Р Е Ш Е Н И Е
№ 2359
гр. Пловдив, 21. декември 2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ХХI касационен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети ноември
през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА
ШОТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕДЯЛКО БЕКИРОВ
ЙОРДАН
РУСЕВ
при секретаря ПОЛИНА ЦВЕТКОВА и участието на прокурора МИРОСЛАВ
ЙОСИФОВ, като разгледа КАД № 2236 по описа на съда за 2023 г., докладвано от
съдия Й. Русев, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 285, ал. 1
от ЗИНЗС.
Образувано е по подадени две касационни жалби срещу Решение № 1241/27.06.2023
г. по адм. дело № 581/2022 г. на Административен съд – Пловдив, Х състав.
Първата касационна жалба е подадена от М.Р.Л. чрез адв. С., като се твърди
неправилност на съдебното решение в неговата отхвърлителна част като
постановено в противоречие с материалния закон – касационно основание по чл.
209, т. 3 от АПК. Моли съда да отмени обжалваното решение в частта, касаеща
отхвърления размер на предявените искове и вместо него да постанови друго по
същество, с което да се осъди ГДИН да заплати пълния, предявен размер.
Ответникът по тази касационна жалба - ГДИН – гр. София счита същата за
неоснователна, като подробни съображения излага в депозирания по делото писмен
отговор.
Втората касационна жалба е подадена от ГДИН – гр. София чрез процесуален
представител юриск. Ч., който обжалва решението в частта, с която дирекцията е
осъдена да заплати на Л. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер
на 5 000 лева, ведно със законната лихва върху сумата. В жалбата са релевирани
доводи, че в обжалваните части решението е неправилно и необосновано -
касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което моли да бъде
отменено в обжалваната му част и бъде отхвърлен предявеният иск или решението
да бъде отменено в частта му, с която ГДИН е осъдена да плати обезщетение за
сумата над 3 200 лв. до присъдения размер от 5 000 лв. Претендира
юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по тази касационна жалба – М.Р.Л. не изразява становище по нейната
допустимост и основателност.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив застъпва становище за
неоснователност на подадените касационни жалби, като искането от съда е да
бъдат оставени без уважение, съответно решението на Административен съд –
Пловдив – потвърдено.
Пловдивският административен съд – Двадесет и първи състав, след като
разгледа поотделно и в съвкупност, наведените с жалбите, касационни основания,
намира за установено следното.
Касационните жалби са предявени от надлежни страни, за които решението в
обжалваните части е неблагоприятно, подадени са в срок, поради което са допустими.
Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с искова молба на М.Р.Л., с
която срещу ГДИН са предявени следните искови претенции:
- за пребиваването в Затвора Пловдив от 22.11.2018 г. до 02.03.2022 г. –
датата на завеждане на исковата молба - обезщетение в размер на 25 000 лв.
(погрешно посочено като 25 000 000 лв.), ведно със законната лихва от
22.11.2018 г. до изплащане на обезщетението, в резултат на поставянето му в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, а
именно: настаняван е в пренаселени килии; без достъп до постоянно течаща топла
и студена вода; в килиите е имало дървеници, хлебарки и гризачи;
- за пребиваването в Затвора Пловдив от 01.06.2015 г. до 02.03.2022 г. –
датата на завеждане на исковата молба - обезщетение в размер на 25 000 лв.,
ведно със законната лихва от 01.06.2015 г. до изплащане на обезщетението, в
резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода, а именно: работи, но не го извеждат „на каре“;
работата, която върши, е свързана с отделяне на прах, но не му дават защитни
маски и работно облекло, няма и аспирация в помещението; като работещ отпуските
му се признават за „излежано“ време от наказанието, но не се заплащат; когато е
в болничен, не получава заплащане и това време не му се признава за „излежано“
време от наказанието.
За да постанови своето решение, съдът е описал събраните по делото
доказателства, цитирал е относимите правни норми и е приел на първо място, че
по отношение на част от исковия период е налице пълна идентичност между
предявения по делото иск и исковата претенция по адм. дело № 1654/2020 г. и
адм. дело № 1858/2021 г. по описа на Административен съд – Пловдив, поради
което и исковата молба, предявена от Л. срещу ГДИН, в частта, с която се иска
присъждане на обезщетение в размер на 10 256,99 лв. (491 дни х 20,89 лв./ден =
10 256,99 лв.), за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в
негативни емоционални преживявания, психически дискомфорт, душевни болки и
страдания с висок интензитет и голяма трайност, в резултат на поставянето му в
неблагоприятни условия при изтърпяване на изтърпяване на наказание „лишаване от
свобода“ в Затвора Пловдив поради настаняване в пренаселени килии, без достъп
до постоянно течаща топла и студена вода и наличие в килиите на дървеници,
хлебарки и гризачи, в периода от 04.03.2019 г. до 06.07.2020 г. вкл. (или общо
491 дни), е оставена без разглеждане. Без разглеждане е оставена и исковата
претенция, в частта, с която се иска присъждане на обезщетение в размер на 13
938,88 лв. (1 376 дни х 10,13 лв./ден = 13 938,88 лв.), за претърпени от него
неимуществени вреди, изразяващи се в негативни емоционални преживявания,
психически дискомфорт, душевни болки и страдания с висок интензитет и голяма
трайност, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия при изтърпяване
на изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив, поради
това, че работи, но не го извеждат „на каре“; работата, която върши, е свързана
с отделяне на прах, но не му дават защитни маски и работно облекло, няма и
аспирация в помещението; като работещ отпуските му се признават за „излежано“
време от наказанието, но не се заплащат; когато е в болничен, не получава
заплащане и това време не му се признава за „излежано“ време от наказанието, в
периодите от 01.06.2015 г. до 01.11.2017 вкл. и от 04.03.2019 г. до 06.07.2020
г. вкл. (или общо 1376 дни). В тези части решението не е обжалвано и е влязло в
сила.
С оглед констатираната частична недопустимост на исковите претенции,
възведените в обстоятелствената част твърдения за допуснати нарушения по
смисъла на чл. 3 от ЗИНЗС при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода от
Л., е посочено, че ще бъдат разгледани за Затвора Пловдив за периода от
22.11.2018 г. до 03.03.2019 г. вкл. и от 07.07.2020 г. до 02.03.2022 г. вкл. по
отношение претенциите на ищеца за настаняването му в пренаселени килии, без
достъп до постоянно течаща топла и студена вода и за наличието в килиите на
дървеници, хлебарки и гризачи, за обезщетение в размер на 14 743,01 лв., ведно
със законната лихва от 22.11.2018 г. до изплащане на обезщетението, както и за
периодите от 02.11.2017 г. до 03.03.2018
г. вкл. и от 07.07.2020 г. до 02.03.2022 г. вкл. по отношение претенциите
на ищеца за това, че работи, но не го извеждат „на каре“; работата, която
върши, е свързана с отделяне на прах, но не му дават защитни маски и работно
облекло, няма и аспирация в помещението; като работещ, отпуските му се
признават за „излежано“ време от наказанието, но не се заплащат; когато е в
болничен, не получава заплащане и това време не му се признава за „излежано“
време от наказанието, за обезщетение в размер на 11 061,12 лв., ведно със
законната лихва от 01.06.2015 г. до изплащане на обезщетението.
На следващо място, от събраните и описани доказателства, е посочено, че се
установява,
че ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото
му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти, възприети от Съвета
на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м., като по
аргумент от чл. 161 от ГПК за такива съдът е приел и помещенията, за които от
страна на ответника не са предоставени данни от колко лишени от свобода са
обитавани през процесните периоди, а именно от 22.11.2018 г. до 03.03.2019 г.,
като изключение са посочени периодите от 09.07.2020 г. до 23.07.2020 г., от
29.01.2021 г. до 04.02.2021 г., от 23.06.2021 г. до 24.06.2021 г., от
13.07.2021 г. до 19.07.2021 г., от 10.12.2021 г. до 04.01.2022 г., от
10.01.2022 г. до 13.01.2022 г., от 17.01.2022 г. до 18.01.2022 г., на
27.01.2022 г. и от 07.02.2022 г. до 02.03.2022 г. в Затвора Пловдив, доколкото
е установено, че в тези периоди ищецът е пребивавал в помещения, в които са му
били осигурени 4 кв.м. нетна площ.
Прието е на следващо място, че помещенията, които е обитавал Л. при
изтърпяване на наложеното му наказание в периода от 22.11.2018 г. до 03.03.2019 г. вкл. и от 07.07.2020 г. до
02.03.2022 г. вкл., са разполагали със санитарен възел и постоянно течаща вода.
Съдът е приел за недоказано и наличието на паразити - дървеници и хлебарки в
този период, доколкото от страна на ответника са представени доказателства за
извършвани дезинфекция, дезинсекция и дератизация. Като недоказано е прието и
твърдението относно липсата на възможност да се ползва топла вода и съответно
за лоши условия за ползване банята при Затвора Пловдив, доколкото е установено,
че е бил въведен график за използването й по съответните отделения в затвора,
което е направено именно с оглед съобразяване факта на ползването й от
значителен брой лица. Мотивирано е, че са налице активни действия по въвеждане
на съответна организация при ползването на банята, което да не позволява
едновременно струпване на лишени от свобода от различните отделения и групи.
Като неоснователни са приети и оплакванията за периода от 02.11.2017 г. до
03.03.2018 г. вкл. и от
07.07.2020 г. до 02.03.2022 г. вкл. по отношение претенциите на ищеца за това,
че работи, но не го извеждат „на каре“; работата, която върши, е свързана с
отделяне на прах, но не му дават защитни маски и работно облекло, няма и
аспирация в помещението; като работещ, отпуските му се признават за „излежано“
време от наказанието, но не се заплащат; когато е в болничен, не получава
заплащане и това време не му се признава за „излежано“ време от наказанието.
Мотивирано е, че от представените по делото писмени доказателства и
заключението по изготвената експертиза се установява, че на л.св., заети в
обособено производство към ДП ФЗД ТП Пловдив като ръчници - зачистване на
детайли от термоактивна пластмаса, са осигурени нормални здравословни условия
на труд; раздават им се лични предпазни средства и работно облекло, за което е
приложено становище ТРЗ към Държавно предприятие „Фонд затворно дело“; производствената
дейност, упражнявана от Л., не изисква осигуряване на специално работно облекло
(защитно облекло) и специални маски, поради липса на източник, генериращ
производствен прах над пределно допустимите количества, нито токсичен или
канцерогенен такъв; на лишените от свобода, работещи в „Обособено производство“,
са осигурени лични предпазни средства - 1 бр. тениска и 2 бр. предпазни маски и
ръкавици; не са установени данни за наличие на прах над допустимите нива при
процесната производствена дейност по почистването на пластмасови детайли, което
обезсмисля наличие на работеща принудителна аспирация; лишените от свобода
могат да отсъстват от работа по болест, като в този случай посещават
медицинския център в Затвора Пловдив и лекарят издава медицинска бележка колко
дни може да отсъства от работа по уважителни причини, която медицинска бележка,
не представлява болничен лист и на лишения от свобода не му се дължи
обезщетение за нетрудоспособност. Цитирани са разпоредбите на чл. 178 от ЗИНЗС
и чл. 64, ал 6 от ППЗИНЗС, съгласно които, за намаляване на наказанието
лишаване от свобода се зачитат дните, при които лишеният от свобода е изпълнил
трудовите си норми, или участват в специализирани програми за въздействие,
курсове за повишаване на квалификацията и учебни занятия или са в годишна
почивка, съответно лишените от свобода не работят по трудови правоотношения, а
със заповед на началника на Затвора Пловдив и положеният от тях труд, не се
зачита за осигурителен или трудов стаж. Посочено е, че съгласно чл. 64 от ППЗИНЗС
лишените от свобода имат право на годишна почивка в размер на 14 работни дни,
ако през последните 10 месеца имат поне 170 работни дни, като времето, в което
лишен от свобода е в годишна почивка, му се зачита за намаляване на
наказанието, но не подлежи на заплащане.
По отношение твърдението на ищеца, че докато е работел, не е воден на каре,
е посочено, че от събраните по делото и неоспорени доказателства, е установено,
че в този исков период ищецът е бил назначен на работа и като работещ следва да
спазва разпоредбите в ЗИНЗС и ППЗИНЗС, досежно работещите, като съгласно чл.
16а, т. 1 от ППЗИНЗС по време на работа на лишените от свобода не се разрешава
да напускат определените от администрацията работни места. В този смисъл е
прието, че дори и същият, съгласно чл. 86, ал. 1 от ЗИНЗС, да има право на
престой на открито не по-малко от един час на ден, с приемането да упражнява
трудова дейност, доброволно се отказва от това си право, поради което и в тази
й част, съдът е намерил претенцията на ищеца за неоснователна.
При така установеното, съдът е приел, че е налице незаконосъобразно
бездействие от страна на служителите на ответника ГДИН само по отношение на
това, че за периодите от 22.11.2018
г. до 03.03.2019 г., от 07.07.2020 г. до 08.07.2020 г.; от 24.07.2020
г. до 26.01.2021 г., от 05.02.2021 г. до 22.06.2021 г., от 25.06.2021 г. до
12.07.2021 г., от 20.07.2021 г. до 09.12.2021 г., от 05.01.2022 г. до
09.01.2022 г., от 14.01.2022 г. до 16.01.2022 г., от 19.01.2022 г. до
26.01.2022 г. и от 28.01.2022 г. до 06.02.2022 г. (общо 616 дни), в стая № 27 в трета група при престоя в
Затвора Пловдив, Л. е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство,
не е отговаряло на предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от
Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м., като по този начин е
достигнал до извода, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително
отношение в разрез с разпоредбата на чл. 3 от ЕКЗПЧОС и съобразявайки се с
продължителността, характера и интензивността на претърпените от Л.
неимуществени вреди и отражението върху психическото му здраве, и съобразно
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, е определил обезщетение в общ размер на 5 000
лева, ведно със законните лихви, считано от датата на предявяване на исковата
молба, доколкото не е констатирано преустановяване на незаконосъобразните
бездействия.
След като прецени, наведените в касационните жалби доводи и въз основа на
служебната проверка за допустимост и съответствие на решението с материалния
закон, в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, настоящият касационен състав
намира следното:
Правилно съдът е разгледал исковата претенция в светлината на ясно
обособената и изпъкваща със спецификата си група от дела, заведени пред
българските съдилища, а впоследствие и пред ЕКПЧ, на лица, лишени от свобода,
които изтърпяват наказанието си в условия, неотговарящи на стандартите,
установени от Съвета на Европа, определени сами по себе си, поради наличие на
конкретни и ясни параметри, като условия, нарушаващи забраната за нечовешко и
унизително отнасяне – чл. 3 от ЕКПЧ. Видно от мотивите на съдебния акт,
първоинстанционният съд е приложил изцяло стандартите на ЕКПЧ, вкл. и от делото
„Н. и други срещу България“, което сочи на правилност и обоснованост на
решението. Неоправдано в тази връзка е оплакването в касационната жалба на
ГДИН, че съдът не е изследвал наличието на вреди и причинно-следствена връзка
между лошите условия и твърдените вреди от ищеца, т.е., че не е приложил
елементите от фактическия състав на чл. 1 от ЗОДОВ и решението по тази причина
се счита за необосновано.
С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба и становищата на
страните в хода на делото, първоинстанционният съд е дал възможност на страните
да ангажират доказателства, като са събрани посочените такива, относими към
предмета на спора. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата
обстановка. Неоснователни според настоящия съдебен състав са възраженията на
касатора ГДИН, че не е преценена доказателствената тежест на събраните
доказателства. Това е така, защото с разпореждането за насрочване на делото в
о.с.з. на страните са дадени указания за подлежащите на установяване факти и
последиците от недоказването. Ето защо, именно с оглед доказателствената тежест
в процеса, правилно решаващият съд е приел, че ответникът не е представил
доказателства за осигуряване на приемливи условия на ищеца за изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив за определени периоди от
неговия престой. Отговорността на държавата за причинените вреди по чл. 284,
ал. 1 от ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на
конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата
отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при
изпълнение на административната дейност, които са последица от
незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са
причинени виновно от тях.
В случая съдът е процедирал правилно, като е приложил както нормата на чл.
284 от ЗИНЗС, така и нормата на чл. 3 от ЕКПЧ – разпоредба от международен
договор, чиято юридическа сила е по-висока от тази на българския закон (чл. 5,
ал. 4 от КРБ), а за защита на основните права е приложил стандартите,
установени в практиката по чл. 3 на ЕКПЧ. С оглед изложеното, като взе предвид,
че решаващият съд изцяло е приложил стандартите за защита на правото по чл. 3
от ЕКПЧ по отношение на ищеца, настоящият съдебен състав намира, че съдът е
постановил решението си изцяло в съответствие с материалния закон.
Тук е мястото да се посочи, че погрешно решаващият съд е определил периода,
през който Л. е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с
разпоредбата на чл. 3 от ЕКЗПЧОС и който се установи, че е 541 дни, а не 616. Това
е така, защото, от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е
постъпил в Затвора Пловдив на 07.02.2019 г. (така справка за правно положение
на л. 45 и становище на л. 130 по адм. дело № 581/2022 г. на ПАС), като до
11.02.2019 г. вкл. няма данни в кое спално помещение е бил настанен, а за
периода от 12.02.2019 г. до 03.03.2019 г. вкл. са налице данни, че е бил
настанен в стая № 63 на Пети пост, но липсват данни за това колко л.св. са били
настанени в това спално помещение, поради което и с оглед доказателствената
тежест в процеса, следва да се приеме, че за периода от 07.02.2019 г. до
03.03.2019 г. вкл. – общо 25 дни, е налице твърдяната пренаселеност. За периода
обаче от 22.11.2018 г. до 06.02.2019 г. вкл. исковата молба следва да
бъде отхвърлена като недоказана, доколкото не се установява в този период
ищецът да е пребивавал на територията на Затвора Пловдив. Пренаселеност се
установява и в периодите от 07.07.2020 г. до 08.07.2020 г. вкл., от 24.07.2020
г. до 28.01.2021 г. вкл., от 05.02.2021 г. до 22.06.2021 г. вкл., от 25.06.2021
г. до 12.07.2021 г. вкл., от 20.07.2021 г. до 09.12.2021 г. вкл., от 05.01.2022
г. до 09.01.2022 г. вкл., от 14.01.2022 г. до 16.01.2022 г. вкл., от 19.01.2022
г. до 26.01.2022 г. вкл. и от 28.01.2022 г. до 06.02.2022 г. вкл. – общо 516
дни, в които ищецът е пребивавал в стая № 27 на Трети пост, която е с площ от
39,02 кв.м. и с капацитет до 9 л.св., а в нея са пребивавали повече от 9 л.св.
Или, установява се пренаселеност за период от общо 541 дни, а не както е
приел първоинстанционният съд – 616 дни. Констатира се в тази връзка и че
размерът на присъденото обезщетение от 5 000 лева е неправилно определен, поради
което и решението в тази му част следва да бъде отменено и вместо него
постановено друго. С оглед характера на деянието, естеството и степента на
претърпените вредни последици от ищеца и периодите, през които е търпял
неприемливите условия при изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в
Затвора Пловдив и при отчитане икономическия стандарт на страната (за тези
периоди), според настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в
този случай да се присъди, е в размер на 3 200 лева, съобразявайки актуалната
практика и насоките на ЕСПЧ, а така също и становището на ГДИН.
Тук е мястото да се посочи, че ЕСПЧ приема, че обезщетение в размер на 30 %
от това, което той би присъдил, е адекватно за компенсиране на вредите от лоши
условия за задържане в Словения и Русия (така Bizjak v. Slovenia, жалба №
25516/12, решение по допустимост от 8 юли 2014 г. и Shmelev and others v.
Russia, жалба № 41743/17 и 16 др., решение по допустимост от 17 март 2020 г.).
Съответно, за справедлива база за размера на обезщетението се приема между 4 и
5,30 евро на ден (така Bizjak vs Slovenia, жалба 25516/12, решение по
допустимост от 08 юли 2014 г.; Domjаn vs Hungary, жалба 5433/17, решение от 14
ноември 2017 г.), като посочената база е определена като справедлива за
установено задържане в лоши условия в Унгария, при съобразяване на жизнения стандарт
за страната. В този смисъл и доколкото според статистически данни на Евростат
минималните месечни възнаграждения в България се явяват по-ниски от тези в
Унгария средно с 40 %, то отчитайки жизнения стандарт в България, за справедлив
размер за исковите периоди (които са в рамките на 2019 г. – 2022 г.) би
следвало да се счита такъв между 2,00 евро и 2,55 евро на ден при констатирано
едно нарушение, съответно до 5,00 евро на ден при констатирани повече от едно
нарушение. Ето защо, според този съд, именно посоченият размер най-точно и
съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца и този
размер именно съответства на конкретната преценка, направена от състава на база
установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост.
В останалата част искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
С оглед наведените твърдения, свързани с лошите условия по време на работа
и ограничените права на л.св., касационната инстанция изцяло споделя мотивите
на първоинстанционния съд, като няма смисъл същите да бъдат преповтаряни, а
съобразно възможностите на чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК изцяло препраща към
тях.
За прецизност следва да се посочи, че първоинстанционният съд на няколко
места в решението си погрешно е посочил, че разглежданият в случая период е от
02.11.2017 г. до 03.03.2018 г.
вкл. и от 07.07.2020 г. до 02.03.2022 г. вкл., както и в диспозитива „...от
02.11.2017г. до 03.03.219г. и
от 07.07.2020г. до 02.03.2022г.“, вместо правилния такъв от 02.11.2018 г. до
03.03.2019 г. вкл. и от
07.07.2020 г. до 02.03.2022 г. вкл. Допуснатата грешка обаче не внася никакво
съмнение относно действително формираната и външно обективирана воля на съда по
отношение, поради което и може да бъде поправена по реда на чл. 175 от АПК от
съда, постановил обжалваното решение, ако възникнат затруднения, свързани с
тълкуването му.
За пълнота е необходимо да бъде посочено още, че участието в трудова
дейност на лишените от свобода има изрична регламентация в ЗИНЗС и ППЗИНЗС и целта
на полагането на труд от лишените от свобода по ЗИНЗС, който се явява специален
закон спрямо Кодекса на труда, не е престация на труд срещу съответно трудово
възнаграждение, каквато е същността на трудовото правоотношение по Кодекса на
труда. По специалния закон ЗИНЗС, както и ППЗИНЗС, водеща е ролята на
превъзпитателната цел по отношение на изтърпяващите наказание „лишаване от свобода“.
Именно поради това и механизмите на възникване на правоотношенията по полагане
на труд и по прекратяването му са различни от тези, визирани в Кодекса на труда.
Различни са и последствията при прекратяване на престацията на труд, при
временна или трайна неработоспособност, като съобразно ЗИНЗС и ППЗИНЗС не са
предвидени механизми на обезщетения по повод на незаконосъобразно прекратяване
на трудово правоотношение или при трудоустрояване, в т.ч. при настъпване на
временна неработоспособност. Все в тази насока следва да се посочи, че според
чл. 169а, т. 1 от ППЗИНЗС, по време на работа на лишените от свобода не е
разрешено да напускат определените от администрацията работни места, което
изключва възможността им да присъстват с останалите лишени от свобода
(неработещите) на т.нар. в исковата молба „разходка на каре“ или престой на
открито. За сметка на това пък на работещите лишени от свобода се осигурява
почивка през работния ден, същите получават възнаграждение за положения труд, а
последният се зачита за намаляване срока на наказанието, като два работни дни
се считат за три дни лишаване от свобода (чл. 41, ал. 3 от НК). При това
положение, не може да се приеме, че с назначаването на работа (от която л.св. е
можел да се откаже по всяко време), Л. е бил поставен в неблагоприятни условия
за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, още повече, че започването
на работа е по желание на съответния лишен от свобода (чл. 164, ал. 5 от
ППЗИНЗС).
Изложеното до тук налага да се приеме, че касационната жалба на М.Р.Л., е
неоснователна, а касационната жалба на ГДИН е частично основателна.
Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе, Административен съд –
Пловдив, ХХІ състав,
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ Решение № 1241/27.06.2023 г., постановено по адм. дело № 581/2022 г. по
описа на Административен съд – Пловдив, Х състав в частта, в която е осъдена Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ - София, ул. „Н. Столетов“ № 21, да заплати на М.Р.Л., ЕГН **********
***, сумата от 5 000 лв. (пет хиляди) лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди по време на престоя му в Затвора Пловдив за
периодите от 22.11.2018 г. до 03.03.2019 г., от 07.07.2020 г. до 08.07.2020 г.;
от 24.07.2020 г. до 26.01.2021 г., от 05.02.2021 г. до 22.06.2021 г., от
25.06.2021 г. до 12.07.2021 г., от 20.07.2021 г. до 09.12.2021 г., от
05.01.2022 г. до 09.01.2022 г., от 14.01.2022 г. до 16.01.2022 г., от 19.01.2022
г. до 26.01.2022 г. и от 28.01.2022 г. до 06.02.2022 г. при престоя в Затвора
Пловдив, ведно със законна лихва, считано от 02.03.2022 г., до окончателното
изплащане на сумата, И ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, бул. „Ген. Николай
Столетов“ № 21 да заплати на М.Р.Л., ЕГН ********** ***, сумата от 3 200 (три
хиляди и двеста) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди в резултат на нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС по време на престоя му в
Затвора Пловдив в периода от 07.02.2019 г. до 03.03.2019 г. вкл. и от
07.07.2020 г. до 02.03.2022 г. вкл., изразили се в липса на достатъчно жилищна
площ за 541 дни в посочените периоди, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба, а именно
02.03.2022 г. до окончателното й изплащане.
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1241/27.06.2023 г., постановено по адм. дело № 581/2022 г. по
описа на Административен съд – Пловдив, Х състав, в останалата обжалвана в
настоящото производство част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: