№ 146
гр. Разград, 12.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юли през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Анелия М. Й.
Членове:Атанас Д. Христов
Петър М. Милев
при участието на секретаря Светлана Л. Илиева
като разгледа докладваното от Петър М. Милев Въззивно гражданско дело
№ 20223300500120 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Подадена е въззивна жалба от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД с ЕИК *********
против Решение № 59/03.02.2022 г. по ГД № 1498/2021 г. по описа на РС
Разград, посочено в обстоятелствената част на жалбата (стр. 1, абзац първи),
с което е отхвърлена сумата от 1 801,95 лв. – договорна лихва за периода
15.06.2019 г. до 15.11.2020 г. и сумата 1 240,39 лв. – обезщетение за забава
за периода 15.06.2019 г. до 03.12.2020 г. Въззивникът счита решението в
обжалваната част за неправилно, постановено в противоречие с материалния
и процесуалния закон и моли същото да бъде отменено, а вместо него да се
постанови решение, с което да отхвърли като неоснователен предявения
иск (стр. 1, абзац трети от въззивната жалба).
Във въззивната жалба се твърди, че съдът е прогласил за
недействителен договорът за потребителски кредит №
**********/15.04.2019 г. на две основания: на основание чл. 22 във връзка с
чл. 10 и чл. 11, ал. 1, т. 12 от Закона за потребителския кредит („ЗПК“) затова,
че в приложения към договора за кредит погасителен план не е направена
разбивка на всяка погасителна вноска; и чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК затова, че в сключения между ищеца и ответника договор за
потребителски кредит не са посочени начина на формиране на годишния
процент на разходите (ГПР) така, както е регламентиран в ЗПК.
На първо място, въззивникът е на мнение, че задължението на
1
кредитора да включи в съдържанието на договора за кредит информация за
условията на издължаване на кредита, включително и погасителен план, е
съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11, а не както погрешно е приел
съдът в мотивите си съгласно чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК. Излагат се
твърдения, че в чл. 11.2. от процесния договор за потребителски кредит
въззивникът е представил информация, която покрива всички
изисквания за съдържание на погасителен план, императивно изложени
в чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК . Въззивникът счита, че липсата на детайлна
разбивка по компоненти на дължимата месечна вноска не е нарушение
на изискванията за съдържание на погасителния план съгласно чл. 11,
ал. 1, т. 11 от ЗПК. Навеждат се твърдения, че законът (чл. 11, ал. 1, т. 12 от
ЗПК) изисква детайлна разбивка на вноската само при поискване от
потребителя.
На второ място, във въззивната жалба се твърди, че ГПР е 47,31%
съгласно договора за потребителски кредит, което отговаря на изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за информиране на потребителите за размера на
ГПР като годишен процент от общия размер на кредита съгласно
определението за ГПР в чл. 19, ал. 1 от ЗПК. В тази връзка, неправилно съдът
е искал да бъде представено как се изчислява ГПР – кои компоненти се
включват при неговото изчисляване. Информацията за изчисляване на ГПР и
кои разходи се включват в него се съдържа в чл. 19, ал. 2 и ал. 3 от ЗПК, като
кредиторът няма задължение да я предоставя на потребителя, защото, първо,
няма такова изискване, и второ, не може да се предостави по ясен и разбираем
за потребителя начин. Навеждат се твърдения, че липсват неясноти в
договора за потребителски кредит, които да обусловят използването на
допускания при изчислението на ГПР, поради което такива допускания не са
предоставяни като информация по договора. Счита се, че задължението на
въззивника да предостави информация за вида и размера на разходите по
кредита не произтича от чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а е допълнително
изискване, заложено в чл. 11, ал. 1, т. 14 от ГПК, което е изпълнено
съгласно чл. 14 от Договора за потребителски кредит.
В обобщение, сочи се, че чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК предвижда
представянето на потребителя на един погасителен план с по-обща
информация, даваща индикация за общия размер на вноската по
кредита, а чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК предвижда друг, детайлен
погасителен план, който се предоставя на потребителя при поискване и
ако е направил погасявания по кредита.
Към съда се отправя искане за отмяна на Решение № 4/05.01.2022 г. по
ГД № 109/2021 г. по описа на РС Разград в частта, с която е отхвърлена
сумата от 1 801,95 лв. – договорна лихва за периода 15.06.2019 г. до
15.11.2020 г. и сумата 1 240,39 лв. – обезщетение за забава за периода
15.06.2019 г. до 03.12.2020 г. като неправилно и постановяване на друго, с
което да се присъдят сумите, претендирани в исковата молба (стр. 5, абзац
последен от жалбата). Посочва се, че не обжалват отхвърлената с решението
2
сума в размер на 966 лв. за еднократна такса за оценка на риска. Не обжалват
и решението в частта за разноските. Поискани са присъждане на разноски в
двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ПЛ. Н. Й. с ЕГН **********. Изложено е становище, че има разминаване в
исканията по обстоятелствена част и по петитум, като моли съдът да
задължи въззивника да отстрани нередовностите.
Счита въззивната жалба за неоснователна и недоказана, а
първоинстанционното решение, с което е отхвърлен частично иска, за
правилно.
В отговора на въззивната жалба се излагат твърдения, че съдът
правилно е преценил договора като недействителен на основание чл. 22
от ЗПК. Сочи се, че липсва конкретизация относно начина, по който е
формиран посочения ГПР, което води до неяснота относно включените
компоненти, а това от своя страна до нарушение на основаните изисквания за
сключване на договора по ясен и разбираем начин. Въззивваемата страна
смята, че въззивникът излага твърдения за това как се изчислява ГПР и какво
съдържа той едва с въззивната жалба, а трябва да се съдържа в договора за
потребителски кредит.
Въззивваемата страна счита, че изложението във въззивната жалба за
наличие на два погасителни плана – един по-общ и един по-детайлен, за
неправилно и изцяло в противоречие с действащата разпоредба на чл. 10, ал.
1, т. 12 от ЗПК. Установено е по делото, че погасителния план по договора
(стр. 3 от договора за потребителски кредит) съдържа единствено
информация относно падежните дати и размера на вноските, липсва
информация за остатъчната сума от размера на главницата, както и
информация относно разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главница, лихва.
В обобщение се моли жалбата против първоинстанционното решение да
бъде счетена за неоснователна и да се потвърди решението на районния съд в
обжалваната част. Моли да бъдат присъдени разноските за въззивната
инстанция.
С Определение № 190 от 30.05.2022 г. по ВГД № 120/2022 г. по описа на
ОС Разград са дадени указания на въззивника за отстраняване на въззивната
жалба. Указанията са връчени на въззивника „ТИ БИ АЙ Банк“ АД на
15.06.2022 г. Уточнителната молба е подадена по куриер на 22.06.2022 г.
видно от пощенското клеймо, чрез пълномощник – юрисконсулт Свилен
Петров Стоянов, но същата не е подписана. С Определение № 240 от
27.06.2022 г. по ВГД № 120/2022 г. по описа на ОС Разград са даден нови
указания за подписване на първоначалната уточнителна молба или да
представи нова, която да е подписана. Новите указания са връчени на
въззивника „ТИ БИ АЙ Банк“ АД на 04.07.2022 г. С молба от същата дата,
видно от пощенското клеймо, указанията са изпълнени.
3
В открито съдебно заседание на 13.07.12022 г. пред въззивната
инстанция представителят на въззивваемата страна не се явява, като в
писмено становище от 11.07.2022 г. излага доводи по съществото на спора в
насока за неоснователност на въззивната жалба. Въззивникът в откритото
заседание се представлява от юриск. Свилен Стоянов, който моли да бъде
отменено решението в обжалваните части, като препраща към подробните
аргументи, описани във въззивната жалба. Сочи, че не обжалват отхвърлената
сума от 996 лв., представляваща еднократна такса за оценка на риска. Прави
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на въззивваемата страна.
Окръжен съд Разград, след като обсъди събрания по делото
доказателствен материал поотделно и в съвкупност, като съобрази
процесуалната им годност и взе предвид доводите и възраженията на
страните, и след като в съответствие с чл. 269 от ГПК провери изцяло
валидността на обжалваното решение и частично допустимостта и
правилността на същото съгласно обжалваната част, намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в рамките на преклузивния двуседмичен
срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК. Въззивната жалба съдържа изискуемите по чл.
260 от ГПК реквизити. Легитимацията на страните съответства на
произнасянето по обжалваното първоинстанционно решение. Сезиран е
компетентен въззивен съд за проверка на този подлежащ на обжалване акт.
Съдът е приел, че въззивното производството е допустимо.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Решението е и допустимо в обжалваната му част, тъй като са били налице
положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на
молбата за защита, а съдът се е произнесъл именно по молбата, с която е бил
сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, поради
което обжалваното решение е и правилно. Аргументите за това са следните:
Съдът приема за установено от фактическа страна следното:
На 15.04.2019 г. е сключен Договор за потребителски кредит №
********** между страните по делото, с който на ответника по делото е
отпуснат потребителски кредит в размер на 8 300 лв. главница и му е
начислена еднократна такса за оценка на риска 996 лв. (съгласно чл. 7.1. от
договора). Срокът на договора е до 15.11.2020 г. Годишният лихвен процент е
посочен в размер на 24,34% (чл. 9.1.), а годишният процент на разходите е
47,31%, без да се посочва по какъв начин е формиран и какви компоненти се
включват (чл. 10). При просрочие на вноските потребителят дължи лихва за
просрочие в размер на законната лихва върху просрочената сума за периода
на просрочието (чл. 9.4.). В чл. 10.2. е посочен погасителния план с падежни
4
дати на всяко 15-то число от месеците и 19 месечни вноски, 18 от които в
размер на 594,45 лв. и една последна в размер на 594,48 лв.
Макар ответникът да не е заплащал вноските по договора в срок,
ищецът не е обявил кредита за предсрочно изискуем. След изтичане срока за
връщане на кредита, ищецът е инициирал заповедно производство по реда
на чл. 417 от ГПК, като е образувано ЧГД № 2115/2020 г. по описа на РС
Разград. По делото е издадена Заповед № 3326 от 18.12.2020 г. за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК (стр. 25 от
ЧГД № 2115/2020 г. на РС Разград) относно сумата от 8 300 лв. главница,
1 801,95 лв. договорна лихва от 15.06.2019 г. до 15.11.2020 г., 1 240,39 лв.
обезщетение за забава за 15.06.2019 г. до 03.12.2020 г., ведно със законната
лихва от 16.12.2020 г., както и сумата от 306,22 лв. разноски.
В изпълнение на указанията съгласно Определение № 87 от 10.03.2021
г. по ВЧГД № 55/2021 г. на ОС Разград районният съд е издал Допълнителна
Заповед № 371 от 15.03.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 от ГПК (стр. 35 от ЧГД № 2115/2020 г. на РС
Разград) относно сумата от 878,67 лв. обезщетение за забава от 15.06.2019 г.
до 03.12.2020 г.
Заявителят не е обжалвал Разпореждане № 4080 от 18.12.2020 г. по ЧГД
№ 2115/2020 г. по описа на РС Разград, с което му е отказано издаването на
заповед за незабавно изпълнение за сумата от 590,08 лв. от претендираната
главница.
Срещу ответника по делото е образувано изпълнително дело № 346 от
2021 г. по описа на ЧСИ Георги Стоянов, по което са извършвани
изпълнителни действия. Длъжникът е уведомен на 26.04.2021 г. от съдебния
изпълнител за задълженията си по Заповед № 371 от 15.03.2021 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от
ГПК. По делото няма данни Заповедта от 10.03.2021 г. да е връчена на
длъжника, както и сумата от 878,67 лв. обезщетение за забава от 15.06.2019 г.
до 03.12.2020 г.
В срока по чл. 414 от ГПК ответникът е подал възражение, поради
което е образувано делото пред районния съд – ГД № 1498/2021 г. по описа на
РС Разград. С исковата молба от 07.07.2021 г. се иска да бъде признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 8 300 лв.
главница, 1 801,95 лв. договорна лихва от 15.06.2019 г. до 15.11.2020 г.,
1 240,39 лв. обезщетение за забава за 15.06.2019 г. до 03.12.2020 г., ведно със
законната лихва от 16.12.2020 г., както и сумата от 306,22 лв. разноски по
заповедното производство. В исковата молба не е включена сумата от 878,67
лв. обезщетение за забава, която е присъдена със заповедта за незабавно
изпълнение от 15.03.2021 г., нито има данни длъжникът да е уведомен за това
вземане, поради което то също не е предмет на делото.
Съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза от
първата инстанция усвоеният кредит е в размер на 9 296 лв. Наред с тази сума
като главница ищецът е осчетоводил и 1 998,58 лв. договорна лихва. Според
вещото лице в периода 15.05.2019 г. – 18.12.2020 г. са извършени плащания
от ответника в размер на 614,16 лв., от които 405,92 лв. за главница, 196,63
лв. за договорна лихва и 11,61 лв. за лихва за забава. Към датата на подаване
5
заявлението за издаване на заповед по чл. 417 от ГПК главницата по договора
е в размер на 8 890,08 лв., договорната лихва е в размер на 1 801,95 лв., а
обезщетението за забавено плащане е в размер на 2 147,41 лв. В открито
съдебно заседание вещото лице посочва, че кредитът е отпуснат на 15.04.2019
г., като по сметка на ответника е преведена сума в размер на 9 296 лв., веднага
след което е удържана сума в размер на 996 лв. за такса за оценка на риска.
Като се имат предвид горепосочените факти и обстоятелства,
съдът приема за установено от правна страна следното:
Районният съд с доклада по делото в първото открито съдебно
заседание на 10.11.2021 г. е квалифицирал исковата молба по чл. 422 от ГПК
във връзка с чл. 430 от ТЗ. Въззивната инстанция намира, че правната
квалификация е общо изложена, а не по отделно за всеки от трите предявени
иска, а и не е правилна, поради което следва да бъде коригирана.
Установява се от доказателствата по делото, че ищецът е предявил три
иска при условията на обективно кумулативно съединяване, както следва:
един иск за главница в размер на 8 300 лв., който следва да се квалифицира
по чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 9, ал.
1 от ЗПК; втори иск за договорна лихва в размер на 1 801,95 лв., дължима за
периода от 15.06.2019 г. до 15.11.2020 г., който следва да се квалифицира по
чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 9, ал. 1
във връзка с чл. 10, ал. 2 от ЗПК; трети иск за обезщетение за забава в
размер на 1 240,39 лв., дължима за периода от 15.06.2019 г. до 03.12.2020 г.,
който следва да се квалифицира по чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 86 от
ЗЗД. Следователно въззивният съд намира, че ищецът е предявил при
условията на обективно кумулативно съединяване искове по чл. 422 от ГПК
във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 9, ал. 1 от ЗПК за главница,
по чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 9, ал. 1 във
връзка с чл. 10, ал. 2 от ЗПК за договорна лихва и по чл. 422 от ГПК във
връзка с чл. 86 от ЗЗД за обезщетение за забава преди исковата молба. Само
решението, с което районният съд се е произнесъл по втория и третия иск, е
предмет по настоящото производство.
Макар и дадената от районния съд правна квалификация да е била
неправилна, районният съд с доклада по делото, обективиран в протокола от
10.11.2021 г., е дал правилни указания относно подлежащите на доказване
факти. Поради това въззивната инстанция не следва да изпълнява
задълженията си по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по
тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК за даване на указания относно
подлежащите на доказване релевантни факти, разпределяне на
доказателствената тежест и указване на страните необходимостта да
ангажират съответни доказателства.
Заявителят не е обжалвал Разпореждане № 4080 от 18.12.2020 г. по ЧГД
№ 2115/2020 г. по описа на РС Разград, с което му е отказано издаването на
заповед за незабавно изпълнение за сумата от 590,08 лв. от претендираната
главница, поради което това не е предмет на делото. По делото няма данни
Заповедта от 10.03.2021 г. да е връчена на длъжника, както и сумата от
878,67 лв. обезщетение за забава от 15.06.2019 г. до 03.12.2020 г. не е и
6
включена в иска по чл. 422 от ГПК, ерго, същата не е предмет на делото.
На първо място, обжалваното решение е влезнало в сила и по
отношение на установителната част относно дължимостта на сумата от
7 685,84 лв., ведно със законната лихва от 16.12.2020 г. до окончателното
плащане на главницата. На второ място, районният съд е приел, че уговорката
в потребителския договор за заплащането на еднократна такса за оценка на
риска в размер на 996 лв. не съответства на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, поради което
е приел, че тя на основание чл. 21, ал. от ЗПК е нищожна. В тази част
решението не е обжалвано и е влезнало в сила. Като се има предвид общото
правило по чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, нищожността на отделна уговорка в договора
не влече нищожност на целия договор, когато тя е заменена от повелителните
правила на закона в какъвто смисъл е и чл. 21 от ЗПК. На трето място,
законната лихва за забава върху сумите от датата на заявлението
16.12.2020 г. не се претендира във въззивната жалба, поради което не е
предмет на делото.
По основателността на въззивната жалба:
Фактическият състав на иска за договорна лихва по чл. 422 от ГПК
във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 9, ал. 1 във връзка с чл. 10,
ал. 2 от ЗПК изисква наличието на едно главно задължение – договор за
потребителски кредит, и писмена уговорка за заплащане на договорна лихва
по кредита. Като писмената форма на уговорката за лихва е форма за
действителност на договора.
Фактическият състав на иска за обезщетение за забава по чл. 422 от
ГПК във връзка с чл. 86 от ЗЗД е свързан със съществуването на главни
задължения по договора за потребителски кредит и неплащането на
съответните суми на падежните дати.
Основателността на двата иска за договорна лихва по чл. 422 от ГПК
във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 9, ал. 1 във връзка с чл. 10,
ал. 2 от ЗПК и за обезщетение за забава по чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 86
от ЗЗД е предпоставена от изследване на въпроса за действителността на
договора за потребителски кредит и съответствието му с чл. 22 от Закона
за потребителския кредит. Съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът (в това число
и въззивната инстанция) служебно следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител.
Това води до извода, че за да се произнесе въззивният съд по въззивната
жалба, първо следва да бъде изследван въпросът дали договорът за
потребителски кредит е действителен, или нищожен на няколко основания по
смисъла на чл. 22 от ЗПК.
По отношение на клаузите на договора за потребителски кредит и
съответствието им с изискванията по чл. 11, ал. 1, т. 11 и 12 от ЗПК:
Районният съд е приел, че погасителният план в договора съдържа
информация единствено относно падежната дата и размера на всяка вноска,
7
но не и посочената в чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК информация, както и разбивка
на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата
и допълнителните разходи. Поради това съдът е счел, че на основание чл. 22
от ЗПК договорът е недействителен, понеже не отговаря на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК. По този начин са отхвърлени двата иска, предмет
на въззивното дело.
Въззивникът оспорва изводите на районния съд и твърди, че
разсъжденията на съда навеждат на нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК
вместо на посочената от първоинстанционния съд т. 12 от същата разпоредба.
Поради това въззивният съд ще разгледа съответствието на договора и с двете
точки.
На първо място, въззивната инстанция намира, че чл. 11.1. и чл. 11.2. от
договора за потребителски кредит, сключен между страните по делото,
отговарят на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. Разпоредбите от
договора съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя –
заплащане на дължимите месечни погасителни вноски по банкова сметка
съгласно погасителен план, а при просрочие се заплащат и лихви, евентуално
съдебни и други разходи. Описанието на погасителния план в чл. 11.2. е
достатъчно, като този член съдържа информация за броя и размера – 18 броя
по 594,45 лв. и една последна в размер на 594,48 лв., изразени чрез 19
квадратчета, периодичността – ежемесечно, и датите на плащане на
погасителните вноски – на всяко 15-то число от съответния месец. Изводите
на районния съд в тази връзка са неправилни.
На второ място, разбивката на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата и допълнителните разходи, се явява
задължително изискване по чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК. Тази клауза изисква
договорът за потребителски кредит да съдържа „информация за правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да
получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на
погасителен план за извършените и предстоящите плащания“. Въззивникът
е посочил тази информация в чл. 12 от договора за потребителски кредит.
Въззивната инстанция се солидаризира с възраженията на въззивника,
че изискването за „разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата и допълнителните разходи“ не следва
да фигурира в погасителния план към договора за потребителски
кредит. Това изискване е въведено с посочената норма на ЗПК при наличието
на две кумулативни условия: първо, ако потребителят е направил частично
погасяване на главницата, и второ, при това положение да поиска от
заемодателя да му предостави извлечение по сметка под формата на
погасителен план за извършените и предстоящите плащания, в който
погасителен план законът изисква да бъде включена така посочената разбивка
на всяка погасителна вноска.
В обобщение, въззивната инстанция намира, че договорът за
потребителски кредит отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 и 12 от
ЗПК и неправилно районният съд е приел, че на това основание договорът е
недействителен. В този смисъл е и практиката на Окръжен съд Разград по
подобни казуси – Решение № 112 от 27.06.2022 г. по ВГД № 121/2022 г. по
8
описа на ОС Разград.
По отношение на клаузите на договора за потребителски кредит и
съответствието им с изискванията по чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 от ЗПК:
Районният съд е посочил, че в договора за потребителски кредит не е
посочен начина на формирана на ГПР съгласно изискванията на чл. 19, ал. 1
от ЗПК, а само стойността на същия. Това е дало основание да приеме на
основание чл. 22 от ЗПК, че договорът е недействителен поради нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и е отхвърлил двата иска, предмет на въззивното
дело.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа информация за „годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин“. От систематичното тълкуване на
тази разпоредба с чл. 19, ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до
извода, че годишният процент на разходите следва да бъде посочен в
договора за потребителски кредит като числова стойност – например
47,31% съгласно чл. 10 от договора за потребителски кредит, както и следва
да бъде посочен начина на неговото формиране , т.е. какво се включва в
годишния процент на разходите. Минимумът по закон относно съдържанието
на начина на формиране на ГПР включва определени допускания, които са
нормативно уредени.
На първо място, съгласно т. 3, буква „а“ от Приложение № 1 към
ЗПК всеки договор за потребителски кредит следва да посочва информация
относно следното допускане при изчисляване на ГПР: „договорът за
потребителски кредит ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и
кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по договора“. Това обстоятелство
следва да се взема предвид от всеки кредитодател по ЗПК, като в настоящия
случай липсва в договора за потребителски кредит, сключен между
страните.
Прави впечатление, че останалите допускания в т. 3 от Приложение № 1
са посочени условно – например, ако договорът предлага на потребителя
различни начини на усвояване с прилагане на различни лихвени проценти, то
се прилагат правилата на т. 3, буква „д“ от Приложение № 1. По същия начин
с условности са изложени и всички останали допускания, с изключението на
буква „а“. Като се има предвид договора за потребителски кредит и
неговите клаузи, настоящият съд намира, че същият е следвало да включва
поне минималното изискване на т. 3, буква „а“ от Приложение № 1 към
ЗПК като допускане, което да бъде сведено до знанието на потребителя чрез
включването му в договора.
На второ място, договорът съдържа еднократна такса за оценка на риска
(чл. 7.1.), която е в размер на 996 лв. От разпоредбите на договора не става
ясно дали тази еднократна такса за оценка на риска се включва при
9
изчисляване на годишния процент на разходите, или той се определя като
процент само върху стойността на отпуснатия заем. С тези разсъждения
въззивният съд не засяга изводите на районния досежно това, че уговорката
за дължимостта на тази такса е нищожна на основание чл. 21, ал. от ЗПК,
защото не съответства на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Настоящите разсъждения са
свързани с преценката за начина на формиране на ГПР, който е следвало да
бъде сведен до знанието на потребителя най-късно в момента на сключване
на договора и да се съдържа в последния.
Липсата на данни за взетите предвид допускания и от какво точно се
изчислява ГПР, т.е. какво включва като компоненти, пречи на потребителя
да прецени обхвата на своето задължение и неговата икономическа
тежест, както и да го съпостави с предложения на други кредитни
институции, а също и при необходимост да се откаже от договора (в този
смисъл Решение № 58 от 5.08.2021 г. по ВГД № 236/2021 г. по описа на
Апелативен съд Бургас). Бланкетното посочване единствено на крайния
размер на годишния процент на разходите обуславя невъзможност да се
проверят индивидуалните компоненти, от които се образува, и дали те са
в съответствие с нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. С оглед спазването на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за потребителски кредит
следва да се отрази не само цифрово какъв годишен процент от общия размер
на предоставения кредит представлява годишният процент на разходите, но и
изчерпателно да се изброят всички разходи, които длъжникът ще прави,
отчетени при формиране на годишния процент на разходите (в този
смисъл Решение № 81 от 2.06.2022 г. по ВТД № 6/2022 г. по описа на
Апелативен съд Велико Търново).
Следователно Договорът за потребителски кредит е в противоречие чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Нарушението на тази разпоредба води до нищожност
на целия договор на основание чл. 22 от ЗПК, до който извод достига
въззивният съд. Макар и районният съд да е посочил, че договорът за
потребителски кредит не съответства на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, а това не е
основание за нищожност на целия договор, това не променя крайния резултат
на делото. Разпоредбата на чл. 19 от ЗПК не е включена в чл. 22 от ЗПК,
поради което формално нейното нарушение би довело само нищожност на
тази клауза съгласно чл. 21 от ЗПК. Нарушението обаче на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК е включено сред лимитативно изброените разпоредби по чл. 22 от
ЗПК, поради което вследствие на него се достига за извод за нищожност на
целия договор. В този смисъл са разсъжденията на районния съд, изразени
словесно, макар и цифрово да не са изцяло правилни.
В насока на изложеното е и практиката на Окръжен съд Разград по
други дела – Решение № 112 от 27.06.2022 г. по ВГД № 121/2022 г. по описа
на ОС Разград; Решение № 114 от 30.07.2021 г. по ВГД № 178/2021 г. по
описа на ОС Разград; Решение № 169 от 1.12.2021 г. по ВГД № 293/2021 г. по
описа на ОС Разград.
Следователно въззивната жалба е частично основателна, но това не
променя крайния изход на делото. Поради нищожност на договора за
потребителски кредит, потребителят връща само чистата стойност на кредита
(така, както е диспозитивът на решението в частта, в която то е влезнало в
сила), но не дължи лихва или други разходи по кредита (по арг. от чл. 23 от
10
ЗПК). Т.е. не подлежат на заплащане от ответника по делото претендираните
с въззивната жалба договорна лихва в размер на 1 801,95 лв., дължима за
периода от 15.06.2019 г. до 15.11.2020 г., както и обезщетение за забава в
размер на 1 240,39 лв., дължима за периода от 15.06.2019 г. до 03.12.2020 г.
По разноските:
С оглед изхода на спора въззивваемата страна има право на разноски на
основание чл. 78, ал. 3 във връзка с чл. 273 от ГПК. П.Й. чрез своя
процесуален представил адв. Н.Й. претендира заплащане на 300 лв.
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по настоящото
дело. В Договора за правна защита и съдействие (стр. 53 от делото на ВГД №
120/2022 г. ОС Разград) е уговорено, че плащането на възнаграждението е в
брой, като договорът има характер на разписка по чл. 77 от ЗЗД. Т.е. налице
са доказателства за реално заплащане на адвокатския хонорар (по арг. от т. 1
от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. по
описа на ВКС, ОСГКТ).
Въззивникът е направил възражение за прекомерност на адвокатския
хонорар на въззивваемата страна. Предмет на делото са двата иска така, както
са описани по-горе. По всеки един от искове се дължи адвокатско
възнаграждение, ако е претендирано. В Договора за правна защита и
съдействие е посочено общо възнаграждение в размер на 300 лв. и само
толкова е претендирано. Минималният хонорар съгласно Наредба № 1 от 9
юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за
всеки от исковете, предмет на делото, се определя по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2
от посочената наредба. Той възлиза на 356,14 лв. за процесуално
представителство по иска за договорна лихва по чл. 422 от ГПК във връзка
с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 9, ал. 1 във връзка с чл. 10, ал. 2 от ЗПК
и 316,83 лв. за процесуално представителство по иска за обезщетение за
забава по чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 86 от ЗЗД. Претендираното
възнаграждение в размер на 300 лв. от въззивваемата страна не надхвърля
минималните размери по наредбата, дори е под тях, от което следва, че
възражението за прекомерност на адвокатския хонорар е неоснователно.
Частичната основателност на жалба не води до различен краен резултат
на произнасянето на въззивния съд, поради което въззивникът няма право на
разноски.
Следователно въззивваемата страна има право да й бъдат
възстановените сторените разноски в размер на 300 лв., представляващи
заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във
въззивното производство.
В обобщение, въззивната инстанция намира, че решението на районния
съд е правилно като краен резултат, като същото ще бъде потвърдено, макар и
с различни мотиви. На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване предвид ниската цена на всеки
от исковете.
11
С оглед на горното и на основание чл. 272 от ГПК, Окръжен съд
Разград:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 59/03.02.2022 г. по ГД № 1498/2021 г. по
описа на РС Разград В ЧАСТТА, с която съдът е отхвърлил обективно
кумулативно съединените иск за договорна лихва по чл. 422 от ГПК във
връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 9, ал. 1 във връзка с чл. 10, ал. 2
от ЗПК и иск за обезщетение за забава по чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 86
от ЗЗД, подадени от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД с ЕИК *********, за признаване
за установено, че ответникът ПЛ. Н. Й. с ЕГН ********** дължи следните
суми: договорна лихва в размер на 1 801,95 лв., дължима за периода от
15.06.2019 г. до 15.11.2020 г., и обезщетение за забава в размер на 1 240,39
лв., дължима за периода от 15.06.2019 г. до 03.12.2020 г., за които е издадена
Заповед № 3326 от 18.12.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 от ГПК по ЧГД № 2115/2020 г. на РС Разград
срещу ответника ПЛ. Н. Й. с ЕГН ********** във връзка със сключен
Договор за потребителски кредит № ********** от 15.04.2019 г.
В останалите му части решението е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12