РЕШЕНИЕ
№ 365
гр. Пловдив, 22.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20235300500264 по описа за 2023 година
Съдът е сезиран с въззивна жалба от „Йеттел България“ ЕАД, ЕИК
********* (с предходно наименование „Теленор България“ ЕАД), със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост” 4, Бизнес Парк
София, сграда 6, против решение № 3665/07.11.2022 г., постановено по г. д. №
1357/2022 г. по описа на РС Пловдив, с което е признато за установено в
отношенията между страните, че И. Н. Н., ЕГН **********, не дължи на
„Йеттел България“ ЕАД, ЕИК *********, сумата от 995,36 лева -
представляваща общ размер на неустойки за предсрочно прекратяване на
договорите за услуги, с абонатен номер ***, начислени в издадена фактура №
**********/10.09.2021 г., за периода от 10.08.2021 г. – 09.09.2021 г., като
жалбоподателят е осъден да заплати на И. Н. Н. сумата от 460,00 лева
разноски по производството.
По изложени в жалбата оплаквания за неправилност и противоречие на
обжалваното решение с материалния закон и събраните по делото
доказателства, както и съществено нарушение на съдопроизводствените
правила се иска неговата отмяна и вместо това отхвърляне на предявените
искове. Сочи се, че клаузата за неустойка на основание чл. 9/чл. 11 в
съответните договори за предоставяне на мобилни услуги, не е
неравноправна, тъй като максималният размер на неустойката не може да
надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти, а не
както погрешно е прието от първостепенния съд, че същата представлява
1
сбор от всички абонаментни такси за оставащия период на договора.
Поддържа се, че за така заложеният в договорите с потребители размер на
неустойка е постигната спогодба от 11.01.2018 г. между жалбоподателя и
Комисия за защита на потребителите, което се изтъква като допълнителен
аргумент, че коментираните клаузи, уреждащи неустойки, не са
неравноправни. Оспорва се да е налице неоснователно обогатяване на
мобилния оператор, доколкото на жалбоподателя са причинени реални загуби
от предсрочното прекратяване на договорите. Сочи се, че в случая са налице
всички изискуеми от закона предпоставки за дължимост на процесните
неустойки, а именно неустойките и техният размер са уговорени изрично в
договорите между страните, операторът е предоставял непрекъснат и
необезпокояван достъп до мрежата си за ползване на услугите, а потребителят
виновно е причинил предсрочното им прекратяване. Поддържа се, че обемът
или продължителността на неизпълнението не е относим към начина на
изчисляване на неустойката, тъй като обезщетителната функция на
неустойката дава възможност на дружеството да получи репариране на
претърпените от неизпълнението вреди, без да е необходимо същите да бъдат
доказвани. Относно неустойката по сключени договори за лизинг на
устройства се поддържа, че същата съответства изцяло на изрично
договореното между страните съгласно чл. 11, ал. 2 от Общите условия на
договора за лизинг. Претендират се и разноски.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от И. Н. Н., чрез адвокат
М. М., с който се оспорва същата, като неоснователна. Излагат се доводи в
подкрепа на обжалваното с нея решение и се моли то да бъде потвърдено.
Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против
подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и подлежи на разглеждане.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Производството пред районен съд е образувано по иск с правна
квалификация чл. 26 от ЗЗД, във вр. с чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП, предявен от И.
Н. Н. против „Йеттел България“ ЕАД (с предходно наименование „Теленор
България“ ЕАД). От съда се иска да постанови решение, с което да признае за
установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответното
дружество сумата от 995,36 лева, представляваща общ размер на неустойки за
предсрочно прекратяване на посочени договори за услуги за мобилни номера
и предоставени по тях на лизинг устройства на обща стойност от 995,36 лева,
начислени във фактура № **********/10.09.2021 г., за периода от 10.08.2021
г. – 09.09.2021 г., както следва: 50,00 лева за номер +***; 94,74 лева за номер
+***; 90,99 лева за номер +***; 40,37 лева за номер +***; 149,39 лева за
номер +***; 51,52 лева за номер +***; 71,47 лева за лизингово устройство
NOKIA 4.2 Dual Pink Sand; 114,93 лева за лизингово устройство SAMSUNG
Galaxy А31 64GB Dual Black; 6,68 лева за лизингово устройство SAMSUNG
Galaxy A20e 32GB Dual Black и 325,27 лева за лизингово устройство
2
SAMSUNG Galaxy S20 Ultra 128GB Grey. Въведени са твърдения за
неравноправност и противоречие на неустоечните клаузи с добрите нрави,
както и за прекомерност на посочените суми, представляващи неустойка.
Ответникът оспорва иска по съображение за неговата неоснователност.
Признава сключването на твърдените договори за предоставяне на услуги и
устройства на лизинг, твърди дължимост на сумите, начислени във фактура №
**********/10.09.2021 г., като я обосновава с договорната обвързаност между
страните и съответствие на неустоечните клаузи с присъщите им функции –
обезпечителна, обезщетителна и санкционна.
За да постанови решението, с което предявеният иск е уважен, районен
съд е приел, че между страните е възникнало валидно облигационно
отношение съгласно посочените договори, но включените в тях клаузи за
неустойка са приети за неравноправни – задължаващи потребителя при
неизпълнение да заплати необосновано високо обезщетение, по смисъла на
чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗД и в противоречие с добрите нрави, а оттам и за
нищожни и непородили действие, обосноваващо недължимостта на
процесните суми в полза на ответното дружество.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на
дадените му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за
валидно и допустимо. Не са налице нарушения на императивни
материалноправни норми, които въззивният съд е длъжен да отстрани без да
има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно задължителните
указания, дадени с ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС, поради което и по
отношение правилността на първоинстанционния съдебен акт, в частта по
разгледаните установителни искове, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр.
второ от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата
оплаквания.
По отношение на приетата от районния съд фактическа обстановка
въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във
въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, като настоящата
инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка
без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или
въззИ.емата страна.
В случая пред въззивната инстанция не се спори, включително с
определение от 18.08.2022 г. в първоинстанционното производство е прието
за безспорно, а и се установява от представените писмени доказателства, че
между страните са съществували правоотношения по сключени помежду им
договор за мобилни услуги № *** г. за мобилен номер +***; договор за
мобилни услуги № *** г. за мобилен номер +***; допълнително
споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № *** г. за номер
+***; договор за мобилни услуги № *** г. за мобилен номер +***;
допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги №
*** г. за номер +***; договор за мобилни услуги с № *** г. за номер +***;
договор за лизинг № *** г. на мобилно устройство NOKIA 4.2 Dual Pink Sand
за мобилен номер +***; договор за лизинг № *** г. на мобилно устройство
3
SAMSUNG Galaxy А31 64GB Dual Black за номер +***; договор за лизинг №
*** г. на мобилно устройство SAMSUNG Galaxy А20е 32GB Dual Black за
мобилен номер +***; договор за лизинг № *** г. на мобилно устройство
SAMSUNG Galaxy S20 Ultra 128GB Grey за номер +***, които са прекратени
предсрочно, едностранно от ответното дружество, като в тази връзка на
ищцата, като потребител на услуги при оператора, с абонатен номер ***, е
начислена неустойка в общ размер на 995,36 лева и издадена фактура №
**********/10.09.2021 г. за периода от 10.08.2021 г. – 09.09.2021 г.
Не е спорно, че договорите са прекратени на 03.09.2021 г., като
процесната неустойката от 995,36 лева е начислена на основание чл. 9/чл. 11,
в параграф „Условия“; раздел 4 или раздел без означение в края на договора,
в зависимост от съответния Договор за мобилни услуги и включва 477,01
лева – неустойки по посочените договори за мобилни услуги и 518,35 лева –
неустойки по посочените договори за лизинг. Коментираните клаузи за
неустойка гласят, че в случай на прекратяване на договора по вина или
инициатИ. на потребителя, последният дължи за всяка СИМ карта, по
отношение на която е налице прекратяване: а) неустойка в размер на всички
месечни абонаменти за периода от прекратяване до изтичане на уговорения
срок, като максималният размер на неустойката не може да надвишава
трикратния размер на месечните абонаменти, като месечният абонамент,
приложим за нуждите на начисляване на неустойка, е най – високият според
условията на плана, като в допълнение потребителят дължи и възстановяване
на част, съответстваща на оставащия срок на договора, от разликата между
най – ниския и най – високия месечен абонамент според условията на плана, в
случай че са били налице отстъпки и/или различна стойност на месечни
абонаменти и б) такава част от разликата между стандартната цена на
устройството (в брой, без абонамент), съгласно ценова листа, действащата
към момента на сключване на договора, и заплатената от него при
предоставянето му (в брой или съответно обща лизингова цена по договора за
лизинг), каквато съответства на оставащия срок на договора.
Оплакванията във въззивната жалба са свързани с правните изводи на
първоинстанционния съд за нищожност на договорните клаузи за неустойка
при предсрочно прекратяване по вина на абоната, по които процесната сума е
начислена от мобилния оператор, като задължение на потребителя. В тази
връзка настоящата инстанция намира от правна страна следното:
С оглед страните и техните предмети, към договорите за мобилни
услуги и лизинг са приложими разпоредбите на Закон за защита на
потребителите.
Предвид начина, по който са уговорени, размерът и условията, при
които се дължат, въззивният съд намира, че коментираните клаузи са
неравноправни съгласно чл.143, ал.1, във вр. с чл. 143, ал. 2, т. 5, т. 13 и т. 19
от ЗЗП.
Предвидената неустойка при прекратяване на договора в размер на
всички, но не повече от три месечни абонамента, е необосновано висока, тъй
като не е съобразена с размера на евентуалните вреди, които операторът би
4
претърпял. Последните не следва да се съизмеряват с пропуснатите по самия
договор месечни абонаменти, тъй като получаването им е свързано с
предоставяне на определени услуги за абоната, които след прекратяването
вече няма да бъдат предоставяни. При тяхното приложение се стига до
положение при което, въпреки липсата на съществуващо правоотношение
между страните (прекратен договор), мобилният оператор продължава да
получава „възнаграж-дение“ по вече прекратения договор, без да предоставя
насрещна услуга на потребителя. Неоснователно обогатяване би настъпило и
в случай на прекратяване на договора по вина на потребителя три и по - малко
месеца преди неговото изтичане. Тогава операторът би получил имуществена
облага в размер, какъвто би получил ако договорът не бе прекратен, а даже и
по – голяма при оставащи два или един месец до изтичането му.
Допълнителното начисляване и на неустойка в размер на част от ползваната
стойност на отстъпките от абонаментния план, както и на разликата между
стандартната цена на предоставеното устройство и уговорената и заплатена от
потребителя такава, обосновава извод за неравноправност на посочената
клауза и съгласно чл.143, ал. 2, т.13 от ЗЗП, тъй като позволява на търговеца
да увеличава цената, без потребителят да може да се откаже от договора.
На следващо място, не е посочено по разбираем и ясен начин, как се
формира размерът на тази дължима неустойка, досежно употребения израз, че
месечният абонамент, приложим за нуждите на начисляване на неустойка, е
най – високият според условията на плана. Така потребителят е поставен в
невъзможност към момента на сключване на договора, да определи какъв би
бил размерът на дължимата неустойка, която евентуално ще дължи при отказ
или неизпълнение на договора и какви ще бъдат икономическите последици
за него от сключване на договора (в противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 19 от
ЗЗП).
В допълнение, в частта относно размера на неустойката, формиран на
база „стандартна“ цена на услугата или устройството, а не договорената
такава, се нарушава изискването неустойката да обезпечава и обезщетява
вреди от неизпълнението на конкретния договор, а не произволни такИ.,
както и това неустойката да обезпечава и санкционира неизпълнение на
задължения по конкретния договор (в случая договора за мобилни услуги), а
не възникналите по друго облигационно правоотношение (в случая договора
за лизинг). Неоснователно в тази връзка е възражението в жалбата, че
неустойка ненадвишаваща трикратния размер на месечните абонаменти, не
противоречи на добрите нрави и не излиза от присъщите функции.
Преценката за накърняване на добрите нрави се извършва към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент и с оглед вредите от
оставащия до изтичането му, конкретен срок. Поради това се споделя и
изводът на първостепенния съд за нищожност на неустоечните клаузи поради
противоречие с добрите нрави, доколкото не изпълняват присъщите на
неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а се
явяват средство за неоснователно обогатяване на доставчика на услуги, който
получава правото да реализира уговорената по договора печалба, без да
предоставя насрещната своя престация – предоставяне на услугата за
5
съответния период. Посочените изводи не се променят от обстоятелството, че
операторът претендира размер на неустойката съгласно постигнато с КЗП
споразумение от януари месец 2018 г., доколкото съдът извършва
самостоятелна преценка. Доводът, че неустойката, касаеща лизинговите
устройства, се претендира на основание чл. 11,ал. 2 от Общите условия на
договора за лизинг, е въведен една с въззивната жалба и като преклудиран, не
следва да се разгледа. Независимо от това за пълнота е необходимо да се
посочи, че и чл. 11,ал. 2 от Общите условия на договорите за лизинг, е
неравноправна клауза, уговорена в противоречие на добрите нрави,
доколкото предвижда размерът на неустойката да е сборът от оставащите
неплатени лизингови вноски до изтичане срока на договора за лизинг (в този
смисъл са Решение № 193/09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г. на ВКС, I т. о.
и Решение № 219/09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г. на ВКС, I т. о.).
Всички представени по делото писмени доказателства представляват
стандартизирани бланки на мобилния оператор, като не се твърди и
установява по делото, че коментираните клаузи са индивидуално договорени
по смисъла на чл. 146, ал. 1 от ГПК, което ги прави нищожни.
С оглед изложеното, настоящата инстанция споделя формирания от
районен съд извод за недействителност на спорните неустоечни клаузи,
съответно за недължимост на претендираните по същите суми,
представляващи неустойка за предсрочно прекратяване на посочените
договори за мобилни услуги и лизинг на устройства. Поради това въззивната
жалба се явява неоснователна, а атакуваното с нея решение следва да бъде
потвърдено, като правилно.
Предвид крайния изход от спора, на въззИ.емата страна се дължат
разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Същите са в размер на 400,00 лева
адвокатско възнаграждение, което е уговорено и платено в брой, съгласно
Договор за правна защита и съдействие на л. 25 - гръб от делото на ОС и
следва да бъдат присъдени.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3665/07.11.2022 г., постановено по г. д. №
1357/2022 г. по описа на Районен съд Пловдив, с което е признато за
установено в отношенията между страните, че И. Н. Н., ЕГН **********, не
дължи на „Йеттел България“ ЕАД(с предходно наименование „Теленор
България“ ЕАД), ЕИК *********, сумата от 995,36 лева - представляваща
общ размер на неустойки за предсрочно прекратяване на договорите за
услуги, с абонатен номер *********, начислени в издадена фактура №
**********/10.09.2021 г., за периода от 10.08.2021 г. – 09.09.2021 г., както
следва: 50,00 лева по договор за мобилни услуги № *** г. за номер +***;
94,74 лева по договор за мобилни услуги № *** г. за номер +***; 90,99 лева
по допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги №
*** г. за номер +***; 40,37 лева по договор за мобилни услуги № *** г. за
6
номер +***; 149,39 лева по допълнително споразумение към договор за
мобилни/фиксирани услуги № *** г. за номер +***; 51,52 лева по договор за
мобилни услуги с № *** г. за номер +***; 71,47 лева по договор за лизинг №
*** г. на мобилно устройство NOKIA 4.2 Dual Pink Sand за мобилен номер
+***; 114,93 лева по договор за лизинг № *** г. на мобилно устройство
SAMSUNG Galaxy А31 64GB Dual Black за номер +***; 6,68 лева по договор
за лизинг № *** г. на мобилно устройство SAMSUNG Galaxy А20е 32GB Dual
Black за мобилен номер +*** и 325,27 лева по договор за лизинг № *** г. на
мобилно устройство SAMSUNG Galaxy S20 Ultra 128GB Grey за номер +***.
ОСЪЖДА „Йеттел България“ ЕАД, ЕИК ********* (с предходно
наименование „Теленор България“ ЕАД), със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Младост” 4, Бизнес Парк София, сграда 6, да
заплати на И. Н. Н., ЕГН **********, от гр. ***, на основание чл. 78, ал. 3 от
ГПК, сумата от 400,00 лева (четиристотин лева), представляваща разноски
във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7