№ 621
гр. Добрич, 16.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ, XXI СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мирослава Неделчева
при участието на секретаря Теодора С. Димова
като разгледа докладваното от Мирослава Неделчева Гражданско дело №
20243230100338 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: ***, представлявана от изп. директор Ю.Ю. срещу А. И. А., ЕГН
**********, гр.Добрич, ***. Исковете са с пр. осн. чл.422 от ГПК във вр. с
чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, чл.240 от ЗЗД, чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД. -
положителни установителни, а именно: съдът да приеме за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца, сумите,
визирани в Заповед №991/01.09.2023г., изд. по ч. гр. д. №2228/2023г. – ДРС, а
именно: 1) 9 547.33 лева, представляващо дължима главница по договор за
потребителски кредит № PLUS-17177068, сключен между длъжника и „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България на 30.07.2019г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението - 29.08.2023г., до
окончателно изплащане на сумата; 2) 2483.50 лева, представляващо
обезщетение за забава върху главницата, за периода от 21.03.2021г. –
29.08.2023г, като вземанията са прехвърлени от „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А.“, клон България на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с
Приложение № 1 от 07.10.2021г. към договор за цесия от 19.08.2019г., а в
условия на евентуалност, ако съдът не уважи горните искове, то ищецът
предявява три осъдителни иска и моли съдът да осъди ответника да
заплати на ищеца следните суми: 9547.33 лв. – главница по процесния
договор за кредит за периода от 20.03.2021г до 20.08.2026г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 26.01.2024г., до
окончателно изплащане на сумата 11515.95 лева, представляваща
1
възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № PLUS-
17177068, сключен между длъжника и „БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А.“, клон България на 30.07.2019г за периода 20.03.2021г. - 12.07.2023г. и
3757 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата, за
периода от 21.03.2021 г. – 26.01.2024г.
В ИМ ищецът твърди, че вземането срещу ответника произтича от
договор за потребителски кредит № PLUS 17177068, сключен между
длъжника А. И. и „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България на
30.07.2019 г. По силата на съглашението, кредитодателят е предоставил на
длъжника сумата от 10 000 лева, а длъжникът се е съгласил да я върне на 84
месечни вноски, всяка в размер на 390.42 лв., при първа погасителна вноска с
падеж на 20.09.2019г и последна вноски с падеж на 20.08.2026г., съгласно
погасителен план. Уговорена е ГПР – 44.96% и ГЛП от 36.07 %, като
договорната лихва е била в размер на 18091.28 лв. При усвояване на кредита е
била удържана еднократна такса ангажимент в размер на 350 лв. С договора за
кредит е уговорена и застрахователна премия в размер на 4704 лв.., платима на
равни вноски, заедно с погасителната вноска по кредита. Общата сума,
дължима по кредита, е била в размер на 32795.28 лв. Длъжникът е усвоил
сумата от 9650 лв. /след удържане на такса ангажимент от 350 лв. от
стойността на кредита от 10000лв./, извършвал е плащания, след което ги е
преустановил и е изпаднал в забава.
Поради просрочие на повече от две или повече месечни дължими
вноски, задълженията по кредита, съгл. чл.5 от условията към договора за
кредит, считано от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането на
кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер, /вкл. лихви,
надбавки, разноски и такси/, без да е необходимо изпращане на съобщение от
кредитора на настъпване на предсрочна изискуемост. От страна на АСВ ЕАД
е изпратено писмо до А., с което е уведомен, че вземанията по процесния
договор, са обявени изцяло за предсрочно изискуеми в пълен размер, считано
от 12.07.2023 г., когато е получено уведомлението от длъжника, връчено му
чрез ЧСИ Л. Т., с рег. №737 в КЧСИ и с район на действие - ДОС.
Ищецът претендира главница в размер на 9547.33 лева, възнаградителна
лихва за периода 20.03.2021 г. – 12.07.2023г. в размер на 11 515.95 лева.
Съгласно условията по договора за кредит, при забава в плащането на една
или повече месечни погасителни вноски, кредитополучателят дължи
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху
неплатената главница по договора. Така, на А. е начислена лихва за забава в
размер на 3757 лв. за периода от 21.03.2021г до датата на подаване на
заявлението в съда – 29.08.2023г.
Всички вземания са прехвърлени от „БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А.“, клон България на заявителя с Приложение № 1 от 07.10.2021 г. към
договор за цесия от 19.08.2019 г.
За цесията, на ответника е изпратено на осн. чл.99, ал.3 от ЗЗД
2
уведомление от името на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон
България на 03.07.2023г., чрез ЧСИ Л. Т., което е връчено лично на адресата на
12.07.2023г. Със същото писмо, И. е уведомен и за настъпилата предсрочна
изискуемост на кредита.
Предвид гореизложеното, за „АСВ“ ЕАД е възникнал правен интерес да
предяви вземанията си по договора за кредит от 30.07.2019г. по съдебен ред,
като кредиторът е подал заявление до ДРС по реда на чл.410 от ГПК срещу А.
А. за процесните задължения. Заповедният съд по образуваното ч. гр. д.
№2228/2023г. е издал Заповед №991/01.09.2023г. и изпълнителен лист от
същата дата срещу длъжника и постановил А. И., да заплати следните суми:
1) 9547.33 лева, представляващо дължима главница по договор за
потребителски кредит № PLUS-17177068, сключен между длъжника и „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България на 30.07.2019г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението - 29.08.2023г., до
окончателно изплащане на сумата; 2) 2483.50 лева, представляващо
обезщетение за забава върху главницата, за периода от 21.03.2021г. –
29.08.2023г, като вземанията са прехвърлени от „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А.“, клон България на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с
Приложение № 1 от 07.10.2021г. към договор за цесия от 19.08.2019г., като е
отхвърлил заявлението за следните суми: 11515.95 лева, представляваща
възнаградителна лихва за периода 20.03.2021 г. - 12.07.2023 г. и за сумата над
2483.50 лева до пълния претендиран размер от 3757.00 лева, представляваща
обезщетение за забава върху главницата, за периода от 21.03.2021 г. –
29.08.2023г.
Заявителят е обжалвал заповедта в отхвърлителната част и с
Определение №845/11.10.2023г. по в. ч. т. д. №683/2023г. по описа на ДОС,
въззивната инстанция е потвърдила заповедта за изпълнение по ч. гр. д.
№2228/2023г. в частта, с която е отхвърлено заявлението за договорната лихва
и обезщетението за забава върху главницата за частта над присъдения размер
от 2483.50 лв. до претендирания размер от 3557 лв. за периода от 21.03.2021г.
до датата на подаване на заявлението – 29.08.2023г.
Заповедта е връчена на длъжника на 08.11.2023г. и на 07.12.2023г.
своевременно, А. е депозирал възражение срещу заповедта.
С Разпореждане от 08.12.2023г., заповедният съд е указал на заявителя
да предяви искове срещу длъжника за установяване на вземанията си в 1-мес.
срок от получаване на съобщението. „АСВ“ ЕАД е получило горното
разпореждане на ДРС на 02.01.2024г.
В дадения срок, своевременно ищцовото дружество - цесионер е подало
на 26.01.2024г. /дата на пощенското клеймо/ настоящата искова молба, с която
моли, съдът да приеме за установено в отношенията между страните, че
ответникът му дължи горевизираните суми, присъдени със Заповед №991 от
01.09.2023г., издадена по ч. гр. д. №2228/2023г. по описа на ДРС, а ако не
бъдат уважени горните искови претенции по чл.422 от ГПК, в условия на
3
евентуалност, ищецът моли, съдът да осъди ответника да му заплати
останалата част от главницата по процесния договор за кредит в размер на
9547.33 лв., възнаградителната лихва в размер на 11515.95 лв. за периода от
20.03.2021г. до 12.07.2023г. и 3757.00 лв. – обезщетение за забава за периода
от 21.03.2021г. до 29.08.2023г., за които две последни вземания, е налице
отхвърлителен диспозитив в горецитираната заповед по чл.410 от ГПК.
Ищецът претендира сторените съдебни разноски в установителното
производство, както и тези по заповедното. Във връзка с осъдителните искове,
заявени в условия на евентуалност, в ИМ е посочена конкретно визирана
банкова сметка на Агенция за събиране на вземания ЕАД в Обединена
Българска Банка АД, по която ответникът може да заплати дължимите суми.
С Разпореждане от 12.02.2024г. ДРС е изпратил на ответника, препис от
исковата молба и от доказателствата към нея. Съобщението е получено от
пълнолетно живущо на адреса лице – И. И. на 20.02.2024г.
В законоустановения едномесечен срок от получаване на съобщението,
ответникът е изпратил отговор на исковата молба, като оспорва по основание
и размер вземанията, навежда твърдения за недължимост. Сочи, че процесният
договор за кредит е недействителен, поради неспазване норми от ЗПК, както и
поради наличие на неравноправни клаузи, а също така, излага, че договорът за
застраховка, също е недействителен, защото е сключен във вреда на
кредитополучателя и не било ясно от кого е подписан, дали „БНП Париба
Пърсънъл Файненс СА“, клон България, има право да извършва
застрахователно посредничество, отделно от това не е приложен договор за
застраховка
Изложено е, че клаузата за уговорената договорна /възнаградителна/
лихва също е нищожна, като противоречаща на добрите нрави и
добросъвестност, водела до значително неравновесие в правата и
задълженията на страните /чл.146, ал.1 от ЗЗП/, т.е. лихвата била
необосновано прекалено висока. Предвид изложеното, клаузата била
неравноправна и ответникът не дължал плащане на кредитора за договорна
лихва в размер на 11515.95 лв.
Според ответника, при наличие на неравноправни клаузи в договора за
кредит, той дължал само чистата стойност на кредита, без лихви и такси и др.
разходи по него. Но въпреки това, в случая претендираната главница от
9547.33 лв. не била доказана от кредитора по размер и не следвало ясно и
категорично, че се дължала от длъжника.
А. излага, че в първите две години след подписване на договора за
кредит е заплащал вноските по него /за който твърди, че е нищожен/ в размер
на 6457.33 лв. Не ставало ясно, как са сформирани претендираните от ищеца
парични претенции и със сумата от 6457.33 лв., каква част от главницата и
лихвите е била погасена.
Ответникът прави възражение за прихващане, като моли, съдът да
извърши прихващане между сумите от 10000.00 лв. – чистата усвоена сума по
4
процесния договор за кредит от кредитополучателя А., със сумата от 8428 лв.
– изплатена от последния по същия договор, до размера на по-малката от
двете суми, в случай, че съдът приеме процесния договор за кредит за
нищожен на сочените от ответника основания.
А. моли, съдът да задължи трето неучастващо в процеса лице – „БНП
Париба“ /първоначалният кредитор на ответника по процесния договор/, да
представи в оригинал цялото кредитно досие, вкл. и договора за цесия и
Приложение №1 към него.
Ответникът моли за отхвърляне на исковете като неоснователни и
недоказани. Претендира присъждане на съдебни разноски, вкл. и адв.
възнаграждение, което следва да се определи, съгл. чл.38, ал.2 от ГПК.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна: Производството е по обективно съединени искове с правно
основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 вр. чл.79
ЗЗД вр. с чл.86 ЗЗД. Предявени са положителни установителни искове, имащи
за предмет претендирани неудовлетворени притезателни права за плащане на
задължение, възникнало на основание на договор за кредит и прехвърлено на
основание договор за цесия, както и за заплащане на обезщетение за забава в
размер на законната лихва.
В тежест на ищеца е да докаже наличието на валидно възникнало
вземане срещу ответника в размера на претендираните суми, да докаже
съществуването на валиден договор за цесия, както и че за станалото
прехвърляне на вземането е уведомен длъжника по правилата на чл.99, ал.3 от
ЗЗД; в негова тежест е да докаже основанието и размерът на претендираните
суми.
В условия на евентуалност, ищецът е предявил и осъдителни искове
срещу ответника, които са допустими, поради следните съображения: когато
ищецът, предявявайки иск, търси определен правен резултат, позовавайки се
на едно правно основание и моли, ако то не бъде установено, съдът да
постанови същия резултат, но поради други правопораждащи юридически
факти, е налице обективно съединяване на искове при условията на
евентуалност. Предметът на иска се индивидуализира чрез страни,
правопораждащи юридически факти и петитум. При различие в някои от
посочените елементи, са налице отделни претенции. Когато те са предявени за
съвместно разглеждане, съдът дължи произнасяне по всяка от тях. При
евентуалното обективно съединяване на искове, съдът разглежда претенциите
в реда, посочен от ищеца, освен, ако друго не се следва от естеството на
спорните права и правоотношения. Така Решение № 72 от 29.07.2013 г. на
ВКС по гр. д. № 402/2012 г, IV г. о., ГК.
С оглед изложеното, в условията на евентуалност, ищецът моли съдът да
постанови решение, с което да осъди длъжника А. И., като кредитополучател
по договор за потребителски кредит № PLUS-17177068, сключен между
кредитополучателя А. И. А. и кредитора „БНП Париба Пърсънъл Файненс
5
С.А.“, клон България на 30.07.2019г., вземанията по който договор са
прехвърлени от „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България на
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД с Приложение № 1 от 07.10.2021г.
към договор за цесия от 19.08.2019, да заплати на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, следните по процесния договор суми, а именно:
- 9547.33 лв. – главница по процесния договор за кредит за периода от
20.03.2021г до 20.08., /по отношение на които е обявена предсрочна
изискуемост считано от дата 12.07.2023г. - датата на получаване на
уведомлението за предсрочна изискуемост/, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на предявяване на настоящия осъдителен иск –
26.01.2024г. до окончателно погасяване на дълга;
- 11515.95 лв., представляващи договорна лихва за периода от
20.03.2021г. /падеж на първа неплатена погасителна вноска/ до 12.07.2023г. -
датата на получаване на уведомлението за предсрочна изискуемост;
- 3757.00 лв., представляващи обезщетение за забава, начислено от
21.03.2021г. до датата на подаване на исковата молба – 26.01.2024г.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните
по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа
страна:
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна: Предявени са положителни установителни искове, имащи за
предмет претендирани неудовлетворени притезателни права за плащане на
задължение, възникнало на основание на договор за кредит и прехвърлено на
основание договор за цесия, както и за заплащане на обезщетение за забава в
размер на законната лихва.
В тежест на ищеца е да докаже наличието на валидно възникнало
вземане срещу ответника в размера на претендираните суми, да докаже
съществуването на валиден договор за цесия, както и че за станалото
прехвърляне на вземането е уведомен длъжника по правилата на чл.99, ал.3 от
ЗЗД; в негова тежест е да докаже основанието и размерът на претендираните
суми.
В тежест на ответника, е да докаже възражението си за прихващане.
Въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК е образувано ч.гр.д. № 2228/2023г. по
описа на ДРС, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение в полза на
ищеца за
процесните суми: 1) 9547.33 лева, представляващо дължима главница по
договор за потребителски кредит № PLUS-17177068, сключен между
длъжника и „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България на
30.07.2019г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението -
29.08.2023г., до окончателно изплащане на сумата; 2) 2483.50 лева,
представляващо обезщетение за забава върху главницата, за периода от
6
21.03.2021г. – 29.08.2023г, като вземанията са прехвърлени от „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД с Приложение № 1 от 07.10.2021г. към договор за цесия от
19.08.2019г., като заповедният съд е отхвърлил заявлението за следните суми:
11515.95 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 20.03.2021 г.
- 12.07.2023г. и за сумата над 2483.50 лева до пълния претендиран размер от
3757.00 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата, за
периода от 21.03.2021 г. – 29.08.2023г.
Заявителят е обжалвал заповедта в отхвърлителната част и с
Определение №845/11.10.2023г. по в. ч. т. д. №683/2023г. по описа на ДОС,
въззивната инстанция е потвърдила заповедта за изпълнение по ч. гр. д.
№2228/2023г. в частта, с която е отхвърлено заявлението за договорната лихва
и обезщетението за забава върху главницата за частта над присъдения размер
от 2483.50 лв. до претендирания размер от 3557 лв. за периода от 21.03.2021г.
до датата на подаване на заявлението – 29.08.2023г.
Заповедта е връчена на длъжника на 08.11.2023г. и на 07.12.2023г.
своевременно, А. е депозирал възражение срещу заповедта, поради което на
ищеца - заявител са дадени указания за предявяване на иск за установяване на
вземането по издадената заповед, като в законоустановения 1-месечен срок по
чл.415, ал.4 от ГПК, „АСВ“ ЕАД е предявило настоящите искове –
положителни установителни с пр. осн. чл.422 от ГПК, а ако съдът ги
отхвърли, в условия на евентуалност, са предявени три осъдителни иска.
По делото е представен Договор за кредит за потребителски кредит
номер PLUS-
17177068 от 30.07.2019г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
С.А. клон България и ответника, за сумата 10000 лв., при лихвен процент
36.07%, ГПР 44,96 %, срок за връщане на сумата на 84 месечни погасителни
вноски, с последна вноска с падеж - 20.06.2026г.
По кредита е начислена и застрахователна премия „Застраховка на
плащанията” в размер на 4704.00 лв. Представени са общи условия на
договора за кредит, Договора за застрахователно посредничество, Сертификат
за сключена застраховка от 30.07.2019г., както и общи условия към
застрахователния договор.
Видно от приложения по делото Рамков договор за покупко-продажба на
вземания от 19.08.2019г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
С.А. клон
България и ищеца и Приложение № 1 от 07.10.2021г., кредитодателят е
прехвърлил на
ищеца вземанията си по процесния договор за паричен заем, което
прехвърляне е
потвърдено от цедента.
Представено е пълномощно от цедента, с което упълномощава
цесионера да
7
уведоми всички длъжници за извършеното прехвърляне на вземанията по
кредити,
както и уведомително писмо до ответника, ведно с разписка за получаването
му.
Приложено е уведомително писмо, изпратено на 03.07-2023г. от АСВ
ЕАД до ответника А. за извършената цесия и за предсрочната изискуемост на
договора за кредит, връчено му на 12.07.2023г, чрез ЧСИ Л. Т., вписана с рег.
№737 в КЧСИ, с район на действие – ДОС.
По делото са приети заключения по назначената съдебно-счетоводна
експертиза, както и второ, допълнително заключение към нея, които съдът
възприема изцяло като обективно и професионално изготвени и неоспорени
от страните. Вещото лице след проверка в счетоводството на ищеца е
установило, че кредитът е усвоен на
30.07.2019г., /като ответникът е усвоил сумата от 9650 лв., след удръжка на
еднократна такса ангажимент в размер на 350 лв., приспадната от чистата сума
по кредита – 10000 лв./, Неплатената главница за процесния период, е в размер
на 9547.33 лв., от която:
-9491.33 лв., от която: 1977.01 лв. по месечни вноски с настъпил падеж от
20.04.2021 г. до 20.06.2023 г. и предсрочно изискуема в размер на 7514.32 лв.;
-56.00 лв. главница застраховка по кредит по месечна вноска с настъпил падеж
20.09.2021 г.
Дължимата възнаградителна лихва за процесния период - по месечни
вноски с настъпил падеж от 20.06.2021 г. до 12.07.2023 г., е в размер на 6
322.31 лв.
0безщетението за забава за периода от 21.03.2021 г. до датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда, а именно:
29.08.2023 г., е в размер на 2 454.54 лв., от които :
2 431.18 лв. върху главница кредит / таблица 3, колона 11 /
23.36 лв. върху главница застраховка кредит / таблица 3, колона 12/
Обезщетението за забава, начислено върху главницата за периода от
16.09.2021 г. до датата на подаване на исковата молба - 26.01.2024 г., е в
размер на 2 061.87 лв., от които :
- 2 049.77 лв. върху главница кредит,
-12.09 лв. върху главница застраховка кредит.
За погасяването на кредита са постъпили суми от ответника в общ
размер на 8428.00 лв., с които са погасени: 508.67 лв. - главница, 1344.00 лв. -
застрахователна премия и 6575.33 лв. - възнаградителна лихва. По кредита са
останали неплатени 9491.33 лв. главница, 56.00 лв. - застрахователна премия и
6322.31 лв. възнаградителна лихва. Вещото лице и изчислило и
обезщетението за забава до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК,
а именно: 2454.54 лв.
8
В заключението по допълнителната ССчЕ, вещото лице след извършена
проверка на приложените по делото материали и в съответствие с отразеното в
констативно-съобразителната част, е дало следното заключение:
- Годишен процент на разходите 44,96 % по процесния договор, е
формиран от два компонента на разходи -договорна лихва 18 091,28 лв. и
еднократна такса ангажимент 350 лв.;
- При приемане, че застрахователната премията е задължителна и се
включи като в разходи за срока на кредита, ГПР ще е 51,68 %.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до
следните правни изводи:
Съдът намира положителните установителни исковете по чл.422 от ГПК,
за допустими, предявени в срока по чл. 415, ал.4 ГПК, за вземане, за което е
издадена заповед за изпълнение, произтичащо от същото основание, която
заповед е връчена на длъжника.
За основателността на исковете, в тежест на ищеца е да докаже, че му е
цедирано вземане срещу ответника в претендираните размери, произтичащо
от валидно възникнало правоотношение по договор за кредит с „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ С.А. клон България, съответстващ на изискванията на
ЗПК, по силата на което кредитодателят е предоставил на ответника
претендираната сума, а ответникът се е задължил да я върне при уговорените
условия и в уговорените срокове, настъпване на предсрочна изискуемост на
задълженията по договора или настъпване на крайния падеж на договора,
както и, че е уведомил на длъжника за извършеното прехвърляне.
Съдът намира, че въз основа на събраните по делото доказателства
ищецът се легитимира като кредитор спрямо ответника, въз основа на договор
за цесия, сключен с първоначалния кредитор БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ С.А. клон България. Уведомлението за цесията, както и
пълномощното, с което цесионерът е упълномощен да изпрати уведомление
до длъжника, са приложени като доказателства към исковата
молба и същите са надлежно връчени на ответника, но не с препис от исковата
молба и приложенията към нея, а на 12.07.2023г., чрез лично връчване на
уведомление до А., изпратено му от АСВ ЕАД, чрез ЧСИ Л. Т. /л.18-19/.
При тези обстоятелства следва да се приеме, че уведомяването на
ответника за прехвърлянето на вземането срещу него е станало преди хода да
исковото производство, още на 12.07.2023г.. В тази връзка, константна е
практиката на ВКС, че уведомяването за цесията по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД може
да бъде от пълномощник на цедента, какъвто в случая е цесионерът – „АСВ“
ЕАД (в този смисъл - Решение №78 от 09.07.2014г. по т.д.№2352/2013г. на
ВКС, ТК, II т. о. и Решение №109/13.07.2016 по дело №1050/2015 на ВКС, ТК,
I т.о.).
Доказано бе и съществувалото договорно правоотношение между
първоначалния кредитор БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. клон
България и ответника, по силата договор за паричен заем в размер на 10000
9
лв., който е усвоен на 30.07.2021г. до размера на 9650.00 лв. /при удържана
еднократно такса ангажимент в размер на 350 лв./, и по който договор
ответникът е заплатил общо 8428.00 лева. Без значение по отношение на
действието на цесионния договор, е обстоятелството, че не е изтекъл крайния
срок на договора /20.06.2026г./, доколкото задълженията по него не са
погасени и вземанията по процесния договор за кредите са обявени за
предсрочно изискуеми в целия размер, а предмет на настоящото дело е
именно установяване съществуването на задълженията по този договор.
Съдът дължи произнасяне по възраженията за нищожност на някои от
клаузите в договора, релевирани с отговора на исковата молба, като извършва
и самостоятелна преценка на действителността на правоотношението при
предпоставките, обсъдени в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на
ОСГТК на ВКС.
В отговора по исковата молба, ответникът е навел възражения, че
ищецът не се легитимира като кредитор на ответника. В клаузата на чл. 16 от
договора, с която е предвидено, че кредиторът може незабавно след
сключване на договора или по всяко друго време да прехвърли правата си по
него на трето лице, без да е необходимо предварително да получи съгласие от
кредитополучателя. Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 16 от ЗЗП,
неравноправна е клауза, която дава възможност на търговеца или доставчика
без съгласието на потребителя да прехвърли правата и задълженията си по
договора, когато това може да доведе до намаляване на
гаранциите за потребителя. Съдът намира, че с подписването на сключения
между страните договор с включена в него посочената клауза,
кредитополучателят е изявил съгласие за прехвърляне на правата на кредитора
по договора. От друга страна, не е налице втората предпоставка, за да е налице
неравноправност на клаузата, а именно - прехвърлянето на правата по
договора да води до намаляване на гаранциите за потребителя. Договорът е
такъв за предоставяне на кредит, по който задълженията на кредитодателя се
изчерпват с предоставянето на сумата по договорения кредит на
кредитополучателя. Следователно, при този вид договори, прехвърлянето на
вземанията по тях не би могло да доведе до намаляване на гаранциите за
потребителя, доколкото при тяхното действие след усвояването съществува
единствено задължение на кредитополучателя да върне заетата сума, съгласно
условията на договора. В този смисъл, разпоредбите на чл. 99 и сл. ЗЗД дават
достатъчно гаранции на длъжника при погасяване на задължението преди да е
уведомен за цесията, поради което по арг. от чл. 99, ал. 4 ЗЗД в случай, че
плати на стария кредитор, преди да е уведомен за цесията, същият се
освобождава от задължението.
Съдът следва да извърши проверка на клаузата на чл. 2 от договора за
кредит За която ответникът твърди, че е неравноправна/, съгласно която,
кредитополучателят заплаща такса ангажимент, срещу което, кредиторът
сключва договор при фиксирана лихва, която такса се заплаща при усвояване
на кредита и се удържа от кредитополучателя. В случая, таксата е в размер на
10
350 лв. и съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза, е
удържана при усвояването на кредита.
Съдът намира, че така уговорената „такса ангажимент“ пряко
противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, съгласно която,
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а според
ал. 2 на същата разпоредба, кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Уговорената такса за предоставяне на договор за кредит при
фиксиран лихвен процент не попада в изключението по чл. 10а, ал. 1 ЗПК,
доколкото това не представлява допълнителна услуга, а представлява такса
свързана с усвояването и управлението на договора. Таксата за
предоставянето на фиксиран лихвен процент е свързана с поетия кредитен
риск от страна на кредитодателя, свързанс възможни съществени промени в
икономическите условия, които в друг случай биха довели до повишаване на
лихвата, поради което този разход следва да намери отражение в лихвата,
респективно да бъде включен в годишни процент на разходите. Или казано с
други думи, при поемане на кредитния риск от страна на кредитодателя да
предостави кредит с фиксирана лихва, последният има основателна причина
да предостави кредита при по-висока от стандартната лихва при договори с
плаващ лихвен процент. Следователно, таксата ангажимент, по съществото си
представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за общото
оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която, това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора,
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариални такси.
По отношение на задължението за застрахователна премия, съдът
намира, че не е доказано сключването на застрахователен договор. Съгласно
Кодекса за застраховането, застрахователният договор се сключва писмено във
формата на застрахователна полица или на друг писмен акт. Така
предвидената форма е такава за действителност на договора, поради което, за
да се приеме, че е налице валидно сключен такъв, ищецът е следвало да
представи застрахователна полица или друг писмен акт. В случая, към
договора за кредит са приложени посоченият сертификат, в който е отразено,
11
че застрахователите "Кардиф Животозастраховане, Клон България" и "Кардиф
Общо застраховане, клон България" срещу заплащане на застрахователна
премия се задължават да застраховат ответника, съгласно Общи условия на
застраховка "Защита на плащанията", както и договор за застрахователно
посредничество, скл. между БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон
България /л.10-15/. Нито сертификат, нито договорът за застрахователно
посредничество, представляват застрахователна полица, нито могат да бъдат
разглеждани като друг/ писмен/и документ/и, доказващ/и сключването на
застрахователен договор, тъй като не е/са подписан/и от представител на
посочените застрахователи "Кардиф Животозастраховане, Клон България" и
"Кардиф Общо застраховане, клон България", а носи/носяг само подписите на
ответника и на представител на кредитора по договора за потребителски
кредит.
Действително, съгласно КЗ може да бъде издадено застрахователно
удостоверение, сертификат или свидетелство, но този документ се издава от
застрахователя и има удостоверителен характер за сключването на
застрахователния договор, а не замества самия договор. Ето защо, съдът
намира, че ищецът не е доказал сключването на застрахователен договор, по
силата на който, ответникът да дължи месечни вноски за застрахователна
премия, заплащани на застрахователя чрез кредитора по договора за
потребителски кредит. При това положение, не може да се приеме, че е налице
и основание за включване на дължимата сума за застрахователна премия в
главницата по кредита. Следва обаче да се вземе предвид, че ищецът е
включил размерът на застрахователните вноски в погасителните вноски.
Освен това, застрахователната премия по сключен договор за застраховка на
плащанията представлява разход, пряко свързан с договора за кредит и същият
следва да намери отражение в размера на
годишния процент на разходите.
В случая, в договора за кредит ГПР е посочен във фиксиран размер –
44.96 %, но липсва конкретизация, относно начина, по който е формиран
посоченият ГПР и какво е взето предвид при формирането му. Такава
конкретизация липсва и в общите условия, към които препраща договора.
Както беше посочено и по-горе, според чл. 19, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Следователно, в ГПР следва да
намерят отражение, освен уговорената лихва и всички допълнителни разходи,
свързани с кредита, в това число „такса ангажимент“ и застрахователната
премия по сключения договор за застраховка на плащанията. След като това
не е сторено, съдът намира, че договорът за кредит не отговаря на изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит, според който, следва
да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
12
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин. В случая в
договора за кредит, ГПР е посочен във фиксиран размер – 44.96 %, но липсва
конкретизация, относно начина, по който е формиран посоченият ГПР и какво
е взето предвид при формирането му. Такава конкретизация липсва и в
условията на договора.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че съгласно разпоредбата
на чл.22 ЗПК, сключеният договор е недействителен, тъй като не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Последиците от обявяването на тази
недействителност са регламентирани в разпоредбата на чл.23 ЗПК,
предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и на лихва или други разходи по кредит.
Съдът намира, че за установяване дължимостта на чистата стойност на
кредита може и трябва да се извърши в настоящото производство по чл.422
ГПК, предвид и направено от ответника с отговора по исковата молба
възражение за прихващане, а не в отделно производство по предявен иск с
правно основание чл. 55 ЗЗД, доколкото ЗПК е специален закон по отношение
на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, то би се
достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл.23 ЗПК в специалния ЗПК (в този смисъл
Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС, ІV го).
Предвид изложеното и като взе предвид, че чистата стойност на
предоставения кредит, съгласно заключението по приетата ССчЕ е в размер на
9650 лв. – сумата,
която е получил ответника, но ищецът претендира главница в размер на
9547.33 лв. /и по установителния иск и по евентуалния осъдителен иск/ и като
взе предвид постъпилите плащания от А. по договора за кредит в общ размер
на 8428 лв., намира, че дължимата и незаплатена главница е в размер на
1119.33 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 29.08.2023г до
окончателното изплащане на задължението, до който размер се явява
основателна исковата претенция. В останалата част установителният главен
иск следва да се отхвърли като неоснователен.
Съдът намира претенцията за заплащане на възнаградителна лихва по
договора за кредит, след обявяване на предсрочната му изискуемост за
неоснователна. По силата на чл.70, ал.1 ЗЗД, срокът се смята за уговорен в
13
полза на длъжника, ако не следва друго от волята на страните или от
естеството на задължението, като при лихвоносно парично задължение
длъжникът може да плати преди срока и да приспадне лихвите за времето до
края на срока – чл.70, ал.3 ЗЗД. Липсата на изрична уговорка между страните
за това, в чия полза е уговорен срокът и включването на клауза за възможност
за предсрочно погасяване на задължението с приспадане на лихвите до края на
срока, сочат на приложение на общото правило на чл.70, ал.1 ЗЗД за уговорен
срок в полза на заемателя. Уговореният срок в полза на длъжника лишава
кредитора от възможността да иска изпълнение преди срока, но изгубването
на преимуществото на срока, според общата разпоредбата на чл.71 ЗЗД, има за
последици изискуемост на задължението и право на кредитора да предприеме
действия по изпълнение. Уредбата на заема за потребление по ЗЗД не включва
последиците при предсрочна изискуемост на задължението за връщане на
заетата сума. При договора за банков кредит по чл.432 ТЗ са предвидени
предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост, извън тези по чл.71
ЗЗД. Законът за потребителския кредит дава разрешение за последиците при
предсрочно погасяване на кредита, но не и за обявяването му за предсрочно
изискуем. Клаузата, включена в договор за заем за потребление за предсрочна
изискуемост, при настъпването на определени условия и свързана с
неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума, не противоречи на
свободата на договаряне по чл.9 ЗЗД, но по същество позоваването на това
потестативно право от кредитора представлява нов правопроменящ
юридически факт. Възнаградителната лихва се различава от обезщетителната
по своите функции, размер и приложение. Така, докато мораторната лихва по
чл. 86 ЗЗД служи като заместител на неизпълненото от длъжника и в този
смисъл възниква като вземане при едно „ненормално” развитие на
правоотношението, то възнаградителната лихва, служи за „възнаграждение”,
тоест за насрещна престация срещу получените средства и се дължи при
обичайно развитие на правоотношението, за което е уговорена.
Възнаградителните лихви се дължат като следствие от разсроченото
изпълнение на задължението за връщане на заетата главница. Веднъж бидейки
предсрочно изискан обаче, полученият кредит по отношение на неговата
главница се превръща в едно цялостно вземане на кредитора, което вече не се
дължи разсрочено.Ето защо не би могло да се приеме, че след позоваване от
кредитора на предсрочна изискуемост по кредита, следва той да получи и
възнаграждението за предоставените средства до края на договора.
Възнаградителната лихва по своя стопански характер следва да бъде
компенсация за невъзможността на кредитора да ползва предоставените на
кредитополучателя парични средства в хипотеза, в която той би могъл да 10ги
ползва, но не го прави, тъй като те са на разположение на кредитополучателя.
В случая на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, създава
задължение и условия за незабавно връщане на заетите средства, а оттам – и
тяхната употреба от заемодателя в момент по-ранен от очаквания при
сключването на договора. Възнаграждение се дължи за ползване от
14
кредитополучателя на предоставените средства, а при позоваване на
предсрочна изискуемост на кредита, се дължи връщане на целия размер на
кредита веднага след настъпване на предсрочната изискуемост, поради което
отпада основанието за заплащане на възнаграждение за предоставените
парични средства след настъпване на предсрочната изискуемост по кредита.
Самото обявяване на предсрочната изискуемост е нов юридически факт, който
страните не са предвиждали или желали при сключването на договора, и
неговото съществуване е оставено изцяло на преценката на кредитора. Ако
желае, той би могъл да получи онова, което му се дължи при очакваното
развитие на правоотношението, в случай че не се възползва от правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем, въпреки наличието на предпоставките
за това.
При настъпило основание за предсрочна изискуемост, но неупражнено
от кредитодателя право, той ще получи впоследствие, както съответната
вноска, така и възнаградителната лихва заедно с мораторна лихва за забава.
Разликата в обема на дължимото в двете хипотези се налага от факта, че в
хипотезата на неупражнено право за обявяване на предсрочната изискуемост
падежите на всички останали задължения за вноски остават непроменени и не
се дължат към момента, към който длъжникът ще плати освен вноска и
възнаградителна лихва също така и обезщетение за неизпълнението (при това
само за периода от неизпълнението до заплащането). В този смисъл е и
изричната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК.
В действителност, настъпването на предсрочната изискуемост
представлява упражняване на право, при което отношенията не могат да се
уреждат, както в хипотеза на законосъобразно развитие. Изцяло по волята на
кредитора е поставен изборът, дали да упражни това потестативно право или
не. Потестативното право по чл. 432 ТЗ, респ. чл. 71 ЗЗД представлява
едностранен избор на кредитора при виновно неизпълнение, след който той
губи една възможност, за да придобие основание за друга. При кумулиране на
обезщетителна и възнаградителна лихва за защита на един и същи интерес би
се стигнало до неоснователно обогатяване, както правилно се посочва и в
задължителната практика на ВКС по реда на чл. 274, т. 3 ГПК.
Обстоятелството, че предсрочната изискуемост на кредита, поражда
задължение за кредитополучателя да върне получената сума в цялост, респ.
остатъка от същата, изключва наличието на основание за формиране на
договорна лихва, имаща възнаградителен характер. Нещо повече, дори да се
приеме, че вземането за лихва има обезщетителен характер, то самото
кумулиране на две обезщетения за забавата на длъжника, касаещи един и
същи период би довело до неоснователно обогатяване на кредитора, което
действащият в страната правов ред не допуска. /Определение №
974/07.12.2011 г. по ч. т. д. № 797/2010 г./. Съобразена законовата уредба на
договора за потребителски кредит в Закона за потребителския кредит,
изпадането на длъжника в забава обуславя правото на кредитора да търси
единствено мораторна лихва за периода на същата и то, съизмерима с
15
лимитирания размер законна лихва. В този смисъл е и задължителната
практика на ВКС- Тълкувателно решение № 3/2017 на ОСГТК на ВКС, в
прието, че Размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост
по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения
остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната
лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на
плащането.
В настоящия случай, кредиторът, освен възнаградителната лихва по
договора за кредит за периода от 20.03.2021г. до 20.08.2026г. в общ размер от
11515.95 лв. /заявен като осъдителен иск/, претендира и лихва за забава върху
главницата в размер на 2483.50 лв. за периода от 21.03.2021г. до датата на
подаване на заявлението в съда – 29.08.2023г /по установителния иск/, а по
предявения в условията на евентуалност осъдителен иск в размер на 3757.00
лв. от 21.03.2021г. до подаване на исковата молба 26.01.2024г. от което е
видно, че е налице кумулиране на възнаградителна и мораторна лихва, което
би довело и до неоснователно обогатяване на кредитора-ищец по делото.
Както бе изяснено по-горе, съгласно чл. 23 ЗПК в настоящия случай с оглед
недействителността на процесния договор за потребителски кредит,
ответникът следва да върне само чистата стойност на кредита, без лихви или
други разходи по кредита. Не е спорно между страните, че ответникът е
получил заемна сума в размер на 9650 лв. Той е ангажирал доказателства за
плащане на сумата от 8428 лв. по кредита, но от ищеца се претендира сумата
от 9547.33лв. Мораторна лихва върху получената чиста стойност по кредита
при недействителност на договора за кредит се дължи от поканата по арг. чл.
84, ал. 2 ЗЗД, която в процесния случай се явява исковата молба, депозирана на
26.01.2024г в ДРС. Следователно, предявеният иск с правно основание чл. 422
ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 240 ЗЗД, се явява основателен за сумата от
1119.33 лв. /след приспадане на внесената сума от 8428 лв. от длъжника до
претендирания размер на главница от ищеца – 9547.33 лв./, представляваща
дължима главница по Договор за потребителски паричен кредит №PLUS-
17177068 от дата 30.07.2019г., поради което следва да бъде уважен частично
до размера на 1119.33 лв., ведно със законната лихва, счита от 26.01.2024г до
окончателното изплащане на задължението, а в останалата част за разликата
до 9547.33 лв., трябва да се отхвърли. Предявеният иск за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца и обезщетение за забава в размер
на 2483.50 лв., за което е издадена Заповед №991/01.09.2023г. за изпълнение на
парично задължение по ч.гр. д. №2228/2023г. по описа на Районен съд –
Добрич, се явява изцяло неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен
в предявеният размер.
При извода на съда за частична основателност на предявения главен иск
с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 240 ЗЗД до размера
от 1119.33 лв., съдът дължи произнасяне по заявения в условия на
евентуалност осъдителен иск с правно основание чл.79, вр.чл.240 ЗЗД, вр.чл.9
ЗПК, вр.чл.99 ЗЗД, за разликата от 1119.33 до лв. до претендирания размер на
16
главницата от 9547.33 лв. Същият за разликата от 8428 лв. се явява
неоснователен, поради изложените по-горе съображения, които е ненужно да
се повтарят и следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
С оглед отхвърляне на акцесорният установителен иск за признаване на
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2483.50 лв. –
обезщетение за забава за периода от 21.03.2021г до 29.08.20203г., съдът по
предявения в условията на евентуалност, осъдителен иск в размер на 3757.00
лв. – обезщетение за забава за периода от 21.03.2021г. до подаване на исковата
молба - 26.01.2024г., дължи произнасяне, както и по осъдителният иск в
размер на 11515.95 лв. – договорна лихва за периода от 20.03.2021г до
12.07.2023г.
Съдът намира предявените евентуални осъдителни искове с правно
основание чл.79 ЗЗД, вр.чл.99 ЗЗД, за договорна лихва и чл.86 ЗЗД, вр.чл.99
ЗЗД, за лихва за забава, за неоснователни в целите си предявени размери и
като такива следва да бъдат отхвърлени по изложените по-горе съображения,
които не се налага да бъдат преповтаряни. Процесният договор за кредит е
сключен в нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10, 11 и 12 ЗПК, тъй
като няма изискуемото по закон съдържание, поради което е налице пълна
недействителност (нищожност) на договора – арг. чл. 22 ЗПК.
Съгласно правилото на чл. 23 ГПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Съгласно Тълкувателно решение № 4/2013 на ОСГТК на ВКС, т.12.
Съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и
в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство.
Съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив
по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително и
когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. Съгласно
разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК в полза на юридическите лица се присъжда
адвокатско възнаграждение по Наредба№1/2004г. за минималните адвокатски
възнаграждения, ако са защитавани от юрисконсулт, като е съобразено
последното изменение на ГПК, обнародвано в ДВ бр.8/2017г. относно
юрисконсултското възнаграждение.
Съдът като съобрази задължителната тълкувателна практика са ВКС и
частичната основателност на предявения главен иск /установителен/,
ответникът следва да бъде осъден да заплати направените разноски от ищеца
по делото в заповедното производство по ч. гр. д. №2228/2023г по описа на
ДРС /25.00 лв. – д. такса и 50.00 лв. – юрисконсултско взнаграждение/,
съобразно изхода от спора в размер от 8.79лв.
Следва да се присъдят и разноски на ищеца по настоящето дело, като
17
размерът на присъденото му юрисконсултско възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на
чл. 37 от Закона за правната помощ-Наредба за заплащането на правната
помощ - чл.25, ал.1, или в размер от 100.00 до 300.00 лв. В случая, съдът
намира, че юрк. възнаграждение, следва да бъде определено на 200.00лв.
Ищецът е представил списък с разноски по чл.80 от ГПК /л.196/, от които:
240.62 лв. – д. такса /л.44/, 500.00 лв. – депозит за вещо лице по ССчЕ /л.131/,
или общо /с вкл. юрисконсултско възнаграждение/ в размер на 940.62 лв. При
това положение се дължат и разноски в исковото производство в размер на
87.51 лв, съобразно уважената част от исковете.
На ответника на осн. чл.78, ал.3 от ГПК, също му се следват разноски.
А. И. е представил списък по чл.80 от ГПК /л.201/. А. е направил разноски в
размер на 250.00 лв. – внесен депозит за вещо лице по допълнителната ССчЕ
/л.178/. А. е представляван от упълномощен адвокат, който моли, съдът да му
присъди адвокатско възнаграждение, съгл. чл.38, ал.2 от ЗА. Видно от
приложения договор за правна защита и съдействие от 21.02.2024г. /л.70/, адв.
защита по предявените общо 5 иска, е оказана безплатно, съгл. чл.38, ал.2 от
ЗА във вр. чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
Съобразно нормата на чл.36, ал.1 от ЗА, адвокатът има право на
възнаграждение за своя труд и когато насрещната страна е осъдена за
разноски, на адвокатът му се следва възнаграждение, което в хипотезата на
безплатно оказана правна защита на материално затруднени лица, се определя
от съда, в размер, не по-нисък от предвидения в Наредба №1/2004г на ВАС.
Съдът като съобрази средният материален интерес по предявените два
установителни иска и три осъдителни иска, заявени в условия на евентуалност
и разгледани, по които е налице произнасяне на съда, фактическата и правна
сложност на делото - към средна, че в процеса не е имало отклонения /няма
предявена насрещна ИМ, инцидентни или обратни искове, другарство и пр./,
че делото е протекло в четири съдебни заседания, изслушани са две
заключения по ССчЕ, че пълномощникът на ищците не се е явявал в о.с.з., то
на адв. Н. В., следва да се присъди възнаграждение в размер на 500.00 лева,
общо /или по 100.00 лв. за защитата по всеки един от исковете, които макар и
с различна правна природа – установителни и осъдителни, произтичат от един
и същ юридически факт – процесният договор за кредит/.
Направеното възражение за прекомерност с пр. осн. чл.78, ал.5 от ГПК
от ищеца, като своевременно и допустимо, следва да бъде разгледано от съда,
който го намира за неоснователно, поради това, че определеното
възнаграждение на адв. Н. В. в размер на 500 лв. /по предявените пет иска/, е
под минимума и не следва да бъде редуцирано от съда. В този смисъл,
възражението на ищцовото дружество с пр. осн. чл.78, ал.5 от ГПК, следва да
бъде оставено без уважение.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
18
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 от ГПК
вр.чл.415 от ГПК, вр. чл.79 ЗЗД, вр. чл.9, ал.1 ЗПК, вр. чл.240 ЗЗД, вр. чл.99
ЗЗД по отношение на А. И. А., ЕГН **********, гр.Добрич, ***, че дължи на
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: ***, представлявана от изп. директор Ю.Ю.,
сумата от 1119.33 лева, представляваща дължима главница по
недействителен Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-17177068
от дата 30.07.2019г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс ЕАД
(кредитор) и А. И. А. (кредитополучател), вземането по който е прехвърлено
от кредитора на Агенция за събиране на вземания ЕАД с договор за цесия от
19.08.2019г. и Приложение №1/07.10.2021г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 26.01.2024г. до изплащане на вземането, за част от
което вземане е издадена Заповед №991 за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 01.09.2023г. по ч.гр.д. №2228/2023г., по описа на
ДРС, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 1119.33лева до пълния
предявен размер от 9547.33 лв., като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: ***,
представлявана от изп. директор Ю.Ю. против А. И. А., ЕГН **********,
гр.Добрич, ***, осъдителен иск с правно осн. чл.79 ЗЗД, вр. чл.240 ЗЗД, вр.
чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл.99 ЗЗД, чл.86 ЗЗД, за осъждане на ответника А. И. А. да
заплати на ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД,
разликата над уважения размер от 1119.33 лв. до претендирания размер от
9547.33 лв., или за разликата от 8428.00 лв. – главница по Договор за
потребителски паричен кредит № PLUS-17177068 от дата 30.07.2019г.,
сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс ЕАД (кредитор) и А. И. А.
(кредитополучател), вземането по който е прехвърлено от кредитора на
Агенция за събиране на вземания ЕАД с договор за цесия от 19.08.2019г. и
Приложение №1/07.10.2021г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: ***,
представлявана от изп. директор Ю.Ю. против А. И. А., ЕГН **********,
гр.Добрич, ***, иск с правно чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.415 от ГПК, вр. чл.79
ЗЗД, вр. чл.240 ЗЗД, вр. чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл.99 ЗЗД, за признаване за
установено, че ответникът А. И. А. дължи на ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, сумата от 2483.50 лева, представлаваща
обезщетение за забава за периода от 21.03.2021г. до 29.08.2023г., по Договор
за потребителски паричен кредит № PLUS-17177068 от дата 30.07.2019г.,
сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс ЕАД (кредитор) и А. И. А.
(кредитополучател), вземането по който е прехвърлено от кредитора на
19
Агенция за събиране на вземания ЕАД с договор за цесия от 19.08.2019г. и
Приложение №1/07.10.2021г., за която сума е издадена заповед за изпълнение
№991/01.09.2023г. по ч.гр.д.№2228/2023г. по описа на РС-Добрич, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: ***,
представлявана от изп. директор Ю.Ю. против А. И. А., ЕГН **********,
гр.Добрич, ***, осъдителен иск с правно осн. чл.79 ЗЗД, вр. чл.240 ЗЗД, вр.
чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл.99 ЗЗД, чл.86 ЗЗД, за осъждане на ответника А. И. А. да
заплати на ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, сумата
от 11515.95 лв. – договорна лихва за периода от 20.03.2021г до 12.07.2023г.
по Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-17177068 от дата
30.07.2019г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс ЕАД
(кредитор) и А. И. А. (кредитополучател), вземането по който е прехвърлено
от кредитора на Агенция за събиране на вземания ЕАД с договор за цесия от
19.08.2019г. и Приложение №1/07.10.2021г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: ***,
представлявана от изп. директор Ю.Ю. против А. И. А., ЕГН **********,
гр.Добрич, ***, осъдителен иск с правно осн. чл.79 ЗЗД, вр. чл.240 ЗЗД, вр.
чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл.99 ЗЗД, чл.86 ЗЗД, за осъждане на ответника А. И. А. да
заплати на ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, сумата
от 3757.00 лв. – обезщетение за забава за периода от 21.03.2021г. до
26.01.2024г. по Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-17177068
от дата 30.07.2019г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс ЕАД
(кредитор) и А. И. А. (кредитополучател), вземането по който е прехвърлено
от кредитора на Агенция за събиране на вземания ЕАД с договор за цесия от
19.08.2019г. и Приложение №1/07.10.2021г. като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА А. И. А., ЕГН **********, гр.Добрич, *** на основание
чл.78, ал.1 ГПК, да плати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: ***,
представлявана от изп. директор Ю.Ю., сумата от 8.79 лв., направени
деловодни разноски по ч. гр. д. №2228/23г. по описа на РС-Добрич, съобразно
уважената част от исковете.
ОСЪЖДА А. И. А., ЕГН **********, гр.Добрич, *** на основание
чл.78, ал.1 ГПК, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: ***,
представлявана от изп. директор Ю.Ю., сумата от 87.51 лв., направени
деловодни разноски в исковото производство, съобразно уважената част от
исковете.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление: ***, представлявана от изп.
директор Ю.Ю. да заплати на А. И. А., ЕГН **********, гр.Добрич, ***, на
20
осн. чл.78, ал.3 от ГПК, сумата от 23.25 лв., съобразно отхвърлената част от
исковете.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление: ***, представлявана от изп.
директор Ю.Ю. да заплати на адвокат Н. С. В. от ДАК, Личен номер
№**********, гр.Добрич, ул. „***, ет.3, офис 13, сумата от 500.00 лв. –
адвокатско възнаграждение, на осн. чл.38, ал.2 от ЗА.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Добричкия окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Добрич: _______________________
21