№ 148
гр. София, 11.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Ивета М. Антонова
Членове:РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА
Ванина Младенова
при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова
като разгледа докладваното от Ивета М. Антонова Въззивно гражданско дело
№ 20211100505869 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА
БЪЛГАИЯ срещу решение № 20050942/23.02.2021г. постановено по гр.д. №
72670/2019г. по описа на Софийския районен съд, I ГО, 37-ти състав, в частта, с което
е уважен предявения от С. И. И. иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ за
сумата от 4000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от
неоснователно повдигнато и подържано обвинение за извършено престъпление по
чл.227б ал.2 вр. ал.1 от НК, завършило с влезнало в сила решение по нохд №
11002/2014г. по описа на Софийски районен съд, НО, 100 състав, с което е признат за
невиновен.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и постановено при
нарушение на материалния закон при преценка на доказателствата, тъй като не е
установено при условията на пълно и главно доказване, че ищецът е претърпял
сочените в исковата молба вреди, както и причинната връзка с воденето срещу него
наказателно производство, поради което моли първоинстанционното решение да бъде
отменено и предявения иск - отхвърлен. Евентуално, твърди, че присъденото
обезщетение от първоинстанционния съд е прекомерно и счита, че същото следва да
бъде намалено от въззивната инстанция, съобразявайки и прилагайки критериите по
чл.52 от ЗЗД.
Въззиваемата страна С. И. И. в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в
който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и
1
неправилност на първоинстанционното решение, са несъстоятелни, а
първоинстанционния съд правилно и обосновано е стигнал до извода, че е налице
фактическият състав на чл.2 ал.2 т.3 от ЗОДОВ и е определил следващо се
обезщетение.В допълнение на доводите в исковата молба и писмена защита пред
първоинстанционния съд, излага становище, че наказателното производство е
продължило неоправдано дълго, предвид сроковете по чл.234 ал.1 от НПК, което е
обстоятелство обосноваващо по – висок размер на обезщетение.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК, от
легитимирано лице, при наличие на правен интерес, поради което и следва да бъде
разгледана по същество.
С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост - в обжалваната част, а за
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно, както и за допустимо в обжалваната му част.
Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с
въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:
Районният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 предл.1 от
ЗОДОВ за сумата от 20 000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди от неоснователно повдигнато и подържано обвинение за извършено
престъпление по чл.227б ал.2 вр. ал.1 от НК, завършило с влезнало в сила решение по
нохд № 11002/2014г. по описа на Софийски районен съд, НО, 100 състав.
С обжалваното решение съдът е уважил иска за сумата от 4000,00 лв., ведно със
законната лихва считано от 13.12.2016г. до окончателното й изплащане и е присъдил
съответна част от направените по делото разноски от ищеца.
Решението в частта, с което искът е отхвърлен – за разликата над 4000,00 лв. до
пълния предявен размер от 20 000,00 лв., като необжалвано, е влезнало в сила.
За да възникне притезателното право на увредения за обезвреждане на
неимуществените вреди, причинени му от орган на прокуратурата на Република
България вследствие на повдигане на незаконно обвинение, е необходимо при
условията на пълно и главно доказване ищецът да установи наличието на следните
кумулативни предпоставки: 1. на ищеца да му е повдигнато обвинение от
прокуратурата на Република България за извършено от него престъпление;.2 съдът да е
оправдал подсъдимия с влязла в сила присъда, като в този случай повдигнатото му
обвинение е незаконно; 3. подсъдимият/ищец/ да е претърпял неимуществени вреди и
4. причинените неимуществени вреди да са необходима, закономерна последица от
2
повдигнатото незаконно обвинение, т. е. да е налице причинно-следствена връзка
между наказателното производство, по което е било повдигнато незаконното
обвинение и причинения вредоносен резултат.
Отговорността на държавата за дейността на правозащитните органи е
обективна, безвиновна - тя отговаря независимо дали вредите са причинени виновно от
длъжностните лица. Съгласно ЗОДОВ, държавата отговоря чрез органите, от чиито
незаконни актове, действия или бездействия са причинени вреди. При обективната
отговорност се прилага принципът на риска, а не на вината. Когато е без значение дали
увреждането се дължи на виновното поведение на длъжностно лице, то отговорността
за вреди се поема от този, който е създал риска, в конкретния случай - Прокуратурата
на РБ - – арг. чл. 4, предл. последно ЗОДОВ.
От събраните по делото доказателства, се установи осъществяването на
всички елементи от горепосочения правопораждащ фактически състав.
СРП е повдигнала и поддържала обвинение срещу ищеца в извършване на
престъпление по чл.227б ал.2 вр.ал.1 от НК, за което е предвидено наказание лишаване
от свобода до 3 години или глоба от 5000 лв. С влязло на 06.01.2015г. решение по
нохд № 11002/2014г. по описа на Софийски районен съд, НО, 100 състав, ищеца е
оправдан по повдигнатото обвинение.
Настоящият съдебен състав напълно споделя правните изводи на
първоинстанционния съд, с които е установено наличието и харакрета на
неимуществени вреди вследствие на незаконно повдигнато обвинение, наличието на
причинна връзка между претърпените вреди и незаконно повдигнатото обвинение,
както и преценка на критериите с оглед спазване принципа за справедливост по чл. 52
от ЗЗД, вр. с пар.1 от ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението. Ето защо и на
основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.
В допълнение на мотивите на първата инстанция и във връзка с доводите,
заявени с въззивната жалба, настоящата инстанция приема следното:
Настоящият състав счита, че безспорно и непротиворечиво от свидетелските
показания, които кореспондират и с обоснованите изводи в съдебно-психологическата
експертиза и които съдът цени като обективни и достоверни по реда на чл.172 от ГПК,
тъй като са логични, последователни и представляват преки доказателства /доколкото
свидетелите са приятели на ищеца, които имат непосредствени впечатления от
неговото поведение и състояние при личните си срещи с него/, се установява, че
ищецът е преживял много негативни емоции, изразяващи се в прекалена потиснаност,
раздразнителност, чувство за унижение, за обида, срам, накърнено самочувствие, страх
и притеснение, депресивни мисли, затвореност, социална и емоционална изолация,
влошаване на отношенията със семейството и съпругата си, с която се разделя
фактически, безсъние, невъзможност да осъществява бизнес дейност, както и да
генерира доходи, невъзможност са поддържа нормално финансово състояние и
материален статус, безсъние, загуба на тегло, всички обосноваващи и установяващи
диагнозата „умерено тежък депресивен период“, който и към момента на изготвяне на
3
заключението по СПЕ не е преминал и продължава. Съдебният състав счита, че
описаните негативни преживяваания преценени с оглед личността на ищеца, описана и
анализирани подробно в СПЕ, дори надхвърля обичайната житейска презумпция за
преживяване и претърпяване на неимуещствени вреди, вследствие на незаконно
повдигнато обвинение, които могат да се приемат за обикновени, нормални и се
предполагат включително и досежно причинната връзка при незаконно повдигнато
обвинение/решение № 138 по гр.д. № 637/2012г. на IV г.о. на ВКС/.
Наведените доводи за влошено здравословно състояние, изразяващо се в
развила се хипертония, извън психо-соматичните симптоми /треперене, изпотяване,
вдигане на кръвно налягане, смущения в съня, болки в гърдите/, описани в
заключението по СПЕ, съдът намира за недоказани, доколкото медицинските
документи по делото са за период следващ приключването на наказателното
производство и липсват други доказателства, които да обосноват причинната връзка,
като се има предвид и възрастовите изменения при ищеца. /в този смисъл и решение №
147/14.06.2013 г. по гр. д. № 151/2013 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО; решение №
241/16.11.212 г. по гр. д. № 1618/2011 г., на ВКС, ГК, ІІІ ГО/.
Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно
засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени,
предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя
съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост
от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52
ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне на размера на обезщетението.
При определяне размера на дължимото на ищеца обезщетение съдът в
съответвествие със задължителната практика- т.3 от Постановление № 4/ 23.12.1968 г.
на Пленума на ВС съобразява всички конкретни обстоятелства, имащи правно
значение за определяне на този размер съобразно критерия за справедливост, установен
с нормата на чл. 52 от ЗЗД, а именно продължителността на незаконното наказателно
преследване; интензитетът на мерките на процесуална принуда; броят и
продължителността на извършените с участието на подсъдимия процесуални действия;
начинът, по който обвинението се е отразило върху пострадалия с оглед личността му
и начина на живот; рефлектирало ли е обвинението върху професионалната
реализация на пострадалия, на общественото доверие и социалните му контакти,
отраженията в личната му емоционална сфера, здравословното му състояние,
характера и интензитета на претърпените емоционални, психически и нравствени
терзания, възраст на увредения, обществено и социално положение, икономическите
условия в страната и стандарта на живот. В тази връзка , настоящият състав съобрази
следното:
Обвинението, по което ищецът е оправдан, не е за тежко умишлено
престъпление по смисъла на чл. 93, т.7 от НК, тъй като предвиденото наказание е до
три години лишаване от свобода или глоба до 5000 лв.
Периодът от време от повдигане и поддържане на обвинението срещу ищеца- до
влизане в сила на оправдателното решение не излиза извън рамките на понятието за
разумен срок, съобразно разпоредбата на чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на
правата на човека и основните свободи и при прилагане критериите за преценка на
4
разумност - фактическа и правна сложност на делото, поведението на компетентните
органи и поведението на самия носител на правото отнесени към конкретиката на
наказателното производство срещу ищеца – обща продължителност на наказателното
производство 2 години, от които 1,6 г. – досъдебно производство/ което единствено е
сравнително по-дълъг период от време с оглед естеството на извършените действия по
разследване/ и 6 месеца – в съдебна фаза и три съдебни заседания, същевременно
съдът отчита и обстоятелството, че през целия период от време ищецът е преживявал
възможността да му бъде наложено най-тежкото наказание свързано с най-интензивно
ограничаване на основните му права, а именно лишаване от свобода.
От значение е и обстоятелството, че до момента на привличането му като
обвиняем, ищецът не е бил осъждан и срещу него не са били водени други наказателни
производство. В тази връзка настоящият състав отчита и че наложената му мярка за
неотклонение „подписка“, макар и най – леката от законоустановените мерки за
неотклонение, също представляват ограничение и засягане, както на правото на
придвижване, така и на чувството му за чест и достойнство с оглед необходимостта от
искане на разрешение за напускане на местоживеенето си.
На следващо място, макар и воденото срещу ищеца наказателно производство да
не е получило обществен отзвук, то е станало достояние на целия кръг от близки,
роднини, познати включително и бизнес партньори, което изчерпва нормалната
социална среда, в която ищецът пребивава в ежедневието си и е достатъчно за
накърняване на доброто име, предвид неговата самооценка и самоопределяне и тази на
лицата от обкръжението му.
От посоченото в горното изложение се установява, че е налице и драстична
промяна в социалния и семеен живот на ищеца– изолация, фактическа раздяла със
съпругата си, липса на професионална реализация, изключително тежко понасяне на
случилото се и невъзможност за излизане от „депресивния период“, пенсионната
възраст на ищеца, невъзможност за осигуряване на материално положение и стандарт,
какъвто е поддържал преди повдигане на незаконното обвинение.
Всичко гореизложено, води до извода, че обезщетение в размер под 4000,00 лв. не
би възмездило претърпените от ищеца емоционални неудобства във връзка с воденото
наказателно производство срещу него. Този размер на обезщетението съответства на
характера и степента на търпените от ищцата болки и страдания, на вида на
упражнената процесуална принуда и удовлетворява обществения критерий за
справедливост при съществуващите в страна обществено – икономически условия на
живот към момента на увреждането, с оглед конкретните обстоятелства по делото и
липсата на твърдения за трайни негативни последици за психичното и физическото
състояние на ищеца.
Предвид изложените мотиви несъмнено иска е явява основателен и доказан до
размера, до който е уважен от районния съд, поради което и решението в обжалваната
му част следва да бъде потвърдено.
По разноските
С отговора на въззивната жалба въззиваемата страна е направила искане за
присъждане на разноски, както и представила доказателства, че са реално направени –
5
платено адвокатско възнаграждение в размер на 600,00 лв., които предвид изхода от
въззивното обжалване на решението и разпоредбата на чл.78 ал.3 от ГПК следва да
бъдат присъдени.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20050942/23.02.2021г. постановено по гр.д. №
72670/2019г. по описа на Софийския районен съд, I ГО, 37-ти състав, В ЧАСТТА, с
което ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ на основание чл.2 ал.1 т.3
предл.1 от ЗОДОВ е осъдена да заплати на С. И. И. с ЕГН: ******* сумата от 4000,00
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно
повдигнато и подържано обвинение за извършено престъпление по чл.227б ал.2 вр.
ал.1 от НК, завършило с влезнало в сила решение по нохд № 11002/2014г. по описа на
Софийски районен съд, НО, 100 състав, с което е признат за невиновен, ведно със
законната лихва считано от 13.12.2016г. до окончателното й изплащане.
РЕШЕНИЕТО в частта, с което искът по чл.2 ал.1 т.3 предл.1 от ЗОДОВ е
отхвърлен да разликата над 4000,00 лв. до пълния предявен размер от 20 000,00 лв.
като необжалвано, е влезнало в сила.
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ с адрес: гр.
София, бул. Витоша № 2 да заплати на основание чл.78 ал.3 от ГПК на С. И. И. с
ЕГН: ********** и с адрес: гр. София, ул. ******* съдебен адрес: гр. София, площад
******* разноските във въззивното производство в размер на 600,00 лв. /шестстотин
лева/.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280 ал.1 и
ал.2 ГПК.
Препис от решението да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6