Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 02.11.2020 г.
СГС, VI-4 състав, в открито съдебно заседание на втори октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ЧОМПАЛОВ
При участието на секретар Нина Светославова, като разгледа т.д.N 2796/2019 г., докладвано от съдия Чомпалов, установи следното:
Производството е по реда на чл.365, т.1 ГПК. СГС е сезиран с искова молба от У.Б.„Л.“, с която са предявени срещу Н.З.О.К. искове с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗО, вр. с чл.266 ал.1 ЗЗД, и чл.86 ЗЗД. Твърди се от ищеца, че има качеството на лечебно заведение и в съответствие с Националния рамков договор за медицинските дейности между НЗОК и БЛС за 2015 г. е сключил с ответника договор на 23.02.2015 г. за оказване на болнична медицинска помощ, по който ищецът в качеството на изпълнител е поел задължението да оказва болнична медицинска помощ по клинични пътеки от приложение N 5 към Наредба N 40/24.11.2004 г. на здравноосигурени лица, а ответникът в качеството на възложител е поел задължението да плати възнаграждение за извършената от ищеца и отчетена болнична помощ в размер, определен в договор N РД-НС-01-2/29.12.2014 г. По силата на чл.20 ал.1 от договора възнаграждението се плаща до съответни стойности на дейностите, а в чл.27 е уговорено да се заплащат медицински изделия до стойности по списък с медицински изделия и групи, които НЗОК заплаща. Сочи се, че за процесния период ищецът е изпълнил задълженията си по договора и е отчел извършените дейности и вложените медицински изделия, но ответникът без основание не е платил възнаграждение от 119 339 лв. за м.03 и м.04.2015 г., както и сумата от 10 504 лв. – стойност на вложени материали. Поради неплащане на дължимите възнаграждения за извършените дейности ответникът е изпаднал в забава, поради което дължи и обезщетение в размер на законната лихва. Излагат се съображения, че след като ищецът е извършил възложените по договора медицински дейности в съответствие с уговореното и предвиденото в нормите на чл.29 ал.1 НРД, чл.45 и чл.47 ЗЗО и чл.45 ал.1 НЗОК има право на възнаграждение. Навеждат се доводи, че превишаване на стойностите по приложение N 2 към договорите не освобождава ответника от задължението да плати възнаграждение, тъй като нормата на чл.24 ал.4, т.2 от НРД не въвежда лимит. Недопустимо е с ЗБНЗОК за 2015 г. да се въвеждат правила за пределни парични стойности, подлежащи на плащане. Навеждат се доводи, че клаузите на чл.20 ал.1, т.6, чл.32 ал.13, т.6 и чл.40 ал.2 и ал.6 от договора, които ограничават задължението на НЗОК за плащане до определените в Приложение стойности, са нищожни поради противоречие с императивни норми на ЗЗО. Освен това в клаузата на чл.40 ал.8 и сл. от договора е предвиден специален ред за заплащане на отказаната поради достигнат лимит извършена медицинска дейност. Иска се от ищеца ответникът да бъде осъден да заплати сумата от общо 129 843 лв. – главница за м.03 и м.04.2015 г., от която 119 339 лв. е стойност на извършена болнична медицинска дейност, а 10 504 лв. е стойност на вложени медицински изделия, както и сумата в размер на общо 61 052,51 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 01.05.2015 г. – 27.12.2019 г., от която 56 113,50 лв. върху стойността на болничната медицинска дейност, а 4939,01 лв. върху стойността на вложените медицински изделия.
Ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявените искове с възражението, че исковете са погасени поради изтичане на 3-годишен давностен срок по чл.111 б.“В“ ЗЗД, тъй като е налице задължение с трайно и продължаващо изпълнение. Освен това финансовата рамка на НРД съответства на разходите за здравноосигурителни плащания по чл.1 ал.2 ЗБНЗОК и се определя по правилата на чл.4 от5 ЗБНЗОК, а достъпът до здравна помощ не е неограничен. Поддържа се, че задължителното здравно осигуряване се осъществяват на принципа на договарянето между НЗОК и изпълнителите на медицинска помощ, а бюджетът на НЗОК въз основа на който се определя годишната стойност на разходите за изплащаната от НЗОК медицинска помощ, е неразделна част от бюджета на НЗОК, но задължително осигурените лица имат право да получат медицинска помощ в обхвата на пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК. С ПМС N 57/16.03.2015 г. е въведена Методика за заплащане на дейностите болничната медицинска помощ по приложение N 2Б към чл.2 на ПМС. Условие за плащане на всеки отделен случай по клинична пътека е процедурата и вложените медицински изделия да са отчетени по реда на Методиката - чл.10 ал.1, т.5, чл.11 ал.1, т.4, чл.16, т.3, а според чл.21 ал.1 от Методиката стойностите на дейностите в болничната медицинска помощ се определят съгласно чл.4 ЗБНЗОК за 2015 и приетите правила от НЗОК, които са неразделна част от договорите. Процесните фактури с превишени стойности основателно не са платени. Поддържа се, че ищецът не се е възползвал от възможността по чл.6, т.3 от правилата. Достигането на договорените стойности дава право на ответника да откаже плащане на превишаването. Според нормата на чл.24, т.1 ЗЗО средствата на НЗОК се разходват за заплащане на договорена с НРД и с изпълнителите медицинска помощ, поради което подлежи на плащане не всяка оказана медицинска помощ, а само договорената – която е предвидена с бюджета като финансов план.
Представен е договор N 22-2502/23.02.2015 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, от който се установява, че ищецът в качеството на изпълнител на медицинска помощ е поел по възложение на ответника задължението да оказва на здравноосигурени лица за 2015 г. и на лицата по пар.7 ал.1 ЗБНЗОК болнична медицинска помощ по клинични пътеки от приложение N 5 към член единствен от Наредба N 40 от 24.11.2004 г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, срещу което ответникът в качеството на възложител е поел задължението да плати възнаграждение за извършените от ищеца дейности съгласно Методика по приложение N 2Б към чл.2 съобразно представени от ищеца отчетни документи по чл.28 за извършени дейности и чл.52 за вложени лекарствени продукти. В клаузата на чл.42 от договора е предвидено, че стойностите по финансово-отчетните документи по чл.28 и чл.52 ал.1 не следва да надвишава размера на определените стойности на изпълнителя по реда на чл.4 ЗБНОК за 2015 г., посочени в приложение N 2.
Представено е приложение N 2 “Стойности на дейностите в БМП, медицинските изделия в БМП и лекарствени продукти за лечение на заболявания в БМП“.
Представено е доп.споразумение от
05.03.2015 г., с което на основание решение N РД-НС-04-16/27.02.2015 г. на НС на НЗОК за утвърждаване на
стойности за заплащане на болнична помощ през м.март 2015 г. е актуализирано
Приложение N 2.
Представено е доп.споразумение от 25.03.2015 г., с което на основание решение N РД-НС-04-23/20.03.2015 г. и решение N РД-НС-04-24/23.03.2015 г. на НС на НЗОК за утвърждаване на стойности за заплащане на болнична помощ за 2015 г. е актуализирано Приложение N 2.
Представено е доп.споразумение от 07.04.2015 г., с което са изменени клаузите на чл.18, чл.20, чл.40 и чл.42 /отпаднал/ от договора.
Представено са доп.споразумения от 05.05.2015 г., 21.05.2015 г., 27.05.2015 г., 22.06.2015 г., 17.07.2015 г., 13.08.2015 г., 21.08.2015 г., 23.09.2015 г., 21.10.2015 г., 20.11.2015 г., с които е актуализирано Приложение N 2.
С писмо от 30.03.2015 г. ищецът е уведомил ответника, че стойностите по Приложение N 2 към процесните договори са недостатъчни за обезпечаване нуждите на здравноосигурени пациенти.
Представени са справки за извършената от ищеца надлимитна дейност.
С определението по чл.374 ГПК от 06.08.2020 г. съдът на основание чл.146 ал.1,т.3 и т.4 ГПК е приел за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че по процесния договор са оказани от ищеца болнична медицинска помощ и са вложени медицински изделия в претендираните от ищеца размери, както и че с тези размери са превишени уговорените между страните стойности по Приложение N 2 към договорите.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предмет на спора пред първоинстанционния съд са искове с правно основание чл. 59 ал.1 ЗЗО, вр. с чл.79 ал.1 и чл.258 ЗЗД, както и искове по чл.86 ЗЗД.
Според съда процесните договори попадат в обхвата на чл.19а ал.1 АПК и следва да се квалифицират като административни договори. Договорите са сключени преди измененията в АПК, приети с ДВ, бр. 74 от 2016 г., поради което на основание § 149 ал.4 от Преходните и Заключителни разпоредби към ЗИДАПК спорът за изпълнението на административните договори, сключени преди влизането в сила на закона, са подсъдни на гражданския съд.
Не се спори, че ищецът има качеството на лечебно заведение за болнична помощ по чл.9 ал.1 или по чл.10, т.3а и т.3б ЗЛЗ, на което е разрешено да осъществява дейности по диагностика и лечение на заболявания.
От представения договор N 22-2502/23.02.2015 г. за оказване на болнична помощ ведно Приложение N 2 се установява, че между страните е възникнало облигационно правоотношение, по което ищецът в качеството на изпълнител е поел задължението да оказва болнична медицинска помощ по клинични пътеки от приложение N 5 към Наредба N 40/24.11.2004 г. на здравноосигурени лица и на здравнонеосигурени по пар.2 ал.1 ЗБНЗОК за 2015 г. и по пар.7 ал.1, а ответникът в качеството на възложител е поел насрещното задължение да плаща възнаграждение за извършената от ищеца и отчетена болнична помощ в размер, определен в договор N РД-НС-01-2/29.12.2014 г. По силата на чл.18 ал.1, т.2 от договора възнаграждението се плаща до съответни стойности, определени в списък с медицински изделия, утвърден с решение на НС на НЗОК РД-НС-04-61/10.06.2014 г.
Между страните не е спорно, че процесният договор е породил облигационно правоотношение с посочените по горе параметри, както и че за процесните два месеца от 2015 г. ищецът е оказал болнична медицинска помощ и е вложил изделия в полза на правоимащи по договора лица, в полза на които ищецът по силата на процесния договор е поел задължение да предостави здравни услуги.
С определението по чл.374 ГПК от 06.08.2020 г. за доклад на делото е прието на основание чл.146 ал.1,т.3 и т.4 ГПК за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че по процесния договор е оказана от ищеца болнична медицинска помощ, извършени са процедури в претендираните от ищеца размери, които обаче размери превишават уговорените между страните стойности по Приложение N 2 към договора.
Не се спори, че лицата, на които са оказани от ищеца здравни услуги след достигане на лимита, са здравно осигурени лица, поради спорът е от правна страна и касае правния въпрос - дали за оказаните от ищеца медицински дейности и за вложените за тях медицински изделия, които превишават уговорените стойности /надлимитни дейности/ макар и да са сторени, възниква задължение за ответника да плати стойност.
На първо място следва да се спомене, че според нормата на чл.1 ал.3 от Прех. и заключителни разпоредби на Закон за бюджета на НЗОК за 2020 г. при наличие на неусвоени средства по ал. 2 за здравноосигурителни плащания по ред 1.1.3.7, до 75 млн. лв. от тях могат да се използват за заплащане на отчетени от изпълнителите на болнична медицинска помощ, които имат сключени договори с НЗОК за съответния период, незаплатени дейности в болничната медицинска помощ за 2015 г. и 2016 г., а според ал.4 стойностите на незаплатени дейности в болничната медицинска помощ за 2015 г. и за 2016 г. се заплаща при условия и по ред, определени съвместно от надзорния съвет на НЗОК и от управителния съвет на БЛС.
В изпълнение на чл.1 ал.3 от Прех. и заключителни разпоредби на Закон за бюджета на НЗОК за 2020 г. на заседание на Надзорния съвет на НЗОК от 08.10.2020 г. е прието, решение N РД-НС-04-100/08.10.2020 г., с което
|
1. Приема условия и ред за заплащане на стойностите на незаплатени дейности в болничната медицинска помощ за 2015 г. и 2016 г. 2. Възлага на управителя на НЗОК да изпрати за съгласуване условията по т. 1 на Председателя на Управителния съвет на Българския лекарски съюз. |
Решението на Надзорния съвет на НЗОК е публикувано на електронния сайт на ответника /www.nhif.bg/ и е общоизвестно.
С оглед нормата на чл.1 ал.3 от Прех. и
заключителни разпоредби на Закон за бюджета на НЗОК за 2020 г. съдът намира, че е вън от
съмнение съществуването в полза на лечебното заведение за болнична помощ на
вземане за извършена „надлимитна“ болнична помощ.
Това е така, защото по волята на законодателя НЗОК има задължение да заплати отчетените от изпълнителите
на болнична медицинска помощ, които имат сключени
договори с НЗОК за съответния период, незаплатени дейности в болничната медицинска помощ за 2015 г. и 2016 г.
Съществуването на задължение за НЗОК към лечебното заведение за извършена от
него надлимитна дейност, отчетена за 2015 г. и за 2016 г., но незаплатена, се потвърждава
и от решение N РД-НС-04-100/08.10.2020 г. на
Надзорния съвет на НЗОК от 08.10.2020 г., с което по същество се признава за
съществуването на вземане в полза на болничните заведения за отчетената, но
незаплатена болнична медицинска помощ през 2015 г. и 2016 г. Само на това основание предявеният иск за
главница е основателен.
За пълнота на изложението следва да се спомене и следното - процесният договор по своята правна характеристики и последици стои най-близко до договора за изработка по чл.258 и сл. от ЗЗД. В нормата на чл.264 ЗЗД не е предвидено, че надвишаването на определена стойност на извършената от изпълнителя работа представлява основание на възложителя да откаже плащане на възнаграждение. Извършените от ищеца в качеството на изпълнител на дейности, които надвишават по стойност уговорените лимити /размери/, не представлява отклонение от поръчката по смисъла на чл.265 ЗЗД, а още по-малко представляват недостатък. Ищецът не е в неизпълнение на договорно задължение, което да е основание възложителят да откаже да плати възнаграждение чрез възражение за неизпълнено договорно задължение.
За отношенията между страните следва да се прилагат и изискванията на специалния закон ЗЗО, доколкото основанието за сключването на процесния договор е нормата на чл.59 ЗЗО, но съдът намира, че този закон, а и други нормативни актове, уреждащи отношенията по предоставяне на здравна помощ, не предвижда основание да се откаже плащане в полза на изпълнителя на медицинска помощ на възнаграждение за извършени от него дейности, надвишаващи уговорените лимити. Основният довод на съда за този извод е обстоятелството, че в Националния рамков договор за 2015 г. /НРД/ не са предвидени ограничения /лимити/ в стойностите на предоставените от изпълнителите на медицинска помощ здравни услуги, които да подлежат на плащане от възложителя – НЗОК. Нормата на чл. 46 ЗЗО предвижда, че редът за предоставяне и изискванията към изпълнителите на отделните видове медицинска помощ по чл. 45 се определят в НРД и в договорите между РЗОК и изпълнителите.
Според нормата на чл.4а ЗЗО Националният рамков договор е нормативен административен акт, който има действие на територията на цялата страна за определен срок и е задължителен за НЗОК, РЗОК, изпълнителите на медицинска помощ, осигурените лица и осигурителите, но в никоя от клаузите на Националния рамков договор за медицинските дейности между Националната здравноосигурителна каса и Българския лекарски съюз / ДВ, бр. 6 от 23 януари 2015 г., в сила от 01.01.2015 г./ не е предвидено ограничение /лимит/ досежно стойносите на предоставените от изпълнителите на медицинска помощ дейности.
Уговарянето в процесния договор, респ. в споразуменията към него на стойности, до които ответникът в качеството на възложител дължи плащане на възнаграждение, е в противоречие с императивните норми на ЗЗО. На първо място следва да се спомене, че според нормата на чл.4 ал.1 ЗЗО задължителното здравно осигуряване гарантира свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с районна здравноосигурителна каса, а според ал.2 правото на избор е валидно за цялата територия на страната и не може да бъде ограничавано по географски и/или административни основания. В този смисъл е и нормата на чл.35 ал.1, т.2 ЗЗО, която гарантира на задължително осигуреното лице правото да избере лекар от лечебно заведение за първична медицинска помощ, сключило договор с РЗОК. От друга страна нормата на чл.52 ал.1 Конституцията на Република България предвижда, че гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон, а според ал.2 здравеопазването на гражданите се финансира от държавния бюджет, от работодателите, от лични и колективни осигурителни вноски и от други източници при условия и по ред, определени със закон.
Да се приеме тезата на ответника, че не дължи на ищеца изпълнител възнаграждение за предоставена дейности над уговорения лимит, по същество означава ищецът при достигане на съответен лимит да откаже да приеме здравноосигурен пациент, защото в този случай стойността на оказаната от изпълнителя медицинска помощ няма да му бъде възмездена от ответника. Достигането на определения лимит в сключения по реда на чл.59 ЗЗО договор не е основание за отказ да се предостави медицинска помощ от изпълнителя на правоимащото лице, но и не представлява основание възложителят да откаже плащане, доколкото съотвената дейност /над лимита/ попада в предмета на договора и представлява дължима от ищеца престация в полза на трето лице /здравноосигурен пациент/. Следва да се спомене, че според нормата на чл. 26 ал. 2 ЗЗО със средствата от резерва се плащат разходи в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на средствата за здравноосигурителни плащания. Тази норма сочи, че волята на законодателя е изпълнителят на медицинска помощ да получи плащане за оказани от него здравни услуги, когато е налице отклонение между заложени в договора стойности и стойност на реално предоставени.
Правният извод, че не е допустимо да се предвижда ограничение в правото на изпълнителя на медицинска помощ да претендира възнаграждение за оказана от него медицинска дейност, включително и над лимита, се потвърждава и от нормата на чл.4 ал.4, т.2 Закона за бюджета на Националната здравноосигурителна каса за 2015 г., която предвижда, че Надзорният съвет на НЗОК приема правила за използване на средства от резерва по чл. 1, ал. 2, ред 1.4 за плащане на разходи в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на утвърдените/коригирани средства по договорите с изпълнителите на болнична медицинска помощ.
Систематичното тълкуване на нормите от чл.45 ЗЗО налага правния извод, че ответникът в качеството на възложител по сключения с ищеца договор няма основание да откаже плащане поради надвишаване на лимита, а следва да заплати стойността на всички оказани от ищеца здравни услуги на лица, в полза на които с договорите ищецът е поел задължение да предостави здравни услуги.
Крайният резултат, който се цели да се постигне със сключения между ищеца и ответника договор е осигуряването на свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с районна здравноосигурителна каса – чл.4 ал.1 ЗЗО. Осигурените лица, в чиято полза е сключен индивидуален договор между НЗОК и изпълнител на медицинска помощ, не са страни по процесното договорно правоотношение, поради което всякакви ограничения в договора, които по същество рефлектират върху правата по чл.4 ал.1 ЗЗО са нищожни.
Важно е да се отбележи, че в одобрената с ПМС № 57 от 16.03.2015 г. Методика за остойностяване и за заплащане на медицинската помощ по чл. 55, ал. 2, т. 2 от Закона за здравното осигуряване предвидено задължение за заплащане дейност, която надвишава стойността определена в приложение № 2 – чл.21 ал.4 от Приложение 2Б на Методиката. Обстоятелството, че ищецът при достигане на лимита не е формирал „листа на чакащите“ по чл. 22 Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ, не е основание ответникът да се освободи от договорното задължение да плати възнаграждение за извършена от ищеца дължима по договорите престация.
След като всяко едно здравноосигурено лице има право да получи медицинска помощ от лечебно заведение, сключило с НЗОК индивидуален договор по чл.59 НЗЗ, това лечебното заведение няма право да му да откаже предоставяне на медицинска помощ – то е длъжно да изпълни своето договорно задължение, независимо от това дали е достигнат лимита и дали съответната медицинска дейност ще бъде „надлимитна“. Изпълнението от лечебното заведение на това задължение води до възникване на задължение за НЗОК в качеството на възложител да заплати съответните надлимитни дейности.
Клаузите на чл. 20, т. 6 и чл. 40 ал. 2 и чл. 41 от договора, че НЗОК заплаща само фактури, чиято месечна стойност не надвишава утвърдения болничен бюджет са в противоречие и изискванията на ЗЗО и предвидените в него права на здравноосигурените лица. Следва да се отбележи, че в договора не съдържат клаузи, които да уреждат за чия сметка са разходите за дейности, извършени от изпълнителя след достигане на лимита. Доколкото не е предвидено и правото на изпълнителя да откаже да приеме пациенти, което би било в грубо противоречие с нормите на ЗЗО, съдът приема, че ответникът в качеството на възложител дължи плащане и за дейности, предоставени след достигане на лимита. Този извод следва да се отнася и за стойността на вложените медицински изделия, които са свързани с оказаните от ищеца здравни грижи над лимитната стойност.
В клаузата на чл.42 ал.4 от договора е уговорено, че медицинска дейност по чл.32 ал.13, т.6 /над лимита/ се заплаща от възложителя с решение на НС на НЗОК, а с доп.споразумение от 07.04.2015 г. тази клауза е заличена и в чл.13 от споразумението е предвиден в чл.40 ал.8 от договора задължение при достигане на съответната месечна стойност да се формира листа на чакащите по чл.22 от Наредба за осъществяване на правото за достъп до медицинска помощ, а в чл.40 ал.10 е посочено, че случаите се внасят чрез управителя на НЗОК за разглеждане от НС на НЗОК и от УС на БЛС и решение за заплащане се взема при наличие на бюджетни средства. И в този случай съдът намира, че надлимитната дейност подлежи на плащане от възложителя, а наличието на бюджетни средства не е основание да не се плати.
Като краен извод – по процесния договор ищецът има право да получи възнаграждение за предоставената медицинска помощ, независимо че те са възнаграждение за дейност, която е предоставена след достигане на съответни лимити. Ищецът е изправна по договора страна, който е престирал точно, поради което няма основание възложителят да се освободи от задължението да плати възнаграждение. Освен това новата норма на чл.1 ал.3 от Прех. и заключителни разпоредби на Закон за бюджета на НЗОК за 2020 г. решение N РД-НС-04-100/08.10.2020 г. от заседание на Надзорния съвет на НЗОК от 08.10.2020 г. потвърждават извода, че за НЗОК съществува задължението да плати възнаграждение за отчетените от лечебно заведение, но неплатени дейности от 2015 г. и 2016 г.
По възражението за погасителна давност. Възражението по чл.111 б.“в“ ЗЗД е неоснователно, защото задължението на ответника не е с периодичен характер. Задължението на ответника представлява парично задължение за плащане на възнаграждение на лечебното заведение за извършена лечебна дейност, т.е. възнаграждение, сходно с това на възложителя по чл.266 ал.1 ЗЗД. Не е налице повтарящо се задължение за предаване на пари, имащо единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми. Основанието за възникване на задължение за плащане на стойността на извършената от ищеца работа е фактът на оказано от ищеца лечение и на предоставени от него здравни грижи на здравно осигурени лица за съответен месец, но за всеки месец от 2015 г. ищецът е предоставял болнична медицинска помощ на различни физически лица и на различен брой, а освен това здравните услуги са с различен предмет с оглед на конкретно заболяване, а и на различна стойност. Възражението за погасителна давност срещу вземането за главница, което по същество представлява възнаграждение по чл.266 ал.1 ЗЗД за извършена от ответника работа, е неоснователно.
Ищецът има право на вземане от 119 339 лв. – стойност на отчетена медицинска дейност, както и на 10 504 лв. – стойност на вложени медицински изделия за извършване на отчетената медицинска дейност, т.е общо 129 843 лв. В първото по делото съдебно заседание ищецът е признал, че в размера на претендираните суми е включена сумата от 740 лв., която е в повече от отчетената, поради което тази сума следва да се приспадне. Следователно искът за главница следва да се уважи за сумата от общо 129 103 лв. и да се отхвърли за разликата до пълния размер /за сумата от 740 лв./.
Възражението за погасителна давност срещу иска по чл.86 ЗЗД обаче е частично основателно. За вземането по чл.86 ЗЗД следва да се прилага кратката погасителна давност по чл.111 б.“в“ ЗЗД. Исковата молба е подадена на 27.12.2019 г., поради което искът по чл.86 ЗЗД е погасен по давност за периода до 26.12.2016 г. Непогасеното по давност вземане по чл.86 ЗЗД е за периода 27.12.2016 г. – 27.12.2019 г., който период попада в обхвата на тригодишния срок преди предявяване на иска. На основание чл.162 ГПК върху главница от 129 103 лв. съдът определя размер на обезщетението за забава за периода 27.12.2016 г. – 27.12.2019 г. в размер на 39 304,69 лв. Искът по чл.86 ЗЗД е основателен за сумата от 39 304,69 лв., а за разликата до пълния предявен размер искът е неоснователен, защото е погасен по давност.
Съдът не споделя довода на ищеца, че след като в нормата на чл.1 ал.3 от Прех. и заключителни разпоредби на Закон за бюджета на НЗОК за 2020 г. е предвидено, че подлежат на изплащане сумите за отчетена, но неплатена медицинска дейност за 2015 г. и 2016 г., възражението за погасителна давност е неоснователно. Вземането за главница на основание чл.35 от договора е станало изискуемо с изтичане на 30 –дневния срок от края на съответния месец, поради което вземането за м.03.2015 г. е изискуемо от 01.05.2015 г., а вземането за м.04.2015 г. е изискуемо от 01.06.2015 г. От посочените дата е започната да тече погасителната давност и до предявяване на иска не са настъпили факти, които да са основание за спиране или прекъсване на давността. Приемането на чл.1 ал.3 от Прех. и заключителни разпоредби на Закон за бюджета на НЗОК за 2020 г. има отношение към главницата, но по никакъв начин не засяга погасителната давност на вземането по чл.86 ЗЗД, доколкото не преурежда по конкретен начин това акцесорно вземане.
С оглед на изложеното съдът намира, че предявеният иск за главница следва да се уважи за сумата от общо 129 103 лв., а за разликата до пълния предявен размер от 129 843 лв. искът следва да се отхвърли; искът по чл.86 ЗЗД следва да се уважи за сумата от 39 304,69 лв., а за разликата до пълния предявен размер да се отхвърли, защото е погасен по давност.
Мотивиран съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Н.З.О.К., гр.София, ул.“*******да заплати на У.Б.„Л.“, гр.София, ул.“*******на основание чл.79 ал.1 ЗЗД, вр. с чл.59 ЗЗО сумата от 129 103 лв. – неплатена стойност по договор N 22-2502/23.02.2015 г. за извършена през м.март и м.април 2015 г. болнична медицинска помощ по клинични пътеки и за медицински изделия, вложени при извършване на болничната медицинска помощ по клинични пътеки, ведно със законната лихва от 27.12.2019 г. до окончателното плащане; на основание чл.86 ЗЗД сумата от 39 304,69 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 27.12.2016 г. – 27.12.2019 г., както и съдебни разноски в размер на 9031,86 лв., като отхвърля иска по чл.79 ал.1 ЗЗД, вр. с чл.59 ЗЗО за разликата до пълния предявен размер от общо 129 843 лв., а иска по чл.86 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от общо 61 052,51 лв.
Решението може да се обжалва пред САС в двуседмичен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: