Р Е
Ш Е Н
И Е №289
гр.Кюстендил, 27.11.2017г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
окръжен съд, четвърти състав, в открито заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и
седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА БОГДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛИНА
ДЖОНЕВА
мл.с.МАРИЯ АНТОВА
при секретаря: Р. С.,
след като разгледа
докладваното от съдия Веселина Джонева в.гр.д.№393/2017г.
по описа на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
Глава Двадесета „Въззивно обжалване“,
чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано
по подадена от адв.Ю.Д. ***, в качеството й на пълномощник и съдебен адресат на
А.Д.М. с ЕГН ********** и И.П.М. с ЕГН **********, двамата с постоянен адрес ***,
въззивна жалба срещу решение №292/15.06.2017г., постановено от Районен съд (РС)
– Дупница по гр.д.№435/2017г. по описа на същия съд.
С обжалваното решение
РС-Дупница е: 1/ признал за установено по
отношение на А.Д.М., ЕГН ********** и И.П.М., ЕГН **********, двамата с адрес: ***,
правото на собственост на Ц.Д.П.,
ЕГН *********, с адрес: ***; С.Д.М., ЕГН **********, с адрес: ***; П.Д.В., ЕГН **********,
с адрес: *** и Й.Д. Т., ЕГН **********, с адрес: ***, върху 4/5 ид. части от
неурегулиран поземлен имот с планоснимачен №41, извън регулационния план на с.***,
общ.Д., обл.Кюстендил, с площ на имота 1966 кв.м., при граници и съседи:
поземлен имот с планоснимачен №40, за който е отреден парцел I на
Й. С., поземлен имот с планоснимачен №337, за който е отреден парцел XIII,
поземлен имот с планоснимачен №42, за който е отреден парцел XII
на наследници на М. К. и имот, за който липсват данни за собственост, по 1/5
идеална част за всеки от ищците; 2/ отменил, на основание чл.537 ал.2 от ГПК,
нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание
давностно владение №**, том ***, рег.№***, дело №*** от 20**г. на С. С. -
нотариус, с район на действие Районен съд - гр. ***, с който А.Д.М., ЕГН **********
и И.П.М., ЕГН **********, двамата с адрес: *** са признати за собственици на
неурегулиран поземлен имот с планоснимачен №41, извън регулационния план на с.****,
общ.Д., обл.Кюстендил, с площ на имота 1966 кв.м., при граници и съседи:
поземлен имот с планоснимачен №40, за който е отреден парцел I на
Й. С., поземлен имот с планоснимачен №337, за който е отреден парцел XIII,
поземлен имот с планоснимачен №42, за който е отреден парцел XII
на наследници на М.К. и имот, за който липсват данни за собственост, за 4/5
идеални части от този имот; 3/ осъдил А.Д.М.,
ЕГН ********** и И.П.М., ЕГН **********, двамата с адрес: *** да заплатят на Ц.Д.П.,
ЕГН *********, с адрес: ***; С.Д.М., ЕГН **********, с адрес: ***; П.Д.В., ЕГН **********,
с адрес: *** и Й.Д. Т., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 986.14 лева,
представляваща сторени разноски в производството.
Решението се обжалва
изцяло, с искане за отмяната му и постановяване на решение, с което спорът да
бъде решен по същество. Правят се оплаквания за неправилност, немотивираност и
незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, като постановен в противоречие с
материалния закон и процесуалните правила.
Според
жалбоподателите, неправилно РС-Дупница е намерил исковата претенция за
доказана, поради неоснователност на направеното от ответниците по иска
възражение за придобивна давност. Изводите на съда относно последното – за
неустановяване на недвусмислени действия, сочещи за намерение за настъпване на
промяна в собствеността - са окачествени
като неправилни, тъй като събраните по делото писмени и гласни доказателства
установявали, че ответниците М. са владеели целия имот сами, без да се крият,
без да им се пречи или някой да им се противопоставя в продължение на повече от
17 години. Същевременно, свидетелите установявали, че никой друг, освен
ответниците не е работил имота, не е събирал плодовете, които действия именно
представляват такива на своене, като при това останалите съсобственици са знаели,
че имотът се владее само от тях и не са се противопоставяли. Като доказателство
за манифестиране на намерението за своене е изтъкнат вписания в Службата по
вписванията констативен нотариален акт за собственост, с който М. са се
снабдили. Жалбоподателите считат, че направения от съда извод за
принадлежността на правото на собственост върху съответните идеални части от
имота, не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Изтъкват, че
процесният имот не е бил възстановен от ОСЗ-гр.Дупница и същият няма
наследствен характер.
В жалбата се твърди
още, че ДРС е допуснал процесуални нарушения, тъй като, от една страна, в
мотивите на съдебния акт, не е обсъдил твърдяната от ответниците (сега
въззивници) придобивна давност, в качеството им на добросъвестни владелци,
както и направеното от тях възражение, че давностният срок на исковата
претенция по чл.537 ал.2 от ГПК е изтекъл, а от друга – съдът не е разпределил
доказателствената тежест относно наведените от страните в първото по делото
съдебно заседание нови твърдения. Според жалбоподателите, съдът е следвало да
укаже на ищците, че не сочат доказателства, че имотът е бил в регулацията на
селото, а в последствие е бил изключен от нея, както и, че същият не е бил
внасян в ТКЗС, а също и да констатира, че ответниците оспорват факта, че имотът
е бил придобит по наследство – факт, неправилно преценен като безспорен.
Според оплакванията в
жалбата, при формиране на своите изводи, ДРС си е позволил да интерпретира
показания на свидетели, да добавя реплики и съждения, които те не са направили,
в резултат на което казаното от свидетелите на ответниците е кредитирано, но в
полза на ищците, като същевременно показанията на свидетеля С.К. са обсъдени в
смисъл, различен от този, в който са депозирани (относно броя на бунарите в
имота). Изтъква се и неправилност при кредитиране на показанията на свидетеля Д.
П., съпруг на ищцата Ц.П., поради неотчитане на неговата заинтересованост от
изхода на делото и направена в хода на разпита му промяна в показанията относно
това кой е запалил сеното. Сочи се, че изводите на съда са изградени на базата
на противоречиви показания на свидетелите на ищците относно това кой владее
процесния имот, при неотчитане на факта, че едната от ищците – Й.Т.,*** и не е
посещавала имота от години, като същевременно са игнорирани непротиворечивите
показания на свидетелите на ответниците относно обстоятелството, че само те са
посещавали и работили имота, който е бил един общ такъв, без граници и дялове,
обособени в него.
Изтъква се
необсъждането на представената от въззивниците скица с №252/30.03.2011г.,
издадена от Община Дупница, в която е посочено, че относно имота няма данни за
собственост, т.е. този имот не е бил на общия наследодател, а дори и да е бил
негова собственост, след внасянето му в ТКЗС е следвало да бъде възстановен от
ОСЗ-гр.Дупница, какъвто документ липсва. Сочи се, че имотът не фигурира в
договора за доброволна делба, от 07.07.2009г., с който страните са прекратили
съсобствеността по отношение на наследството, оставено от Димитър Ранев.
Жалбоподателите
претендират присъждане на сторените в производството по делото разноски за две
инстанции.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК ответниците по жалбата – Ц.Д.П., ЕГН *********, с адрес: ***; С.Д.М., ЕГН **********,
с адрес: ***; П.Д.В., ЕГН **********, с адрес: *** и Й.Д. Т., ЕГН **********, с
адрес: ***, чрез
пълномощника си адв.А.К.-К. ***, са депозирали отговор, в който оспорват
жалбата, молят нейното отхвърляне и потвърждаване на атакуваното решение, като
правилно и законосъобразно, постановено в съответствие на събраните в
производството гласни и писмени доказателства.
В отговора се твърди, че изводите на първоинстанционния съд са правилни.
Сочи се, че наследственият характер на имота е безспорно установен, както от
писмените доказателства – договор за покупко-продажба от 18.08.1939г. и
разделителен протокол от 26.12.1951г., така и от свидетелските показания, като
същият имот не е бил внасян в ТКЗС. Изтъква се, че твърдението на въззивниците,
че имотът е бил владян от тях необезпокоявано повече от 17 години не намира
потвърждение в доказателствата по делото. Свидетелят С. К. свидетелствал за
голяма разправия в имота, с участието на всички страни без живущата в гр.Л.
страна. Твърди се, че свидетелите са идентифицирали имота пред съда, но никой
от тях не е съобщил за такива действия на жалбоподателите, които да сочат на
извод, че собственическото му намерение е било доведено до знанието на
останалите съсобственици, каквото е изискването за придобиване на собствеността
по давност, според задължителната съдебна практика. В този смисъл се споделят
като правилни изводите на ДРС относно недоказване на признаците на придобивната
давност от страна на ответниците по иска, като се изтъква, че заплащането на
данъка не представлява такова действие, нито има правно значение за спора
снабдяването с констативен нотариален акт за собственост. В отговора на
въззивната жалба се поддържа наличие на предпоставките за отмяна на този
нотариален акт за съответните идеални части. Претендира се присъждане на
сторените по делото разноски.
Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото
приема, че въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в
първоинстанционното производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен
акт, подлежащ на въззивна проверка.
Съдебният състав, след самостоятелна преценка на събраните по делото
доказателства /във въззивното производство нови доказателства не са събирани/,
на доводите и възраженията на страните, намира следното от фактическа страна:
Районен съд-Дупница е бил сезиран с положителен установителен иск за собственост, предявен от
Ц.Д.П., С.Д.М., П.Д.В. и Й.Д. Т., против А.Д.М. и И.П.М., с искане за
признаване за установено по отношение на ответниците, че всеки от ищците е
собственик на по 1/5 идеална част от правото на собственост върху неурегулиран
поземлен имот с планоснимачен №41, находящ се извън регулационния план на с.****,
общ.Д., обл.Кюстендил, с площ от 1 966 кв.м., при посочени граници и съседи.
Заявили са и искане по чл.537 от ГПК за отмяна на констативен нотариален акт за
собственост върху недвижим имот, придобит на основание давностно владение № ****,
том ***, рег.№****, дело №*** от 20***г. на С. С. - нотариус, с район на
действие Районен съд - гр.***, съставен в полза на двамата ответници.
Ищците са твърдели, че са собственици на претендираните права по
наследство от своя баща Д. К. Р., бивш жител на с.***, починал на ***г., чиито
наследник е и ответникът А.М.. Посочили са, че процесният имот е бил придобит
от дядо им К. Р. М. по силата на договор за покупко-продажба на недвижими имот
от 18.08.1939г., а впоследствие, с разделителен протокол от 26.12.1951г. същият
е извършил делба на собствените си недвижими имоти, като в дял на сина си Д. К.
Р. е предоставил посочения имот. Ищците са поддържали, че същият никога не е
бил внасян в ТКЗС и винаги е бил обработван от семейството, а към настоящия
момент всеки от братята и сестрите обработва обособен дял от 400 кв.м. Ищците
изрично са посочили, че не разполагат с документ за собственост на имота, но
доколкото били установили, че през 2011г. ответниците са се снабдили с
нотариален акт за собственост на същия, на основание давностно владение, са
заявили исковата претенция за съдебно признаване на собствените им права, придобити
по силата на наследяването, отричайки придобивното основание на ответниците, с
довода, че и понастоящем те – ищците -обработвали обособените си дялове, без
някой да им пречи.
Ответниците подали писмен отговор на исковата молба, в който заявили становище
за неоснователност на предявения иск, аргументирайки: възражение, че искането
по чл.537 от ГПК било погасено по давност; възражение, че ответниците са
собственици на имота по силата на придобивна давност, с твърдение, че са
ползвали имота още приживе на Д. Р., а най-малко от 16.05.2011г. са владели
имота като добросъвестни владелци и в тяхна полза била изтекла и кратката
5-годишна придобивна давност, както и възражение, че всички имоти, останали в
наследство от Д. Р. били поделени между наследниците му с договор за доброволна
делба от 07.07.2009г. и, че видно от представения такъв процесният имот не
фигурирал, тъй като не бил възстановен на наследодателя от ПК-гр.Дупница.
В изготвения от РС-Дупница доклад по делото са възпроизведени горните
твърдения и възражения на страните, като съдът обявил за безспорно между същите
обстоятелството, че „ищците и ответника А.Д.М. са придобили по наследство от
общия им наследодател Д. К. Р. процесния недвижим имот“.
Първостепенният съд е приел като доказателства по делото представени от
страните документи и е изслушал показания на свидетели, от които в съвкупност
се установява следното:
Към исковата молба е бил приложен заверен препис от договор за
покупко-продажба на недвижим имот от дата 18.08.1939г., по силата на който
продавач В. П. е предал в собственост и във
владение на купувача К. М. една
нива, находяща се в землището на с.****, местността „***“, състояща се от около
2 декара, при съседи: М. Й., селска мера, братя М. и Я. Д.К. за сумата от 4000
лева, получена в деня на сключване на договора , като продавачът се е задължил
да снабди купувача с нужния нотариален акт, когато стигне.
Според представения от ищците разделителен протокол от 26.12.1951г., К.
Р. М. е разделил собствените си недвижими имоти, които фигурират по партидните
данъчни книги на негово име, между синовете си, оставяйки и за себе си имоти,
като в дела на сина му Д. К. М. под №8 е включена нива в местността „****“,
състояща се от 2 дка.
Удостоверено било, че предишното наименование на с.**** до 1950г. било
с.***, както и, че Д. К. Р., починал на **** г. като вдовец е оставил за свои
наследници петимата си низходящи в лицето на четиримата ищци и на ответника А.М..
Според скица №197/07.04.2017г., издадена от Община Дупница, процесният
имот се намира извън регулацията на с.**** и попада в плана на новообразуваните
имоти по §4к ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ, който е в процедура за одобряване. Имотът е
с №41, с площ от 1 966 кв.м., при граници и съседи: поземлен имот с пл.сн. №40,
за който е отреден парцел I, поземлен имот с пл.сн. №337, за който е отреден
парцел XIII, поземлен имот с пл.сн. №42, за който е отреден парцел XII.
Видно от нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по
давностно владение с №****, том **, дело №***/20**г. по описа на нотариус С.С.,
с рег.№ **** на НК на РБ, с район на действие РС-***, на 16.05.2016г. с този
нотаиален акт А.Д.М. и И. П. М., двамата от гр.С., са били признати за
собственици по давностно владение на гореописания имот. В представената при
съставянето на нотариаления акт скица №252/30.03.2011г. на Община Дупница е
било записано, че в разписната книга за имота няма данни за собственост. От
представени два броя приходни квитанции се установява, че за 2016г. и за 2017г.
данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за процесния такъв са били
заплащани от А.М..
Ответникът е представил договор за доброволна делба, сключен на
07.07.2009г. между Ц.П., С. М., А.М., П.В. и Й.Т., чиито подписи са нотариално
заверени, с който договор страните са поделили помежду си съсобствени недвижими
земеделски имоти, находящи се в землището на с.****. От описаните като
представени при сключване на договора документи, в това число и решения на
ПК-Дупница, респ. на ОСЗГ-Дупница, може да се заключи, че поделените имоти са
били такива, реституирани по реда на ЗСПЗЗ.
По делото са разпитани свидетели, посочени, както от ищците, така и от
ответниците.
Свидетелите на ищцовата страна – С. К., Д. П. и С. П. – са заявили, че
знаят спорния имот, който бил с площ от около 2 дка и не бил внасян в ТКЗС.
Според показанията им, след смъртта на Д. Р., всички братя и сестри ползвали
имота заедно, с изключение на сестрата, която живее в гр.Л., но тя отстъпила
дела си за ползване на С.М.. Свидетелите твърдят, че и към момента двамата
братя садят картофи и други зеленчуци в част от имота, а останалата е насадена
с люцерна, която се коси за сено. Според свидетелите Д. П. и С. П., в имота има
изградени два бунара – единият направен от Д. Р., а другият – от С.М., а
свидетелят С. К. е заявил, че в имота има само един бунар, правен преди около
22 години от С.М..
Според свидетелите, посочени от ответниците – И. К., В. П. и О. Щ., в
имота има два бунара, като и двата са правени от Д. Р. и сина ми А.М., а след
смъртта на първия, само ответникът поддържал имота и го обработвал. Тези
свидетели твърдят, че не им е известно някой от неговите братя и сестри да
работи имота или да оспорва правото на А.М..
РС-Дупница е постановил
обжалваното решение, с която е уважил изцяло предявения положителен
установителен иск за собственост, както и е отменил констативния нотариален
акт, съставен в полза на ответниците за 4/5 ид.ч., като е присъдил и разноски,
аргументирайки тези свои изводи със следните правни съждения:
Съдът е счел, че установителният иск е допустим, тъй като правото на
собственост на ищците било оспорвано от ответниците, заявяващи свои
собственически права върху същата вещ. Посочил е, че за да бъде уважен
предявения иск ищецът следва да установи по пътя на главното и пълно доказване
наличието на предпоставките за възникване на въведените от него придобивни
основания.
За безспорно установено ДРС приел, че приживе наследодателят на страните
Д. М. е бил собственик на процесния имот, като е придобил собствеността върху
имота по наследство от баща си К. Р. М., като след смъртта на първия, по силата
на настъпило наследствено правоприемство, съгласно чл.5 ал.1 от ЗН низходящите
му наследници по закон - Й. Д.Т., Ц.Д.П., А.Д.М., С.Д.М. и П.Д.В. - са
придобили собствеността върху процесния имот по 1/5 ид.ч. за всеки от тях.
Съдът е разгледал направеното от ответниците възражение за придобивна
давност, приемайки го за неоснователно. Най-общо може да се посочи, че съдът се
е позовал на разрешението, дадено в Тълкувателно решение №1 от 06.08.2012г. на ВКС по тълк.д.№1/2012г., ОСГК, приемайки, че намерението на един от
съсобствениците, по силата на настъпило наследствено правоприемство, да промени
владението от името на всички във владение само за себе си трябва да бъде явно
манифестирано – чрез пряко отричане на съсобствеността, недопускане на
останалите съсобственици до имота, изобщо чрез извършване на действия, които
категорично демонстрират и обективират това намерение, и е счел, че
доказателствата по делото не водят до извод ответниците да са имали подобно
поведение. ДРС е посочил, че за да бъде държането на
идеалните части на другите съсобственици трансформирано във владение, А.М. е
следвало изрично да е уведомил ищците, че се счита за собственик на съответните
техни идеални части, независимо от тяхното одобрение или противопоставяне.
Като неоснователно е преценено и възражението на ответника за погасяване
по давност на претенцията по чл.537 ал.2 от ГПК, тъй като отмяната на
констативния нотариален акт е посочена, като необходима последица от постановяването
на съдебно решение, с което се отрича съществуването на удостовереното с този
нотариален акт право -Тълкувателно
решение №3 от 29.11.2012г. на ВКС по тълк.д.№3/2012г., ОСГК.
Окръжен съд-Кюстендил, като съобрази изложеното, намира от правна страна
следното:
1. Относно валидността и
допустимостта на първоинстанционното решение:
Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК,
извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта
му, в резултат на която проверка намира, че решението на РС-Дупница е валидно и
допустимо.
2. Относно правилността на
решението:
Според съда, решението в е неправилно. Съображенията за този извод се
заключват в следното:
За да постанови обжалвания правен резултат, първостепенният съд е изходил
от разбирането, че по делото се установявало по безспорен начин, че приживе Д. М.
е бил собственик на процесния имот, като е придобил собствеността върху същия
по наследство от баща си К. М.. Тази правна констатация е послужила като основа
на съда да изведе правните си съждения за това, щото ищците и ответника А.М.
придобили по наследство собствеността върху имота, което също е
окачествено като безспорно и подкрепящо се от доказателствата по делото.
Основавайки се на така приетото, съдът е изследвал и необходимите предпоставки
на придобивната давност в контекста на съсобственост, възникнала по
наследяване.
Настоящата инстанция счита, че районният съд е постановил решението си,
приемайки за доказан факт, който в действителност не е бил надлежно установен
по делото, а при това - и противно на възприетото от съда – е бил и спорен
между страните.
Ищците са претендирали да се признае със сила на пресъдено нещо спрямо
ответниците, че същите са собственици при равни права на имота, описан в
исковата молба. В съответствие с изискването на чл.127 ал.1 т.4 от ГПК, ищците
са посочили основанието, на което
твърдят, че са станали собственици на имота, т.е. фактите и
обстоятелствата, от които извеждат своето право, а именно – посочили са, че имат
имота по наследство от своя баща Д. Р., който пък го е получил по наследство от
неговия баща К. М., а последният го е придобил по силата на покупко-продажба, с
договор от 1939г., който са представили.
Това свое твърдение ищците е следвало да докажат, както им е указал и
районния съд, и то провеждайки главно и пълно доказване верността на същото. В
правната доктрина и практика се приема, че когато се твърди придобиване на
собственост на основание сделка, собствеността се доказва с нотариален акт за
съответната сделка – в случая продажба. По принцип ищецът не следва да доказва
правото на собственост на праводателя си, но ако ответникът оспорва това право,
в тежест на ищеца е да докаже и правото на собственост и на своя праводател.
В конкретния казус, в разрез с твърденията и възраженията на страните,
ДРС е счел, че между тях е безспорно, че имотът е бил придобит от ищците и
ответника А.М. по наследство от общия им наследодател. Тази констатация е
неправилна, тъй като в отговора на исковата молба ответниците са възразили, че
всички останали в наследство от Д. Р. имоти са били поделени с договор за
доброволна делба от 07.07.2009г. и процесният не е сред тях, като са
акцентирали върху думите „всички имоти“. Смисълът на изявлението е ясен и е в
посока, че описаният в исковата молба имот не е наследствен от Д. Р., което
изрично е било заявено и в представената писмена защита. В този смисъл,
оплакванията във въззивната жалба са основателни. Първостепенният съд не е имал
основание нито да обяви за безспорен спорния между страните факт, нито без да
изследва осъществяването на поддържания от ищците придобивен способ на правото
на собственост, в решението си да приеме за доказано, че след смъртта на Д. Р.,
това право е преминало в патримониума на неговите наследници по закон.
Настоящата инстанция, разглеждайки спора по същество, счита, че ищците
не са доказали твърдяното от тях основание на правото на собственост.
Действително, ищците и ответникът А.М., са наследници по закон на Д. Р.,
бидейки такива от първи ред, като негови низходящи от първа степен. Фактът на
наследяването сам по себе си обаче не налага извод, че всички те след смъртта
му са станали съсобственици при равни права на спорния имот. Предвид оспорването,
направено в отговора на исковата молба, се следва извършване на преценка за
доказаност или не дали приживе Д. Р. е бил собственик на имота.
Ищците твърдят – както се посочи по-горе - че наследодателят им е бил
собственик на имота по наследство от своя баща, който го придобил по силата на
правна сделка – покупко-продажба. За удостоверяване на тези свои твърдения са
представили два документа. Договорът за покупко-продажба от 18.08.***г., както
е констатирал и районният съд, има характер на предварителен договор за
покупко-продажба. От обжалваното решение не става ясно какви правни изводи е
извел съдът от този документ, като същият се е задоволил да посочи само, че
договорът не е бил оспорен от ответниците. Подобно поведение на ответната страна
не е потребно, за да извърши съда преценка относно правните последици на
сключения договор – страните може да не оспорват неговата автеничност, нито са
длъжни да изразяват становище по доказателствената му стойност.
Договорът за покупко-продажба на недвижим имот, приложен към исковата молба няма вещно-прехвърлително действие. Според чл.219 от Законъ за задълженията и договорите (обн. ДВ, бр.268 от 5.12.1892г., в сила от 1.03.1893г., отменен 01.01.1951г., изменен със Закона за привилегиите ии ипотеките от 31 август 1910г.), договорите за прехвърляне право на собственост или на друго някое вещно право върху недвижими имоти трябва да стават, под страх на недействителност, с нотариален акт. Разпоредбата е действала към датата на сключване на договора, същата е уреждала форма за действителност, която в случая очевидно не е спазена, а не се твърди и не се установява на по-късен етап да е бил сключен окончателен договор в изискуемата се от закона форма. Налага се извод, че К. М. не е придобил собствеността върху имота по силата на представения договор, съответно – при липсата на поддържано и доказано друго придобивно основание – това право не е било част от неговия патрумониум към датата на смъртта му и няма как да премине върху неговите наследници. Впрочем, следва да се отбележи, че по делото липсват доказателства за кръга наследници по закон на К. М. и не е ясно, след като ищците твърдят, че баща им е придобил собствеността по наследството от своя баща, на какво основание считат, че Д. Р. е станал единствен собственик на имота, при положение, че от представения от самите тях разделителен протокол е видно, че К. М. е имал няколко сина. Същевременно, представеният разделителен протокол от 26.12.1951г. също няма транслативен ефект. В него е посочено, че К. М. е разделил собствените си недвижими имоти, предоставяйки такива на трима свои сина и оставяйки дял за себе си. Документът не представлява завещание. Същият не попада и в хипотезите на чл.77 и сл. от Закона за наследството (о
бн., ДВ, бр.22 от 29.01.1949г.,
в сила от 29.04.1949г.), уреждащи извършването на делба приживе на
наследодателя, тъй като, според чл.77 ал.2 от ЗН, тази делба може да бъде
извършена с акт за дарение или със завещание, като се съблюдава изискуемата се
за тях форма. В случая не е спазена формата нито за дарение, нито за завещание,
за да се приеме, че с разделителния протокол в дял на Д. Р. е бил поставен
процесния имот. Тези съждения съдът излага само за пълнота на изложението, тъй
като, както вече се посочи липсват доказателства К. М. да е станал въобще
собственик на имота.
Може да се отбележи още, че за съда не съществува задължението по реда
на чл.146 ал.2 от ГПК да указва на страните, че представените от тях
доказателства не са годни да установят твърденията им. От разпоредбата на
чл.146 ал.2 от ГПК възниква задължение за съда само да указва на
страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, но съдът не
е адресат на задължение да се произнася предварително в хода на производството
по доказателствената стойност на представени доказателства, съответно - да сочи какви факти се установяват или не се
установяват посредством тях и в тази връзка да дава указания на страната,
носеща тежестта на доказване. Преценката на доказателствата се извършва в мотивите
към решението на съда – чл.236 ал.2 от ГПК.
В обжалвания съдебен акт районният съд не е изложил съображения за
поддържаното от ищците придобивно основание, а е възприел за установено едно
недоказано право и е концентрирал разсъжденията си в посока дали и при какви
предпоставки ответниците са могли да придобият собствеността. Постановеното
съдебно решение е необосновано и неправилно. Като такова следва да се отмени
изцяло, а въззивният съд, решавайки спора по същество, ще отхвърли предявения
иск. Безпредметно е, при недоказаност принадлежността на правото на собственост
на заявеното с исковата молба основание, обсъждането на правоизключващите
възражения на ответниците.
3. Относно разноските в първоинстанционното производство:
Предвид изхода на
спора, неправилно се явява решението на ДРС в частта за разноските. На ищците
не се следват такива, а направените от ответниците разноски пред първата
инстанция следва да им се присъдят изцяло – 800.00 лева за адвокатско
възнаграждение.
4. Относно разноските във въззивното производство:
Предвид изхода на
делото пред настоящата инстанция, въззиваемите ще следва да заплатят на
въззивниците сторените за настоящото производство по делото разноски, а именно:
655.00 лева, от които 55.00 лева за държавна такса и 600.00 лева за адвокатско
възнаграждение.
На въззиваемите не се
следват разноски.
Воден от
горното, Окръжен съд-Кюстендил
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение №292/15.06.2017г.,
постановено от Районен съд – Дупница по гр.д.№435/2017г. по описа на същия съд, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, предявения от Ц.Д.П., ЕГН *********, с адрес: ***;
С.Д.М., ЕГН **********, с адрес: ***; П.Д.В., ЕГН **********, с адрес: *** и Й.Д.
Т., ЕГН **********, с адрес: ***, против А.Д.М., ЕГН ********** и И.П.М., ЕГН **********,
двамата с адрес: ***, положителен установителен иск за собственост с правно
основание чл.124 ал.1 от ГПК, за признаване за установено по отношение на А.Д.М.
и И.П.М., че ищците, по наследство от Д. К. Р., бивш жител ***, починал на ****г.,
са собственици върху 4/5 ид. части от неурегулиран поземлен имот с
планоснимачен №41, извън регулационния план на с.****, общ.Д., обл.Кюстендил, с
площ на имота от 1966 кв.м., при граници и съседи: поземлен имот с
планоснимачен №40, за който е отреден парцел I на Й. С., поземлен
имот с планоснимачен №337, за който е отреден парцел XIII, поземлен имот с
планоснимачен №42, за който е отреден парцел XII на наследници на
М. К. и имот, за който липсват данни за собственост, всеки ищец - по 1/5
идеална част.
ОСЪЖДА Ц.Д.П., С.Д.М., П.Д.В. и Й.Д. Т., с посочени по-горе ЕГН и адреси да
заплатят на А.Д.М. и И.П.М., с посочени по-горе ЕГН и адрес, както следва:
сумата от 800.00 лева (осемстотин
лева), представляваща сторени разноски в производството пред Районен
съд-Дупница и 655.00 лева (шестстотин
петдесет и пет лева), представляваща сторени разноски пред въззивната
инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок, считано от датата на връчване на препис от същото на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.