№ 10491
гр. София, 03.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 148 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:СТОЙЧО Т. ПОПОВ
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИЛ. ПАВЛОВА
като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Гражданско дело №
20231110167855 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 от ГПК.
Предявен е иск с правно основание чл. 181, ал. 1 от ЗМВР за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 4280,00 лв. – главница,
представляваща неизплатена парична равностойност на храна за 33 месеца в
периода от 01.04.2021 г. до 11.12.2023 г. вкл., която е дължима от м. март
2021 г. до м. ноември 2023 г. вкл., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба в съда – 11.12.2023 г., до окончателното плащане,
както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника
да заплати на ищеца сумата в общ размер на 626,59 лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата от 4280,00 лв. за периода от 01.04.2021 г.
до 11.12.2023 г. вкл.
Ищецът основава претенцията си на следните фактически твърдения.
Със Заповед № 8121К-З991/24.02.2021 г. на министъра на вътрешните работи
ищецът е назначен като държавен служител на длъжност „Счетоводител“ в
сектор „Финансово осигуряване“ при СДВР за неопределено време, считано
от 08.03.2021 г. Със Заповед № 8121К-8572/10.08.2022 г., във вр. със Заповед
№ 8121з-961/01.08.2022 г. на министъра на вътрешните работи за допълване
на Вътрешните правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал.
1, т. 2 от ЗМВР, ищцата била определена да изпълнява длъжността
1
„Счетоводител“ в сектор „Счетоводна отчетност“ към отдел „Финансово
осигуряване“ при Столична дирекция на вътрешните работи, считано от
09.07.2022 г. Със Заповед № 8121К-64/06.01.2023 г. и Заповед № 812з-
970/04.08.2022 г. на министъра на вътрешните работи за възлагане на
правомощия на орган по назначаването по служебното правоотношение с
държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, след проведен подбор
ищцата била преназначена на длъжност „Старши експерт“ в сектор „Труд и
работна заплата“ към отдел „Финансово осигуряване“ при СДВР за
неопределено време, считано от датата на встъпване в длъжност – 09.01.2023
г. В качеството й на служител в МВР на основание чл. 181, ал. 1, вр. чл. 142,
ал. 1 от ЗМВР следвало да й се осигури храна или нейната левова
равностойност. Сочи, че съгласно разпоредбата на чл. 181, ал. 4 от ЗМВР със
заповеди на министъра на вътрешните работи през 2021 г., 2022 г. и до
31.07.2023 г. включително, левовата равностойност на храната на
служителите на МВР била е определена в размер на 120,00 лв., а считано от
01.08.2023 г. в размер на 200,00 лева. Посочва, че правото на служителите на
МВР да получават храна или левовата й равностойност било уредено с
Наредба № 8121 з-773 от 1.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на
храна или левовата равностойност на служителите на МВР, но министъра на
вътрешните работи не разполагал с компетентност да определи кръга от
правоимащите лица по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР, респ. разпоредбата на чл. 1 от
Наредбата била нищожна, в този смисъл следвало да се приложи чл. 181, ал. 1
ЗМВР, като нормативен акт от по-висока степен. Излагат се съображения, че
ищцата има статут на служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, като
приложими били както ЗДСл, така и ЗМВР. Сочи, че главното задължение
било парично и срочно и предвид липсата на плащане на падежа се дължи и
обезщетение за забава.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника СДВР, с който същият оспорва иска по основание и размер като
неоснователен, по съображения, подробно изложени в отговора. Не оспорва,
че ищецът има статут на служител на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР.
Сочи, че спорният въпрос се отнася до това кои са служителите на МВР,
които имат право на храна или нейната левова равностойност. Предвид
изложеното моли да бъде поставено решение, с което исковата претенция да
бъде отхвърлена като неоснователна.
2
Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на
страните и ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно
и в тяхната съвкупност, намери за установено следното от фактическа
страна:
По делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК е обявено за
безспорно и ненуждаещо се от доказване, че ищецът има статут на служител
на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР.
Представена е заповед № 8121к-3991/24.02.2021 г. на министъра на
вътрешните работи, съгласно която ищцата е назначена за държавен
служител на длъжността „счетоводител“ в сектор „Финансово осигуряване“
към отдел „Финансово осигуряване, управление на собствеността и социални
дейности“ при СДВР за неопределено време с 1-годишен срок за изпитване,
при основна месечна работна заплата от 1983,00 лв.
Представена е заповед № 8121к-8572/10.08.2022 г. на министъра на
вътрешните работи, съгласно която на ищцата за длъжността „счетоводител“
в сектор „Финансово осигуряване“ към отдел „Финансово осигуряване,
управление на собствеността и социални дейности“ при СДВР за периода от
01.07.2022 г. до 08.07.2022 г. е определена основна месечна работна заплата в
размер на 2380,00 лв., а за длъжността „счетоводител“ в сектор „Счетоводна
отчетност“ към отдел „Финансово осигуряване“ при СДВР, считано от
09.07.2022 г. е определена основна месечна заплата в размер на 2380,00 лв.
С представената заповед № 8121к-64/06.01.2023 г. на министъра на
вътрешните работи, ищцата е преназначена от длъжност „счетоводител“ в
сектор „Счетоводна отчетност“ към отдел „Финансово осигуряване“ при
СДВР на длъжност „старши експерт“ в сектор „труд и работна заплата“ към
отдел „Финансово осигуряване“ при СДВР с основна месечна заплата в
размер на 2214,00 лв.
Съгласно представената заповед № 8121з-1410/30.12.2020 г. на
министъра на вътрешните работи, на основание чл. 181, ал. 4, вр. ал. 1 от
ЗМВР на служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 от ЗМВР за 2021 г. е
определена левова равностойност на храната в размер на 120,00 лв. месечно.
Съгласно представената заповед № 8121з-1723/31.12.2021 г. на
министъра на вътрешните работи, на основание чл. 181, ал. 4, вр. ал. 1 от
ЗМВР на служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 от ЗМВР за 2022 г. е
3
определена левова равностойност на храната в размер на 120,00 лв. месечно.
Съгласно представената заповед № 8121з-130/31.01.2023 г. на
министъра на вътрешните работи, на основание чл. 181, ал. 4, вр. ал. 1 от
ЗМВР на служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 от ЗМВР за 2023 г. е
определена левова равностойност на храната в размер на 120,00 лв. месечно.
С представената заповед № 8121з-1400/05.09.2023 г. на министъра на
вътрешните работи заповед № 8121з-130/31.01.2023 г. е изменена, както
следва: определена е левова равностойност на храната в размер на 200,00 лв.
месечно, считано от 01.08.2023 г.
Представени са платежни бележки за изплатените на ищцата суми за
работна заплата за периода от 01.03.2021 г. до 30.11.2023 г.
Представена е заповед № 8121з-92/31.01.2019 г. на министъра на
вътрешните работи, с която са утвърдени вътрешни правила за заплатите на
държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, както и Вътрешни
правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР.
От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна
експертиза, неоспорено от страните, което съдът кредитира като обективно,
компетентно, изготвено с необходимите знания и умения, се установява
следното. Размерът на мораторната лихва върху претендираната главница за
исковия период е в размер на 626,59 лв. От представените платежни бележки
вещото лице е направило извод, че за исковия период на ищцата не е
изплащана левовата равностойност за храна.
Други доказателства от значение за спора не са представени, а
необсъдените такива, съдът намира за неотносими.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд
намира от правна страна следното:
Предявени са кумулативно обективно съединени осъдителни искове с
правно основание по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Основателността на исковата претенция по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР е
обусловена от установяване кумулативното наличие на следните
предпоставки (юридически факти): ищецът в исковия период да е имал
качеството служител на МВР, респ. че е от категорията лица, имащи право на
храна или левовата й равностойност по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР, а
4
именно служител на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР – държавен
служител. Установяването на тази предпоставки е било в тежест на ищеца.
В тежест на ответника е било да установи положителния факт на
плащането на дълга.
По делото е безспорно, че ищцата е служител на СДВР по смисъла на
чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, съответно на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК
това обстоятелство е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване.
Не се спори и че на ищцата не е изплатена определената левова
равностойност за храна за съответния период.
Единственият спорен между страните в производството въпрос се
отнася до това дали ищцата като служител на СДВР по смисъла на чл. 142, ал.
1, т. 2 от ЗМВР им право на левовата равностойност за храна.
Съгласно разпоредбата на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР на служителите на
МВР се осигурява храна или левовата й равностойност. Използвано е общото
понятие „служител на МВР“, без да са изключени изрично определена
категория служители на МВР или изрично да е посочено, че това правило се
отнася само за определена категория служители на МВР. При това положение
следва извод, че право на храна или нейната левова равностойност имат
всички служители на МВР. Ако храна не е осигурена в натура, дължи се
съответно парично обезщетение.
Този извод не се разколебава и от разпоредбата на чл. 181, ал. 3 от
ЗМВР, съгласно която на служителите по чл. 142, ал. 1 и 3 от ЗМВР, които
извършват дейности, свързани със специфичен характер на труда, за което се
полага безплатна храна, се осигурява левовата й равностойност. Двете
разпоредби – тази на чл. 181, ал. 1 и тази на чл. 181, ал. 3 от ЗМВР, уреждат
различни хипотези. С правилото на чл. 181, ал. 3 от ЗМВР законодателят е
съобразил, че за служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 от ЗМВР, предвид
специфичния характер на дейността, която извършват – същата не е
стационарна, локализирана, установена на едно и също място, а се
характеризира с изпълнение на множество различни места, обективно не е
възможно или не е целесъобразно да се осигурява храна, респ. адекватното
разрешение за тази категория служители е да им бъде осигурена левовата
равностойност за храна, а служителите сами да си я набавят/ закупуват.
5
Следва да се има предвид, че е образувано тълкувателно дело № 1/2024
г. на ОСГК на ВКС по въпроса „Държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2
от Закона за Министерството на вътрешните работи, чийто статут се урежда
със Закона за държавния служител, имат ли право да им се осигурява храна
или левовата равностойност съгласно разпоредбата на чл. 181, ал. 1 от
Закона за Министерството на вътрешните работи?“, доколкото по същия е
формирана противоречива съдебна практика.
В тази връзка настоящият съдебен състав споделя практиката, съгласно
която по силата на закона – чл. 181, ал. 1 от ЗМВР – работодателят дължи
левовата равностойност за полагаща се, но неосигурена храна, и на
държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. Техният правен статут
се урежда както от общия Закон за държавния служител (ЗДСл), така и от
специалния ЗМВР. Приема се, че чл. 142, ал. 4 от ЗМВР следва да се тълкува
във връзка с ал. 1, която разпоредба е обща, определя предметния обхват на
закона, уреждащ принципите, функциите, дейностите, управлението,
устройството на МВР и статута на служителите. Тази правна норма
представлява общо положение, като разпоредбите на закона в отделните
глави и раздели следва да се тълкуват с оглед и взаимовръзка с нея. Това
разбиране обуславя заключението, че ЗДСл се прилага по отношение на
служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР само и единствено при липсата на
изрично специално правило в ЗМВР, което би дерогирало общия закон.
Изключването изцяло на статута на държавните служители от приложното
поле на ЗМВР би противоречало на посочените в чл. 141 от ЗМВР общи
принципи на управление на държавната служба. Приложимостта на чл. 181,
ал. 1 от ЗМВР към служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР произтича от
обстоятелството, че текстът на нормата не разграничава категориите
служители, които имат право да получават безплатна храна или левовата й
равностойност, от което следва, че всички служители на МВР, включително и
държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, имат такава
привилегия. Допълнителен довод се извлича и от разпоредбата на чл. 181, ал.
5 от ЗМВР, която делегира на министъра на вътрешните работи с наредби да
определя единствено условията и реда за предоставяне на сумите и
продоволствията по чл. 181, ал. 1 – 3 от ЗМВР, но не и да ограничава кръга от
служителите на МВР, които да получават безплатна храна или левовата й
равностойност. Издадената въз основа на посочената законова делегация
6
Наредба № 8121з-773/2015 г., както и ежегодно издаваните от министъра на
вътрешните работи заповеди за определяне на размера на сумите за храна,
независимо че имат за адресат единствено служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1,
т. 3 и ал. 2 от ЗМВР, са относими и приложими и спрямо държавните
служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР.
Предвид изложеното съдът намира, че искът е установен по своето
основание.
Относно размера страните не спорят, а и същият се установява от
събраните по делото писмени доказателства – заповеди на министъра на
вътрешните работи.
По делото е безспорно и че претендираните суми не са изплатени от
ответника.
При това положение главният иск е установен и по размер.
По отношение на иска с правно основание по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
Основателността на иска за мораторна лихва предполага наличие на
главен дълг и забава в погасяването му. По делото се установи наличието на
главен дълг, съответно не се установи ответникът да е заплатил същия на
падежа. За изпадането на ответника в забава по отношение вземанията за
извънреден труд не е необходима покана, доколкото заплащането му е част от
задължението за заплащане на трудово възнаграждение, за което е установен
срок (месечно или при тримесечно сумарно отчитане на работното време).
Ето защо, ответникът е изпаднал в забава след изтичане на срока, в който е
следвало да се заплати съответното възнаграждение, поради което съдът
приема, че за претендирания период ответникът е бил в забава. Размерът на
обезщетението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за исковия период е определен със
заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
Ето защо съдът намира исковата претенция за изцяло основателна и
като такава същата следва да се уважи.
По отношение на разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на
разноски има единствено ищецът. Ищецът претендира и доказва разноски за
адвокатско възнаграждение в общ размер на 1600,00 лв.
Съдът обаче следва да разгледа своевременно релевираното възражение
7
за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК е предвидена възможност
за страната, в случай, че заплатеното от насрещната страна възнаграждение за
адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа
сложност на делото, да поиска от съответния орган да определи по-нисък
размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Предявени са кумулативно обективно съединени осъдителни искове с
правно основание по кумулативно обективно съединени осъдителни искове с
правно основание по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД при
материален интерес от 4280,00 лв. по главния иск и 626,59 лв. по акцесорния.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК съдът не може да
определи размер на адвокатското възнаграждение под минимално
определения съгласно чл. 36 от ЗАдв, вр. с Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ).
Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от НМРАВ възнаграждението
следва да се определи за всеки от двата иска поотделно.
Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ в приложимата редакция, при
материален интерес от 4280,00 лв., минималният размер на адвокатското
възнаграждение е в размер на 728,00 лв., а съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от
НМРАВ минималният размер на адвокатското възнаграждение е в размер на
400,00 лв., или общо в размер на 1128,00 лв.
Преценката за правната и фактическа сложност на делото следва да се
извърши с оглед всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по
делото от доверителя на насрещната страна правна помощ, като се вземат
предвид извършените процесуални действия, броя на проведените съдебни
заседания и други обстоятелства, определящи правната и фактическа
сложност на делото. В разглеждания случай съдът съобрази, че делото е с
предмет кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно
основание по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, приобщената по
делото доказателствена съвкупност не е със значителен обем, делото е
разгледано в едно единствено съдебно заседание, в което са събрани писмени
доказателства и е изслушано заключението на вещо лице. Предвид
изложеното съдът намира, че претендираното възнаграждение е прекомерно,
8
респ. същото не е съответно на фактическата и правната сложност на делото и
надхвърля значително минималния размер, определен съгласно НМРАВ.
Ето защо възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 от ГПК е
основателно и претендираното адвокатско възнаграждение следва да се
намали до размера на сумата от 1128,00 лв.
Действително съгласно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–
438/22 съдът не е обвързан императивно с фиксираните в НМРАВ минимални
размери на адвокатските възнаграждения. В разглеждания случай обаче съдът
намира, че минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен
съгласно НМРАВ, съответства в най-пълна степен на обема на
предоставената на ищеца адвокатска защита.
Доколкото ищецът е освободен от заплащане на държавна такса и
разноски, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден
да заплати сумата от 196,26 лв. – държавна такса за предявените искове в
полза на държавата по сметка на Районен съд София, и сумата от 300,00 лв. –
възнаграждение за вещо лице, съразмерно на уважената част от предявените
искове.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи, ЕИК *********,
на основание чл. 181, ал. 1 от ЗМВР и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да заплати на Б. А.
А., ЕГН **********, следните суми, а именно: сумата от 4280,00 лв. –
главница, представляваща неизплатена парична равностойност на храна за 33
месеца в периода от 01.04.2021 г. до 11.12.2023 г. вкл., която е дължима от м.
март 2021 г. до м. ноември 2023 г. вкл., ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба в съда – 11.12.2023 г.; и сумата от 626,59 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата от 4280,00 лв. за периода
от 01.04.2021 г. до 11.12.2023 г. вкл.
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи, ЕИК *********
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на Б. А. А., ЕГН **********
сумата от 1128,00 лв., представляваща разноски в настоящото производство
за адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете.
9
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи, ЕИК *********
на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в полза на държавата по сметка
на Софийски районен съд сумата в размер на 196,26 лв. – държавна такса за
предявените искове в полза на държавата по сметка на Районен съд София, и
сумата от 300,00 лв. – възнаграждение за вещо лице, съразмерно на уважената
част от предявените искове.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10