Р Е Ш Е Н И Е
№ 321
Гр. Перник, 16.10.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЕРНИК, II състав, в публичното заседание на двадесет
и пети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МЕТОДИ ВЕЛИЧКОВ
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИАН
ПЕТРОВ
Мл. съдия: СИМОНА КИРИЛОВА
при секретаря Емилия Павлова като
разгледа докладваното от мл. съдия Кирилова в. гр. д. № 479 по описа за 2018
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 739/09.07.2018 г.,
постановено по гр. д. № 2256/2018 г. по описа на Районен съд Перник е
отхвърлена като неоснователна предявената от К.П.В. срещу „Топлофикация-Перник“
АД претенция с правно основание чл. 124,
ал.1 ГПК за признаване на установено в отношенията между страните, че ищцата не
дължи на ответното дружество сумата от 1338 лева, представляваща стойността на
доставена топлинна енергия за периода от 01.03.2012 г. до 31.03.2012 г. за
имот, сумата от 11,31 лева – лихва за забава, считано от 08.05.2012 г. до
07.06.2012 г., както и сумата от 26,99 лева – държавна такса и 200 лева –
юрисконсултско възнаграждение, които суми са подробно описани във влязла в сила
заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист от 29.10.2012
г., издадени по ч. гр. д. № 2905/2012 по описа на Пернишки районен съд.
Срещу решението е постъпила
въззивна жалба от ищцата К.П.В., в която са наведени доводи за неправилност и
незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Поддържа се, че решаващите
изводи на съда не са съобразени със задължителната практика на Върховния
касационен съд. Развити са подробни съображения, че липсват валидни
изпълнителни действия по изп. дело № 1086/2013 г. на ЧСИ А.В., които да
прекъснат погасителна давност за вземанията на взискателя – тригодишна по
смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, и същата е изтекла още към 26.02.2017 г. Иска
се отмяна на обжалваното решение и постановяването на ново, с което предявените
претенции да бъдат уважени в цялост. Претендират се разноски.
В законоустановения срок
„Топлофикация-Перник“ АД е депозирало писмен отговор, с който изразява
становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Поддържа, че в хода
на производството по индивидуално принудително изпълнение многократно са били
предприемани изпълнителни действия, прекъсвали погасителната давност за
вземанията на дружеството. Моли обжалваният съдебен акт да бъде потвърден, като
се претендират разноски.
Въззивната жалба е допустима, но
разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Окръжен съд Перник, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд Перник, II състав е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
Настоящата инстанция намира, че
дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявените искове по
чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК е неправилна, доколкото в исковата
молба липсват твърдения за наличие на висящо изпълнително производство. В
случая длъжникът не оспорва изпълнението по смисъла на чл. 439, ал. 1 ГПК, а
твърди, че не дължи парични суми, без да е навел доводи същите да са предмет на
производство по индивидуално принудително изпълнение, поради което предявеният
иск намира основанието си в общата норма на чл. 124, ал. 1 ГПК като отрицателен
установителен иск. Тъй като първоинстанционният съд е разгледал изцяло
наведените фактически твърдения от ищеца в исковата молба и се произнесъл по
предмета на делото така, както е индивидуализиран чрез основанието и петитума
на исковете, неправилната правна квалификация на спорните права не е довела до
недопустимост на съдебния акт – в този смисъл е и константната практика на ВКС –
напр. Решение № 375/26.10.2011 на ВКС, ІV г. о. по гр. д. № 931/2009 г.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК.
За да постанови обжалваното
решение, първостепенният съд е приел, че за процесните парични суми,
представляващи задължения на ищцата за заплащане на доставена топлинна енергия,
ответното дружество се е снабдило със заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, влязла в сила на 22.10.2012 г., въз основа на която за същите е издаден и
изпълнителен лист от 09.11.2012 г. Прието е, че давността за вземанията е била
неколкократно прекъсвана в рамките на инициирано от кредитора изпълнително
производство, като за последен път погасителната давност е била прекъсната от
взискателя с подаването на молба от 16.12.2016 г. за налагане на запор върху
банковите сметки на длъжника. При тези съображения съдът е констатирал, че макар
изпълнителното дело да е било прекратено по силата на закона на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, за което съдебният изпълнител се е произнесъл с
постановление от 17.12.2016 г., тригодишната давност за вземанията на
дружеството-ответник не е изтекла към депозиране на исковата молба (10.04.2018
г.).
Страните не спорят по отношение
на обстоятелството, че за процесните суми е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК, влязла в сила на 22.10.2012 г., на 09.11.2012 г. е издаден и изпълнителен
лист, въз основа на който е образувано изп. дело № 1086/2013 г. по описа на ЧСИ
А.В.. Правният спор, предметно очертан пред настоящата инстанция с постъпилата
въззивна жалба, се концентрира върху обстоятелството дали изпълнителните
действия по перемираното изпълнително дело са годни да прекъснат погасителната
давност за вземането, респ. дали в процесния случай давността за спорното
вземане е била прекъсвана.
Неправилно първостепенният съд е
преценил, че последното изпълнително действие, прекъснало давността за
вземането, е било подаването на молбата за запор върху банкови сметки от
16.12.2016 г., от който момент е започнала да тече нова погасителна давност.
Съображенията за това са следните.
В рамките на изпълнителното
производство ответникът „Топлофикация Перник“ АД в качеството си на взискател е
възлагал на съдебния изпълнител извършването на различни изпълнителни способи –
съответно с молби от 22.07.2013 г. и от 14.02.2014
г., като със съобщение от 26.02.2014г.
до ТП на НОИ-Перник е наложен запор върху пенсията на длъжника. Съгласно
разясненията в т. 10 на ТР № 2/2015 г. налагането на запор е действие, което прекъсва
давността за вземането, като от този момент започва да тече нова давност за
вземането.
Както е изяснено от константната
съдебна практика, постановлението за прекратяване при условията на чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК има единствено декларативен, а не конститутивен характер,
прекратителното основание на изпълнителното дело в тази хипотеза настъпва ex
lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г.
по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС). При бездействие на кредитора в период от
две години производството се прекратява поради т.нар. „перемпция“, като това се
осъществява по силата на закона, без да е необходим допълнителен юридически
факт, а постановлението на съдебния изпълнител единствено констатира
осъществяването на предвидените в закона материални предпоставки – в
продължение на две години взискателят да не е поискал извършването на
изпълнителни действия. Съгласно правилото на чл. 60, ал. 2 ГПК срокът, който се
брои по години, изтича в съответния ден на последната година, следователно 14.02.2016
г., е последният ден от двугодишния срок, считано от последната молба на
взискателя от 14.02.2014 г., в който той би могъл валидно да поиска
извършването на изпълнителни действия в рамките на висящото изпълнително
производство, което в процесния случай е сторено след това – на 26.02.2016 г. с молба за запор на трудов доход,
изпратена по електронната поща на ЧСИ. Следователно изпълнителното дело е
перемирано към 15.02.2016 г. по силата на закона (констатирано от ЧСИ с
Постановление от 17.12.2016 г., необжалвано и влязло в сила), като всички
изпълнителни действия след тази дата са били недопустими, а исканията на
взискателя след тази дата за прилагане на изпълнителен способ по перемираното изпълнително
дело са ирелевантни и не са прекъсвали погасителната давност за вземането.
Прекратяването на изпълнителното
производство става по право, като новата давност е започнала да тече от
предприемането на последното по време валидно изпълнително действие (ТР №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), т.е. извършено преди да са били налице
предпоставките по чл. 433, т. 8 ГПК, като по право се обезсилват всички
изпълнителни действия, предприети след настъпване на перемпцията. По силата на
чл. 116, б.”в” ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи от момента на
предприемане на действия за принудително изпълнение и независимо от по-нататъшната
съдба на тези действия (в този смисъл и възприетото разрешение по същество в Решение
№45/30.03.2017 по дело №61273/2016 на ВКС, ТК, IV г.о., Решение №
130/23.12.2015 г. по т.д. № 855/2011 г. на ВКС, I т.о., Решение № 10 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 3231/2014 г., III г. о. на
ВКС). В настоящия случай последното валидно изпълнително действие е предприето
на 26.02.2014 г., когато е наложен запор върху пенсията на длъжника.
За приложимия давностен срок
въззивния съд следи служебно при направено позоваване на изтекла давност. Съгласно
чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът
на новата давност е всякога пет години. В случая има издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр.
12 от 1993 г. постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение,
срокът на новата давност е всякога пет години, като началната редакция на
текста, обн. ДВ, бр. 275 от 1950 г. е предвиждала
същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните предприятия.
При влизането в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от
1950г. действащ е бил Законът за гражданското
съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и изрично е
предвиждал, че подаването на молба за
издаване заповед за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде
оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл.
156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било
уредено, а на процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни
основания“ по чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания
за издаване на изпълнителен лист.
Понастоящем в заповедното
производство издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на
специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали
вземането е спорно и която съставлява съдебно
изпълнително основание (арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици
на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло
в сила съдебно решение – същата има установително и преклудиращо действие в
отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства
оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства,
които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се
снабди до изтичането на срока за възражение.
Установеното със заповедта
вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните
способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл.
303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК.
Същевременно практиката на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на
заповедното производство, по което е издадено изпълнителното основание, е
допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез
тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила заповед за
изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил
нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в
сила решения.
Същевременно вземането за
периодични плащания, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК
след подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с
общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с
кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено
възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която
обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от
процесуалното поведение на длъжника.
Наред с изложеното, в
постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 214 от 15.05.2018 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено: „Влязлата в сила заповед за изпълнение
формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че
вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС
(Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г.
о., ГК, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г.,
II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 2566/2013 г., IV г. о., ГК).
По изложените съображения
настоящия съдебен състав намира, че погасителната давност за вземането е общата
5-годишна давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия
случай.
В настоящия случай за
прекъсването на давността е от значение единствено на коя дата е било
предприето последното валидно изпълнително действие и дали от тази дата са
изминали повече от пет години, за да се приеме, че вземането, което е предмет
на принудително изпълнение е погасено поради давност. При така установената
фактология, че последното действие, годно да прекъсне давността, е налагането
на запор от 26.02.2014 г., към датата на исковата молба – 10.04.2018 г. петгодишният
давностен срок все още не е изтекъл, поради което отрицателният установителен
иск се явява неоснователен. При този изход на спора, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено като правилно, макар и с мотивите, изложени
от настоящата инстанция.
С оглед изхода на правния спор на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 78, ал. 8, вр. чл. 273 ГПК въззиваемото
дружество има право да му бъдат присъдено
възнаграждение, с оглед процесуалната защита от юрисконсулт пред
настоящата инстанция, в размер, определен от съда по реда на чл. 27 ЗПП, вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Предвид процесуалното
поведение на въззиваемото дружество и осъществените от него процесуални
действия пред въззивната инстанция, а и с оглед своевременно заявеното
възражение за прекомерност на поисканите разноски в размер на 300 лв., съдът
определя размер на юрисконсултското възнаграждение от 100 лв., които
ищцата-въззивник следва да бъде осъдена да заплати на „Топлофикация Перник“ АД.
Мотивиран от изложеното, Окръжен
съд Перник
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 739/09.07.2018 г., постановено по гр. д. № 2256/2018 г. по описа
на Районен съд Перник при правилна правна квалификация на исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА К.П.В.,
ЕГН ********* да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ
ПЕРНИК“ АД, ЕИК ********* на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК сумата
от 100,00
/сто/ лева – разноски пред Окръжен съд Перник.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
Препис от настоящото Решение да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.