Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 11.12.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б с-в, в публично съдебно заседание на тридесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Кристиян
Трендафилов
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело
№7742 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 05.01.2018 год.,
постановено по гр.дело №64821/2016 год. по описа на СРС, ГО, 151 с-в, „Ю.Б.“ АД
е осъдено да заплати на Д. Д.П. по искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 4 729.57 щвейцарски франка – представляваща получена без
основание от ответника разлика между първоначално уговорените анюитетни вноски
за периода от 09.02.2012 год. до 14.11.2016 год. и действително заплатени
анюитетни вноски в по-висок размер вследствие на повишаване на лихвения
процент, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба – 14.11.2016 год. до окончателното й изплащане и
сумата от 88.02 швейцарски франка –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 10.09.2016 год.
до 14.11.2016 год., като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните
предявени размери, а акцесорният иск – и за периода от 10.11.2013 год. до
09.09.2016 год.; ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 464.40 лв., а
ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски по делото в размер на 1 930.27 лв.
С
определение по горепосоченото дело от 03.04.2018 год. е оставена без уважение
молбата на ищеца по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта му за присъдените
разноски в полза на ответника.
Срещу
решението в частта му, в която е отхвърлен акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ищеца Д. Д.П.. Жалбоподателят поддържа, че в случая бил осъществен фактическия
състав по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, когато нямало
определен ден за изпълнение, длъжникът изпадал в забава, след като бъде поканен
от кредитора. В чл. 86 ЗЗД било предвидено, че при неизпълнение на парично
задължение, длъжникът дължал обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата. Когато клаузите от договор били нищожни, какъвто бил настоящият
случай, всяка от страните трябвало да върне на другата страна всичко, което
била получила от нея. Основанието не било налице при извършване на престацията,
поради което следвало да се приеме, че давностният срок започвал да тече от
деня на получаването й. От това следвал извод, че ответникът изпадал в забава
без да е необходима покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Ето защо моли решението на СРС
да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „Ю.Б.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищеца част. Поддържа, че за изпадането на длъжника в забава,
била нужна покана, каквато в частност не била отправена. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Ю.Б.“
АД. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд бил нарушил чл. 235,
ал. 2 ГПК, чл. 12 ГПК и чл. 202 ГПК. Неправилно СРС бил приел, че след влизане
в сила на решение №2449 от 28.02.2013 год. по гр.дело №5759/2012 год. по описа
на СРС, ГО, 39 с-в, годишната лихва по процесния договор за кредит не била
плаваща и уважил предявените искове. Страните никога не били постигали уговорка
да фиксирана лихва. Ищецът се бил съгласил лихвата по договора да е плаваща.
Същият бил попълнил и подписал искане за сключване на договор за кредит с
„плаваща лихва“ и страните били провели разискване на съществените за договора
основни условия – сума на кредита, годишна лихва, срок на погасяване, цел на
кредита. През процесния период лихвения процент не бил увеличаван нито веднъж,
което било доказано въз основа на заключението по съдебно-счетоводната
експертиза. Считано от октомври 2012 год. банката била намалила БЛП за жилищни
кредити в швейцарски франкове и това се било отразило на лихвата по кредита на
ищеца. В решението по горепосоченото дело липсвал диспозитив, който да
установява недействителността на клаузата за формиране на лихвата по договора –
чл. 3, ал. 1. Освен това този съдебен акт бил обезсилен в частта му, в която
била прогласена нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора, поради
направен от ищеца отказ от иска. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата Д. Д.П. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ответника част. Сочи, че клаузите на чл. 6, ал. 3 и чл. 3, ал. 5
от процесния договор, както и клаузата на чл. 3, ал. 1 – в частта „валиден да
съответния период на начисляване на лихвата“, били прогласени за нищожни на
основание чл. 143, т. 10 и 12 ЗЗП като неравноправни, с влязло в сила решение
от 28.02.2013 год. по гр.дело №5759/2012 год. по описа на СРС, ГО, 39 с-в. С
посоченото решение е прието, че банката нямала право да увеличава базовия
лихвен процент, тъй като клаузите, позволяващи това, са неравноправни. В чл. 3,
ал. 1 от договора било уговорено, че за усвоения кредит кредитополучателят
дължи на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент /БЛП/ за
жилищни кредити в швейцарски франкове плюс договорна надбавка от 1.9 пункта,
като към момента на сключване на договора БЛП бил в размер на 5 %. По този
начин макар в договора да била уговорена първоначално плаваща лихва, чийто
размер е бил поставен в зависимост от променлив компонент, то впоследствие след
прогласяване нищожността на съответните договорни клаузи, съгласно договора
кредиторът следвало да начислява лихва от общо 6.9 % - 5 % БЛП плюс надбавка от
1.9 пункта. С оглед прогласената частична нищожност на чл. 3, ал. 1 от
договора, кредиторът нямал право да променя размера на БЛП. Така не се
осъществявала намеса в договорните отношения, тъй като клаузите били
неравноправни и чрез прогласяването им за нищожни се възстановявало
равновесието между страните. Неоснователно било възражението на банката, че
през процесния период лихвата не била увеличавана и че БЛП бил намален от
м.октомври 2012 год. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Срещу
определението на СРС от 03.04.2018 год., постановено по реда на чл. 248 ГПК, е
подадена в законоустановения срок частна жалба от ищеца Д. Д.П.. Същият
поддържа, че по иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД минималният адвокатски хонорар съгласно
Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения възлизал на 1 130 лв., а по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – 324
лв., или общо 1 454 лв. Нямало основание за присъждане на удвоен размер на
адвокатското възнаграждение. Делото не било с фактическа и правна сложност, още
повече че ищецът имал качеството на потребител по ЗЗП, поради което не дължал
прекомерни разноски.
Ответникът
по частната жалба „Ю.Б.“ АД счита, че определението на СРС следва да бъде
потвърдено.
По отношение на въззивните жалби:
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакуваните съдебни актове и
възраженията на всяка една от насрещните страни, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и
във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
По
отношение на фактическата обстановка:
Безспорно
е по делото, че на 31.07.2008 год. бил сключен договор №HL 40907 между „Ю.Б.“ АД /с предходно наименование „Ю.и
Е.Д.Б.“ АД/, от една страна и Д. Д.П., от друга страна, като кредитополучател, по
силата на който банката предоставила кредит в размер на 86 500 евро по
курс „купува“ за швейцарски франк към евро на банката в деня на усвояване на
кредита, който кредитополучателят се задължил да изплати в срок от 420 месеца /на
месечни вноски – съгласно погасителен план, неразделна част от договора –
Приложение №2/, ведно с годишна лихва в размер на сбора от БЛП на банката за
жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на
начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1.9 пункта. Към момента на
сключване на договора БЛП на банката бил в размер на 5 % /чл. 3, ал. 1 от
договора/. Погасяването на кредита се извършвало във валутата, в която същият
бил разрешен и усвоен – швейцарски франкове. Съгласно чл. 3, ал. 5 от договора,
действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежал на договаряне и
промените в него ставала незабавно задължителни да страните. Банката
уведомявала кредитополучателя за новия размер на БЛП за жилищни кредити и
датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите
салони. Договорените в договора надбавки не се променяли. Според клаузата на
чл. 6, ал. 3 от договора, в случай че по време на действието на договора
банката променила БЛП за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски се
променял автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателят
давал своето неотменяемо и безусловно съгласие с подписването на договора, а
съгласно чл. 13, ал. 1 от договора, банката запазвала правото си по време на
действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и
комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите лихви по
кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му
превалутиране по реда на чл. 22. Измененията в тарифата и/или приложимите лихви
влизали в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и били
задължителни да страните по договора. Страните постигнали съгласие, че
кредитополучателят може да изплати дълга по кредита предсрочно – изцяло или
частично, въз основа на писмена молба до банката, като в този случай дължи
такса в размер на 4 % върху размера на предсрочно погасената главница, както и
пропорционално връщане на кеш бонуса, така както било посочено в раздел ІІІ –
чл. 8.
С решение
от 28.02.2013 год., постановено по гр.дело №5759/2012 год. по описа на СРС, ГО,
39 с-в, което е влязло в сила на 31.08.2016 год., са прогласени за нищожни като
противоречащи на чл. 143, т. 10 и 12 ЗЗП клаузите на чл. 3, ал. 1 – в частта
„валиден да съответния период на начисляване на лихвата“, чл. 3, ал. 5, чл. 6,
ал. 3, чл. 13, ал. 1, чл. 24, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор за кредит и „Ю.Б.“
АД е осъдено да заплати на Д. Д.П. по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД
сумата от 4 231.21 швейцарски франка – подлежаща на връщане при
първоначална липса на основание разлика между първоначално договорените
анюитетни вноски и действително заплатените
такива от ищеца в периода от сключването на договора на 31.07.2008 год. до
08.02.2012 год., част от която е и сумата от 50 швейцарски франка, надплатена
такса за управление на кредита за същия период, ведно със законната лихва,
считано от 08.02.2012 год. до окончателното й изплащане.
След влизането
в сила на горепосочения съдебен акт ищецът поканил ответника в 14-дневен срок
да му възстанови надплатената за периода след 08.02.2012 год. сума от
9 423.64 швейцарски франка. Поканата било получена от ответника на
26.08.2016 год.
От
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че платените от ищеца
месечни вноски /главница и лихва/ за периода от 09.02.2012 год. до 14.11.2016
год. били в общ размер на 57 483.09 швейцарски франка, а размерът на
месечните вноски /главница и лихва/, първоначално договорени при подписване на
договора, за същия период възлизали на 52 753.52 швейцарски франка, т.е.
разликата била в размер на 4 729.57 швейцарски франка. Обезщетението за
забава в размер на законната лихва за периода от 10.11.2013 год. до 14.11.2016
год. било в размер на 1 006.67 швейцарски франка, а за периода от
26.08.2016 год. до 14.11.2016 год. – 106.42 швейцарски франка.
По отношение на правните изводи:
Изложените в исковата молба
фактически обстоятелства са за неоснователно обогатяване. Според ищеца,
ответната банка е получила без основание процесната сума – разлики в размера на
месечните погасителни вноски за периода от 09.02.2012 год. до 14.11.2016 год., тъй
като за нея не е възникнало правото едностранно да увеличава договорения лихвен
процент /което право не почивало на заложени обективни критерии/, поради прогласената
нищожност поради неравнопоставеност с влязло в сила решение на клаузите на чл.
3, ал. 1 – в частта „валиден да съответния период на начисляване на лихвата“,
чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от процесния договор за кредит. На практика ищецът
се позовава на изначална липса на основание, която е специфичен белег на
фактическия състав на неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД.
По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
хипотезите на “получаване без основание” обикновено са обусловени от едно
преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална
липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго
/типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това
основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност,
но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца
е било да установи при условията на пълно и главно доказване факта на заплащането
на процесната сума, а ответникът – да докаже, че е налице основание за
получаването, съответно задържане на полученото.
В разглеждания случай е установено
по делото, а
и не се спори, че между страните е бил сключен договор
за банков кредит, чиято регламентация
се съдържа в разпоредбите на чл. 430 – чл. 432 ТЗ. Същият
е формален – закона е предвидена писмена форма за действителност – чл. 430, ал. 3 ТЗ/, която в случая е спазена. За
банката – кредитор няма друго задължение освен да отпусне уговорената парична
сума, като срещу това задължение кредитополучателят има няколко насрещни
задължения, а именно: да върне главницата, заедно с уговорената лихва по
кредита; да използва кредита по предназначение; да даде на банката необходимите
сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора и да даде
обезпечение.
С оглед разпоредбите на чл. 297 и
чл. 298, ал. 1 ГПК за настоящия съдебен състав е задължително постановеното и
влязло в сила решение по гр.дело по
гр.дело №5759/2012 год. по описа на СРС, ГО, 39 с-в, с което е била прогласена
нищожността на клаузите на чл. 3, ал. 1 – в частта „валиден да съответния
период на начисляване на лихвата“, чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от процесния
договор за кредит. Този съдебен акт се ползва със сила на пресъдено нещо за
страните по горепосоченото дело, които са и страни по настоящото дело, и
респективно ги обвързва по задължителен начин. При това положение следва да се
приеме, че налице определеност и безспорност на правоотношението между ищеца и
ответника, касаещо недействителността на изброените договорни клаузи.
Във връзка с оплакванията във
въззивната жалба на ответника следва да бъде посочено, че въпреки принципното
положение, че съдът следва да се въздържа от изменение на неравноправните
клаузи с цел да отстрани порока /Решение на СЕС по дело С-618/10/, в случаите,
когато отричането на валидността на неравноправна клауза /клаузи/ би довело до
невъзможност за изпълнение на договора, националният съд следва да може да
замести въпросната неприложима клауза/клаузи/ с друга диспозитивна уредба от
националното право, така че да бъде възстановено равновесието между правата и
задълженията на страните при съхраняване на действието на договора като цяло. В
разглеждания случай отричането на действието на целия процесен договор би било
по-неблагоприятно за потребителя /ищеца/, тъй като той би изгубил възможността
да връща разсрочено кредита, а при липса на достатъчно спестявания би бил
заплашен от загуба на ипотекирания имот, ако банката отправи веднага искане за
реституция на даденото по договора. А съхраняването на срочния договор без
възможност за увеличаване на размера на годишната лихва /както и без валутен
риск/, съответства на предвиденото право на съда да тълкува съмнителните клаузи
по благоприятен за потребителя начин – чл. 147, ал. 2 ЗЗП, във връзка с всички
останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата –
чл. 145, ал. 1 ЗЗП.
В частност основният предмет на
кредитиране е съхранен в съдържанието на процесния договор, без счетените за
неравноправни клаузи от него, доколкото са ясни общият размер на главницата,
ползвана от кредитополучателя – 86 500 евро, крайният срок на ползване и
първоначално уговорения размер на възнаградителната лихва – 6.9 %.
Доказано е също така, че в изпълнение на договора ищецът е
заплатил на ответното дружество през периода от 09.02.2012 год. до 14.11.2016
год. възнаградителна лихва в общ размер на 57 483.09 швейцарски франка, като
надплатената от него възнаградителна лихва от увеличението на БЛП, възлиза на 4 729.57
швейцарски франка.
При това положение въззивният съд
счита, че сумата от 4 729.57 швейцарски франка се явява платена при начална
липса на основание, до който и размер релевираната претенция се явява
основателна, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното й изплащане, както законосъобразно е приел и
първоинстанционният съд. За този извод е без значение обстоятелството, че през
исковия период банката е извършила промяна в намаление на годишния лихвен процент
от 7.9 % на 7.65 %, тъй като същият надхвърля валидно уговорения размер на
възнаградителната лихва от 6.9 %, а както вече бе посочено със сила на
пресъдено нещо е отречена валидността на клаузите от договора, които се отнасят
до изменението на нейния размер.
Вземането за неоснователно
обогатяване става изискуемо при условията на чл. 69 ал. 1 ЗЗД, но тъй като то е
от извъндоговорен източник, за изпълнението на това вземане ответникът изпада в
забава от момента на поканата – чл. 84 ал. 2 ЗЗД. Законът не предписва особена
форма за поканата. Кредиторът може да избере всяко удобно за него средство, за
да изяви волята си /която трябва да е достатъчно ясно изразена/, че желае да
получи престацията. В разглеждания случай по делото е доказано, че ищецът е
поканил ответното дружество да му върне в 14-дневен срок недължимо платената
възнаградителна лихва за периода след 08.02.2012 год., като поканата е била
получена от банката на 26.08.2016 год. Съобразно правилото на чл. 72, ал. 1,
изр. 3 и 4 ЗЗД, срокът за доброволно изпълнение е изтекъл на 09.09.2016 год.
Следователно и доколкото ищецът се легитимира като кредитор на главно вземане
от 4 729.57 швейцарски франка, то акцесорната претенция се явява установена в
своето основание за периода от 10.09.2016 год. до 14.11.2016 год., а нейният
размер от 88.02 швейцарски франка е бил определен от СРС при правилно
приложение на чл. 162 ГПК.
Във връзка с оплакването във
въззивната жалба на ищеца трябва да се отбележи, че правилата за теченето на
давността не са равнозначни на тези, при които длъжникът се поставя в забава,
т.е. приложението на чл. 114, ал. 1 ЗЗД не изключва необходимостта от отправянето
на покана до длъжника в случаите, когато няма определен ден за изпълнение.
Ето защо въззивните жалби следва да
бъдат оставени без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваните му
части, като правилно.
По отношение на разноските:
Тъй като липсват данни, от които да
е видно, че всяка от страните е направила разноски във връзка със защитата по въззивната
жалба на насрещната страна, то СГС приема, че няма основание за присъждане на
разноски по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК и по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК.
По отношение на частната жалба:
Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт и в законоустановения срок, поради което се
явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
С първоинстанционното решение в
тежест на ищеца са били възложени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените от
ответника разноски за възнаграждение за вещо лице и за възнаграждение за един
адвокат /след като последните са намалени по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК на
3 050 лв./ в общ размер на 1 930.27 лв., съразмерно с отхвърлената
част от исковете.
С обжалваното определение е оставено
без уважение искането на ищеца по чл. 248, ал. 1 ГПК /което е допустимо, тъй
като е своевременно направено – в срока за въззивно обжалване/ за изменение на
първоинстанционното решение в частта за присъдените в полза на ответника разноски,
като СРС е приел, че техният размер не е прекомерен с оглед броя и вида на
предявените искове, както и предвид фактическата и правна сложност на спора.
Определението е неправилно.
По отговорността за разноските съдът
не се произнася служебно, а само по молба на заинтересованата страна. В
разглеждания случай ответникът е предявил своевременно искане за присъждане на
разноски, в т.ч. за възнаграждение за един адвокат, като е представил и фактура
от 24.01.2017 год., от която е видно, че действително е заплатил адвокатски
хонорар в размер на 4 693.99 лв. /с включен ДДС/ – виж Тълкувателно
решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК.
От своя страна ищецът е релевирал
своевременно възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на
претендираните от ответника разноски за възнаграждение за един адвокат. Според
задължителните разяснения, дадени с т. 3 на ТР №6/2012 год. на ОСГТК на ВКС,
при намаляване на подлежащото на присъждане адвокатско възнаграждение поради
прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото
в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер.
По делото
са предявени две осъдителни претенции по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от
9 500 швейцарски франка, чиято левова равностойност възлиза на 17 290
лв. и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2 500 швейцарски франка, чиято
левова равностойност възлиза на 4 550 лв.
Според представеното
от ответника доказателство за сторени разноски за адвокатско възнаграждение,
последното е уговорено общо за двете претенции в размер на 3 911.66 лв.,
индиция за което е и общото начисляване на ДДС – 782.33 лв. /или общо 4 693.99
лв./, поради което и правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредба №1 от 09.07.2004 год.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения не намира приложение – а
и ответникът не твърди, че за всяка една от претенциите възнаграждението е било
определено поотделно.
Материалният
интерес в конкретния случай възлиза общо на 21 840 лв. Съгласно нормата на
чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., минималното възнаграждение е
равно на 1 185.20 лв., а според § 2а от ДР на Наредбата, за регистрираните
по ЗДДС адвокати, дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху
възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от
клиента адвокатско възнаграждение – в частност в размер на 237.04 лв., или общо
1 422.24 лв. Въззивният съд намира, че заплатеният адвокатски
хонорар – който е около три пъти по-висок от минимално предвидения, съотнесен
към действителната фактическа и правна сложност на делото /първоинстанционното
производство се е развило в 3 съдебни заседания, като не са събирани значителен
брой доказателства, а конкретният правен спор е с ниска правна сложност/, се
явява прекомерен и следва с оглед диспозитивното начало в гражданския процес да
бъде намален до посочената от частния жалбоподател сума от 1 454 лв. /която
е в по-висок размер от горепосочения/. А съразмерно с отхвърлената част от
исковете, ответникът има право на разноски за възнаграждение за един адвокат в
размер на 870.27 лв.
В този
смисъл и доколкото полагащата се на ответника част от разноските за
възнаграждение за вещо лице, съответстваща на отхвърлената част от исковете,
възлиза на 104.74 лв., то настоящият съдебен състав счита, че отговорността
на ищеца по чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде ангажирана за сумата от 975.01
лв.
Ето защо
обжалваното определение следва да бъде отменено в частта му, в която е оставено
без уважение искането на ищеца за изменение на решението в частта му за присъдените
на ответника разноски чрез отмяната му за горницата над 975.01 лв. до размера
от 1 930.27 лв., в която част искането подлежи на уважаване.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение, включително и в частта му с характер на определение, не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 05.01.2018 год.,
постановено по гр.дело №64821/2016 год. по описа на СРС, ГО, 151 с-в, в
обжалваните му части.
ОТМЕНЯ определението от 03.04.2018 год., постановено по гр.дело
№64821/2016 год. по описа на СРС, ГО, 151 с-в, в частта му, в която е оставено
без уважение искането на ищеца Д. Д.П. по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на
решението по делото от 05.01.2018 год. в частта му за присъдените в полза на
ответника разноски чрез отмяната му за разликата над 975.01 лв. до размера от 1 930.27 лв., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решението от 05.01.2018 год., постановено по
гр.дело №64821/2016 год. по описа на СРС, ГО, 151 с-в, в частта му за разноските,
като го ОТМЕНЯ в частта му, в
която ищецът Д. Д.П. е осъден да заплати на ответника „Ю.Б.“ АД на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за първоинстанционното производство за разликата над
975.01 лв. до размера от 1 930.27
лв.
Решението, включително и в
частта му с характер на определение, не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/