Р Е Ш Е Н И Е
№ V-175
20.08.2020г.
В И М Е Т
О НА Н А Р О Д А
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен
състав, в публично съдебно заседание, на двадесети юли две хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра Камбурова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Галя Белева
2.Мл.с. Александър Муртев
при секретаря Тодорка
Стоянова разгледа докладваното от младши
съдия Александър Муртев в. гр. д. № 900 по описа за 2020г. на Бургаски окръжен съд, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл.258 и следващите от ГПК и е образувано по въззивна
жалба, подадена от „Юробанк България” АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, „Околовръстен път“ № 260, чрез процесуалния
представител адв. В.И.П., с която се обжалва Решение №302 от 20.12.2019г.,
постановено по гр. д. №1475/2018г. по описа на Районен съд Карнобат.
С обжалваното решение
районният съд е отхвърлил иска с правно основание чл. 422 ал.1 от ГПК, във връзка с чл. 415 ал.1
от ГПК предявен от “Юробанк
България” АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, “Околовръстен път” № 260, предявен чрез
процесуалният му представител адв. В.И.П., срещу А.М.Д. с ЕГН: **********, с
адрес ***, с който иск “Юробанк България” АД моли съда да постанови
решение, с което да приеме за
установено, че А.М.Д., в качеството му на поръчител му
дължи сумата от 7934, 23 евро представляваща дължима се
главница, произтичаща от
неизплатени задължения по договор за кредит № 531 – 51 / 2008 г. от
дата 09.05.2008 г., сключен между Алфа Банк в качеството й на кредитор и Й.М.Х.в
качеството му на заемател – длъжник, както и сумата от 157, 20 лв., представляваща
такси за периода от 04.10.2017 г. до 18.03.2018 година по
същия договор, както и законната лихва върху главницата посочена по
– горе в размер на сумата от 7934, 23 евро, считано от
датата 19.03. 2018 година – датата на подаването на заявлението за
издаването на съответната заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
417 от ГПК в Районен съд Карнобат до окончателното изплащане на вземането, за
които суми е издадена заповед за незабавно
изпълнение № 209 от 26.3.2018 г. по ч. гр. д. № 310/2018 година по
описа на Районен съд Карнобат като неоснователен и недоказан изцяло.
С обжалваното решение
е отхвърлено искането на „Юробанк България“ АД предявен чрез процесуалният му
представител адв. П.. за осъждането на ответника да му заплати
сумата от 1593, 48 лв., представляваща направените от
него съдебни разноски по настоящото исково
производство по гр. д. № 1475/ 2018 г. по описа на Районен съд
Карнобат, както и сумата от 1179, 76 лв., представляваща направените
от него съдебни разноски по заповедното производство по ч. гр. д. № 310 / 2018
г. като неоснователно.
В жалбата се твърди,
че решението на РС - Карнобат е незаконосъобразно,
противоречащо на материалния закон и с противоречиви мотиви. Сочи се, че ищцовото
дружество е изпълнило посочените от районния съд изисквания за доказване на
основателността на предявения иск. Оспорва се изводът на първоинстанционния съд
за ненадлежно обявяване на предсрочната изискуемост, като се твърди, че банката
е предприела необходимите действия за уведомяване на длъжниците за настъпилата
предсрочна изискуемост на кредита.
На следващо място се
посочва, че неправилно районният съд е изключил от доказателствата по делото
погасителния план, тъй като същият не бил подписан.
Оспорва се като
неправилен изводът на първоинстанционния съд, че договорът за кредит е изцяло
нищожен, като противоречащ на чл.7, т.6 и т.8 от ЗПК, като се излагат
съображения, че същият не е нищожен. Сочи се още, че отмененият ЗПК, на който
се позовава районният съд няма действие по отношение процесния договор за
кредит, тъй като съгласно чл.3, ал.3, т.5 от ЗПК /отм./, разпоредбите на закона
не се прилагат за договори за кредит, чиито размер е под 400 лв. или над 40 000
лв., а процесният договор е за 21 000 евро, с левова равностойност над 40
000 лв.
Претендира се отмяна на първоинстанционното
решение и постановяване на решение, с което искът да се уважи в пълен размер. В
случай, че не се уважи изцяло исковата претенция, се претендира да се приеме за
установено, че ответникът дължи неплатените вноски от главницата с настъпил
падеж, които са определени от вещото лице. Претендират се направените
съдебно-деловодни разноски. Не са ангажирани доказателства.
В законоустановения
срок е подаден отговор на въззивната жалба от въззиваемия, чрез адв. Гъркова –
особен представител, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Оспорват
се всички въведени в жалбата възражения и се развиват съображения за тяхната
неоснователност. Излагат се доводи в подкрепа на първоинстанционното решение.
Твърди се, че същото е правилно, законосъобразно, съобразено със събраните по
делото доказателства. Претендира се потвърждаване на обжалваното решение.
Претендират се направените съдебно-деловодни разноски. Не са ангажирани
доказателства.
Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за
редовна и допустима. Подадена е в срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде
разгледана по същество.
Производството по настоящото дело е образувано по
повод подадената искова молба от “Юробанк България“
АД гр. София с която същото дружество чрез неговия
пълномощник и процесуален представител е предявило иск с
правно основание чл. 422 ал.1 във вр. с чл. 415 ал.1 от ГПК срещу А.М.Д. .
Със същият иск горепосочения ищец моли съда да постанови
решение с което да приеме за установено по отношение на горепосочения
ответник А.М.Д. , че същият в качеството му на поръчител му дължи сумата от
7934, 23 евро представляваща дължима
се главница произтичаща от неизплатени
задължения по договор за кредит № 531 – 51 / 2008 г. от дата
09.05.2008 г. сключен между Алфа Банк в качеството й на кредитор и Й.М.
Х. в качеството му на заемател – длъжник , както и сумата от 157, 20
лв. представляваща такси за периода от 04.10.2017 г. до
18.03.2018 година по същия договор , както и законната лихва
върху главницата посочена по – горе в размер на
сумата от 7934, 23 евро , считано от
датата 19.03. 2018 година – датата на подаването на
заявлението за издаването на съответната заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК в районен съд Карнобат до
окончателното изплащане на вземането , за които суми е издадена заповед за
незабавно изпълнение № 209 от 26.3.2018 г. по ч. гр. д. № 310 / 2018
година по описа на Районен съд Карнобат , както и
сумата представляваща всички направени по заповедното
производство съдебни разноски. Освен това ищецът посочен по- горе моли съда да
постанови решение с което да осъди ответната страна да му заплати и
сумата представляваща всички направени от него съдебни
разноски по настоящото дело на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК.
В съдебно заседание ищецът редовно призован, не се
явява. Неговият процесуален представител, чрез подадена от него
молба до съда поддържа така предявения иск и моли за неговото
уважаване, така както е предявен , ведно с всички законни последици от това.
В срока по чл. 131
ал.1 от ГПК ответникът, чрез специално назначеният му особен представител,
подава отговор на исковата молба като оспорва същият като недопустим и
неоснователен. Навежда доводи за недопустимост на предявения иск, поради
изтичане на преклузивния 6 – месечен срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД по отношение
на вече падежиралите вноски по кредита. Сочи, че за сключения между страните
договор не е представен погасителен план, което води до невъзможност да бъде
установено по какъв начин е формирана претендираната от ищеца сума /каква част от сумата
представляват дължими вноски, чиито падеж е настъпил преди кредитът да бъде
обявен за предсрочно изискуем – колко са тези вноски, на каква стойност са,
кога е настъпил падежа на всяка една от тях, респ. каква част от сумата се
претендира на основание чл.60, ал.2 от ЗКИ./ Горното води и до невъзможност да бъде установен
падежа на всяка една вноска до обявяване на предсрочна изискуемост на кредита.
Не е посочено, кога е усвоен кредита, а падежът на вноските е обвързан с
усвояването му. Оспорва и основателността на предявения иск с твърдения, че не
настъпила предсрочната изискуемост на кредита, тъй като видно от приложения към
исковата молба констативен протокол,
нотариалната поканата е била връчена по реда на чл.47, ал.1 от ГПК, като
уведомление е било залепено още при първото посещение на адреса, а отделно от
това, преди залепването, нотариусът не е извършил справка за адресна регистрация на длъжника,
както и справка за неговата месторабота съгласно изискванията на чл.47, ал.3 от ГПК. Отделно от това било налице разминаване между сочената от ищеца дата за
настъпване на предсрочна изискуемост – 12.02.2018г. и датата на нотариалното
удостоверяване за връчване на покана – 06.02.2018г. Изложени са и съображения
за недействителността на договора на основание чл.14, ал.1 от ЗПК, тъй като
видно от съдържанието му, същият не е бил съставен в три еднообразни екземпляра.
За да постанови
обжалваното решение, районния съд е приел искът за процесуално допустим, тъй
като има за предмет вземания, по повод на които е издадена заповед за
изпълнение, същият е подаден в срока по чл.415, ал.1 от ГПК от заявителя и
същият има правен интерес от установяване на процесните си вземания.
Приел е, че
твърдяната от ищцовото дружество предсрочна изискуемост не е настъпила, като в
тази насока се е аргументирал с разпоредбата на чл.71 от ЗЗД, регламентираща
изчерпателно конкретни хипотези, при които едно срочно задължение се превръща в
предсрочно изискуемо. Приел е, че уговорената възможност в чл. 28 във вр. с чл.29.2.
от ОУ, чрез изявлението на кредитора договорът да се превърне от срочен в
безсрочен противоречи на правилото на чл.20а от ЗЗД, според което договорите
могат да бъдат изменяни, прекратявани, разваляни или отменени само по взаимно
съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. Според съда това
представлявало изменение на договора, което е възможно само по взаимно съгласие
на страните или на основание, предвидено в закона, поради което предвидената в чл.
28 във вр. с чл.29.2. от ОУ автоматична предсрочна изискуемост не представлява
договорно отклонение от общото правило на чл.71 от ЗЗД, поради което такава не
е настъпила. Стигнал е до правния извод, че в настоящото производство ищецът не
е доказал, че е направил волеизявление за предсрочна изискуемост на кредита,
което да е било обявено на длъжника преди подаването на заявлението за
издаването на съответната заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, за да може да
се ползва от това и по отношение на поръчителя. При това положение е приел, че
след като фактите, относими към настъпването и обявяването на предсрочната
изискуемост не са се осъществили преди започване на заповедното производство,
процесните вземания не са изискуеми.
Независимо от горното
е изложил съображения, че следва да отчетени вноските с настъпил падеж към
датата на формиране на силата на присъдено нещо, в какъвто смисъл е
задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 8/2017г. от 02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно
заключението на вещото лице и разпоредбата на чл.235, ал.3 от ГПК районния съд
е намерил, че към датата на последното заседание по делото – 28.11.2019г. би
следвало да се дължи от ответника като поръчител погасяването на главница в
размер на 2 672,09 от отпуснатия кредит. Акцентирал, е обаче, че сумата не
следва да се присъжда, тъй като вещото лице е направило своите изчисления по
представения му погасителен план от банката, а същият с нарочно определение на
съда е изключен от доказателствения материал от по делото, предвид това, че е
била оспорена истинността му. Достигнал е до извода, че при липса на ангажирани
доказателства от ищцовото дружество и при липса на погасителен план, въз основа
на който вещото лице да изчисли размера, падежа и броя на съответните анюитетни
вноски, то искът в тази му част следва да бъде отхвърлен като неоснователен и
недоказан.
На следващо място е
разгледал посочените от особения представител на ответника основания за
отхвърляне на иска, поради противоречието му с императивни разпоредби на ЗПК,
обн. ДВ бр.53 от 30.06.2006г. и отменен на 12.05.2010г., явяващ се приложим
материален закон относно формата, съдържанието, недействителността и
изпълнението му. Приел, е че договорът е
сключен в нарушение на разпоредбата на чл.7, т.6 от ЗПК /отм./, тъй като въпреки, че е имал възможност да изчисли
ГПР по кредита, ищцовото дружество не го е направило, поради което е счел и че
не е налице предвиденото изключение от визираното императивно задължение в
чл.7, т.6, предл.2 от същият закон, а именно при невъзможност за изчисляване на
ГПР, да бъде посочен годишния лихвен процент.
Изложил е доводи, че
предвид липсата на погасителен план, процесния договор за кредит се явява
сключен и в нарушение на разпоредбата на чл.7, т.8 от ЗПК /отм./. С оглед липсата на императивните изисквания на чл.7,
т.6 и т.8 от ЗПК /отм./ съдът е приел, че е налице
изначална недействителност на договора, попадаща под хипотезата на нормата на
чл.14, ал.2 от ЗПК /отм./, според която в разглеждания
случай заемателят дължи връщане на чисто получената сума по кредита, а не и на
останалите вземания като лихви, надбавки и др. Счел е, че не може да приложи
правните последици на тази норма като присъди в полза на банката – кредитор
чистата остатъчна стойност на главницата по кредита, вкл. и тази дължаща се по
падежиралите вноски към датата на последното съдебно заседание по делото,
аргументирайки се с това, че би се произнесъл в разрез с принципа на чл.6, ал.2
от ГПК и по едно непредявено основание от ищеца по делото, каквото е връщане на
дадено по недействителен договор за кредит, което се явява недопустимо.
В допълнение е
изложил съображения за неоснователност на твърдението на особения представител
на ответника, че отговорността на последния била погасена по давност с
изтичането на преклузивния срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД.
При служебната
проверка по чл. 269 ГПК БОС намери атакуваното решение за валидно и допустимо.
БОС след като прецени становищата на страните,
събраните по делото доказателства и след преценка на обжалвания съдебен акт,
приема че въззивната жалба е основателна. Съображенията за това са следните:
На първо място от
въззивника се оспорват мотивите на съда, за липсата на доказана предсрочна
изискуемост на кредита, която да е била обявена на длъжника преди подаването на
заявлението за издаване на заповед по чл.417 от ГПК, с доводи, които настоящата
инстанция намира за основателни.
По този въпрос
е формирана постоянна практика на ВКС в т. 18 от Тълкувателно решение
№ 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013г.
на ВКС, ОСГТК, съгласно която в хипотезата на предявен иск по чл.
422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка,
че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой
вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си
без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или
настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да
направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му
изискуемост.
Ако предсрочната
изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства
или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции,
правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е
упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
като банката – кредитор трябва да е уведомила длъжника за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита.
По делото не са
спорни обстоятелствата, че на 09.05.2018г. е бил подписан договор за ипотечен
кредит между ищцовото дружество и кредитополучателят, както и че поръчител по
този кредит е ответника.
Съгласно чл. 432, ал.
1 ТЗ банката може да иска предсрочно връщане на сумата по кредита, когато: той
не се ползва за целта, за която е получен; заемателят представя неверни
сведения; обезпечението стане недостатъчно и след покана не бъде допълнено в
срок; заемателят не връща други заеми към банката поради сериозно влошаване на
финансовото си състояние. Основанията за предсрочна изискуемост обаче не са
изчерпателно изброени в разпоредбата, тъй като тя признава правото на банката
да обяви кредита за предсрочно изискуем и в „предвидените в договора случаи”.
Съгласно чл. 20 от ОУ, неразделна част от
договора, подписани от кредиторът и кредитополучателят, в полза на банката е
уговорено право да обяви непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем,
което право е обусловено от неизпълнение на задълженията по договора за кредит
от страна на длъжниците, които може да се проявят като: просрочие в плащането на която е да е вноска, при
неизпълнение на задължение по договора от страна на кредитополучателя, при
непредоставяне или предоставяне на невярна информация при сключване на договора
за кредит, както и в други случаи – чл.28 от ОУ.
Съдът
на ЕС в практиката си и по-специално в решението си от 14.03.2013 г. по дело
C-415/11 (Catalunyacaixa) и в решението си от 26.01.2017 г. по дело C-421/14
(Banco Primus SA) въвежда четири задължения за националните съдилища при
преценката им дали даден кредит е обявен за предсрочно изискуем
законосъобразно, независимо от свободата на договаряне на клаузи за предсрочна
изискуемост в договора за кредит според съответното национално законодателство.
Първото задължение на
съда е да прецени дали възможността на банката да обяви целия кредит за
предсрочно изискуем зависи от неизпълнението от страна на потребителя на
основно в съответното договорно правоотношение задължение. В българското право
основното задължение на заемателя по договора за банков кредит е уредено в чл.
430, ал. 1 ТЗ – да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след
изтичане на срока, поради което се налага се извода, че уговорената в договора
клауза отговаря на основното задължение на кредитополучателя.
Второто задължение на
националния съд е пряко свързано с първото такова – той следва да прецени дали
посоченото неизпълнение е достатъчно тежко с оглед на срока на кредита и
размера на задължението по него. В мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение №
3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС, касационната
инстанция също посочва, че кредиторът не може да откаже да приеме изпълнението,
ако неизпълнената част е незначителна с оглед размера на задължението. В този
смисъл забавеното плащане на вноски по кредита по начало не би могло да бъде
основание за обявяване на предсрочната му изискуемост, тъй като банката все пак
получава плащане и легитимният ѝ кредиторов интерес по договора е
удоволетворен.
Безспорно установено
от приложеното по делото извлечение от счетоводните книги на банката, както и
от заключението на ССЕ, неоспорено от страните по делото и кредитирано от
районния съд е, че вноски по кредита са извършвани до 11.02.2013г., посредством
които са погасени задължения за главница общо в размер на 515, 97 евро и
редовна лихва в размер на 3 047, 54 евро. Към датата на подаване на
заявлението по чл.417 от ГПК, остатъка от дължимата главница по падежирали
вноски се е равнявала на сумата от 2706,38 евро, а дължимата редовна лихва по
падежирали вноски се равнява на сумата от 9119,81 евро. Анализът на тези данни
обуславя изводът, че не се касае за епизодично или неколкократно забавяне на
дължими вноски по кредита, а за трайно и непълно плащане на 91 на брой месечни вноски
по кредита, продължило значителен период от време /около 5 години/, което неизпълнение несъмнено следва да бъде прието
за съществено с оглед интереса на кредитора (арг. от чл. 87, ал. 4 ЗЗД)
Третото задължение на
съда е да съобрази дали клаузата за предсрочна изискуемост дерогира приложимите
в тази област правни норми. При проверката съдът не следва да вземе предвид
единствено вътрешноправните законови и подзаконови нормативни актове, а също и
Конституцията, международните договори и източниците на правото на ЕС, в т. ч.
и практиката на Съда на ЕС, която съгласно чл. 19 от Договора за Европейския
съюз е задължителна за националните съдилища.
Настоящата инстанция
намира, че спорната клауза не противоречи на който и да било акт от изброените
категории, нещо повече, същата е проекция на заложеното в чл.60, ал.2, изр.
първо от ЗКИ основание за предсрочна изискуемост от Закона за кредитните
институции – неплащане в срок на една или повече вноски по кредита. В процесния
случай, видно от съдържанието на подаденото до заповедния съд заявление, именно
позовавайки се на това основание банката е поискала издаване на заповед за
незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от ГПК, въз основа на извлечение от счетоводните
си книги.
На четвърто място
Съдът на ЕС постановява, че националната юрисдикция следва да установи дали
националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи на
потребителя, по отношение на който се прилага клауза за предсрочна изискуемост,
да преустанови действието на тази клауза. Настоящата инстанция намира, че и това
условие е налице, тъй като ГПК предоставя възможност на длъжника да се
противопостави на обявената предсрочна изискуемост –да подаде възражение при
издадена срещу него заповед за изпълнение или да оспори съществуването на
вземането на банката чрез отрицателен установителен иск.
Съдът споделя
изводите на районния съд, досежно липсата на ангажирани по делото
доказателства, обективиращи надлежно упражняване правото на банката да обяви
целия дълг за предсрочно изискуем чрез отправяне на волеизявление до длъжника,
но по различни съображения.
Недоставеното или
само изпратено от банката съобщение до длъжника се приема за получено в случай,
че договорът между страните предвижда определени предпоставки и/или фактически
констатации, при наличие на които ще се счита, че е положена дължимата грижа да
се доведе до знанието на длъжника изявлението на банката, че е упражнила
правото си да направи кредита предсрочно изискуем. В случай, че договорът за
кредит не обективира такава уговорка /какъвто е и настоящия случай/, уведомяването на длъжника следва да бъде надлежно
удостоверено посредством уредените в чл.37 – 58 ГПК способи за връчване на
книжа, вкл. връчване по възлагане от нотариус по реда на чл.50 ЗННД (в този
смисъл решение № 40/17.06.2015 г. по т.д.№ 601/14 г. на I т.о. на ВКС, решение
№ 148/2.12.2016 г. по т.д.№ 2072/15 г. на I т.о. на ВКС).
В разглеждания случай
се твърди, че ответниците са били поканени от банката с нотариална покана от
25.12.2017г., обективираща както изявление на банката за настъпване на предсрочната
изискуемост на остатъка от кредитното задължение, така и покана за доброволно
изпълнение да заплатят всичките си задължения по договора за кредит, с
предупреждение, че при неизпълнение в дадения седмодневен срок от получаване на
поканата, банката ще предприеме действия за принудително събиране на цялото
задължение до крайния срок за погасяване, съгласно предвидения в закона ред. Длъжниците
са търсени на адреса неколкократно по различно време, но не са били
намерени. Твърди се, че поканата е връчена по реда на чл.50 ЗННД чрез залепване
на уведомление по реда на чл.47 ал.1 ГПК и е изтекъл двуседмичният срок, в
който длъжниците са имали възможност да я получат от кантората на нотариуса.
Това се установява от констативния протокол на нотариуса от 19.03.2018г., където
е удостоверено непотърсването й от адресатите в двуседмичния срок по чл.47 ал.2 ГПК от залепване на уведомлението до 12.02.2018г.
При това положение,
противно на твърденията на въззивника не може да се приеме, че са настъпили
условията на фингираното връчване на нотариалната покана на
длъжниците по чл.47 ал.5 ГПК. Принципно е правилно становището, че с изтичането
на срока по чл.47 ал.2 ГПК на 12.02.2018г. длъжниците се считат за уведомени
относно обявяването на предсрочната изискуемост, както и че разпоредбата на
чл.47 ГПК намира приложение и при връчване на нотариална покана съгласно
разпоредбата на чл.50 ЗННД, е постановена практика на ВКС, намираща израз
в решение № 84 от 05.06.2014 г. по т.д.№ 1220/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.,
решение № 217/12.05.2015 по дело № 62/2014 на ВКС, ТК, I т.о., както и в
определение № 517 от 05.07.2011 г. по ч.т.д. № 187/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
По делото обаче не са
налице данни, от които да е видно, че при осъществяване на процедурата, уредена
в чл.47, ал.1 ГПК са спазени всички законови изисквания. При връчване на книжата нотариусът следва да
приложи нормата на чл.47 от ГПК във всичките й хипотези, като издири и връчи
съобщението/книжата на постоянния или настоящ адрес на адресата или по месторабота
на същия. В тази връзка съдът споделя аргументите на въззиваемата страна, че
нотариусът не е изпълнил вмененото му от ал.3 на чл.47 от ГПК задължение
служебно да провери адресната регистрация на длъжника, местоработата, съответно
местослуженето или мястото за осъществяване на стопанска дейност. Налице е и
постоянна съдебна практика на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.50 от ЗННД, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, определения по ч.
т. дело № 623/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., по ч. т. дело № 496/2009 г. на ВКС,
ТК, I т. о., по ч. т. д. № 496/2009 г., I т. о., ТК и др., в която изрично е
прието, че при връчване на нотариални покани по реда на чл.47 от ГПК следва да
са налице както предпоставките за връчване по този ред, така и да е спазена
разписаната в закона процедура.
Съдът намира, че
обявяването на предсрочната изискуемост в разглеждания случай е настъпило не
с фингираното връчване на уведомлението по реда на чл.50 ЗННД в.в. с
чл.47 ал.1 ГПК, а с получаването на исковата молба от особения представител на ответника.
Този факт също поражда целените правни последици, изразяващи се в изискуемост
на цялото вземане. Следва да се има предвид, че към датата на формиране на
силата на пресъдено нещо вече е настъпила предсрочната изискуемост на кредита,
тъй като нотариалната покана, съдържаща изявлението на банката за обявяване на кредита
за предсрочно изискуем, представена като приложение към заявлението за издаване
на заповед за изпълнение и към исковата молба, е връчена на ответника по иска в
хода на първоинстанционното производство заедно с исковата молба. С връчване на
нотариалната покана на поръчителя са настъпили последиците на предсрочната
изискуемост, предвид наличието на предвидените в чл. 28, т.1 от ОУ към договора
за ипотечен кредит обективни предпоставки, а именно неплащане на падежирани
вноски за периода от 11.02.2013г. до 21.08.2017г. Преценката за основателността
или неоснователността на предявения иск следва да се прави с оглед
материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене във
въззивната инстанция и съдебният състав следва да вземе предвид относимия към
предсрочната изискуемост факт, настъпил след предявяване на иска, както го
задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. /в този см. Решение
№ 10 от 25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 16/2019 г., II т. о., ТК, докладчик
председателят Емилия Василева/
Предвид просрочието в
плащането на главницата с повече от пет години, съгл. чл.29, т.2, вр. чл. 28,
т.1 от ОУ по договора (последното е извършено на 11.02.2013г.), както и предвид
настъпилата предсрочна изискуемост, задължението на длъжниците за пълно изпълнение
е станало ликвидно и изискуемо.
По наведеното във
въззивната жалба оплакване, че районния съд неоснователно е изключил от
доказателствата по делото представения от ищцовото дружество погасителен план,
което впоследствие е използвано като мотив да намери иска за недоказан, съдът
намира следното.
В договора за банков
кредит е предвидено, че усвоената част на кредита се погасява на анюитетни
месечни вноски (от които последната изравнителна) за период от 360 месеца.
Кредитополучателят е бил в известност какъв размер на кредита той е усвоил, а
именно – сумата от 21 000 евро. Знаел е, че следва да започне
погасяване на главницата на същото число, един месец след началната дата на
усвояване на кредита, съгласно погасителен план, който съгласно чл.6.2 от Договора
се изготвя от банката и се предоставя на кредитополучателя след усвояване на
кредита. По делото няма данни да е поискано от Банката, а тя да е отказала
предоставяне на погасителен план. Оплакването на ответника е неотносимо към
действителността на договора предвид факта, че в продължение на пет години след
сключването на същия, длъжникът е извършвал съответните погасителни вноски,
респ. налага се извода, че същият е бил запознат с техния размер. Изключването
на погасителния план от доказателствата по делото не рефлектира върху крайните
извода на съда и поради факта, че заключението на вещото лице е било изготвено
след проверка на място в ищцовата банка
и запознаване с търговските книги, счетоводните документи и записвания, в
резултат на което не са били открити и констатирани несъответствия между
размера и падежите на посочените в погасителния план вноски и начина, по който
същите са погасявани от длъжника в хода на първите пет години от сключването на
договора. Заключението на изготвената ССЕ не е било оспорено от страните по
делото, същото е компетентно и обосновано и изготвено от лице със задълбочени
познания в конкретната сфера, поради което съдът не намира основание да се
съмнява в достоверността му и го кредитира изцяло.
Предвид констатацията
за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от районния съд,
настоящия съдебен състав съобразява, че не би било недопустимо да основе
решението си на изключено от първоинстанционния съд доказателство, доколкото
същото това доказателство не е прието в открито съдебно заседание с участие на
страните /в този см. Решение №54/03.07.2020 по дело №1991/2019
на ВКС, ГК, I г.о./. От друга страна обсъждането на представения от ищцовото
дружество погасителен план се явява безпредметно, доколкото по делото се претендира
само част от главницата по договора, а конкретния размер и падеж на отделните
погасителни вноски биха имали значение само и единствено при изчисляване на
дължимите мораторни и наказателни лихви.
Съдът споделя възраженията
на въззивника касаещи неприложимостта на ЗПК /отм., обн. ДВ бр. 53 от 30.06.2006г./ досежно процесния договор за
кредит, но по различни съображения. Районния съд е направил неправилен извод
досежно недействителността на процесния договор, поради противоречието му с
императивните изисквания на чл.7, т.6 и т.8 от ЗПК /отм./,
тъй като по силата на чл.3, ал.5 от ЗПК /ДВ,бр. 53 от 30.06.2006 г., в сила от 1.10.2006 г., отм./ тези изисквания не намират
приложение в настоящия случай, доколкото процесния договор за кредит е ипотечен
и по силата на чл.7 от същия е уговорено учредяване на първа по ред ипотека
върху имот на кредитополучателя в полза на кредитора.
С оглед на така изложените
фактически констатации настоящата инстанция счита, че са налице всички
законоустановени предпоставки за ангажиране солидарната отговорност на
поръчителя.
Поръчителството е
каузален договор с основание кредиторът да бъде обезпечен и с основание на поръчителя
да обезпечи кредитора. Предметът на поръчителството е идентичен с предмета на
главния дълг, затова поръчителството има акцесорен характер и е функция на
друго, главно правоотношение. Поръчителството поражда имуществено право -
вземане в полза на кредитора. Според чл. 138, ал. 1 ЗЗД, поръчителят се
задължава спрямо кредитора на друго лице да отговоря за изпълнението на негово
задължение, затова поръчителят отговоря по самостоятелно правоотношение с
кредитора.
В случая, противно на
твърденията на особения представител на ответника не са налице основанията за
освобождаване на поръчителя поради бездействие на кредитора по отношение на
главния длъжник с оглед разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. При договорите за
кредит датата на падежа е уговореният краен срок за погасяване на кредита (чл.
430, ал. 1 ТЗ), а не датите на падежа на отделните погасителни вноски, ако
такива текущи погасителни вноски са уговорени. За да може да започне да тече
шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, цялото вземане на кредитора трябва да
е станало изискуемо поради настъпване на падежа, защото поръчителят отговаря за
изплащане на целия дълг, а не само на отделните негови вноски. Падежът настъпва
с изтичане на крайния срок за погасяване на кредита или когато, поради виновно
неизпълнение на задължения по договора за кредит, длъжникът изгуби
преимуществата на срока и кредитът стане или бъде обявен за предсрочно изискуем
(чл. 431, ал. 1 ТЗ). На 30.05.2019 г., с връчване на исковата молба за отговор
на ответника, волята на Банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем
е достигнала до поръчителя, а заявлението за издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение по реда на чл. 417 от ГПК е депозирано в РС - Карнобат на
21.03.2018 година. Към датата на подаване на заявлението преклузивният 6-месечен
срок по чл. 147 ЗЗД изобщо не е започвал да тече, следователно не е и изтекъл и
съответно А.М.Д. като поръчител е солидарно отговорен за задължението на
кредитополучателя.
Така установените факти и изложени правни
съображения обуславят извода, че двамата длъжници дължат в условията на
солидарност на ищеца връщане на кредита в пълния му размер, предвид настъпилата
предсрочна изискуемост, като бъдат съобразени извършените от тях плащания до
този момент. Падежът на задължението по договора за банков кредит е настъпил на
30.05.2019г. и към тази дата кредитополучателят е бил неизправна страна и не е
погасил задълженията си по него, които според заключението на ССЕ включват: непогасена
главница в общ размер на 19 636,39 евро, общ размер на останалата
непогасена договорна лихва в размер на 2 736,73 евро, общ размер на
останалата непогасена мораторна (наказателна) лихва
в общ размер на 4 617,95 евро, начислени разходи за връчване на
нотариална покана в размер на 157,20 лв. Претенциите на ищцовото дружество в
настоящото производство са изцяло доказани по основание и размер и доколкото
искът е предявен само спрямо поръчителят, то същият следва да се уважи като се
признае за установени вземанията на ищеца по отношение на ответника за така
претендираните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.дело № 310/2018 на
РС – Карнобат.
При този изход на
спора, съгласно чл.78, ал.1 от ГПК, право на разноски има въззивникът. Представен пред съда е списък на
разноски, според който за въззивната инстанция следва да му бъдат присъдена
сумата от 1339,36лв. В заповедното производство на същия са му били определени
разноски в общ размер на сумата от 1179, 76 лв., а в исковото производство пред
първата инстанция такива в размер на 1593,49 лв. В хода на исковото
производство пред първата и въззивната инстанция не е било направено възражение
за прекомерност на претендираните адвокатски възнаграждения, поради което
техния размер не подлежи на проверка от съда и следва да бъдат присъдени в
пълен размер.
Мотивиран от
гореизложеното и на основание чл.271, ал.1, предл.2 от ГПК, Бургаският окръжен
съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 302 от 20.12.2019г. по гр. д. № 1475/18г. на РС- Карнобат, като неправилно и незаконосъобразно, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО,
че А.М.Д., ЕГН: **********, с адрес: ***, чрез адв. Назифе Кенан – БАК, със съдебен адрес Бургас,
ул. “Любен Каравелов” № 5, вх.А, ет.1, ап.2, ДЪЛЖИ НА “ЮРОБАНК България” ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, Околовръстен път № 260, представлявано от проц.
представител адв. Владимир Илков Павлов, съдебен адрес гр. София, бул. “Черни
връх” № 33Е, следните суми: главница в размер на 7934,23 евро, частично от главницата
в размер на 19639,39 евро и сумата от 157,20 лв. – нотариални разноски
за период от 04.10.2017г. до 18.03.2018г., ведно със законната лихва от датата
на постъпване на заявлението в съда – 21.03.2018г. до изплащане на вземанията,
разноски по делото в размер на 313, 50 лв. – заплатена държавна такса и сумата
от 866,26 лева – адвокатско възнаграждение, с вкл. ДДС, , за които суми е
издадена заповед за изпълнение № 209/26.03.2018г.
от 26.03.2018г. по ч. гр. д. № 310/2018г. по описа на Районен съд – Карнобат.
ОСЪЖДА А.М.Д., ЕГН: **********, с адрес: ***, чрез проц. му представител адв. Назифе Кенан – БАК, със съдебен адрес Бургас,
ул. “Любен Каравелов” № 5, вх.А, ет.1, ап.2, ДА ЗАПЛАТИ на “ЮРОБАНК България” ЕАД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, Околовръстен път № 260,
представлявано от проц. представител адв. В.И.П., съдебен адрес ***, сумата от 1339,36 лв. - съдебно
деловодни разноски за въззивната инстанция и
сумата от 1593,49 лв. –
съдебно-деловодни разноски за първата инстанция.
ДА
СЕ ИЗПЛАТИ на адв. А.Г. – БАК, сумата от 998,87 лв. – от
внесения по сметка на БОС депозит за осъществяване на правна помощ като особен
представител на въззиваемия в настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.