РЕШЕНИЕ № 28
гр.Бургас, 25.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, наказателно
отделение, в публично съдебно заседание проведено на първи април през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНИ ГАЙДУРЛИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АНГЕЛ ГАГАШЕВ
ГЕОРГИ ГРЪНЧЕВ
при секретаря Лена Димитрова, като разгледа
докладваното от съдията Ангел Гагашев ВНЧХ дело № 987 по описа на съда за 2018 год.,
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл.313
и сл. от НПК.
С присъда № 3 от 14.02.2018 г., постановена
по НЧХД № 360/2017 г. по описа на Районен съд – Поморие, подсъдимият Г.Н.Г. с ЕГН ********** бил признат за виновен в това, че на 03.09.2017
г. в гр. Поморие , обл. Бургас, в кв. „Свобода“, в бл. 21, на ет. 4, пред входната
врата на апартамент 10, нанесъл побой на Р.Я.Д. с ЕГН
********** и му причинил лека телесна повреда, изразяваща се в контузия на
главата с разкъсно контузна рана 1 см., кръвонасядане на клепачите на лявото око, на основата на
носа и на лява скула, както и раничка на долна устна, срединно,
с разклащане на 21 зъб, довела до временно разстройство на здравето, неопасно
за живота – деяние, представляващо престъпление по чл. 130 ал.1
от НК, поради което и на основание чл. 78А от НК го
освободил от наказателна отговорност и му наложил административно наказание
глоба в размер на 1200 (хиляда и двеста) лева.
Със същата присъда,
РС – Поморие осъдил подсъдимия Г. да заплати на пострадалия Р.Я.Д.
сумата от 2000 (две хиляди) лева като обезщетение за претъпените от
престъплението неимуществени вреди под формата на болки и страдания, ведно със
законната лихва, считано от датата на деликта до
окончателното изплащане на обезщетението. Първостепенният съд осъдил Г. да
заплати на пострадалия и направените от последния разноски по делото в размер
на 512 (петстотин и дванадесет) лева. Подсъдимия Г. бил осъден да заплати по
сметка на съда и сумата от 80 (осемдесет) лева, представляваща държавна такса
върху уважения размер на гражданския иск.
Недоволен от постановената
присъда, подсъдимият Г. я обжалва като незаконосъобразна и необоснована. Във въззивната жалба се твърди, че решаващият съд грешно е
преценил събраните доказателства, като неоправдано е дал вяра само на тези,
установяващи обвинителната теза. В резултата на това, според жалбоподателя,
фактическата обстановка по делото е останала неизяснена, което е довело до
неправилни правни изводи относно инкриминираната деятелност. Иска се въззивният съд да отмени обжалваната присъда и да оправдае
подсъдимия по предявеното му обвинение.
В с.з.
пред въззивния съд, подсъдимият Г., редовно призован,
се явява и поддържа въззивната си жалба. Не се
признава за виновен, като твърди, че е действал при самоотбрана. Защитникът му
моли въззивния съд да отмени обжалваната присъда като
незаконосъобразна и необоснована. Твърди, че първоинстанционният съд е възприел
фактическа обстановка такава, каквато е била описана в тъжбата, без да се
съобрази с установените от доказателствата факти и обстоятелства. Претендира,
че първоинстанционният съд не е обсъдил противоречията между показанията на
пострадалия и заключението на съдебно медицинската експертиза, както и между
показанията на разпитаните по делото свидетели. Твърди, че подсъдимият Г. е
действал в условията на неизбежна отбрана, поради което моли въззивния съд да отмени обжалваната присъда и да постанови
нова, с която да оправдае подсъдимия. Изразява становище, че присъденото
обезщетение от 2000 лева е крайно завишено и не отговаря нито на реално
претърпените вреди, нито на трайно установената съдебна практика.
В с.з.
пред въззивния съд, частният тъжител Р.Я.Д., редовно призован, не се явява. Упълномощеният му
повереник оспорва въззивната жалба. Твърди, че първоинстанционният
съд е събрал всички възможни и относими по делото
доказателства и е направил точна и вярна интерпретация на доказателствения
материал. Моли съда да потвърди обжалваната присъда като правилна и
законосъобразна.
Бургаският окръжен
съд, след цялостна служебна проверка на присъдата, независимо от основанията,
посочени от страните, в предмета и пределите на въззивната
проверка по см. на чл. 313 и чл. 314 от НПК, намира въззивната жалба за процесуално допустима, предвид
подаването й в законоустановения петнадесетдневен срок от лице с надлежна
процесуална легитимация и срещу подлежащ на обжалване акт, а разгледана по
същество - за неоснователна.
По делото са събрани
в необходимия обем и по съответния процесуален ред, всички доказателства, нужни
за неговото правилно решаване.
Настоящият въззивен състав, след извършване на собствена проверка и анализ
на доказателствения материал по делото, намира за установена следната
фактическа обстановка:
Подсъдимият Г. Иванов
Г. е роден на *** ***,
български гражданин е, не е женен, не е осъждан (л. 34 от НЧХД № 360/2017 г.).
Тъжителят Р.Д. и неговото семейство – съпругата му св. Маргарита
Димитрова и синът му св. Атанас Д. живеят в гр. Поморие, в кв. „Свобода”, в бл.
21, във вх. ”А”, на ет. 4, в ап. 10. Техни съседи по
етаж са св. Райчо Н., неговата съпруга
Красимира Николова и дъщеря им св. Таня Николова, с
която подсъдимият е в приятелски отношения. Отношенията между двете семейства
били обтегнати поради битови спорове.
На 03.09.2017 г. вечерта, семейството на Р.Д.
било в дома си, като тъжителят и сина му гледали заедно футболен мач по
телевизията. В един момент на вратата на жилището се позвънило. Св. Атанас Д.
отишъл до входната врата, отворил я и видял пред нея св. Таня
Николова. Свидетелката поискала обяснения от св. Атанас Д. за отминал спор от
битов характер, възникнал между него и тъжителят Р.Д.
от една страна и нейния баща – св. Райчо Н. от друга страна по повод спряно
електричество в жилището на Николови.
Подсъдимият Г.
междувременно се намирал в апартамента на Николови и връзвал връзките на
обувките си в коридора. След първоначално разменените реплики между Таня Николова и Атанас Д., Г. се намесил в разговорът им.
Той се приближил до Атанас Д. и му казал, че не е доволен от начина, по който свидетелят
разговаря с приятелката му Таня Николова. Атанас Д. му
възразил и се опитал да се изясни словесно, но подсъдимият Г. започнал да го
удря с юмруци.
Междувременно,
тъжителя Р.Д. чул шума от площадката пред входната
врата на жилището си и се запътил натам, за да провери какво се случва. Видял,
че подсъдимият удря сина му и се опитал да се намеси. Видял също, че от
апартамента си е излязъл и св. Райчо Н., и тъй като мислел, че същият ще се
намеси в побоя над сина му, Р.Д. се опитал да го
избута. В този момент подсъдимият Г. ударил с юмрук в лицето пострадалия Р.Д..
Свидетелката
Димитрова, която се запътила към входната врата непосредствено след Р.Д., видяла, че подсъдимият удря съпруга й. Развикала се,
че ще повика полиция и влязла в жилището, за да се обади в полицията от
телефона си. Подсъдимият Г. и свидетелката Таня
Николова си тръгнали.
След инцидента, на
място пристигнали свидетелите Христо Христов и Атанас Стефанов – служители в РУ
Поморие, на които тъжителят Р.Д., с разкървен нос, обяснил,
че му е бил нанесен побой от приятелят на дъщерята на съседа им Райчо Н..
Последният, от своя страна, се оплакал на полицейските служители, че бил ритнат
в корема от сина на пострадалия – свидетелят Атанас Д..
Видно от писменото заключение
по назначената съдебномедицинска експертиза, пострадалият Р.Д.
е получил телесни увреждания, а именно: контузия на главата с разкъсно-контузна
рана 1 см.; кръвонасядане на
клепачите на лявото око, основата на носа и лява скула; раничка на долна устна,
срединно, с разклащане на 21 зъб, които са довели до
временно разстройство на здравето без опасност за живота (л. л. 86 и 87 от НЧХД
№ 360/2017 г.). Според експерта, подобни травми отзвучават в рамките на 10 – 25
дни при обичаен ход на оздравителния процес, като в конкретният случай,
установените травми отговарят да са получени по време и по механизма, както се
съобщава, чрез удари с твърди тъпи предмети-юмруци.
Настоящият съд, с оглед на правомощието си да
извърши цялостна проверка относно правилността на съдебния акт, както и правото
му да приема за установени и други фактически положения (когато има основания
за това), сам извърши преценка на доказателствения материал и стигна до
изложените по-горе фактически констатации. Същите се припокриват с приетото за
установено от първостепенния съд. Възприетата от районния съд фактическа
обстановка, в достатъчна степен, по същество и по отношение на основните, относими съм правния спор обстоятелства, напълно
кореспондира с наличните по делото доказателствени материали.
Първоинстанционният
съд не само е изложил приетите за установени от него факти, но е изпълнил и
задължението си, произтичащо от разпоредбата на чл. 305 ал.3
от НПК, тъй като макар и пестеливо, все пак е коментирал и обсъдил в мотивите
си събраните по делото доказателствени материали. Настоящата инстанция напълно
споделя изводите на районния съд, че събраните по делото писмени и гласни
доказателства са относими към предмета на делото и са
достатъчни за изясняване на фактическата обстановка по правния спор. Ето защо,
липсват основания да се приеме, че фактическата обстановка по делото е останала
неизяснена.
Безспорно,
първостепенният съд е бил затруднен в аналитичната си дейност. Доказателственият
материал по делото, предвид особеностите на самия инцидент, не е изобилен и е преди
всичко във вид гласни доказателствени средства – показания на свидетели,
разпитани в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд. От всички
писмени материали, приложени по делото, като относими
по делото писмени доказателства следва да се ценят единствено справката за
съдимост на подсъдимия и издаденото след инцидента съдебномедицинско
удостоверение, съдържащо констатираните при извършения преглед травматични
увреждания на частния тъжител Р.Д.. Тези писмени
доказателства са събрани по установения в НПК ред, като тяхната достоверност и
доказателствена стойност не се оспорват от страните.
Неоснователни са
възраженията на подсъдимия и неговия защитник за необоснованост на обжалваната
присъда, тъй като първостепенният съд бил отказал да кредитира показанията на
свидетелите Таня Николова, Райчо Н. и Красимира
Николова, подкрепящи защитната теза на Г. за сметка показанията на свидетелите
Атанас Д. и Маргарита Димитрова. Всеки решаващ съд е суверенен в преценката си,
въз основа на кои доказателствени източници да изгради фактическата обстановка
по делото, стига да спазва правилата за формиране на волята му т.е. изводите му да почиват на съвкупната преценка на
доказателствените материали и те да са ценят съобразно действителното им
съдържание, без превратно възприемане на съдържащата се в тях информация (вж. Р-237-13-ІІ н.о.). В конкретният случай, първостепенният съд е изпълнил
това свое задължение и не може да бъде упрекнат, че е извел своите фактически
изводи, нарушавайки правилата на формалната логика или пък превратно тълкувайки
съдържанието на доказателствата. Районният съд се е съобразил с факта, че по-голямата
част от разпитаните по делото свидетели принципно са заинтересовани от изхода
на делото поради описаните по-горе роднинските и приятелски отношения с частния
тъжител и подсъдимия. Поради тази причина, първостепенният съд правилно е
кредитирал само тези показания, чиято достоверност се потвърждава както от безспорните
доказателства и доказателствени средства – показанията на незаинтересованите
свидетели Христо Христов и Атанас Стефанов, съдебномедицинското удостоверение и
от писменото заключение по назначената съдебномедицинска експертиза, която не е
била оспорена от страните. В контекста на изложеното, правилно първостепенният
съд е отказал да кредитира показанията на свидетелите Таня
Николова, Райчо Н. и Красимира Николова относно причината за ударите, които Г.
признава, че е нанесъл на св. Атанас Д. и на частния тъжител Р.Д.. Твърденията на тези свидетели, че Атанас Д. е ритнал
св. Райчо Н., са голословни, не са подкрепени от никакви писмени доказателства
и са изложени от свидетелите по време на разпита им единствено с цел да
осигурят доказателствена обезпеченост на защитната теза на подсъдимия Г., че е
действал в условията на неизбежна отбрана. Неоснователно е и оплакването на
защитата, според което решаващият съд бил игнорирал факта, че свидетелските
показания на Таня Николова, Райчо Н. и Красимира
Николова се били потвърждавали от показанията на незаинтересованите от изхода
на делото свидетели Христо Христов и Атанас Стефанов – полицейските служители,
посетили инцидента и провели разговори с част от участниците в него. В частта
им относно обстоятелството, бил ли е ритан Райчо Н. от от сина на частният
тъжител, показанията на Христов и Стефанов имат характеристиката на производни гласни
доказателствени средства, доколкото тези свидетели възпроизвеждат информация, предадена
им в разговор само с една от заинтересованите страни, а не е резултат на лично
наблюдение. Затова, като производни доказателствени средства, показанията на
свидетелите Стефанов и Христов не са достатъчни, за да се приеме, че показанията
на самите заинтересовани свидетели Таня Николова,
Райчо Н. и Красимира Николова са достоверни. Същевременно, относно
обстоятелствата бил ли е ударен частният тъжител и къде е имал наранявания,
показанията на Христов и Стефанов могат да се използват за проверка
достоверността на показанията на свидетелите Атанас Д. и Маргарита Димитрова,
тъй като полицейските служители лично са възприели тези обстоятелства, виждайки
окървавеното лице на тъжителя.
При разпита си като
обвиняем в хода на първоинстанционното съдебно производство, подсъдимият Г. е
дал обяснения. Същият признава, че е ударил с юмрук в лицето частният тъжител,
но го е сторил, за да защити своят бъдещ тъст – св. Райчо Н., когото видял да е
ритан от св. Атанас Д.. Версията, която излага Г. относно обстоятелствата, при
които е настъпил инцидентът и причината за нанасянето на удара на частния
тъжител, се поддържа само от близките нему свидетели Райчо Н., Красимира
Николова и Таня Николова, чиито показания съдът
намира за непотвърдени от останалия доказателствен материал по делото. Предвид това,
настоящият въззивен състав разглежда тези обяснения
на подсъдимия Г. по-скоро като начин за упражняване правото си на защита, отколкото
като гласно доказателствено средство.
Предвид изложеното
дотук, следва да се приеме, че присъдата на РС – Поморие не е необоснована и не
е постановена при непълнота и противоречивост на доказателствата. Съдебният
акт, постановен от районния съд е обоснован, тъй като приетите за установени и
изложени в мотивите му фактически положения, кореспондират напълно с наличния,
събран и проверен в хода на проведеното съдебно следствие доказателствен
материал. От друга страна, в хода на това съдебно следствие са събрани всички необходими
доказателства за правилното изясняването на всички релевантни обстоятелства,
включени в предмета на доказване по конкретното наказателно производство.
Въз основа установената
чрез събраните доказателства по делото фактическата обстановка, районният съд е
направил и обосновал правен извод, че с деянието на 03.09.2017
г. подсъдимият Г. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление
по чл. 130 ал.1 от НК.
Настоящата инстанция
споделя, доводите на първоинстанционния съд изложени в мотивите на обжалваната
присъда, относно съставомерността на деянието,
квалифицирано от частният тъжител като престъпно.
Безспорно следва да
се приеме за установено, че на инкриминираната дата частният тъжител е получил
телесни увреждания, които поради по своите медико-биологични признаци следва да
се квалифицират като временно разстройство на здравето, неопасно за живота.
Този извод се налага от писменото заключение на вещото лице по назначената
съдебномедицинска експертиза, както и от свидетелските показания на св. Атанас Д.,
св. Маргарита Димитрова, свидетелите Христов и Стефанов, а и от признанието на
самия подсъдим, че след приключване на инцидента е видял кръв по лицето на
тъжителя и по-специално в областта на носа. Предвид признанието на подсъдимия Г.,
че е ударил с юмрук в лицето частният тъжител и предвид кредитираните свидетелски
показания, следва да се приеме за безспорно установено, какъв е механизмът на
получаване на телесните повреди и кой ги е причинил. В тази насока
неоснователно е възражението на защитника на подсъдимия, че районният съд не е
обсъдил версията за самонараняване, както и че не е обсъдил противоречието
между заключението на вещото лице относно вида и броя на телесните повреди и
показанията на свидетелите за броя на ударите. Сам Г. признава не само, че е
ударил в лицето пострадалия Р.Д., но и твърди, че
след приключването на инцидента е видял кръв в областта на носа на тъжителя.
Това признание се потвърждава от писменото заключение на вещото лице, според
което най-видимите и тежки поражения по лицето на Р.Д.
са именно в областта на носа - кръвонасядане на
клепачите на лявото око, основата на носа и лява скула, и същите много добре
отговарят да са причинени от един единствен удар с юмрук. Що се отнася до
твърдяното от защитата противоречие между експертно заключение и свидетелски
показания, по мнението на настоящият въззивен състав
такова не съществува, доколкото описаните допълнителни телесни увреждания –
разкъсно-контузна рана с размер 1 см. и раничка на
долна устна, срединно, с разклащане на 21 зъб е
възможно да бъдат получени както в процеса на нанасяне на удара в зависимост от
конкретното разположение и позите на телата на подсъдимия и пострадалия
(включително и на главата на последния), така и следствие на инерционното
движение на ръката на подсъдимия и главата на пострадалия след удара.
Основното възражение
на подсъдимия и неговия защитник, досежно правната квалификация на
инкриминираното деяние на Г. е, че същият, при нанасянето на удара, е действал
в условията на неизбежна отбрана. Подобна е била защитната позиция на
подсъдимия и пред районния съд, който е дал подробни аргументи за отхвърлянето
й, с които настоящата въззивна инстанция напълно се
солидаризира. Както правилно е отбелязал решаващият съд, действията на
тъжителя, за които той сам признава (бутането на св. Райчо Н.), предвид
конкретната обстановка (нанасянето на на удари от подсъдимия върху сина на
тъжителя) и с оглед ниският им интензитет, обективно не биха могли да се
възприемат като непосредствено започнало противоправно нападение, което да
изисква защита, целяща преустановяването му с нанасяне на юмручен удар от
подсъдимият на тъжителя. В тази връзка, районният съд правилно е отчел, че и
самият подсъдим в обясненията си не твърди да е възприел нанасянето на удари от
тъжителя по рамото на св. Райчо Н., както твърдят самия Н. и членовете на
неговото семейство. От друга страна, твърденията на подсъдимия, че е видял св.
Атанас Д. да рита в корема св. Райчо Н. и затова се е върнал и започнал да удря
тъжителя и сина му, от една страна са недоказани, а от друга страна – не могат
да обосноват неизбежна отбрана. Дори и да се приеме за вярна тази теза, то от
самите обяснения на подсъдимия става ясно, че когато се е намесил, твърдяното
нападение на Атанас Д. над Райчо Н. (ритането с крак) е било приключило, поради
което не е имало реална нужда от защита посредством нанасянето на удари от Г.
на сина на тъжителя. От друга страна, предполагаемото нападение на Атанас Д.
над Райчо Н. по никакъв начин не оправдава нанасянето на юмручен удар от Г. на
частният тъжител, който очевидно не е предприел никакво противоправно нападение
над Н..
Правилно районният
съд е приел, че от субективна страна деянието е извършено при пряк умисъл.
Механизмът на осъществяване на изпълнителното деяние (използвано средство,
посока и сила на удара) позволява да се направи извод, че подсъдимият Г. е
съзнавал общественоопасния характер на извършеното деяние, предвиждал е и е
искал настъпването на неговите общественоопасни последици.
С оглед изложените
съображения, въззивният съд прие, че първостепенният
съд в съответствие със закона е признал подсъдимия за виновен по повдигнатото му
обвинение за извършено престъпление по чл. 130 ал.1 от НК.
При определяне вида и
размера на наказанието, което следва да се наложи на подсъдимия за извършеното
от него деяние, районният съд е спазил принципите за законоустановеност
и индивидуализация на наказанието. Първостепенният съд се е съобразил с
обстоятелството, че за престъплението, извършено от Г., законодателят е
предвидил наказание лишаване от свобода до две години или пробация. Решаващият
съд е съобразил обстоятелството, че подсъдимият е с чисто съдебно минало (вкл. не е освобождаван по реда на чл.78А
от НК), както и че от деянието му няма настъпили съставомерни
имуществени вреди, и поради това правилно е преценил, че са налице условията за
прилагане на чл.78А от НК. Съобразно този правилен
правен извод, първоинстанционният съд освободил подсъдимия Г. от наказателна
отговорност, като му наложил административно наказание глоба в размер на хиляда
и двеста лева. Правилно, при определяне размера на наложеното административно
наказание глоба, съдът е отчел ниската степен на обществена опасност на
деянието и на подсъдимия. Като обстоятелства, обосноваващи размера на
административната санкция, следва да се посочат и младата възраст на подсъдимия
и негова трудова ангажираност.
Като закономерна
последица от признаването на подсъдимия за виновен в извършване на
престъплението, за което е обвинен с частната тъжба, е разглеждане
основателността на гражданскоправната претенция на тъжителя за обезвреда. Доказателствата по делото установяват, че
подсъдимият е имал виновно и противоправно поведение, а пострадалия от своя
страна е понесъл неимуществени вреди под формата на болки и страдания.
Доказателствата по делото установяват наличието на причинно-следствена връзка
между противоправното поведение на подсъдимия и претърпените от пострадалия
неимуществени вреди. И тъй като подсъдимият е действал виновно при
причиняването на тези вреди, налице е деликт т.е. за виновното лице възниква задължението да обезщети
пострадалия. Предвид изложеното, съдът намира за правилен извода на
първоинстанционният съд, че следва да се ангажира деликтната
отговорност на подсъдимия Г.Г., като го осъди да
заплати на пострадалия парично обезщетение, като компенсация за причинените
болки и страдания. Настоящият въззивен състав намира,
че решаващият съд е изпълнил задължението си да определи размера на паричното
обезщетение по справедливост. Претендираното от
тъжителя парично обезщетение не е завишено по своя размер, каквито оплаквания
прави защитата. Предвид характера и броя на телесните повреди, сравнително
високата интензивност на претърпените болки и страдания, особено след
причиняването на уврежданията, сравнително не малкия период на възстановяване предвид
възрастта на пострадалия и поради това – относително по-дългия период на
дискомфорт, настоящата въззивен съд намира посоченото
от районният съд парично обезщетение в размер на 2000 лв.,
за справедлива компенсация на претърпените от пострадалия тъжител неимуществени
вреди. Ето защо, законосъобразно се явява и решението на първостепенният съд да
уважи изцяло гражданскоправната претенция на тъжителя за обезведа.
Предвид разпоредбата
на чл. 189 ал.3 от НПК, законосъобразно, правилно и
съобразено с представените писмени доказателства, се явява решението на
първоинстанционният съд да възложи на подсъдимия да възстанови на тъжителя,
направените от последния разноски по делото за държавна такса за завеждане на
делото, възнаграждение на вещо лице и адвокатско възнаграждение в размер на 512
лв. Предвид уважаването на претенцията на тъжителя за
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, правилно районният съд е осъдил подсъдимият
Мишо Христов да заплати в полза на Държавата, по сметка на РС – Поморие, сумата
от 80 (осемдесет) лева, държавна такса върху уважения размер на гражданския
иск.
Настоящият въззивен състав извърши служебна проверка относно
процесуалната законосъобразност на проверявания съдебен акт. Не се установи в
някой от стадиите на това наказателно производство да са били допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила, които да са довели до
ограничаване или накърняване на правото на участие на тъжителя в
производството, както и правото на защита на подсъдимия.
Тъй като при
извършената цялостна въззивна проверка относно
правилността на съдебния акт не се установиха основания за изменение или отмяна
на същия, следва присъдата да бъде потвърдена.
Ръководен от
изложеното и на основание чл.334 т.6
и чл.338 от НПК, Бургаски окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда
№ 3 от 14.02.2018 г.
постановена по НЧХД № 360/2017 г. по описа на Районен съд – Поморие.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.