РЕШЕНИЕ
№ ................../12.01.2023 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и шести януари през
две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
МЛ. С.
СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ВГД № 6455 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 10278 от 13.01.2020 г., постановено
по ГД № 10201 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд (СРС), ГО, 74 състав,
изменено в частта за разноските по реда на чл. 248 от ГПК с Определение № 72815/15.04.2020
г., постановено по същото дело, с което по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу С.В.Р.
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК кумулативно обективно съединени положителни установителни
искове с правно основание по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ
и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е признато за установено, че С.В.Р. дължи на „Т.С.“
ЕАД сумата от 411,03 лв., представляваща стойността на неплатената топлинна
енергия (ТЕ) за периода от м. 05.2015 г. до м. 02.2017 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 30.04.2018 г., до окончателното плащане, сумата от 3,14
лв., представляваща цената на предоставената услуга за дялово разпределение за
периода от м. 05.2015 г. до м. 02.2017 г., както и на основание чл. 86, ал. 1
от ЗЗД сумата от 46,47 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение
за периода от 15.09.2016 г. до 18.04.2018 г., като искът е отхвърлен за сумата
от 0,27 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение върху главницата
за услуга за дялово разпределение за периода от 15.09.2016 г. до 18.04.2018 г.,
за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК от 10.05.2018 г. по ЧГД № 27493 по описа за 2018 г. на СРС.
С решението първоинстанционният съд се е
произнесъл и по разноските, дължими от страните съгласно чл. 78 от ГПК за заповедното
и исковото производство съразмерно с уважената, респективно отхвърлената част
от исковете.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“
ЕООД – трето лице – помагач на страната на ищеца.
Решението е обжалвано в срок от ответника С.В.Р.,
в частта, с която предявените искове са уважени съответно за сумата над 265,39
лв., представляваща стойността на неплатената ТЕ за периода от м. 05.2015 г. до
м. 02.2017 г., ведно със законната лихва за периода от 30.04.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането, и за сумата над 42,76 лв., представляваща
обезщетение за забавено изпълнение за периода от 15.09.2016 г. до 18.04.2018 г.
В жалбата се поддържа, че в обжалваната част решението на СРС е неправилно и
необосновано. Излагат се доводи, че ответникът е заплатил сума в общ размер от 145,64
лв. за ТЕ, потребена от него в процесния период, с оглед на което исковата
претенция в тази част се явява основателна само за сумата от 265,39 лв. Твърди
се, че вещото лице е основало заключението си само на документи, предоставени
от ищеца, и е изследвало само исковия период, т. е. не е взело предвид
плащанията, извършени от ответника по време действието на процесното споразумение.
Сочи се, че предвид неоснователно претендираната част от главницата, следва да
се редуцира и размерът на присъденото обезщетение за забава. Предвид изложеното
отправя искане към СГС като въззивна инстанция да отменени решението на СРС в
обжалваната част и да постанови друго, с което предявените искове да бъдат
отхвърлени до посочените размери.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, с който се
изразява становище за нейната неоснователност. В тази връзка моли въззивната
жалба да бъде оставена без уважение. Претендират се разноски.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД,
не е изразило становище относно въззивната жалба на подпомаганата страна.
В частта, с която предявените искове са уважени за сумата
до 265,39 лв., представляваща стойността на неплатената ТЕ за периода от м.
05.2015 г. до м. 02.2017 г., ведно със законната лихва за периода от 30.04.2018
г. до окончателното изплащане на вземането, за сумата до 42,76 лв.,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение за периода от 15.09.2016 г.
до 18.04.2018 г., за сумата от 3,14 лв., представляваща цената на предоставената
услуга за дялово разпределение за периода от м. 05.2015 г. до м. 02.2017 г.,
като и в частта, с която искът за сумата от 0,27 лв., представляваща
обезщетение за забавено изпълнение върху главницата за услуга за дялово
разпределение за периода от 15.09.2016 г. до 18.04.2018 г., е отхвърлен, първоинстанционното
решение е влязло в сила като необжалвано.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и
правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт:
Депозираната
въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу
подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално
легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването. Разгледана
по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност
съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може
да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1
от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно
трябва да даде и правна квалификация на исковете.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е
допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във
въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл.
2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното
решение по реда на чл. 272 от ГПК.
Във връзка с
доводите за неправилност на постановеното решение, съдът намира следното:
Предявени са по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК кумулативно
обективно съединени положителни установителни искове с правно основание по чл.
79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Основателността на исковата
претенция по чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ е обусловена от
наличието на следните предпоставки (юридически факти), а именно: валидно
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за
битови нужди, по силата на което ищецът е предоставил на ответника на адреса на
процесния имот и заявения период услуги, чиято цена възлиза на претендираната
сума, а за ответника е възникнало задължението за заплащането им.
Установяването на тези обстоятелства е в тежест на ищеца.
В тежест на ответника (при
доказване на предпоставките, обуславящи основателност на иска)
е да установи положителния факт на плащането при условията на пълно и главно
доказване.
По делото пред
въззивната инстанция не е спорно, че ответникът има качеството потребител на топлинна
енергия (ТЕ) за процесния период като съсобственик на топлоснабдено
жилище, за наличието на облигационна връзка между ищеца и ответника по доставка
на ТЕ по договор при Общи условия, обвързващи ги, и за размера и цената на
реално доставената и отчетена ТЕ за жилището на ответника, които обстоятелства
се установяват и от приетите по делото писмени доказателства, също и за възлагане
извършването на дяловото разпределение на третото лице-помагач на ищеца – фирма
за дялово разпределение (ФДР), и липса на доказателства за некачествено
изпълнение. Въз основа на ангажираните доказателства се извършва преценката за реално
доставената и потребена в жилището на ответника ТЕ за исковия период.
По оплакванията в
жалбата настоящият въззивен състав намира за необходимо да добави следното:
Единственият спорен
въпрос във въззивното производство, очертан с въззивната жалба, се отнася до
размера на погасената чрез плащане от страна на ответника част от исковата
претенция.
Първоинстанционният
съд изрично е указал на ответника, че в негова тежест е да установи факта на
плащането.
От заключението на назначената
по делото съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ), която въззивният съд намира за обективно,
компетентно, изготвено с необходимите знания и умения, се установява, че за
процесния период непогасената част от главницата за ТЕ възлиза на 411,03 лв., а
тази за услугата дялово разпределение – на 3,14 лв. В заключението е отразено,
че по партида на абоната са въведени плащания по споразумение в общ размер на
167,58 лв. Вещото лице е посочило, че по делото са представени фискални бонове
за платени от страна на ответника суми за ТЕ на обща стойност от 145,64 лв.,
като в съдебно заседание уточнява, че няма яснота тези плащания за кой период
се отнасят. Вещото лице е посочило, че е основало заключението си както на приетите по
делото писмени доказателства, така и на извършена проверка при ищеца.
От представените от
ответника фискални бонове от 02.10.2017 г. и от 06.11.2017 г. се установява
извършено в полза на ищеца плащане за ТЕ в общ размер 110,00 лв. Но от същите
не може да се установи за кой период се отнасят, съответно дали касаят исковия
период. Два от другите фискални бонове касаят извършени от ответника плащания в
полза на трето за спора лице за използвана електрическа енергия. По делото не е
установено за какви плащания се отнасят останалите фискални бонове.
На следващо място, в
проведеното на 24.09.2019 г. открито съдебно заседание ответникът чрез своя
процесуален представител е заявил, че в периода от 12.04.2017 г. до 15.03.2018
г. е извършвал плащания, но не съхранява фискалните бонове.
Предвид изложеното
настоящият въззивен състав приема, че ответникът не е установил твърдението си за
наличие на извършени от негова страна плащания в размер на 145,64 лв., които не
са отразени в счетоводната система на ищеца, респ. неоснователно се явява
релевираното в тази връзка оплакване в жалбата. По делото не се установи
наличието на плащания, извън посочените от вещото лице. При това положение
неоснователно се явява и искането да бъде редуциран размерът на присъденото
обезщетение за забавено изпълнение, тъй като същото е направено при условие, че
бъде установено неправилно присъждане на главниците за ТЕ и услуга дялово
разпределение над посочените в жалбата размери. По изложените съображения
въззивният съд приема, че исковата претенция е основателна в посочените от
първата инстанция размери.
При липсата на други
доводи, ангажирани с жалбата, и доколкото крайните изводите на настоящия
въззивен състав изцяло съвпадат с тези, съдържащи се в мотивите на обжалваното
решение, въззивнната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение следва
да се потвърди.
По
отношение на разноските:
При този изход на делото, на основание чл.
78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК право на разноски във въззивното производство има
единствено въззиваемият ищец. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК в
полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в
размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът
на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
Защитата на въззиваемия по делото се изразява в депозиране на отговор на
въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК и подаване на бланкетна
молба, с която се изразява становище по хода и по съществото на делото. Предвид
минимума от действия, извършени от процесуалния представител на ищеца във
въззивното производство, искането за разноски съгласно Закона за правната помощ
също следва да бъде уважено в минимален размер, а именно 100,00 лв.
Решението не
подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1,
предл. първо от ГПК, тъй като цената на иска е под 5000,00 лв.
Така мотивиран,
съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА в
обжалваната част Решение № 10278 от 13.01.2020 г., постановено по ГД № 10201 по описа за
2019 г. на Софийски районен съд, ГО, 74 състав, изменено в частта за разноските
по реда на чл. 248 от ГПК с Определение № 72815/15.04.2020 г., постановено по същото дело.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 и 8 от ГПК С.В.Р., ЕГН **********,
с адрес: гр. София, ж. к. „*******да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:*** Б сумата от 100,00 лв. (сто лева) за
юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
Решението е
постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД – трето лице – помагач на страната на ищеца.
Решението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.