РЕШЕНИЕ
№ , гр. Разград, 03.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, в публичното заседание на шести юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ
ЙОРДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ГАНЕВА
МЛ. СЪДИЯ: АНГЕЛ ТАШЕВ
при секретаря Светлана Лазарова, като разгледа докладваното от младши съдия Ангел Ташев в. гр. дело № 167 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 87/02.05.2019 г. постановено по гр.д. № 244/2019 г. по описа на Районен съд Кубрат, съдът е задължил на основание чл.5, ал.1, т.1 ЗЗДН, С.Н.Д., да се въздържа от извършване на домашно насилие – физическо и психическо по отношение на Т.В.Т.. На основание чл.5, ал.1, т.3 ЗЗДН, забранява на С.Н.Д. да приближава на по-малко от 100 метра пострадалото лице – молителката Т.В.Т., както обитаваното от нея жилище в гр. Кубрат, обл. Разград, ул. „Цар Симеон“ № 20, местоработата й, местата за социални контакти и отдих, за срок от 12 (дванадесет) месеца. Настоящият жалбоподател е предупреден, че следва да изпълни незабавно заповедта и че при неизпълнение следва задържането му от органите на Полицията, констатирали нарушението и уведомяване на Прокуратурата за предприемане на мерки за ангажиране на наказателна отговорност. С решението е наложена глоба на С.Н.Д. в размер на 200.00 (двеста) лева. В негова тежест са сторените разноски в производството в размер от 25 държавна такса и 400 лева разноски сторени от молителката.
Срещу така постановеното решение, в срока по чл.259 ГПК, е постъпила въззивна жалба от С.Н.Д., чрез процесуалния му представител адвокат М.М., АК гр. Разград, в която се излагат доводи, че обжалваното решение е неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при нарушение на материалния закон. Моли решението да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което да бъде оставена без уважение молбата за закрила от домашно насилие. Алтернативно моли съда да измени решението в частта му касаеща мярката на закрила по чл.5, ал.1, т.3 ЗЗДН, като бъде намалено разстоянието от 100 метра на 10 метра.
В съдебното заседание въззивникът лично и с пълномощника си адвокат Маринов, поддържат въззивната жалба и молят съда да отмени атакуваното решение на първостепенния съд като неправилно, необосновано и незаконосъобразно.
Не се въвеждат нови доказателствени искания. Претендират се разноски пред двете съдебни инстанции.
В законоустановения срок е постъпил отговор от Т.В.Т., ЕГН **********,***, чрез процесуалния й представител адвокат Румяна Петрова АК, гр. Разград, с който оспорва жалбата като неоснователна и моли решението да бъде потвърдено.
В съдебното заседание въззиваемата страна се явява лично и с пълномощника си адвокат Петрова. Молят съда да остави жалбата без уважение и да потвърди обжалваното решение, като правилно и законосъобразно.
Не се въвеждат нови доказателствени искания. Претендират се разноски пред въззивната инстанция.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна
Пред Районен съд Разград съдебното производство е било образувано по молба на Т.В.Т., с искане ответникът да се въздържа от извършването на домашно насилие спрямо молителката, на основание чл.5, ал.1, т.1 ЗЗДН, както и да му бъде забранено да се доближава до жилището, където живее молителката заедно с децата си, находящо се в гр. Кубрат, ул. „Цар Симеон“ № 20, както и на работното й място и на местата за социални контакти и отдих за максимално дълъг срок при условия определени от съда – чл.5, ал.1, т.3 ЗЗДН. Молителката твърди и излага многократни прояви на домашно насилие – психическо, като конкретно се позовава на такова от 23.03.2019 г., изразяващо се в отправяне на думите „Ще те съдя и ще ти взема децата.“, „Курво ще си платиш за това“. В процесния случай описва домашното насилие, без да е провокирано от нейна страна.
По делото е приложена и декларация по реда на чл.9, ал.3 ЗЗДН изготвена лично от молителката и подписана от нея. В тази декларация е описан процесния случай на домашно насилие случил се на 23.03.2019 г., както и поведението на С.Д. преди него.
Не с порно между страните твърдяната връзка между молител и ответник – съжителствали на семейни начала, поради което молбата за защита, подадена от Т.В.Т. е процесуално допустима.
От показанията на свидетеля Р.П.Б.се изяснява, че познава С.Д., откакто са комшии - три-четири години. За процесния ден – 23.03.2019г. изяснява, че около 09:30 часа тръгнали заедно със С., с неговата кола до с. Савин, където свидетелката имала къща и трябвало да се отзове на сигнал, че имало в близост пожар. Споделя, че в този ден С. бил със счупен крак. След което към 10:00 часа твърди, че вече се връщали в гр. Кубрат, когато С. разговарял по телефона и в този момент й показал бившата му жена, която слязла от някаква кола, като била с мъж, който свидетелката не познавала. Споделя, че не са спирали, продължили с колата и се прибрали. Съдът кредитира показанията на свидетелката като логични и последователно, непротиворечащи на останалите доказателства по делото.
В хода на съдебното заседание пред районния съд молителката е дала обяснения, с които изяснява факти и обстоятелства във връзка с настъпилия инцидент на 23.03.2019 г., като споделя, че преди тази дата и след нея, отново е имало психически тормоз от страна на С.Д., но конкретно молбата й е за този осъществен на 23.03.2019 г., като споделя, че по време на осъществяването му са били само двамата и не е имало свидетели.
Настоящият съдебен състав намира, че не е необходимо да анализира депозираните показания от свидетеля Д.Й.И., тъй като същите се отнасят за настъпил конфликт между страните по делото на 03.03.2019 г., който е преди процесния период и заявеното от него е ирелевантно за настоящото дело.
По искане на молителката Т.Т. в качеството на свидетел е разпитан баща й В.Т.Т.. От показанията му се изясняват обстоятелства свързани с поведението на С.Д., както след дата на процесния инцидент – в края на месец март С.Д. се обадил по телефона на молителката и започнал да я обижда, като това е възприето от свидетеля непосредствено, тъй като мобилният телефон бил включен на високоговорител, така и преди това. Свидетелят заявява, че дъщеря му е тормозена на работното й място, пред детската градина, когато отивала да прибере децата, така и когато излиза в центъра на кафе. Принудил се да й даде автомобила си, за да може като се придвижва да избягва срещи и конфилкти с ответника.
Съдът при условията на чл.172 от ГПК кредитира показанията на свидетеля само в частта, която касае поведението на С.Д. след настъпването на процесния инцидент, както и в частта, с която излага подробни данни за поведението на ответника по отношение на молителката.
По отношение поведението на С.Д. преди 23.03.2019 г., свидетелят В.Т.Т. в показанията си изяснява за случил се инцидент на 03.03.2019 г. около 22:30 часа, между него и ответника, в резултат на който и двамата са получили телесни увреждания. Видно и от приложените по делото доказателства касаещи този инцидент - съдебно-медицинско удостоверение № 9040/2019 г., амбулаторни листи, лична амбулаторна карта, полицейска преписка, съдебно-медицинско удостоверение № 16/2019 г. и удостоверение № 279/2019 г. издадено от Районна прокуратура – Кубрат, това обстоятелство не е спорно по делото, но съдебният състав намира, че от показанията на свидетеляТ. в тази част не се изясняват правнорелевантни обстоятелства за процесния период, поради което същите не следва да залегнат в изводите на съда.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемата.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, поради което е допустима, но разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Чл.2 ЗЗДН дефинира, че домашно насилие е всеки акт на физическо, психическо, сексуално насилие, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудително ограничаване на личната свобода и на личния живот, извършено от и спрямо определена категория лица, в която попадат молителят и ответникът.
От дефиницията, дадена в чл.2 ЗЗДН, а и от разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗЗДН, следва, че целта на закона е да се изследва поведението на ответника не абстрактно и изобщо, а конкретният акт на домашно насилие, индивидуализиран по време, място, начин и проявна форма. Съобразно него се преценява основателността на молбата, относимостта на доказателствата и адекватната мярка за защита.
В закона липсва легална дефиниция на понятието „психическо насилие“, както и дефиниция за понятието „емоционално насилие“, но като такива могат да бъдат окачествени всички действия, които имат отрицателно или вредно въздействие върху психиката на едно лице - пораждат отрицателни за него емоции и/или го принуждават да ги подтиска и да не ги изразява. Актове на емоционално и психическо насилие могат да бъдат вербалното насилие /крещене, обиждане, псуване/, отхвърляне на присъствието, унижение, предизвикване на страх, изолация. Преценка дали е налице емоционално или психическо насилие следва да се направи конкретно, като се изследват отношенията между страните, техните физически и психически особености и съответните следи, останали в съзнанието на пострадалото лице.
В конкретния случай се твърди наличие на психическо и емоционално, осъществено чрез вербално насилие – обиди и заплахи отправени към молителката на 23.03.2019 г..
Съгласно разпоредбата на чл.13, ал.2, т.3 ЗЗДН, е предвидена като доказателствено средство в процеса по молба за защита срещу домашно насилие декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН. С оглед специфичния характер на отношенията, чиято защита се търси по ЗЗДН е предоставен улеснен за молителя, търсещ защита срещу домашно насилие ред, като представи декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН и на която е придадено доказателствено значение и в случай на липса на други доказателства съдът следва да издаде заповед за защита от домашно насилие само на основание приложената декларация, доколкото в нея се съдържа конкретно и ясно описание, като посочване на датата, мястото, времето, съответно и конкретните действия, с които е извършено действието на насилие по смисъла на чл. 2 ЗЗДН. В този случай, в доказателствената тежест на ответника при направеното оспорване, че е извършил акт на домашно насилие е да проведе успешно насрещно доказване, което да доведе до оборване на изложеното в декларацията и разколебаване относно нейната доказателствена сила.
Във връзка с изложеното, Окръжен съд Разград приема, че представената по делото Декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН съставлява доказателство, доколкото същата не е опровергана от насрещни доказателства на въззивника. Такива не са постъпили, като заявената процесуална позиция на ответника се е ограничила до отричането на вмененото му във вина нарушение. За опровергаването й е ангажирал гласни доказателства, чрез провеждането на разпити на Р.П.Б.и Д.Й.И.. Както беше посочено по отношение показанията на свидетелката Б., същата изясняват поведението на въззивникът Д. около половин час преди процесния инцидент, а от показанията на свидетеля Иванов се изясняват обстоятелства във връзка с инцидент настъпил преди процесния, поради което от така ангажираните гласни доказателства не можа да се опровергае съдържанието на молбата за защита от домашно насилие.
Действително, съобразно нормата на чл.13 ал.3 ЗЗДН, когато няма други доказателства, съдът издава заповед за защита само на основание приложената декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН, но по изложените по – горе съображения в това спорно производство въззивникът не успя да установи липсата на действия, които могат да се квалифицират като домашно насилие. Законът за защита срещу домашното насилие изрично предвижда провеждането на спорно съдебно производство по реда на чл.12, ал.1 и чл.15, ал.1 ЗЗДН с възможност за събиране на доказателства от страните, съгласно чл.13 ЗЗДН. Точно по този начин е защитено и правото на защита на въззивника в производството, който има възможността, и следва да опровергае доказателствената стойност на декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН, установена изрично в чл.13, ал.3 ЗЗДН, чрез представяне на съответни доказателства. В конкретния случай въззивникът не е сторил това. По изложеното съдът не споделя доводите на въззивника, че безспорно от показанията на свидетелката Р.Б.се опровергавало съдържанието на декларацията по чл.9 ЗЗДН.
В цитираното от последния Решение № 22 от 31.03.2009г. на ОС - Разград по в.гр.д. № 53/2009 г., съдът е приел, че обвързващата доказателствена сила на декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН е задължителна за съда, само ако няма други доказателства, които я оборват. Видно от горното, в конкретния случай, не бяха ангажирани доказателства, който да оборят обвързващата доказателствена сила на декларацията.
Не може да бъде споделено от настоящия съдебен състав и изразеното от въззивника в жалбата, че районният съд не е съобразил здравословното му състояние – бил със счупен крак, поради което не е могъл в процесния момент да се придвижва свободно до молителката. Безспорно от показанията на свидетелката Б.се доказа, че С.Д. е бил със счупен крак, което се потвърждава и от медицинската документация приложена по делото, но този факт не му е попречил да управлява лекия си автомобил, както споделя свидетелката, което на свой ред опровергава неговото твърдение за затрудненото му придвижване. След като е могъл да управлява лекия си автомобил в това състояние, то това безспорно му е помогнало в придвижването до портала на сградата където е работила молителката. Следва да бъде посочено, че актът на домашно насилие, в конкретния случай се свежда до отправяне на конкретни думи от страна на С.Д. до молителката, т.е. затрудненото му придвижване не води до извода, че не може да изрече обидните и заплашителни думи.
По отношение на възражението, че предмет на настоящото дело е само инцидент случил се на 23.03.2019 г. и не следва да бъдат съобразени други твърдени актове на домашно насилие, които предхождат или последват процесния, настоящият съдебен състав намира, следното. При постановяването на обжалваното решение, районният съд е съобразил само и единствено обстоятелствата касаещи конкретния акт на домашно насилие. Вярно, че при обсъждането на гласните и писмените доказателства е посочил, че се излагат твърдения за други актове на домашно насилие и неправилно е кредитирал показанията на свидетеля В.Т.Т., в частта им, касаеща инцидент случил се на 03.03.2019 г., които настоящият състав не цени, тъй като са неотносими, но това на свой ред не води до извод, различен от приетия с обжалваното решение.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че извършеното от него не може да се квалифицира като акт на домашно насилие. Изречените от негова страна по адрес на молителката думи „Ще те съдя и ще ти взема децата.“, „Курво ще си платиш за това“, са оказали върху нея негативно въздействие, изпитала е страх и безпокойство.
При така изяснените правнорелевантни факти, настоящата съдебна инстанция приема, че въззивникът е извършил акт на домашно насилие по смисъла на чл.2, ал.1 ЗЗДН. Изявленията на въззивника покриват от обективна страна дефиницията за домашно насилие по чл.2, ал.1 ЗЗДН и по-конкретно психическо и емоционално такова. В тази връзка следва да се отбележи, че при същата форма на домашно насилие, законът не изисква настъпване на вредоносен резултат - негативно изменение върху психиката на пострадалия от домашно насилие, вкл. психична травма. Достатъчно е деятелността на извършителя да въздейства негативно върху психическото спокойствие и уравновесеност на жертвата, като предизвика у нея уплаха, тревожност, стрес, и др. неприятни изживявания. Острите стресови реакции и психичните травми, макар и възможни, не са задължителни за квалификация на деянието на извършителя като психическо и емоционално насилие по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЗДН. Действията на ответника към молителката не са предизвикани от предходно нейно поведение, застрашаващо негови права или законни интереси, поради което те не може да се квалифицират като защитна реакция, неподлежаща на санкциониране с някоя от мерките по ЗЗДН. Фактът, че молителката преди инцидента е била с друго лице от мъжки пол, също не може да оправдае въззивника за извършените от него действия.
Налице са предпоставките по чл.2 и по чл.3 ЗЗДН за налагане на мерки по чл.5 ЗЗДН. С оглед на установените форми на домашно насилие, наложените от районния съд мерки за защита са адекватни. Във въззивната жалба е направено алтернативно искане, съдът да измени решението в частта му касаеща мярката на закрила по чл.5, ал.1, т.3 ЗЗДН, като бъде намалено разстоянието от 100 метра на 10 метра. Съдебният състав намира, че наложената мярка с определено разстояние от 100 метра, съответства на интензитета и степента на обществена опасност на конкретната проява, с данните за отношенията между страните и риска от нови подобни прояви. По отношение на продължителността, за която мярката се налага, следва да бъде посочено, че се определя в зависимост от тежестта на деянието, от условията, при които то е извършено, от личността на пострадалия и на извършителя, от отношенията между страните. Във всички случаи конкретният срок на мярката, който съдът определя с решението си, трябва да изиграе своята роля, като прояви предупредително и възпиращо въздействие с цел избягване на по-нататъшни конфликти. Ръководейки се от естеството и интензитета на осъщественото домашно насилие, въззивната инстанция приема, че е подходящ определения от районния съд срок на мерките за защита от дванадесет месеца, в който страните да обмислят отношенията си и жалбоподателят да прецени последиците от своето поведение и да му повлияе предупредително и възпиращо. Както и при определяне на мерките на защита, така и при определянето на размера на глобата, съдът следва да вземе предвид характера и тежестта на нарушението. В случая, съобразявайки тези обстоятелства, районният съд е определил обосновано глобата в минимално предвидения от закона размер.
Несъстоятелно е и оплакването, че така определените мерките по ЗЗДН са неподходящи, тъй като ще ограничат личните контакти на въззивника с децата му С. и Н.. Безспорно е, че страните като родители, би следвало да контактуват помежду си при разрешаването на въпросите, свързани с родителските права, но това не означава непременно, че същите следва да имат директен и непосредствен физически контакт, доколкото тези отношения могат да се осъществяват и по друг начин- телефонни разговори и комуникация чрез социалните медии, близки приятели или родственици. От друга страна личните отношения на ответника с децата за периода на действие на мерките по ЗЗДН може да се осъществява и опосредено, т. е. децата да му бъдат предавани и от трето лице или по друг подходящ начин, който да не доведе до нарушаване на определените мерки по ЗЗДН.
По отношение направеното възражение, че образуването на настоящото дело е предприето с оглед воденето на досъдебно производство за инцидент случил се на 03.03.2019 г., настоящият съдебен състав намира същото за неотносимо, тъй като, предмет на разглежданото дело е именно инцидент настъпил на 23.03.2019 г., а не този, за когото е образувано ДП.
Предвид изложеното, въззивната инстанция намира, че оплакването за неправилна преценка на доказателствата, което според въззивника е довело районния съд до неправилен извод, че въззивникът е извършил акт на домашно насилие, е необосновано, поради което в това отношение не е налице порок на решението. Районният съд е извършил подробно обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, въз основа, на което е стигнал до законосъобразни правни изводи. С оглед на това, решението на районния съд, като обосновано и законосъобразно, което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора пред въззивната инстанция въззивникът трябва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на Окръжен съд Разград държавна такса в размер на 12,50 лева за разглеждане на въззивната жалба – на основание чл.17, ал.2 ЗЗДН (с аргумент от обратното основание), във вр. с чл.77 ГПК.
С оглед изхода на делото по правилата на чл.78 ГПК, следва да бъде разпределена отговорността за направените разноски пред настоящата инстанция. Такива се дължат на въззиваемата Т.Т., но съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 6/6.11.2013 г. на ВКС, постановено по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК, разноските за правна защита, като форма на разход в производството, подлежат на възмездяване единствено в случай, че реалното им заплащане от страната е доказано. Изяснено е също, че следва да бъде указан начинът на заплащане – в брой или по сметка. В случаите на платено в брой адвокатско възнаграждение, за да се приеме, че договорът за правна защита има характера на разписка, удостоверяваща плащането, е необходимо в същия изрично да бъде вписано не само, че възнаграждението е платено, но и че това е осъществено в брой. В процесния случай, в пълномощното за въззивната инстанция, е посочен размерът на уговореното адвокатско възнаграждение – 200 лева /двеста/, но не е отбелязано, че такова е платено. Липсват и представени документи, които да удостоверяват плащането, с оглед на което следва да се приеме, че въззиваемата не е направила този разход, а въззивникът не следва да бъде осъждан за заплащане на недоказани, а с това и на неизвършени разноски.
Така мотивиран, Разградският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 87/02.05.2019 г. постановено по гр.д. № 244/2019г. по описа на Районен съд Кубрат.
ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК С.Н.Д., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Окръжен съд Разград сумата от 12,50 лева /дванадесет лева и петдесет стотинки/, представляваща дължима държавна такса за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.