Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 30.03.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, І ГО, 13-ти с-в, в публичното заседание на
двадесет и шести ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Росен Димитров
при секретаря
Вяра Баева като разгледа докладваното от съдия Димитров гр.д. № 9444 по описа
за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е образувано по иск с
правно основание чл. 422, във вр. чл. 415 от ГПК за установяване съществуване на парично вземане, предявен от М.Й.Г., ЕГН **********,
чрез процесуалния си представител адв. Б.Х. - Д. против А.А.К.,
ЕГН ********** за сумата от 175 739 лв. – дължима по запис на заповед от
22.11.2014 г., с падеж на 22.11.2015 г., ведно със законна лихва от датата на
подаване на заявлението – 29.01.2016 г. до окончателното й изплащане, както и
направените разноски в заповедното производство в размер на 6714,78 лв.
Ищецът твърди,че по уговорка с
ответника и с негово съдействие е изтеглил няколко банкови кредита, след което
му е предал получените суми. Уговорката е била ответника да ползва тези суми за
собствения си бизнес и да ги върне след една година, за да може ищеца да погаси
кредитите,вкл.лихвите,таксите и т.н.Като гаранция за връщането на заемната сума
от 155 000 лв. и възнаградителната лихва
ответникът му подписал запис на заповед.
Твърди,че за горното вземане има
издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. №
5245/2016 г. по описа на СРС, ГО, 79 с-в в полза на кредитора М.Г. срещу
длъжника А.К., както и за направените в разноски по заповедното дело.
След депозиране на отговора на
исковата молба и с оглед изразеното в него становище, ищецът е заявил,че
подаденото възражение по чл.414 ГПК не изхожда от ответника,поради което следва
да се приеме,че такова не е подавано.Поддържа също,че това възражение освен,че
не е подписано от ответника,не е подписано и от лицето легитимиращо се като
негов пълномощник-адв.М..Поддържа и в писмената си
защита тази теза и моли съдът да прекрати производството по делото,поради липса
на правен интерес предвид факта,че от правна страна срещу процесната заповед за
изпълнение няма подадено в законовия срок възражение.
По същество на спора ищецът моли съда
да постанови решение,с което да признае за установено,че ответника му дължи
сумата по записа на заповед и да му присъди разноските както в заповедното,така
и в настоящето производство.
В срока за писмен отговор след
предоставена съгласно чл. 131 ГПК възможност, ответникът А.А.К.,
чрез процесуалния си представител адв. Т. оспорва предявения иск като
недопустим и неоснователен.
В тази връзка се твърди, че между
страните действително е имало преддоговорни
отношения, съгласно които ищецът е следвало да предостави на ответника в заем
парични средства в размер на сумата от 160 000 лв., като за ползването на
посочената сума е следвало да бъде заплатена и законна лихва в размер на сумата
от 15 739 лв. Излага се, че посочената сума не е била предоставена в заем
от ищеца и никога реално и обективно не е получавана от него, респ. същият не е
получил парични средства в посочения размер, съответно не се е задължил валидно
за заплащане на възнаградителна лихва. В тази връзка се излага, че процесния запис на заповед от 22.11.2014 г. за сума в размер
на 175 739 лв. действително е издаден от него, но единствено поради
обстоятелството, че М. е поставил подписването на същия като условие за
изпълнение на поетото от него обещание за предоставяне на паричните средства в
размер на 160 000 лв. в заем, което задължение същият не е изпълнил.
Относно възраженията на ищеца,че не е
подписвал възражението по чл.414 ГПК: В отговора излага становище,че лично е
подал такова в срок. Впоследствие твърди, че е упълномощил за подаване на
възражението адв.М. и представя пълномощно в тази
връзка. Независимо от всичко потвърждава всички действия извършени в
заповедното производство,вкл. и подаването на въпросното възражение.
По съществото на спора моли съда да
отхвърли иска.
Доказателствата по делото са гласни и
писмени.
След преценката им във връзка с
твърденията и възраженията на страните съдът намира следното:
Установено е,че по ч.гр.д. № 5245/2016 г. по описа на СРС, ГО, 79 с-в в
полза на ищеца М.Й.Г. е издадена Заповед за незабавно
изпълнение срещу А.А.К. въз основа на запис на заповед от 22.11.2014 г. за
сумата от 175 739 лева.
На 20.05.2016
год. в срока по
чл.414 от ГПК е подадено
възражение срещу тази заповед от
длъжника-установява се от възражението на л.16 от заповедното дело,в което като
подател и лице положило подписа са посочени имената на А.А.К..
На 18.07.2016 година заявителят по горното дело е
уведомен за горното възражение и в срок е депозирал
положителен установителен иск с основание чл.422, ал.1 от ГПК.
От представения запис на заповед от 22.11.2014 г. се установява, че ответникът се е задължил да изплати на ищеца на падежа
22.11.2015 сумата от 175 739 лева.
По делото са представени Договор за потребителски
кредит от № FL751427/11.1 1.2014 г. от „Юробанк България” АД за 30 000 лв., Договор за
потребителски кредит от 12.11.2014 г. от „СИБАНК” ЕАД в размер на 35 000 лв.,
Договор за потребителски кредит от 11.11.2014 г. от „Уникредит БУЛБАНК” АД в размер на 30 000 лв., Договор за
кредит за текущо потребление от 11.11.2014 г. от
„БАНКА ДСК” ЕАД в размер на 10 000 лв. и Договор за кредит за текущо
потребление от 11.11.2014 г. от „БАНКА ДСК” ЕАД в
размер на 50 000 лв. или общо за кредитна сума от 155 000 лв., по които
договори кредитополучател е ищеца М.Й.Г..
От заключението на СГрЕ,което
съдът възприема като обективно и професионално,се установява,че подписа на
процесното възражение от 20.05.2016 год.
не е на ответника категорично,вероятно
не е и на адв.Б.М., доколкото
се различава съществено от обичайните подписи на това лице и
основно по това,че изследвания подпис е положен с
движение отдолу нагоре,а образците от подписите на
адвоката са винаги в обратната посока на движение. Въпреки това експерта
не е категоричен в заключението си дали подписа е на адв.М. или не.
Свидетелят Л.Р.установява,че през 2014-2015 год. е
имало отношения между М. и А. във връзка със заеми . М. обещал да даде на А.
някакви пари,но доколкото знае не се стигнало до общ бизнес,тъй като М. не
успял да намери парите. Все пак смята,че някакви пари около
10 000-20 000 лв. давани и впоследствие са връщани,тъй като на два
пъти М. е късал пред него някакви разписки за пари.
От показанията на св.Б.М. се установява,че през
2016 год. ответникът го е бил ангажирал в качеството му на адвокат да подаде
възражение срещу издадена заповед за изпълнение за голяма сума,но няма спомен
за самия казус. Дейността му се ограничила само с подаване на възражението. Не
е сигурен да е подписвал възражението,допуска,че може това да е направено от
някой от колегите му в кантората.
Св.И.В. /живяла
16 години с ищеца на съпружески начала/ установява, че М. и А. се познавали
отдавна,били учили заедно. През 2014 год. имали намерение да започнат заедно
някакъв бизнес,били изтеглени кредити, който М. погасявал с около 2300 лв.
месечно, а с А. започнали да се карат. Разбрала лично от ответника,че
първоначално той е плащал вноските по тези кредити,но се скарали с М. за някаква
сума от 8000 лв. и затова спрял да плаща,докато не си разберат за тази сума.
Предвид установената фактическа обстановка, се налагат
следните правни изводи:
Предявен е иск по чл.422, ал.1
от ГПК вр. с чл.415, ал.1 от ГПК - за установяване съществуване на парично вземане.
Преди да се произнесе по съществото на спора,съдът следва да изследва и реши спорния въпрос относно това, дали длъжника е подал
своевременно възражение по чл.414 ГПК.
Възражението се намира в приложеното гр.д.№ 5245/16
г. на 79 с-в на СРС в оригинал. При прочита му се установява,
че му е придеден вид да е подадено лично от ответника А.А.К. и подписано също от него, като под самия подпис са
посочени трите имена на ответника.
В графите за законен представител или за пълномощник няма посочени такива. Същото обаче не е подписано от
него. Ответникът твърди,че
е подписано от адв.М., въз
основа на изрично пълномощно,което
представя едва пред настоящия
съд,но поради неизпълнение разпоредбата на чл.183 ГПК за представянето му в
оригинал е изключено от доказателствения материал,т.е. няма пълномощно.При разпита му като свидетел
адв.М. не е сигурен дали
той или някои от колегите му в кантората е подписал възражението.
От заключението на СГрЕ няма категоричен отговор, дали
подписа на възражението е
на адв.М.. Основните съмнения на експерта за това,че адвоката не е положил подписа
си върху въпросния документ
е начина на подписването,което при адвоката винаги започва отгоре надолу и самия подпис,който е изписан с движение отдолу нагоре.
С оглед на горното
съдът приема,че подписа положен на възражението
над печатното изписване на
трите имена на ответника не е положен както от него, така и от адв.М., няма доказателства
последния да е имал мандат
да представлява ответника
за подаване на възражението.
При това положение по делото е налице документ,комуто закона е придал изключително
важен ефект-суспензинвен,който пречи
на издадената заповед да влезе в сила и води до задължение
на заявителя да предяви иск,под
угрозата от обезсилване на въпросната заповед.
Добросъвестното упражняване на процесуалните
права предполага лицата,който
правят писмени изявления да
ги подписват лично,а когато действат члез представител,
това да се упоменава изрично в писменото изявление и да се прилага доказателства за представтелната власт. Пропуска да се представи
такова доказателства не е основание за неприемане на изявлението, като в такъв случай съдът следва да укаже на страната да поправи този пропуск, т.е. да представи пълномощното или друг
документ за процесуално представителство.
Настоящия случай очевидно не е такъв,
доколкото във възражението изобщо не е посочено да се подава от пълномощник.
Според настоящия състав погрешно САС по ч.гр.д.28/2019 год. погрешно
е приел,че става въпрос за потвърждаване действия без представителна
власт. Такава би имало ако едно
известно трето лице формално
е извършило процесуално
действие от името на титуляра, без надлежно упълномощаване за това. Само в този случая потвърждаването на действието би имало поправящ ефект-чл.101,ал.2 ГПК. В случая няма какво да
се поправя, тъй като то е изначално непоправимо-налице едно толкова порочно процесуално действие, извършено
чрез един категорично неистински документ, което не подлежи на саниране,по посочения по-горе начин.
Въпреки това и с оглед указанията на второстепенния съд настоящия състав
по съществото на спора приема следното:
Ищецът основава своето
вземане срещу ответника въз основа на документ визиран в чл.417, т.9 ГПК, а именно запис на заповед
от 22.11.2014 г. съставен като гаранция,че ответникът ще му върне предадени
суми в размер на 155 000 лв. и лихви съгласно договор за заем с него.
Записа на заповед формално отговаря на всички
законови изисквания за действителност на чл.535 и сл. ТЗ -посочени са издателя
и поемателя, мястото и датата на издаването и на
падежа на задължението по ценната книга, подписа на издателя е безспорен. Липсва
място на плащането,но предвид разпоредбата на чл.536,ал.3 ТЗ това е гр.София.
И двете страни твърдят,че записа на заповед е
съставен във връзка с заемно правоотношение-според ищеца възникнало такова,а
според ответника въпреки провеждани предварителни разговори такова не е
възникнало и парични средства не са му били предавани,т.е. няма договор.
По въпроса за каузално правоотношение-заемен
договор,съдът намира следното:
По дефиниция заемът за потребление е реален,
неформален , консенсуален договор, при който
заемодателят предава в собственост на заемателя пари
или други заместими вещи, а заемателят
се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и
качество. За действителността на договора не е предвидена специална форма, а
писмената такава е единствено форма за доказване /по аргумент от чл.164,ал.1,т.3 ГПК/.
Според настоящия състав и въпреки
отричането от страна на ответника договор за заем между ищеца и ответника е бил
сключен и по силата на него през месец ноември 2014 год. последния е получил
сумата от 155 000 лв., като се е задължил до 1 година да ги върне на ищеца
с лихви в общ размер от 175 739
лева. Аргумент за този извод са признанието на ответника,че разговори в
тази насока действително са водени с ищеца,което се потвърждава и от
показанията на св.Р..
Показанията на св.В.установяват
факта,че А. не само е имал намерения за бизнес с М.,но и за това,че през 2015
год. е погасявал заемите формално изтеглени от ищеца,до момента на разрива в
отношенията им.Факта,че ответникът е плащал вноските по заемите на ищеца с
оглед и на горните доказателства дава основание да се приеме,че ответникът е
получил реално тези средства от ищеца.
При това положение съдът намира,че сумата по
издадения запис на заповед се дължи от страна на ответника. Този запис съдържа
всички необходими реквизити и е във връзка с действително каузално правоотношение-договор
за заем ,по силата на който ищецът е дал в заем на ответника парични
средства,които през месец ноември 2014 год. е получил под формата на кредити по
5 различни договора.Факта на реалното предаване се установява от подписването
на записа на заповед,а възражението на ответника,че подписал без да е получил
нищо съдът намира за несериозен и неподкрепен с каквито и да е доказателства.
По делото няма доказателства,а и твърдения от
ответника да е изплатил на ищеца сумата по записа на заповед.
С оглед на гореизложеното искът се явява основателен и съдът следва да го уважи в
претендирания размер.
По разноските:
Съгласно т. 12
от ТР № 4/18.06.2014 г., по тълк. д. № 4/2013 г. на
ВКС, съдът в исковото производство по чл. 422 ГПК следва да се произнесе и за дължимостта на разноските в заповедното производство. В
заповедното производство са направени разноски в общ размер на 6714.78 лв. , в исковото в размер на 7234.78 лв. и за тези
разноски ответникът следва да бъде осъден. Възражението на ответника за
прекомерност на адвокатското възнаграждение предвид размера на иска и
сложността на делото не се възприема от съда.
Водим от изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
признава ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. с чл.415, ал.1 от
ГПК съществуване на парично вземане на М.Й.Г. с ЕГН: **********, чрез адв. Б.Х.Д. към А.А.К. с ЕГН **********,***, чрез адвокат С.Т. ***, п.к. 1619, ул. „******за сумата от
175 739 лв. на
основание запис на заповед
от 22.11.2014 год. , за което е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.417 ГПК по ч.гр.дело № 5245/2016 г. по описа на Районен съд гр. София, 79 състав , ведно със законната лихва върху главницата
от 29.01.2016 год. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78,
ал.1 от ГПК А.А.К. с ЕГН ********** да заплати на
М.Й.Г.
с ЕГН: ********** сумата от 7234.78 лв. –
разноски по настоящото дело и разноските в заповедното
производство в
размер на 6714.78 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на пред САС в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: