РЕШЕНИЕ
№ 126
гр. Перник, 27.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:РОМАН Т. НИКОЛОВ
МИХАИЛ АЛ. МАЛЧЕВ
при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от РОМАН Т. НИКОЛОВ Въззивно гражданско
дело № 20221700500045 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 260170 от 02.12.2021 г., постановено по гр. дело № 263 по описа на
Районен съд Радомир за 2021 г. е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 от
ГПК по предявения иск от Л. М. Д., М. З. Б. и Г. З. Б., срещу ответника Община
Радомир, че ищците са собственици на подробно описаните в Решението недвижими
имоти.
Недоволен от постановеното решение е останал ответникът Община Радомир,
който в законоустановения срок го е обжалвал. В жалбата се поддържа, че
обжалваното решение е непълно, необосновано и незаконосъобразно. Твърди се, че
изводите на съда са направени при недоизяснена фактическа обстановка по делото и се
основават единствено на косвени или на неотносими към спора доказателства. Иска се
отмяна на обжалваното решение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемите са подали отговор на въззивната
жалба, с който по подробно изложени съображения по съществото на спора, молят да
бъде потвърдено първоинстанционното решение като законосъобразно и правилно
Окръжен съд Перник, извършвайки проверка на обжалваното решение по
направените оплаквания в жалбата и с оглед събраните по делото писмени и
1
гласни доказателства намира за установено и доказано следното:
Жалбата е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице – страна в
процеса, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване на
решението, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Предявеният пред районния съд иск от Л. М. Д., М. З. Б. и Г. З. Б. срещу Община
Радомир, е с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, за признаване правото им на
собственост върху индивидуализираните в исковата молба недвижими имоти.
Ищците основават исковата си претенция на придобито право на собственост въз
основа на наследяване от М. З. Б. – бивш жител на с. ***, община ***, починал на ***
и придобивна давност. В исковата молба ищците са изложили, че наследодателят им е
започнал да владее двата имота от края на 1957 г. въз основа на сключени от него
неформални договори за покупко – продажба и дарение. Оградил двете дворни места
заедно със съседното, което било негова собственост като едно общо селище.
Извършил подобрения, като засадил трайни насаждения и в двата имота, поддържал в
годините изграден в имот 801.408 бунар. Сочат, че имотите са е елктроснабдени.
Изрично са заявили, че през годините никой не е пречил или оспорвал правото на
собственост на наследодателят им върху двете дворни места представляващи част от
селищния му имот. По-нататък в исковата молба е посочено, че М.Б. и съпругата му
живели постоянно в този имот до смъртта си. Декларирали са го и са заплащали
дължимите местни данъци и такси. След смъртта М. З. Б., през 2010 г. ищците
декларирали и двата процесии имота като част от наследството останало от него и до
момента на подаване на исковата молба заплащали установените данъци. Ищците са
категорични, че владеят имотите непрекъснато и необезпокоявано със съзнанието, че
са собственици на целия селищен имот бивше притежание на М.Б.. Твърдели са, че
имотите не са внасяни във фонда на ТКЗС, тъй като се намират в старо застроената
част на село *** и имат селищен характер към момента на масовизацията. В този
смисъл са заявили, че имотите са включени в действащия дворищно регулационен план
на селото през 1974 г. При тези данни считат, че погрешно в разписния лист към плана
на селото имотите са записани на ТКЗС.
В срока по чл. 131 от ГПК Община Радомир е подала отговор, с който е оспорила
предявените искове като неоснователни. Ответникът противопоставил правото си на
собственост, върху процесните имоти на основание приложените към отговора
заверени копия от АОС № 4297 от 02.02.2021 г. за имот № *** и АОС № 4298 от
02.02.2021 г. за имот № ***. Посоченото правно основание при съставянето им
лигитимиращо общината като собственик е чл. 2, ал. 1 от ЗОС. Приложени са и два
2
броя скици на процесните имоти, както и копия от Разписни листове, касаещи
процесните имоти.
В производството пред Районния съд са събрани и гласни доказателства, като
показания в качеството на свидетели са дали В.С.В., Д.А.В. и В.А.В..
Изслушано е заключението на вещото лице Д.Н., което не е оспорено от
страните по допусната съдебно – техническа експертиза. Други доказателства не са
нагажирани от страните.
С оглед на така събраните доказателства и след анализа им Районният съд е
достигнал до извода, че Л. М. Д., М. З. Б. и Г. З. Б. са придоби собствеността върху
процесните имоти на основание давностно владение, поради което и предявените
установителни искове срещу Община Радомир са основателни и следва да бъдат
уважени.
След преценка на събраните по делото доказателства и като обсъди доводите на
страните, Окръжен съд Перник намира, че решението на РС Радомир е правилно и
законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. Въззивният съд счита, че
първоинстанционният съд е изяснил пълно и всестранно спора от фактическа страна,
като настоящият състав на съда споделя изцяло изложените от районния съд мотиви и
правните му изводи, поради което на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.
Неоснователно процесуалният представител на жалбоподателя поддържа в
жалбата, че при постановяване на решението Районният съд е допуснал нарушения на
процесуалния закон, като в нарушение на чл. 146 ГПК доклада е непълен и неточен, което е
довело и до неточност и непълнота на дадените указания и събраните по делото доказателства.
Въззивният съд констатира, че в първото по делото съдебно заседание от 11.10.2021 г.
Районен съд Радомир изрично е докладвал постъпилата искова молба, като е
разпределил доказателствената тежест на двете страни, във връзка с въведените в нея и
отговора твърдения на страните. В съдебното заседание и двете страни са
представлявани от процесуални представители, които не са направили никакви
възражения по доклада на делото и разпределението на доказателствената тежест по
исковете. В тази връзка е неоснователно възражението, че първоинстанционният съд
не е посочил как се разпределя доказателствената тежест за страните, в нарушение на
чл. 146, ал. 1, т. 4 и т. 5 и ал. 2 и ал. 3 от ГПК.
В констатациите на съдебно-техническата експертизата, изготвена от вещото лице
Д.Н., неоспорена от страните, се установява, че след оглед на място, справки в община
Радомир и запознаване с документите по делото, спорните имоти № *** и № *** по
кадастралния план на с. ***, община ***, област ***, местност „***“ влизат за първи
път в кадастралния план одобрен със Заповед №111-62 от 06.02.1974 година и досега
не са изключвани. За с. ***, местност „***“ няма регулационен план. В заключението
си вещото лице е посочило, че процесиите имоти от всички страни са заградени, като в
средата между двата имота няма ограда. При огледа на място експертът е установила,
3
че в имот № *** има стар бунар, а в имот № *** има плодни дръвчета – дюля, сливи,
ябълки и круша. Отразено е, че съседните имоти на процесиите са застроени с
жилищни сгради и второстепенни постройки (от изток – имот № 5, от запад – имот №
2, от север – имот № 4, и имот на гарата и от юг – имоти № № 16. 17. 18.) Всички
посочени имоти според вещото лице попадат в старо застроената част на с. ***.
Вещото лице е категорично, че съществува частична идентичност между
процесиите имоти и имота, описан в Договор от 17.03.1957 г.
Основанието, с което общината обосновава собственическите си права е в
разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от ЗОС, като се основава на отразени в разписни листове
записвания за имотите, от които се установява, че за собственик на процесните имоти е
записано „ТКЗС“. Съгласно чл. 5, ал. 2 ЗОС, актът за общинска собственост е
официален документ съставен от длъжностно лице по ред и форма определени от
закона и като такъв има обвързваща за съда доказателствена сила относно изложеното
в него, т. е. има качеството на официален свидетелстващ документ. Същевременно, без
да има правопораждащо действие, той единствено констатира собствеността на
общината, но само когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно
основание, при наличие на което, на акта следва да се признае легитимиращо действие,
по силата на което актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на
противното. Затова, при спор за собственост, оспореният АОС не е годно
доказателство за установяване правото на собственост и именно легитимиращият се с
него следва да установи основанието, на което и издаден т.е. ответната О. следва да
установи в процеса пълно и главно, че са настъпили конкретни факти, реализиращи
състава на предвиден в закона придобивен способ. Видно от записването в АОС е, че
като основание за придобиване на имота е посочена нормата на чл. 2, ал. 1, ЗОС,
съгласно която разпоредба Общински са имотите определени със закон. За да се
приеме обаче неговата приложимост, то по делото е следвало да бъде доказано, че
действително имотът е бил придобит от държавата, респ. общината. Ето защо,
релевантен за спора е въпросът относно принадлежността на правото на собственост
върху имота към момента на установяване владението на праводателя на ищците, т.е
към 1957 г., когато се твърди, че той е установил владение върху имотите. В
конкретния казус обаче и съобразно ангажираните по делото доказателства не може да
се обоснове извод, че с издаването на АЧОС ответната Община е валидирала своите
права. Позоваването на това общо нормативно основание за трансформиране на
собствеността в общинска не сочи на удостоверяване на конкретно фактическо
основание, в какъвто смисъл е практиката на ВКС, обективирана в Решение №
271/30.10.2012 г. по г.д. 477/2012 г. на II ГО, Решение № 15/19.02.2016 г. по г.д. №
4705/2015 г. на ВКС, II ГО. Според чл. 19 ЗСПЗЗ общината стопанисва земеделската
земя останала след възстановяването на правата на собствениците и придобива
собствеността върху тази земя след влизане в сила на плана за земеразделяне и
одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници. Физическите
4
лица заявяват правата си върху земеделските земи по реда и начина предвиден в чл. 11
и сл. ЗСПЗЗ и глава трета от ППЗСПЗЗ, а юридическите лица по реда на глава трета от
ЗСПЗЗ. При наличието на законовите изисквания, ОСЗ според чл. 45, ал. 2 ППЗСПЗЗ
взема решение за възстановяване правото на собственост на общините в съществуващи
или възстановими стари реални граници или с план за земеразделяне. Всички останали
земеделски земи, които не принадлежат на граждани, юридически лица и държавата, са
общинска собственост по силата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ т.е. остатъчният фонд
земеделска земя по чл. 19 ЗСПЗЗ се формира след приключване процедурата по
възстановяване собствеността върху земеделските земи на всички правоимащи субекти
– физически и юридически лица, държавата и общините и следователно в него влизат
само земите, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но са останали
незаявени в законните срокове. тази норма не се отнася за земята, която не подлежи на
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, за която не се провежда процедура за
възстановяване на собствеността по този закон. Респ. такива земи, ако не са станали
държавни на някакво друго основание, или общински след отделяне на общинската
собственост от държавната през 1991 г., могат да се придобиват по давност, ако не
съществуват други законови пречки за това (ЗСГ – чл. 29 отм. 17.03.1990 г.).
Ответната Община, оспорвайки възможността за придобиване на такъв имот по
давност е следвало да установи правоизключващото си възражение доказвайки, че
имотът е бил част от кооперативното земеползване или е бил одържавен или отнет по
друг начин и следователно е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ. Липсват по делото
доказателства налагащи извод имотът да е бил част от кооперативното земеползване,
да е бил одържавен или отнет по друг начин, а оттам да е подлежал на реституция по
ЗСПЗЗ. Същият не е предоставян за ползване по някое ПМС, не е заявяван за
реституиране. Следователно, за тези земи не е съществувала забраната на чл. 86 ЗС за
придобиването им по давност, включително и в редакцията преди изменението с ДВ
бр. 31/1990 г., защото върху тях не е установено право на кооперативно земеползване и
не са одържавени. В заключение и при липса на доказателства имотите да са били част
от кооперативното земеползване, одържавени или отнети по друг начин и
следователно да са подлежали на реституция по ЗСПЗЗ, съответно да не са били
заявени за възстановяване в законните срокове, то не може да се направи извод, че
попадат във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ (в този смисъл Решение № 488 от 19.12.2011 г. на
ВКС по Г. д. № 1403/2010 г., I г. о., ГК, Решение № 88/17.07.2015 г. по г.д. № 6225/2014
г. на ВКС, І ГО, Решение № 109/25.05.2016 г. по г.д. № 356/2016 г. на ВКС, I ГО и др.)
При така установените по делото факти, следва извод, че ответникът не е доказал
предпоставките на чл. 19 ЗСПЗЗ, като способ за придобиване на земеделска земя.
Създадените АЧОС не налагат извод, че имотите са общински, тъй като нямат вещно –
прехвърлително действие. След като имотите не са част от фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ, то и
мораториумът наложен от § 1 ЗИД на ЗС – имотите частна държавна или общинска
5
собственост могат да се придобиват по давност в периода след 01.06.1996 г., но
съгласно § 1 от ЗИД на ЗС (в сила от 31.12.2008 г.) от 31.05.2006 г., спира да тече
давността до 31.12.2011 г., а за периода от 31.12.2011 г. до 31.12.2014 г. давността
спира да тече на основание § 1 ЗД на ЗС, ДВ. бр. 105/2011 г., в сила от 31.12.2011 г. за
придобиване имота по давност, е неприложим. Съгласно чл. 79 ЗС, правото на
собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в
продължение на 10 години. За да е налице оригинерното придобивно основание, следва
да са се осъществили двата елемента от фактическия състав на придобивната давност, а
именно, да е упражнявана фактическа власт върху имота в продължение на
предвидения в закона срок и тя да е осъществявана с намерението за придобиване на
вещни права върху имота. Съдебната практика и теория трайно е наложила, че за да се
приеме придобиване по давност на недвижим имот, нужно е осъществяваното
владение да е несъмнено, явно, непрекъснато и спокойно.
Настоящият въззивен състав счита, че от анализа на свидетелските показания е
установено категорично, че в полза на ищците е изтекъл необходимият за
придобиването по давност на процесните имоти 10 годишен давностен срок по чл. 79,
ал. 1 от ЗС. От събраните по делото гласни доказателства се установява, че М.Б.
владеел имотите от 1957 г. до смъртта си през ***г., а след това ищците продължили да
владеят и ползват имотите. Безспорно е установено владението върху процесните
имоти, имотите са оградени в едно селище с имот, които има стопанска сграда и
изградена къща за живеене. Обработвани са и владени в тези им граници.
Следователно според мнението на настоящият въззивен състав ищците се легитимират
като собственици на имотите на соченото придобивно основание, а ответната Община
не доказва предпоставките на чл. 19 ЗСПЗЗ.
Следователно извода направен от Районния съд, че е оборен легитимиращият
ефект на АЧОС, въз основа на които ответникът заявява собственически права върху
имотите и основателност на предявените искове е законосъобразен и обоснован,
поради което атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора жалбоподателят/ответник няма право на разноски по
делото.
Въззиваемите, чрез процесуалният си представител адв. А. претендират и за
сторени разноски във въззивното производство в размер на 950 лв. за заплатено
адвокатско възнаграждение, за което представят списък по чл. 80 ГПК.
Жалбоподателят прави възражение за прекомерност на претендираното от противната
страна адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, което съдът намира за
неоснователно. Уговореното и заплатено на процесуалния представител на
въззиваемите адвокатско възнаграждение за въззивното производство е под
минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за
6
минималните размери на адвокатските възнаградения, поради което и с оглед броя на
въззиваемите, фактическата и правна сложност на делото, липсват основания за
неговото намаляване.
Предвид на това в полза на въззиваемите следва да се присъдят разноски във
въззивното производство в размер на 950 лв., представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение.
Водим от горното и в същия смисъл, Окръжен съд Перник
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260170 от 02.12.2021 г., постановено по гр. дело №
263 по описа на Районен съд Радомир за 2021 г.
ОСЪЖДА Община Радомир, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Радомир, пл. „Свобода”, № 20, представлявано от Кмета П.С.А. да
заплати на Л. М. Д., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: ***, М. З. Б., с ЕГН:
**********, с постоянен адрес: *** и Г. З. Б., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: с.
*** сумата от 950 лв. (деветстотин и петдесет лева) разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7