№ 7490
гр. София, 23.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря МАГДАЛЕНА ИВ. РАНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20221110169888 по описа за 2022 година
Предявени са от ищеца Н. Н. И. срещу ответника /фирма/ искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 6.2 от
Договор за паричен заем № *******/16.03.2022 г., предвиждаща заплащане на
неустойка за неизпълнение на задължение за обезпечение поради противоречие на
закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави и неравноправност и иск
с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на 50,00 лева – част от
пълно вземане в размер на 247,50, представляваща недължимо платена сума за
неустойка за неизпълнение на задължение за обезпечение по сключения между
страните договор, ведно със законната лихва от 22.12.2022 г. до окончателното
плащане. С определение от 20.12.2023 г. въз основа на молба от ищеца от 28.11.2023 г.,
на осн. чл. 214 , ал. 1 ГПК е допуснато изменение на иска чрез неговото намаляване от
50 лева на 35 лева.
Ищецът Н. Н. И. твърди, че между него и /фирма/ е сключен Договор за паричен
заем № *******/16.03.2022 г. В чл. 6.2 от договора е уговорено, че се дължала
неустойка в размер на 247,50 лв. при непредставяне на обезпечение. Излагат се
твърдения за нищожност на целия договор, евентуално на клаузата за неустойка. Моли
съда да уважи предявените искове. Претендира присъждане на разноски.
Ответникът /фирма/ подава отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1
ГПК, с който заявява, че признава предявените искове за нищожност на неустойката ,
но оспорва, че е постъпило плащане при ответника. Посочва, че не е дал повод за
завеждане на делото. Моли съда на основание чл. 78, ал.2 ГПК разноските да останат в
1
тежест на ищеца.
Съдът, като съобрази доводите на страните и въз основа на събраните по делото
доказателства намира следното:
Между страните е безспорно и ненуждаещо се от доказване, че е сключен
договор за паричен заем № *******/16.03.2022 г., като съгласно чл. 6.1 от същия е
уговорено, че заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на
заемната сума да представи обезпечение, а именно поръчител или банкова гаранция а
съгласно чл. 6.2, при неизпълнение на чл. 6.1, заемателят дължи неустойка в размер на
247,50 лева.
Искът за нищожност на клаузата за неустойка е основателен, като ответникът
изрично признава иска в отговора на исковата молба. Съдът приема, че обсъжданата
клауза от договора носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл.
143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на
изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и
задълженията между страните и попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй
като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на
обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с
оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка.
Същевременно основателно от страна на ищеца по предявените искове се
поддържа, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет. В конкретния случай не са необходими специални знания, за да
приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия неустойката, е 47,18 %, а
при включване на същата размерът на ГПР многократно надхвърля законоустановения
максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
С оглед гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде
включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на
разходите. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя"
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е
2
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае
обезпечение на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на
неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за допълнително
плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко
свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с
погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на
кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване
на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на
потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е
включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този
договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не
нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че неустойката бъде включена,
то процентът на разходите надхвърля многократно допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния
договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22
ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим
към кредитния продукт. Текстът на последната норма не следва да се възприема
буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че
е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на
разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит,
въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК / в този
смисъл Решение на СЕС от 20.09.2018 г. по дело *****/17, Решение № ***** от
09.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № ****/2020 г. и др./.
Предявеният главен иск за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка
от договора за кредит, поради противоречие на същия с посочените императивни
материалноправни разпоредби на закона е основателен и следва да бъде уважен на това
основание.
По исковата претенцията за осъждане на ответника да заплати сума в размер на
35 лв., като платена без основание, предвид нищожността на клаузата, въз основа на
която е платена:
Според ППВС № 1 от 28.05.1979 г., първият фактически състав на чл. 55, ал. 1
ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
3
основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на
блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на
основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт.
Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а
ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът
докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже с репликата си,
че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. В този
смисъл решение № 60287 от 16.02.2022 г. по гр. д. № ***/2021 г. на ВКС, III ГО и
решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № ***/2018 г. на ВКС, III ГО.
От приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, неоспорено от
страните, което съдът кредитира като компетентно и обективно изготвено, се
установява, че ищецът е изплатил по договора за паричен заем сума в размер на 643,40
лв., като с постъпилите суми са погасени главница в размер на 600 лв., договорна
лихва в размер на 8,40 лв. и неустойка в размер на 35 лв.
С оглед изложеното и предвид изводите до които съдът достигна за нищожност
на клаузата за неустойка по чл. 6.2 от договора, съдът намира, че предявените искове
са доказани по основание и размер и следва да бъдат уважени в предявения размер.
Като законна последица от уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, върху
сумата от 35 лв. следва да се присъди и законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното плащане.
По разноските:
Ищецът претендира разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв по всеки иск. В този случай нарочно доказване на предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е
необходимо да се провежда /виж определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. д. №
***/2015 г. на I т. о. на ВКС/. Съдебната практика приема еднозначно, че изявленията
за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА
обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза.
За пълнота, в случая от представената от ответника справка от НОИ е видно, че ищецът
получава заплата в минимален предвиден за страната размер. По делото са предявени
искове по чл. 26, ал.1 ЗЗД и иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от
Наредбата има значение, когато е уговорено и заплатено възнаграждение по всеки
отделен иск, но не и когато адвокатското възнаграждение се определя в минимален
размер от съда по реда на чл. 38, ал. 2 Закона за адвокатурата. Разпоредбата на чл. 7,
ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. и на чл. 72, ал. 1 ГПК използват понятието
"интерес". В случая са предявени кумулативно съединени искове, но те са в защита на
един интерес, за което е предвидено възнаграждението в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1 от 09.07.2004 г. в размер на 400 лева. Следва обаче да се съобрази и обстоятелството,
4
че след решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 съдът не е императивно
обвързан с фиксираните в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждения и може да определи възнаграждение и в по-нисък размер. Нормите от
наредбата могат да служат за известен ориентир, но преценката на съда се формира с
оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа
и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. / Определение № 1344 от
21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № ****/2023 г., III г. о., ГК, Определение № 683 от
20.03.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № ****/2023 г., I т. о., ТК, Определение № 350 от
15.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № **/2024 г., II т. о., ТК/
Ето защо, като взе предвид, че се касае за предявени кумулативно съединени
искове в защита на един интерес, които не се отличават с фактическа и правна
сложност, които са типизирани предвид броя дела, заведени в СРС с такъв предмет, на
оказалия безплатна правна помощ адвокат следва да се присъди възнаграждение в
размер на 300 лева. Неоснователен е доводът на ответника, че не е дал повод за
завеждане на иска, тъй като макар да е признал иска за нищожност на неустойка е
оспорил иска по чл. 55 ЗЗД, с твърдение, че не е постъпвало плащане.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в общ размер на 700 лв., от които 100 лв. за държавна такса 300 лв. за
съдебно-счетоводна експертиза и в полза на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“
300 лв. за адвокатско възнаграждение.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Н. Н. И., ЕГН: **********, адрес: /адрес/
срещу /фирма/, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: /адрес/, иск с правно
основание по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД НИЩОЖНОСТТА на неустоечната клауза на чл.
6.2 от договора за потребителски кредит № *******/16.03.2022 г. поради противоречие
със закона.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД /фирма/, ЕИК: *********,
седалище и адрес на управление: /адрес/, да заплати на Н. Н. И., ЕГН: **********
сумата от 35 лв., представляваща платена без основание сума по нищожна клауза на
чл. 6.2 от Договор за паричен заем № *******/16.03.2022 г., сключен между тях, ведно
със законната лихва върху главницата от 22.12.2022 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК /фирма/, ЕИК: *********, седалище и
адрес на управление: /адрес/, да заплати на Н. Н. И., ЕГН: **********, сумата от
400,00 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 2 ГПК ГПК /фирма/, ЕИК: *********,
5
седалище и адрес на управление: /адрес/, да заплати на Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ********* сумата в размер на 300 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на осн. чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗА на Н. Н. И. в исковото производство пред СРС.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред СГС.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6