№ 278
гр. София, 07.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело
№ 20241110145992 по описа за 2024 година
Предявени са от ищеца С. Д. П., ЕГН **********, с адрес гр. София, ***** чрез
адв. А. Д., член на СОК, със съдебен адрес и адрес за призоваване гр. София, р-н
„Средец“, **** срещу ответника „Макроадванс“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Г. С. Раковски“ № 147, ап. 14, представлявано от
изпълнителния директор ***, съединени в условията на евентуалност установителни
искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, за прогласяване нищожността на Договор за **** от 05.03.2024 г. поради
противоречие със закона, а в условията на евентуалност установителни искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на чл.
10, ал. 1 от Договор за **** от 05.03.2024 г., поради противоречие със закона и
евентуално поради противоречие с добрите нрави.
Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че
между страните е сключен Договор за **** от 05.03.2024 г., по реда на ЗПФУР, за
сумата от 1000 лв., със срок на издължаване 12 месеца, при ГЛП 41,00 % и лихвен
процент на ден 0,1138 %, ГПР 49,65 %. Сочи, че съгласно чл. 10, ал. 1 от Договора,
кредитополучателят дължи неустойка, в случай че не представи обезпечение, в размер
на 6,90 лв. плюс 0,230 % от усвоения размер на кредита, за първия ден на забава и
0,230 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е
обезпечен. Излага, че съгласно чл. 20, ал. 1 от Договора, вземането се обезпечава с
поръчителство на едно физическо лице, което следва да отговаря на описаните в чл.
20, ал. 3 от Договора условия: да е с брутен осигурителен доход над 1400 лв.,
работещо по трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния
работодател, да няма активни експозиции в ЦКР с просрочие над 30 дни, да не е
страна по договор за кредит, сключен с „Макроадванс“ АД. Съобразно погасителния
план сочи, че се е задължил да върне сума в общ размер на 3 137,52 лв., от които
1000,00 лв. главница, 481,50 лв. лихва и 1 656,00 лв. неустойка, дължима при
непредоставяне на обезпечение. Оспорва договора за кредит като недействителен на
1
основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК и в тази връзка излага, че изпълнението на
условията за обезпечаване на кредита /в частност тези, на които следва да отговаря
поръчителят/ е на практика невъзможно. Аргументира, че неустойката не е включена
като разход в размера на ГПР, с което се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Развива подробни съображения в насока, че неустойката представлява скрито
възнаграждение и следва да е включена в размера на ГПР. На следващо място сочи, че
посочването на ГПР, който не е реално прилаганият, представлява заблуждаваща
търговска практика. Подробно аргументира, че в Договора, не е посочено кои точно
разходи формират ГПР. Досежно клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение, излага, че размерът на неустойката е прекомерно
завишен, че така уговорена неустойката противоречи на добрите нрави и излиза извън
присъщите функции. Твърди, че клаузата прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до увеличаване на
размера на задълженията. Ищецът прави искане за разсрочване на задължението в
случай че ответникът предяви насрещен иск за остатъка от главницата, съобразно
погасителния план към Договора за кредит. Претендира се адв. възнаграждение по чл.
38, ал. 1 вр. ал. 2 ЗАдв с ДДС.
С молба с вх. № 262473/15.08.2024 г., ищецът е представил платежен документ
относно извършено плащане по процесния Договор в размер на 500,00 лв., като е
посочено, че плащането е направено след подаване на исковата молба.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
ответникът признава предявения иск и излага, че не е дал повод за завеждане на
делото, поради което прави искане разноските да останат в тежест на ищеца. Досежно
претендираното адв. възнаграждение от процесуалния представител на ищеца развива
съображения в насока, че същото следва да се определи от съда, както и че същият не
е обвързан от минималните размери за адв. възнаграждения, предвидени в наредбата.
Излага и че върху адв. възнаграждение не е дължимо ДДС, доколкото такова се
начислявало само за възмездни сделки
В срока по чл. 211 ГПК ответникът „Макроадванс“ АД е предявил срещу
ищеца С. Д. П. насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
вр. чл. 23 ЗПК за осъждане на С. Д. П., да му заплати сумата от 500,00 лв. ,
представляваща остатък от усвоена сума по Договор за **** от 05.03.2024 г., ведно със
законната лихва, считано от дата на предявяване на исковата молба 30.08.2024 г. до
окончателно изплащане.
Ищецът по насрещния иск „Макроадванс“ АД излага твърдения, че ответникът
е усвоил сума в размер на 1000,00 лева, като за погасяване на задължението сочи, че
са постъпили суми в общ размер на 500,00 лева. Аргументира, че при уважаването на
главния иск, т.е. при прогласяване нищожността на договора за кредит, то съгласно чл.
23 ЗПК, кредитополучателят дължи връщане на чистата стойност, с оглед на което
претендира сумата от 500,00 лв. Моли съда да уважи предявения иск. Претендира
разноски.
Ответникът по насрещния иск С. Д. П. е депозирал становище по отговора на
исковата молба, както и отговор на насрещния иск в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК.
Развива подробни съображения в насока, че правният интерес от предявяване на
установителния иск произтича от обстоятелството, че от него се претендират суми въз
основа на нищожен договор, респ. нищожни клаузи от договора. Подробно излага и че
не може да се оспорва преценката на адвоката, че лицето на което е оказана адв.
помощ е материално затруднено. Признава основателността на насрещната искова
претенция както с депозираното на 02.09.2024 г. становище, така и с отговора на
2
насрещната искова молба, депозиран на 25.09.2024 г.
Ищецът по насрещния иск „Макроадванс“ АД, с молба от 13.09.2024 г. е
изложил, че за погасяване на задължението по процесния договор за кредит, е
постъпила сума в размер на 500,00 лв., която сума била взета предвид при формиране
на претенцията по насрещния иск.
Искане за постановяване на решение при признание на иска е направил
единствено ищеца по насрещния иск, поради което не са налице основания за
произнасяне с решение при признание на иска по главния иск, макар да е налице
такова.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, поради което с доклада по делото на основание чл.
146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че между страните е сключен Договор за **** от 05.03.2024 г. със
соченото от ищеца съдържание, по силата на който „Макроадванс“ АД е предоставил
на С. Д. П. заем в размер на 1000,00 лв., в това число и че сумата е усвоена от С. Д. П..
Безспорно се явява и обстоятелството,че в договора за кредит не е обявен
действителния размер на ГПР, като не е включена дължимата неустойка за
непредоставено обезпечение, респективно не са включени и посочени всички разходи
по кредита.
В чл. 20 от договора е предвидено задължение на кредитополучателя, в срок от
3 (три) работни дни от сключването на договора, да обезпечи кредита с поръчителство
на едно физическо лице, одобрено от кредитора. Физическото лице – поръчител следва
да отговаря на описаните в чл. 20 ал. 3 изисквания, като кредиторът не може да откаже
необосновано одобрение на физическо лице, което отговаря на тези условия.
Поръчител може да бъде дееспособно физическо лице, което поема задължението да
отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на всички задължения на
кредитополучателя, произтичащи от договора за потребителски кредит, при условията
на чл. 138 и следващите от Закона за задълженията и договорите. Поръчителят следва
да отговаря кумулативно на следните изисквания: 1. физическо лице с брутен
осигурителен доход над 1400 лв; 2. работещо по трудов договор, с най–малко 6 месеца
трудов стаж при последния работодател; 3. да няма активни експозиции в Централен
кредитен регистър с просрочие над 30 дни; 4. да не е страна по договор за кредит
сключен с „Макроадванс“ АД.
Съгласно чл.10. кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен
характер, в случай че не представи обезпечение съгласно реда и условията,
предвидени в чл. 20 от договора. Неустойката е в размер на 6,90 лева плюс 0,230% от
усвоения размер на кредита, за първия ден на забава и 0,230 % от усвоения размер на
кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.
По делото е представен и погасителен план към договора за кредит, видно от
който наред с погасителната вноска по кредита се начислява и месечна неустойка в
размер на 69,00 лв.
Представен и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителски кредити към договора за кредит, видно от който на
кредитополучателя е предоставена информация за размера на ГПР – 49,65 %, в който
не е включена неустойката по чл. 10 от договора.
Не се спори между страните и относно това, че кредитополучателят С. Д. П. е
погасил сума в размер на 500,00 лв., както и че дължимият се на „Макроадванс“ АД
остатък от усвоената главница по договора възлиза на 500,00 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
По първоначалния иск:
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото
писмени доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за
3
потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9
от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е
използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя,
то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а
представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално
съдържание на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от
задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22
ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж
СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66
от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно
със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява,
че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително
лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума,
дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите
разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11,
ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо,
включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В конкретния случай и видно от приложената по делото преддоговорна
информация кредиторът е посочил, че ГПР по кредита е 49,65 %, в който видно от
посочения пример е включен единствено приложимия по договора лихвен процент.
Същевременно видно от погасителния план към договора, общо дължимата сума по
кредита, като сбор от главница, лихва и неустойка (в случаите на неосигурено
обезпечение) е в размер на 3137,52 лева, от която неустойката е в размер на 1656,00
лева. Като съобрази съдържанието на клаузите, обосноваващи начисляването на
процесната неустойка и предоставената преддоговорна информация, в частност
обявения размер на ГПР, пренесена след това в договора за кредит, съдът намира, в
случая че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в
договора за кредит неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите, а това не е сторено.
Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
4
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България (основен лихвен процент плюс 10 пункта), което към 05.03.2024 г.
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 69,00 % от заетата
сума. За да достигне до този извод, съдът изходи от дефиницията на понятието „общ
разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според
която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено
от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително
краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение
изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията
е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател,
както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя
чрез предоставяне на официални документи, така и относно останалите предвидени
обезпечения като ипотека, особен залог, банкова гаранция или издаване на ценна
книга. Същевременно съдът съобрази, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя
по договора, и се дължи независимо от това, дали кредитополучателят плаща
дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на
кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира
изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които
възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на
заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако кредитополучателят
не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с
настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от
това, дали такива биха могли реално да настъпят или не. Не може да бъде
пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер, видно от погасителния план
почти половината от размера на заетата сума и надхвърля 4 пъти договорената
възнаградителна лихва. В случая само сравнявайки размера на уговорената лихва в
процент и в сума, или 41 % и сума в размер на 481,50 лв., с размера на начислената
неустойка – 1656 лв., което надвишава почти четири пъти размера на лихвата, то
действителния размер на ГПР далеч надвишава посочения в договора 49,54 %., както и
максимално допустимия, според ЗПК – 69 %.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извод, че с
предвиждане на процесната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза,
предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно
процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент
на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване
на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване
на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 49,65 % годишно, вместо
действителните далеч надвишаващи обявения размер. При това положение посоченият
5
в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за кредит е изцяло
недействителен.
Доколкото съдът е уважил главния предявен иск, то не е настъпило условието за
разглеждане на евентуалния такъв, поради което съдът не дължи произнасяне по него.
По насрещния иск:
С отговора на исковата молба, депозиран по реда на чл. 131 ГПК, надлежно
упълномощеният представител на ответника по насрещния иск С. Д. П. е заявил, че
признава иска. Ищецът по насрещния иск „Макроадванс“ АД е направил искане за
постановяване на решение съобразно заявеното признание. Не са налице и пречките по
чл. 237, ал. 3 ГПК, а именно – признатото право не противоречи на закона или на
добрите нрави и е такова, с което страната може да се разпорежда. Предвид
гореизложеното, решението по насрещния иск следва да се постанови при условията
на чл. 237 ГПК – при признание на иска.
По искането на ищеца за разсрочване на изпълнението, съдът намира, че не са
налице предпоставките за допускането му. Съгласно разпоредбата на чл. 241, ал. 1
ГПК при постановяване на решението съдът може да отсрочи или да разсрочи
неговото изпълнение с оглед имотното състояние на страната или на други
обстоятелства. В случая не са налице, нито твърдения, нито доказателства за
съществуването на обстоятелства, налагащи разсрочване на изпълнението, поради
което искането се явява неоснователно.
По разноските:
При този изход на спора по отношение на първоначалния иск, право на разноски
имат само ищецът, доколкото в случая разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК не намира
приложение. Предпоставките за недължимост на разноските по делото от ответника,
когато искът е уважен по арг. от чл. 78, ал. 2 ГПК са две: ищецът да не е дал повод за
предявяване на иска и да го е признал. Тези предпоставки са кумулативни и следва да
се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Смисълът на разпоредбата
е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски когато неговото поведение нито
е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени
правата на ищеца. Когато обаче сезирането на съда е условие за упражняване на
субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи
ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл.
78, ал. 2 ГПК. Такъв именно е и настоящият случай, в който ищецът е предявил иск за
прогласяване нищожност на договор и негова клауза, по който е страна.
Прогласяването нищожността на договора може да бъде сторено единствено по
съдебен ред и това именно е единствената предоставена от закона защита на страната,
когато се позовава на нищожността. Следователно само с фактът на сключване
договор с нищожна клауза, страна по който е ищецът, ответникът дава повод за
завеждане на иск за прогласяване на нищожността й. Ищецът е направил
своевременно искане за присъждане на разноски съгласно представен списък по чл. 80
ГПК, а именно 135,50 лв. платена държавна такса, както и в полза на адв. А. Д. 1775,22
лв. с ДДС адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца.
По отношение на адвокатското възнаграждение съдът намира, че такова следва да бъде
заплатено на процесуалния представител на ищеца за оказаната от него безплатна
правна помощ в размер на 480 лв. с включен ДДС, който размер е съобразен с липсата
на фактическа и правна сложност на делото, приключването му в рамките на едно
съдебно заседание, защитавания интерес и конкретно проявената процесуална
активност на адвоката.
По предявения насрещен иск, право на разноски на основание чл.78, ал. 1 ГПК,
6
има ищецът „Макроадванс“ АД. Същият е направил своевременно искане за
присъждане на разноски, съобразно представен по делото списък по чл. 80 ГПК, а
именно 50 лв. платена държавна такса и 400 лева платено адвокатско възнаграждение.
Ответникът по насрещния иск е направил възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, което съдът намира за неоснователно, доколкото
размерът му е съобразен с фактическата и правна сложност на делото, защитавания
интерес и е в размер близък до присъдения на процесуалния представител на ищеца
размер на адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 22 ЗПК Договор за **** от 05.03.2024 г., сключен между страните, по предявения
от ищеца С. Д. П., ЕГН **********, с адрес гр. София, *****, срещу ответника
„Макроадванс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
ул. „Г. С. Раковски“ № 147, ап. 14, представлявано от изпълнителния директор ***, иск.
ОСЪЖДА „Макроадванс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Г. С. Раковски“ № 147, ап. 14, представлявано от
изпълнителния директор *** да заплати на С. Д. П., ЕГН **********, с адрес гр.
София, *****, на основание чл.78, ал. 1 от ГПК сумата от 135,50 лв. – разноски за
производството.
ОСЪЖДА „Макроадванс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Г. С. Раковски“ № 147, ап. 14, представлявано от
изпълнителния директор *** да заплати на адвокат А. З. Д., ****, с адрес на
упражняване на дейността: гр. София, ****, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
сумата от 480 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ на ищеца.
ОСЪЖДА С. Д. П., ЕГН **********, с адрес гр. София, *****, да заплати на
„Макроадванс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
ул. „Г. С. Раковски“ № 147, ап. 14, представлявано от изпълнителния директор ***, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК , сумата от 500,00 лв.,
представляваща остатък от усвоена сума по Договор за **** от 05.03.2024 г., ведно със
законната лихва, считано от дата на предявяване на исковата молба 30.08.2024 г. до
окончателно изплащане.
ОСЪЖДА С. Д. П., ЕГН **********, с адрес гр. София, *****, да заплати на
„Макроадванс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
ул. „Г. С. Раковски“ № 147, ап. 14, представлявано от изпълнителния директор ***, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 450,00 лв. – разноски по насрещния иск.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ищеца С. Д. П. по чл. 241, ал. 1 ГПК за
разсрочване на изпълнението на решението.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7