, установени с влязла в сила заповед за изпълнение
на съдилищата. Длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила
решение, поради факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което решението
е постановено и съответно длъжникът не може да оспорва и вземането, установено с
влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл.
414, ал. 2 ГПК. Тълкуването на чл. 117, ал. 2 ЗЗД налага извод, че правилото следва да се
прилага, както по отношение на вземания, установени с влязло в сила решение, така и по
отношение на вземания, установени с влязла в сила заповед за изпълнение смисъл Решение
№ 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр.
отделение/.
Настоящият съдебен състав споделя становището на първоинстанционния съд,
че обстоятелството, че изпълнително дело № 20168590400103 по описа на ЧСИ С. С. е било
прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т.5 и т.8 от ГПК поради настъпила перемпция не
означава, че погасителната давност също е изтекла. Съгласно т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г.
по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, прекратяването на изпълнителното дело на
основание чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК поради бездействие на кредитора настъпва по право, и
издаването на нарочен акт от ЧСИ е ирелевантно за настъпване на посочените последици.
Налице са доказателства, че в рамките на изпълнително дело № 20168590400103, ЧСИ С. С.
е изпратила на 11.07.2018 г. запорни съобщения до „Инвестбанк“ АД и „Райфайзенбанк“ АД,
упражнявайки законовите си правомощия по осъществяване на принудително изпълнение,
на основата на издадения изпълнителен лист, удостоверяващ правото на принудително
изпълнение на взискателя. Върховният касационен съд в решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д.
№ 1747 по описа за 2020 година е посочил при какви условия и кога настъпва перемпцията.
С решението е прието, че тя не настъпва, ако след поискването на един изпълнителен способ
5
в продължение на две години взискателят не е поискал нов изпълнителен способ, най-
малкото защото през това време може да се е осъществявал поисканият предходен
изпълнителен способ, а преди неговият край не може да се прецени със сигурност, има ли
нужда от друг способ /може да не се постигне желаната висока цена, може да се
присъединят кредитори и др./. С решението е направено е разграничение между
перемпцията и давността като е посочено, че перемпцията е без правно значение за
давността. Изяснено е, че общото между двата правни института е, че едни и същи факти
могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни
правни институти с различни правни последици: давността изключва принудителното
изпълнение /но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и
съдебният изпълнител не може да я зачете/, а перемпцията не го изключва – обратно, тя
предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това
съдебният изпълнител е длъжен да я зачете.
По делото са представени доказателства, че на 29.08.2016 г. в изпълнение на
молбата, по която е образувано изпълнително дело № 20168590400103, ЧСИ С. С. е
изпратила до множество банки, включително „Райфайзенбанк“ АД и „Инвестбанк“ АД
запорни съобщения.
Последното предприето изпълнително действие през 2016 г. от ЧСИ С. по
изпълнително дело № 20168590400103 по описа на ЧСИ С. С. е изпратено на 30.09.2016 г.
запорно съобщение до „5М Плюс“ ЕООД.
Следващите изпълнителни действия са предприети след отправено искане от
съдебния изпълнител за информация от регистъра на БНБ за банкови сметки и сейфове на
М. Л. Л., като са изпратени отново запорни съобщения до „Инвестбанк“ АД и
„Райфайзенбанк“ АД на 11.07.2018 г. С оглед изтеклия срок между последното изпълнително
действие през 2016 г. и първото през 2018 г., въззивният съд намира, че тези изпълнителни
действия са предприети преди настъпване на перемпция и възникване на основание за
прекратяване на изпълнителното дело.
Съгласно т.5 от Тълкувателно решение 3/2015 гр.София, 10.07.2017 г.
изпращането на запорно съобщение до банка в хипотезата, при която съдебният изпълнител
е получил на основание чл. 508, ал. 1 ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната
банка, представлява действие по налагане на запор. В мотивите по тази точка Върховният
касационен съд е посочил, че :“ Затова запорът върху вземания на длъжника представлява
изпълнително действие, което е част от предвидения в ГПК изпълнителния способ
„Изпълнение върху вземания на длъжника“. ………Затова при налагането на запора не се
изисква предварителна проверка за това дали вземането действително съществува.
Налагането на запора и последващите изпълнителни действия по отношение на вземането се
предприемат само въз основа на твърденията на взискателя, че неговият длъжник има
определено вземане към трето лице. Запорът се счита наложен само с разпореждането на
съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице,
което е видно от изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК по отношение на
момента, от който запорът поражда действие, като законът не свързва това действие със
съществуването на вземането. Последното не е част от фактическия състав по налагането на
запора, а е от значение за това, дали той може да доведе до предвидените в закона последици
и да послужи за удовлетворяване на взискателя или не. В случай, че вземането не
съществува, запорът не може да породи предвидените в закона последици, а оттам и не може
да се реализира изпълнителния способ, от който той е част, като вземането на кредитора ще
остане неудовлетворено. Тази невъзможност обаче е обективна и се дължи на
несъществуване на вземането, което не е следствие от поведението на длъжника или от
извършени от него действия.“
Съдът намира тази точка относима към случая доколкото съгласно нея
предприетия, но нереализиран запор представлява изпълнително действие. От гледна точка
обаче на момента, от който тече новата погасителна давност, предвид изричното тълкуване с
т.10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015:, съгласно което това е момента на предприемане на
6
съответното изпълнително действие и от друга страна уточнението в мотивите по т.5 от
Тълкувателно решение 3/2015 гр.София, 10.07.2017 г., че получаването на запорното
съобщение от третото задължено лице не е част от фактическия състав по налагане на
запора, въззивният съд намира, че новата погасителна давност е започнала да тече от
11.07.2018 г. и е изтекла на 11.07.2023 г. Следователно изпълнително дело при ЧСИ Н. М. с
№ 20238410403099, което е образувано на дата 25.09.2023 г. е заведено след изтичане на
петгодишната погасителна давност.
По изложените съображения искът е основателен и следва да бъде уважен.
II./ По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане
на сумата от 14 077 лв. – събрани суми от ищеца в хода на изпълнителното производство и
преведени на ответника при отпаднало основание поради погасяване на вземането по
давност
Ищецът е навел в исковата молба твърдения, че ответното дружество е провело
материално и процесуално незаконосъобразно изпълнение на погасено по давност вземане,
вследствие на което се е обогатило неоснователно с получените суми. С оглед изложените
обстоятелства, на които се основава иска и предвид отправеното към съда искане за защита
на субективното материално право, се налага извод, че претенцията намира своето
основание в нормата на чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД. Според ППВС № 1 от 28.05.1979 г.,
първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на
нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на
нищожен акт. Начална липса на основание е налице също така при плащане на задължение
след неговото погасяване, освен в случаите на чл. 118 ЗЗД, и т.н. В този смисъл решение №
93 от 24.09.2019 г. по гр. д. № 3221/18 г на ВКС, III ГО, което се споделя и от настоящия
състав на СГС.
По исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД хипотезите на "получаване без основание"
обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно
фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване,
на нещо при начална липса на основание, т. е., когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената
ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Първата хипотеза
на чл. 55 от ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже
претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което
получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в
двата случая даденото е без основание.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищеца е да докаже
единствено даването, а в тежест на ответника е да докаже наличието на основание за
получаване на процесната сума, респективно – основание за задържането на процесната
сума.
Основателността на иска се обуславя от доказване на първо място на
извършена от ищеца в полза на ответника престация на парична сума, получена от ответната
страна без основание, като в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД липсата на
основание следва да е начална, каквито са и фактическите твърдения на ищеца.
С изтичане на погасителната давност преди предприемане на изпълнителните
действия отпада и основанието, на което взискателят по изпълнителното дело е получил
принудително събраните суми. Ако погасителната давност е била вече изтекла, нито
наложените след това запори, нито направените по повод на същите плащания са основания
7
за заличаване на последиците от изтеклата давност. Единствено платеното при условията на
чл. 118 ЗЗД не би могло да бъде искано обратно, но за неизплатения остатък от
задължението длъжникът може да прави своето възражение за изтекла погасителна давност
независимо от наложените след изтичането на давността запори и независимо от
направените по този повод удръжки. Последните не прекъсват вече изтеклата давност, нито
заличават нейните последици. Събраните по поискан след изтичане на погасителната
давност запор суми не представляват изпълнение по смисъла на чл. 118 ЗЗД, поради което
може да се иска от длъжника връщането им /в този смисъл решение № 1483 от 17.08.1967 г.
по гр. д. № 977/1967 г., I ГО на ВС/.
По делото е установено, че в хода на изпълнителното производство по
изпълнително дело № 20238410403099 по описа на ЧСИ Н. М. от ищеца в полза на
ответника е удържана и изплатена исковата сума. С оглед изложените мотиви, същата следва
да бъде върната обратно на ищеца.
Искът е основателен и следва да бъде уважен.
III./ По иска с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от 1 413 лв.
– обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, съставляващи събрани от него в
хода на изпълнителното производство пропорционални такси по т.26 от ТТРЧСИ.
Искът е обоснован с това, че молбата за образуване на изпълнително дело №
20238410403099 по описа на ЧСИ Н. М. е подадена от оправомощено от ответника лице.
Изпълнителното дело е било образувано за принудително събиране на сума, за която правото
на принудително събиране е било погасено по давност, което обуславяло противоправност
на действията на съответните служители на ответника. В резултат било образувано
изпълнително дело и върху банковата сметка на ищеца, открита в „ОББ“ АД, е бил наложен
запор. Сумите, заплатени като такси по изпълнителното дело са излезли от патримониума на
ищеца в резултат от неправомерните действия на служители на ответника и представлявали
имуществени вреди за ищеца.
В разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД е установено задължение за всеки, който е
възложил изпълнението на определена работа на друго лице, да обезщети вредите,
причинени от изпълнителя при или по повод на възложената работа. Отговорността на
възложителя е обективна, гаранционно - обезпечителна и безвиновна, като нейната цел е да
репарира вредите, които са настъпили като пряка и непосредствена последица от
извършването на възложената работа в патримониума на трето лице. Тази отговорност е
функционално обусловена и възниква само тогава, когато са налице предпоставките на чл.
45 от ЗЗД по отношение поведението на прекия причинител, а именно - виновно и
противоправно поведение /действие или бездействие/, вреда и причинно - следствена връзка
между поведението и вредата. Вината на прекия извършител, съгл. чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, се
предполага до доказване на противното и в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД.
За да възникне имуществената отговорност за причинени имуществени вреди
от непозволено увреждане, трябва в обективната действителност да са настъпили следните
юридически факти, предвидени в хипотезата на посочената правна норма: 1) деяние
/действие или бездействие/; 2) противоправност /несъответствие между правно дължимото и
фактически осъщественото поведение/; 3) вреди или неблагоприятно засягане на
имуществената сфера на увредения, които могат да бъдат под формата на намаляване на
неговия патримониум, представляващо претърпени загуби, или непостъпване в неговия
патримониум на очаквано благо, за което има с висока степен на сигурност на постъпването,
представляващо пропуснати ползи; 4) причинно-следствена връзка между противоправното
поведение и настъпилите имуществени вреди, което означава, че вредоносният резултат
следва да е закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното
противоправно поведение на делинквентаи 5) вина на делинквента, която съобразно
уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага.
8
Съдът намира, че в случая липсва противоправност на извършеното от
служителите на ответното дружество деяние. Същите са образували изпълнително дело №
20238410403099 по описа на ЧСИ Н. М. и са предприели изпълнение въз основа на редовно
издаден изпълнителен лист и преди да бъде установено погасяването на задълженията по
него по давност. По тази причина отговорността на ответното дружество за събраните по
изпълнителното дело такси не може да бъде ангажирана.
Искът е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Обжалваното решение, в частта му по исковете с правно основание чл.439 от
ГПК и чл.55 от ЗЗД следва да бъде отменено като незаконосъобразно постановено, като
въззивната инстанция постанови друго на негово място като уважи исковете. В частта по
иска с правно основание чл.49 от ЗЗД решението следва да бъде потвърдено.
По направените от страните разноски:
При този изход на делото право да му бъдат заплатени направените в
производството както пред първата инстанция, така и във въззивната инстанция има ищецът
съобразно уважената част от исковете.
Ответникът е направил възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца
адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство. Съдът намира същото
основателно и счита, че адвокатското възнаграждение за двата уважени иска следва да бъде
определено по минималния размер от чл.7, ал.2, т.1 и т.5 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения – 400 лева плюс 14 650 лева или
общо 15 050 лева.
Ответникът следва да бъде осъден да му заплати сумата 25 613.08 лева за
разноски в първата инстанция и 10 309.80 лева разноски във въззивната инстанция.
При този изход въззивникът следва да заплати на въззиваемия направените от
него разноски в първата и въззивната инстанция съобразно отхвърлената част от исковете –
1.60 лева за първата инстанция и 1.60 лева за втората инстанция.
Воден от изложеното решаващият състав на Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 5248/19.09.2024 г., постановено по гр.д.№ 112743/2023 г.
по описа на Софийски градски съд, ГО, I-22 състав, В ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен
изцяло предявения от М. Л. Л. срещу „Техномаркет България“ ЕАД отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за установяване недължимост на сумата
от 250 000 лв., ведно със законната лихва от 17.06.2016 г. до окончателното плащане, за която
е образувано изп.д. № 20238410403099 по описа на ЧСИ Н. М. въз основа на изпълнителен
лист от 28.06.2016 г., издаден по ч.гр.д. № 33028/2016г. по описа на СРС, 75 състав и вместо
него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл.439 от ГПК,
предявен от М. Л. Л. срещу „Техномаркет България“ ЕАД, че М. Л. Л. не дължи на
„Техномаркет България“ ЕАД сумата от 250 000 лв., ведно със законната лихва от 17.06.2016
9
г. до окончателното плащане, за която е образувано изп.д. № 20238410403099 по описа на
ЧСИ Н. М. въз основа на изпълнителен лист от 28.06.2016 г., издаден по ч.гр.д. №
33028/2016г. по описа на СРС, 75 състав.
ОСЪЖДА „Техномаркет България“ ЕАД, ЕИК *********, с адрес гр. София,
бул. „Проф. Цветан Л.“ № 152 да заплати на М. Л. Л., ЕГН **********, със съдебен адрес гр.
***, ж.к.***, бл.***, вх.*, ет.*, ап.* на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД сумата 14 077 лв. –
събрани суми от ищеца в хода на изпълнителното производство по изп.д. № 20238410403099
по описа на ЧСИ Н. М..
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Л. Л. срещу „Техномаркет България“ ЕАД иск с
правно основание чл.49 от ЗЗД за сумата 1 413 лв. – обезщетение за претърпени от ищеца
имуществени вреди, съставляващи събрани в хода на изпълнителното производство по
изп.д. № 20238410403099 по описа на ЧСИ Н. М. пропорционални такси по т.26 от ТТРЧСИ.
ОСЪЖДА „Техномаркет България“ ЕАД, ЕИК *********, с адрес гр. София,
бул. „Проф. Цветан Л.“ № 152 да заплати на М. Л. Л., ЕГН **********, със съдебен адрес гр.
София, ул. „Аксаков“ № 11А, ет. 5, офис 3 на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата 25 613.08
лева в първоинстанционното производство
ОСЪЖДА „Техномаркет България“ ЕАД, ЕИК *********, с адрес гр. София,
бул. „Проф. Цветан Л.“ № 152 да заплати на М. Л. Л., ЕГН **********, със съдебен адрес гр.
София, ул. „Аксаков“ № 11А, ет. 5, офис 3 на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата 10 309.80
лева във въззивното производство.
ОСЪЖДА М. Л. Л., ЕГН **********, със съдебен адрес гр. София, ул.
„Аксаков“ № 11А, ет. 5, офис 3, да заплати на „Техномаркет България“ ЕАД, ЕИК
*********, с адрес гр. София, бул. „Проф. Цветан Л.“ № 152, на основание чл. 78, ал. 3 вр.
ал. 8 от ГПК сумата от 1.60 лв. – юрисконсултско възнаграждение за производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен
съд в 1-месечен срок от съобщаването му на страните при условията на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10