Р Е Ш Е Н И Е
№ ………./15.11.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
в открито съдебно заседание, проведено на двадесет
и трети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
МЛ.СЪДИЯ
НАСУФ ИСМАЛ
при
секретар Албена Янакиева,
като
разгледа докладваното от съдията Павлова
въззивно търговско дело № 1476 по описа за 2019 г.,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
„Профи Кредит България” ЕООД срещу решение № 2810/21.06.2019 год. на ВРС –
14-ти състав, постановено по гр.д. № 13476/2018 год., с което е отхвърлен
предявения от „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, с адрес: гр. София,
бул. „България” №49, бл. 53Е, вх. В иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК да бъде прието по отношение М.Ч.П., че съществува присъденото с издадена по
ч.гр.д. № 6575/2018г. на ВРС заповед по чл. 410 ГПК вземане в размер на сумата
373.53 лева, претендирана като задължение по споразумение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги от 27.01.2017 год.
В жалбата се излага, че решението на
ВРС е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се доводи за действителност на
договорните клаузи, предвиждаща претендираното вземане за възнаграждение по
закупен пакет от допълнителни услуги, както се настоява отмяна на
първоинстанционното решение и уважаване на предявения установителен иск.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата
страна, чрез назначения й особен представител, депозира писмен отговор, с който
оспорва жалбата и настоява за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт,
ведно с присъждане на разноски.
В с.з. по същество, въззивникът, чрез
процесуалния си представител, с писмена молба моли за отмяна на
първоинстанционното решение.
В с.з. по същество, въззиваемата
страна, чрез особения си представител, оспорва жалбата.
Настоящият състав на Варненски окръжен
съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбите и отговорите, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно
произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието
на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. В обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл.236 ГПК и е действително.
Произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно
упражнено, поради което производството и решението са допустими.
По
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението, като служебно следи
за нарушение на императивна материалноправна разпоредба, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване /ТР №1/2013 г.
на
ОСГТК/.
Предмет на образуваното първоинстанционно
производство е установяване дължимостта на вземане в общ размер на 929.91 лева,
произтичащо от договор за потребителски кредит № **********/27.01.2017 год. и
съставляващо сбор от главница в размер на 410.05 лева, възнаградителна лихва в
размер на 146.33 лева и възнаграждение за допълнителен пакет услуги в размер на
373.53 лев, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение.
Не е налице
спор между страните относно наличието на облигационно правоотношение между
страните, като този факт се установява по несъмнен начин и от представения
писмен договор за потребителски кредит № **********/27.01.2017 год., по силата на който ищецът се е
задължил да предостави на ответника сумата от 500 лв. за срок от 24 месеца и на
24 месечни вноски в размер на 51.74 лева, ведно с възнаградителна лихва при
фиксиран годишен процент от 41.17%, и годишен процент на разходите от 49.89 %.
Настоящият
състав на ВОС намира, че договорът за потребителски кредит не страда от пороци,
водещи до неговата недействителност в цялост и не противоречи изискванията на
чл.11, ал.1, на чл.19 и чл.22 от Закона за потребителския кредит. Анализирано
съдържанието на договора за кредит обуславя извода, че е спазена писмената
форма, шрифта на текста е не по – малък от 12, съгласно чл.10 от Закона за
потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл.11, ал.1, т.1-10, съдържа
дата и място на сключването му, вида на предоставения кредит, индивидуализация
на страните по него, срок на договора, общия размер на кредита, размер на лихвения процент, годишния процент на разходите,
условия за издължаване на кредита, ведно с погасителен план /разбивка на
главница и лихви/, както и останалото съдържание по чл.11, ал.1, т.11 до т.26.
И
съобразявайки, че предмет на атакувания съдебен акт е претенцията за
допълнителен пакет услуги, съдът следва да се произнесе по действителността й. Видно е от договора, че
кредитополучателят е избрал да закупи пакет от допълнителни услуги, който не е
задължително условие за отпускане на кредита или за получаването му при
предлаганите условия, като възнаграждението за него е в размер на 499.92 лева,
а вноската по него – 20.83 лева.
От
представеното Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, се
установява, че негов предмет е задължението на кредитора да предостави на
клиента, по негово искане и при изпълнение на изискванията залегнали в ОУ, една
или всички от посочените услуги: - приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит; - възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски;
- възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; - възможност
за смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства. Съдържанието на всяка от допълнителните услуги е разписано в
ОУ към Договора за кредит.
Настоящият състав на ВОС намира, че съдържанието на
допълнителния пакет услуги, по съществото си не представлява реално
предоставени допълнителни възможности или преференциални условия, от които
кредитополучателят да може да се възползва и които да носят допълнителни ползи
за него, за да бъде обосновано изискването на възнаграждение, което е в размер
равен на предоставената в заем сума. Следва да се държи сметка, че съобразно
клаузите на ОУ, уреждащи съдържанието на допълнителните услуги, ползването на
всяка от тях е обусловено от насрещната воля на кредитора, което само
потвърждава изложеното по-горе, че не се касае за допълнителни ползи или
преференции на кредитополучателя. Това се отнася и за услугата „приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит“, тъй като изначално липсва
яснота какъв е срокът за разглеждане и изплащане на кредита в случай, че не
бъде избран допълнителен пакет. Доколкото договорът е двустранен, поначало
всяка една от услугите представлява част от процеса на първоначално и
последващо договаряне между страните, през който процес, всяка една е длъжна
добросъвестно да упражнява и изпълнява предоставените й със закона права и
вменените задължения. Стремежът към парично компенсиране на едната страна по
договора за това и то в размер равен на предоставената в заем сума е
неоправдано и създава предпоставки за неоснователното й обогатяване.
Тук
следва да се посочи и че разпоредбите на чл. 10а и чл. 19 ал.3 и чл. 33 от ЗПК
ограничават свободата на договарянето от кредитора, предоставящ потребителски
кредит на условия, при които освен обявената договорна лихва и обезщетението за
забава, на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и
фиксирани по размер разходи. Възстановяването на разходите по събиране на дълга
от неизправен длъжник не може да се включва в ГПР именно защото размерът им
зависи от конкретните разноски, направени поради неизпълнението. Уговарянето на
бъдещи разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор, дава
основание съдът да я квалифицира като уговорена отнапред компенсация за
неполучена договорена престация, водещо до нищожност на клаузата.
Изложеното налага извод за неоснователност на
претенцията за заплащане на сумата 373.53 лв., представляваща възнаграждение за
закупен пакет допълнителни услуги, поради което решението, в атакуваната му
част, следва да се потвърди.
Воден от горното, СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2810/21.06.2019 год. на ВРС – 14-ти състав, постановено по
гр.д. № 13476/2018 год., с което е отхвърлен предявения от „Профи Кредит
България” ЕООД, ЕИК: *********, с адрес: гр. София, бул. „България” №49, бл.
53Е, вх. В иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК да бъде прието по
отношение М.Ч.П., че съществува присъденото с издадена по ч.гр.д. № 6575/2018г.
на ВРС заповед по чл. 410 ГПК вземане в размер на сумата 373.53 лева,
претендирана като задължение по споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги от 27.01.2017 год.
На
основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: