№ 965
гр. Варна, 02.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мирела Огн. Кацарска
Членове:Иванка Д. Дрингова
Весела Гълъбова
при участието на секретаря Петя П. Петрова
като разгледа докладваното от Иванка Д. Дрингова Въззивно гражданско
дело № 20253100501878 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 46449/27.05.2025г. от
Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез юрисконсулт
И.Г., срещу решение № 1371 от 22.04.2025г., постановено по гр. дело №
11773/2024г. на РС Варна, ХLVIII-ми състав, с което е прието за установено в
отношенията между страните, че ищцата Ж. М. А. с ЕГН ********** от гр.
Варна, кв. А., ул. „Г.“ № *** не дължи на Държавата, представлявана от
министъра на финансите, сумите в размер на 1/ 6385.37 лв., представляваща
изискуема главница по договор за студентски кредит от 13.09.2010г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението по
чл. 417 ГПК - 22.03.2016г. до окончателното изплащане на задължението; 2/
151.78 лв., представляваща изискуема редовна лихва за периода от
20.10.2015г. до 06.03.2016г.; 3/ 32.80 лв., представляваща изискуема
наказателна лихва за периода от 20.11.2015 г. до 21.03.2016г.; 4/ 131.39 лв.,
представляваща внесена държавна такса, обективирани в изпълнителен лист
№ 4914 от 20.05.2016г., издаден по ч.гр.д. № 3153 по описа за 2016 година на
РС Варна, въз основа на който е образувано изп. дело № 775 от 2016г. по описа
на ЧСИ Николай Георгиев с peг. №716 към КЧСИ, поради погасяване на
вземанията по давност, на осн. чл. 439 ГПК.
В жалбата e изразено становище за неправилност на обжалваното
1
решение, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон
и необоснованост на изводите на съда. Въззивникът счита, че Държавата не е
пасивно процесуално легитимирана по предявения иск и че последният следва
да се предяви срещу НАП, която следва да представлява Държавата в
настоящото производство. Намира, че след като изпълнителното производство
е прекратено на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК и липсва изпълнение по
отношение на въззиваемата, то последната не разполага с правото на иск по
чл. 439 ГПК, което му становище, обаче, е прието за неоснователно от
първоинстанционния съд. Сочи, че съдът е решил делото без да се произнесе
по всички релевирани възражения, както и неправилно е приел, че по изп.
дело не са извършвани същински изп. действия, годни да прекъснат давността.
Сочи също, че давност не тече, ако кредиторът е поискал извършване на изп.
действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение
по независещи от кредитора причини. Отправеното искане е да се отмени
обжалвания съдебен акт и да се постанови друг, с който да се отхвърли
предявения иск или да се прекрати производството по делото. Претендира и за
присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната
страна по жалбата, в който е изразено становище за неоснователност на
оплакванията срещу постановеното решение, което намира за правилно и
законосъобразно. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение и
за присъждане на сторените разноски пред въззивната инстанция.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявен иск с правно
основание чл. 439, ал.1 от ГПК от Ж. М. А. срещу Държавата, представлявана
от министъра на финансите с правно основание чл.439 от ГПК за приемане за
установено, че ищцата не дължи на ответника сумите, обективирани в
изпълнителен лист № 4914 от 20.05.2016г., издаден по ч.гр.д. № 3153/2016г. по
описа на ВРС, XLVI-ти с-в, въз основа на който е образувано изп. дело №
775/2016г. по описа на ЧСИ Николай Георгиев с per №716 към КЧСИ, поради
погасяването им по давност.
Ищцата твърди, че по ч.гр.д. № 3153 по описа за 2016 година на XLVI с-
в при Районен съд - Варна е бил издаден изпълнителен лист № 4914 от
20.05.2016г., съгласно който Ж. М. А. е осъдена да заплати на „Райфайзенбанк
България“ ЕАД следните суми:
- 6 385.37 лв. /шест хиляди триста осемдесет и пет лева и тридесет и
седем стотинки/, представляваща изискуема главница по договор за
студентски кредит от 13.09.2010г.;
- законната лихва върху главницата от датата на депозиране на
заявлението по чл. 417 ГПК - 22.03.2016г. до окончателното изплащане на
задължението;
- 151.78 лв. /сто петдесет и един лева и седемдесет и осем ст./ за периода
от 20.10.2015г. до 06.03.2016г., представляваща изискуема редовна лихва;
- 32.80 лв. /тридесет и два лева и осемдесет ст./ за периода от 20.11.2015г.
до 21.03.2016г., представляваща изискуема наказателна лихва;
2
- 131.39 лв., представляваща внесена държавна такса;
- 337, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Ищцата сочи, че на 10.09.2016г. при ЧСИ Николай Георгиев с peг. №716
към КЧСИ е подадена молба за образуване на изпълнително дело от
упълномощен представител на Национална агенция по приходите към която е
бил приложен горепосочения изпълнителен лист. Образувано е изпълнително
дело № 775 от 2016г. по описа на ЧСИ, предмет на което за принудително
събиране са сумите по издадения изпълнителен лист, с изкл. на
юрисконсултското възнаграждение. Ищцата излага, че на 02.11.2016г.
взискателят е подал молба да бъде наложена възбрана върху 1/6 ид.ч. от
самостоятелен обект в сграда с площ - 74.150 кв. м., находящ се в гр. Р., ул.
С.К. №****. Възбраната е била вписана в Служба по вписванията - Р. на
23.02.2017г. Твърди се, че следващата молба от взискателя за извършване на
изпълнително действие е от 16.08.2023г., с която същият е поискал да бъде
наложен запор на трудово възнаграждение на длъжника. Посочва се, че за
периода от 02.11.2016г. до 16.08.2023г. взискателят е бездействал и не е
поискал да бъде извършвано никакво изпълнително действие.
Ищцата счита, че вземането по издадения изпълнителен лист № 4914 от
20.05.2016г., коeто е предмет на принудително изпълнение по изп. дело № 775
от 2016г. по описа на ЧСИ Николай Георгиев, е погасено по давност. Към
датата на образуване на изпълнително дело №775 от 2016г. по описа на ЧСИ
Николай Георгиев е било в сила TP № 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г.
на ОСГТК на ВКС, съгласно което нова погасителна давност за вземането
започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното
валидно изпълнително действие.
Ищцата навежда твърдения, че предявява иска си срещу държавата, тъй
като тя е погасила задължението на ищцата към банката и на основание чл. 14,
ал. 3 от Закона за кредитиране на студенти и докторанти в нейна полза е
възникнало правото да получи от кредитополучателя всичко, което е платила
за негова сметка, заедно със законната лихва от момента на плащането.
Посочва, че това вземане, съгласно ал. 4 на цитираната законова разпоредба,
представлява частно държавно вземане, то се събира по реда на ГПК и за него
е приложима общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. За периода от
02.11.2016г. до 16.08.2023г. взискателят е бездействал и не е поискал да бъде
извършвано никакво изпълнително действие, поради което е настъпила
погасителна давност на основание чл.110 от ЗЗД. Счита, че ако се приеме, че
вписването на възбраната, което се е случило на 23.02.2017г., е последното
валидно изпълнително действие преди 16.08.2023г., когато взискателят е
поискал да бъде наложен запор на трудово възнаграждение на длъжника, то
отново е настъпила погасителна давност на основание чл.110 от ЗЗД.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор , с който
оспорва иска като недопустим и неоснователен. Сочи, че по искане на ищцата,
с влязло в сила Постановление на ЧСИ от 16.10.2024г. изпълнителното
производство е прекратено, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, поради
което намира липса на правен интерес от предявяването на иска. Не оспорва
3
изложената в исковата молба фактология и признава, че в периода от
23.02.2017г. до 15.08.2023г. не са искани изпълнителни действия по изп. дело,
тъй като не били налични данни за секвестируемо имущество и доходи на
ищцата. Позовава се на съдебна практика относно действието на перемцията,
започването на нова погасителна давност и хипотезата при искане на
взискателя за изп. действия и бездействие на съдебния изпълнител. Моли за
отхвърляне на иска като неоснователен.
С обжалваното решение предявеният отрицателен установителен иск е
уважен.
Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и след
преценка на събраните доказателства, приема за установено от фактическа
страна следното:
Няма спор между страните по настоящото дело, а и от приетите по
делото писмени доказателства се установява, че по ч.гр.д. № 3153 по описа за
2016 година на РС Варна, въз основа на заявление от „Райфайзенбанк
България“ ЕАД, на 23.03.2016г. е издадена заповед за изпълнение, влязла в
сила на 11.05.2016г., въз основа на която е издаден и изпълнителен лист срещу
Ж. М. А. относно вземане по студентски кредит от 13.09.2010г. в размер на
6385,37 лв. – главница, ведно със дължимите редовни и наказателни лихви,
както и направените по делото разноски.
На 10.09.2016г., по молба на НАП и въз основа на издадения изп. лист, е
образувано изп. дело № 775 от 2016г. по описа на ЧСИ Николай Георгиев с
peг. №716 към КЧСИ. В молбата взискателят е посочил, че желае
изпълнението да се насочи срещу движимите вещи, находящи се в жилището
на длъжника, без каквато и да е конкретика. Към молбата е приложено
бютжетно платежно нареждане № Е01072 от 03.08.2016г., от което се
установява, че Държавата е изплатила на „Райфайзенбанк България“ ЕАД
сумата от 6772,30 лв.
С молба от 02.11.2016г. взискателят е поискал да бъде наложена
възбрана върху наследствената част на длъжника от недвижимото имущество
на нейния наследодател М. Мохамед А.. Възбраната е вписана на 23.02.2017г.
Следващата молба на взискателя до съдебния изпълнител за извършване
на изпълнителни действия е депозирана на 16.08.2023г. и въз основа на нея са
наложени запори върху трудовото възнаграждение и банкови сметки на
длъжника.
С молба от 08.10.2024г. длъжникът е поискал от съдебния изпълнител да
прогласи прекратяването на изп. дело на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, която
молба е уважена с постановление от 16.10.2024г. Съдебният изпълнител е
изпратил съобщения за вдигане на наложените запори и заличаване на
вписаната възбрана.
Гореизложената фактическа обстановка обуславя следните правни
изводи:
Съобразно разпоредбата на чл. 439 от ГПК длъжникът по
изпълнителното производство може да оспори чрез иск изпълняемото право
4
на взискателя, като възраженията му могат да се основават на факти,
настъпили след издаването на съдебния акт. По своето естество искът по чл.
439 от ГПК е отрицателен установителен иск и с него ищецът може да
установи, че изпълняемото право на взискателя по изпълнителното дело,
вследствие на новонастъпилите факти след постановяването на съдебния акт,
е престанало да съществува или че изпълняемостта му не е настъпила.
За уважаването на предявения отрицателен установителен иск е
необходимо ищецът да докаже възраженията си срещу вземането, поради
което отрича съществуването на спорното право, т.е фактите, които
изключват, унищожават или погасяват спорното право. Поради това, че
изпълнителният лист е издаден на съдебно изпълнително основание, по което
има формирана сила на пресъдено нещо, ищецът не може да противопостави
на ответника възражения, свързани с действителността и размера на
задължението.
В конкретния случай предмет на предявения иск е установяване липсата
на правото на принудително изпълнение за паричните притезания по
изпълнителен лист № 4914 от 20.05.2016г., издаден по ч.гр.д. № 3153 по описа
за 2016 година на РС Варна, въз основа на който е образувано изп. дело № 775
от 2016г. по описа на ЧСИ Николай Георгиев с peг. №716 към КЧСИ.
Предявеният иск е допустим, доколкото е основан на твърдения за
изтекла погасителна давност след издаване на изпълнителния титул. Този
извод на съда не се разколебава от възражението във въззивната жалба за
липса на процесуална легитимация на ответника. Същото е неоснователно,
доколкото посочената абсолютна положителна процесуална предпоставка се
извежда от правното твърдение на ищеца относно спорното право,
индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба, които
несъмнено сочат държавата като ответник по предявения иск. Страните не
спорят, а и от приложеното изпълнително дело се установява, че на основание
чл. 14, ал. 2 Закона за кредитиране на студенти и докторанти /„ЗКСД“/
държавата е встъпила в правата на кредитора по издадения в полза на
„Райфайзенбанк България“ ЕАД изпълнителен лист от 20.05.2016г. след като е
изпълнила задълженията на ищцата към банката. В чл. 14, ал. 3 ЗКСД е
предвидено, че когато държавата изпълни задължението на
кредитополучателя, в нейна полза възниква право да получи от същия всичко,
което е платила за негова сметка, заедно със законната лихва от момента на
плащането. Посочената разпоредба урежда хипотеза на законова суброгация
на държавата в правата на удовлетворения кредитор до размера на платеното.
Следователно, в настоящия случай държавата, с изплащане на задълженията
на ищцата към „Райфайзенбанк България“ ЕАД на 03.08.2016г., е встъпила в
правата на банката срещу длъжника по заповедта за изпълнение и издадения
изпълнителен лист.
На следващо място, макар Държавата да е кредитор на вземанията,
същата предприема действия по тяхното събиране чрез своя процесуален
субституент Националната агенция за приходите. Този извод следва от
разпоредбата на чл. 14, ал. 4 ЗКСД, която предвижда, че вземанията на
държавата срещу кредитополучателите, възникнали в резултат на заплащане
5
на цялото или на част от тяхното задължение към банките, по своето естество
представляват частни държавни вземания, които се установяват и събират от
Националната агенция за приходите по реда на ЗНАП. Съгласно установената
съдебна практика /решение № 50022 от 21.03.2023 г. на ВКС по т. д. №
2697/2021 г., II т. о., ТК и решение № 170 от 6.04.2020 г. на ВКС по т. д. №
2506/2018 г., II т. о., ТК/ държавата си запазва качеството на кредитор и
именно тя се явява пасивно процесуалноправно легитимирана да отговаря по
предявените искове, като в хода на производството се представлява на
основание чл. 31, ал. 1 ГПК от министъра на финансите.
Второто възражение за недопустимост на иска поради липса на висящо
изпълнително производство също се преценява като неоснователно. Въпреки
прекратяването на изпълнително дело ответникът продължава да притежава
изпълнителен титул за подлежащо на принудително изпълнение вземане,
чието изпълнение може да бъде възобновено във всеки момент. Следователно,
длъжникът има правен интерес от установяване, че не дължи изпълнение на
погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително основание, въз
основа на което е издаден изпълнителен лист, независимо от това дали е
налице висящ изпълнителен процес.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания. В случая, оплакванията са
бланкетни за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон,
както и съдебната практика по приложението на давността.
Съгласно разпоредбите на чл.116 б.“б“ и б.“в“ ЗЗД давността се прекъсва
с предявяване на иск или възражение, както и с предприемане на действия за
принудително изпълнение. Когато вземането е предявено чрез иск, респ.
възражение и същите бъдат уважени, по арг. от чл.117 ЗЗД вр. чл.115 б.“ж“
ЗЗД новата давност започва да тече от влизането в сила на съдебния акт и
същата винаги е 5-годишна. Съдебната практика приема, че горното намира
приложение и по отношение на вземанията, чиято дължимост е установена
със заповед за изпълнение.
С разрешенията, дадени в т.10 от ТР № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС се
прие, че молбата за образуване на изпълнителното производство, изпращането
на призовки за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
съС.ие на длъжника не са действия по принудително изпълнение, имащи за
последица прекъсването на давността. Като такива следва да се считат само
онези действия в рамките на изпълнителния процес, които съставляват
елемент от реализацията на конкретен изпълнителен способ, като например
налагането на запор или възбрана, опис и оценка на имущество, насрочване на
публична продан. С извършването на кое и да е от тези изпълнителни
действия давността се прекъсва и започва да тече нова давност, поради което
тази последица настъпва многократно в рамките на изпълнителния процес.
Прието е още, че за разлика от исковия процес, в изпълнителното
производство давността не спира, поради което и ППВС № 3/80г. следва да се
счита за изгубило сила.
6
Константна е и съдебната практика, а изводи в тази насока следват и от
възприетото по-горе с цитираното ТР № 2/2013г. /т.10 и т.14/, че подаването на
молба за издаване на изпълнителен лист въз основа на влязло в сила решение
също не съставлява действие по принудително изпълнение, което да води до
прекъсване на давността.
Следователно, в настоящия случай, давността е започнала да тече от
датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение – 11.05.2016г. Същата е
прекъсната на 02.11.2016г. с направено искане за налагане на възбрана върху
наследствено имущество на длъжника, вписана на 23.02.2017г. В рамките на
5-годишния давностен срок, изтекъл на 23.02.2022г., въззиваемата страна не е
предприела действия по принудително изпълнение на вземането. Към датата
на следващото искане от взискателя за предприемане на изпълнителни
действия - 16.08.2023г. вземането по изп. лист е било погасено по давност.
Установеното налага извода, че въззиваемата не дължи суми по
издадения срещу нея изпълнителен титул, а въззивникът не разполага с право
на принудително изпълнение.
Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният
съд е постановил правилен и законосъобразен акт, който следва да бъде
потвърден.
Въззиваемата страна своевременно е поискала присъждане на разноски,
като е представила доказателства за действително извършени такива за
заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв., поради което
искането следва да бъде уважено, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Воден от горното, съставът на Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1371 от 22.04.2025г., постановено по гр.
дело № 11773/2024г. на РС Варна, ХLVIII-ми състав, с което е прието за
установено в отношенията между страните, че ищцата Ж. М. А., ЕГН
********** от гр. Варна, кв. А., ул. „Г.“ № *** не дължи на Държавата,
представлявана от министъра на финансите сумите в размер на 1/ 6385.37 лв.,
представляваща изискуема главница по договор за студентски кредит от
13.09.2010г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК - 22.03.2016г. до окончателното
изплащане на задължението; 2/ 151.78 лв., представляваща изискуема редовна
лихва за периода от 20.10.2015г. до 06.03.2016г.; 3/ 32.80 лв., представляваща
изискуема наказателна лихва за периода от 20.11.2015 г. до 21.03.2016г.; 4/
131.39 лв., представляваща внесена държавна такса, обективирани в
изпълнителен лист № 4914 от 20.05.2016г., издаден по ч.гр.д. № 3153 по описа
за 2016 година на РС Варна, въз основа на който е образувано изп. дело № 775
от 2016г. по описа на ЧСИ Николай Георгиев с peг. №716 към КЧСИ, поради
погасяване на вземанията по давност, на осн. чл. 439 ГПК.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от министъра на финансите да
заплати на Ж. М. А., ЕГН ********** от гр. Варна, кв. А., ул. „Г.“ № ***
7
сумата от 600 лв. /шестстотин лева/, представляваща сторените разноски
пред въззивната инстанция, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване, при условията на чл.
280 ГПК, пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8