Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 09.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на втори април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при секретаря Капка
Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 10631 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № III-144-362161
от 15.03.2018 г., постановено по гр. д. № 51432/2017 г., по описа на Софийски
районен съд, ГО, 144 състав, е признато за установено по искове по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление *** срещу С.Г.С., ЕГН ********** и В.Л.С., ЕГН **********,***, че С.Г.С.
и В.Л.С. дължат солидарно на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2997.99 лв., за доставена от
дружеството топлинна енергия през периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., в
имот с абонатен номер 277390, находящ се в гр. София, ул. „*********ведно със
законна лихва за периода от 31.5.2017 г. до изплащане на вземането, сума в
размер на 357.18 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата, за периода от 15.9.2015 г. до 28.4.2017 г., сума в
размер на 64.38 лв., представляваща дялово разпределение за периода от м.
5.2014 г. до м. 4. 2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК от 07.06.2017 г., по ч.гр. д. № 35221/2017 г., по описа на СРС,
144- ти състав, като е отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от
„Т.С.“ ЕАД срещу С.Г.С. и В.Л.С. иск с правно основание чл. чл. 86 ЗЗД, за сумата
от 12.69 лв., представляваща законна лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода от 15.9.2015 г. до 28.4.2017 г., за която сума е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 07.06.2017 г., по ч.гр. д. №
35221/2017 г., по описа на СРС, 144- ти състав. С решението С.Г.С. и В.Л.С. са
осъдени да заплатят солидарно на „Т.С.“ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата
от 678.86 лв., представляваща разноски в заповедното и исковото производството
по компенсация.
Срещу решението в частта, в която са
уважени предявените искове е подадена въззивна жалба от С.Г.С. и В.Л.С., като
са изложени съображения за неправилност на същото. Въззивниците твърдят, че ответниците
не били лицата, които потребявали топлинна енергия, като собственик на имота
бил Г. Г., като същият бил подал молба за откриване на партида на негово име и
бил посочен за собственик в списъка на етажните собственици. Посочва се още, че
при различни лица с вещни права върху топлоснабдения имот превес следвало да
има лицето, което било титуляр на партидата. Пред въззивния съд страната
процесуалният представител поддържа въззивната жалба, претендира разноски, за
което е представен списък по чл. 80 от ГПК.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, не
изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Пред въззивния съд страната претендира разноски.
Третото лице помагач „Т.с.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не ангажира
доказателства. Пред въззивния съд
страната не изпраща представител и не взема становище.
Софийски градски
съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата на С.Г.С.
и В.Л.С. е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния
съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по
допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на
правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в
жалбата.
Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответниците като стойност на получена и разходвана от тях топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след постъпване на възражения против заповед за
изпълнение, издадена в полза на „Т.С.“ ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК
за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
За уважаване на предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и респ. за ангажиране отговорността на ответника ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.
По общите правила за разпределение на
доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти,
на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК) Ищецът е следвало да
установи при условията на пълно главно доказване следните правопораждащи факти,
а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в
случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни
отношения между страните за доставката на топло енергия, както и качеството на
ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на
ответника топло енергия за процесния период, както и че нейната стойност
възлиза именно на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава - че
главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост,
както и че размера на законната лихва възлиза именно на спорната сума.
Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи
възражения.
Настоящата въззивната инстанция намира
постановеното от СРС, 144 състав, решение за валидно, допустимо и
правилно,
като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен
извод за основателност на предявените от „Т.С.“ ЕАД искове по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД в уважената част /чл. 272 ГПК/. Във връзка с доводите в жалбата следва да
се добави и следното:
Установено е по делото, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, което обстоятелство първо
не е спорно, а се и установява от договор № 4799 от 24.10.2002 г. сключен между
представител на етажната собственост на процесната сграда и „Т.с.” ЕООД
за извършване на измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно
разпределение на разходите за отопление и топла вода, включително издаването на
обща и индивидуални сметки.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката
/ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда -етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е
единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно
право на ползване.
Цитираните норми следователно легитимират като
потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на
топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в
който случай потребител се явява третото лице - ползвател. Този извод се налага
от изричното разграничаване на хипотезата на учредено вещно право на ползване в
законовата дефиниция и определянето на титуляря на същото като потребител на
доставяната в имота топлинна енергия. Възприетото в специалния закон разрешение
съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно
право по чл. 57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването
на вещта.
В настоящият случай от нотариален акт за учредяване
на право на ползване на недвижим имот № 113 от 03.11.2008 г., том II, рег. №
15944, дело № 302 от 2008 г. се установява, че Г. С.Г., като собственик на
апартамент № 3, находящ се в гр. София, ул. „*********етаж учредява на майка си
В.Л.С. и на баща си С.Г.С. право на ползване върху имота заедно и по отделно до
края на живота им, като по делото няма данни, нито твърдения правото на
ползване да прекратено. При това положение за потребители на доставената в
процесния имот топлинна енергия и съответно - за страна по процесното
облигационно правоотношение с предмет - доставка на топлинна енергия за исковия
период м.05.2014 г. – м.04.2016 г., следва да се считат вещните ползватели на
топлоснабдения имот С.Г.С. и В.Л.С., а не Г. С.Г., който като „гол собственик“
на имота е бил лишен от възможността да го ползва. В тази връзка следва да се
отбележи, че за собственика и ползвателя въз основа на вещно право на ползване
не е предвидена солидарна отговорност, нито по силата на закона, нито по силата
на сключен между тях и ищеца договор, включително Общите условия към него,
поради което и разпоредбата на чл. 122 ЗЗД в случая е неприложима.
При тези съображения, тъй като при конкуренцията на
вещни права превес има правото на ползване върху имота, а не голата собственост,
за потребител на топлинна енергия през исковия период следва да се счита вещните
ползватели, а не „голият собственик“, лишен от правото да ползва имота, поради
учредяването на такова ограничено вещно право на други лица. Доказване на
противното от страна на ищеца не е проведено по делото, което налага приемането
на извод, че ответниците С.Г.С. и В.Л.С. са пасивно материалноправно
легитимиран да отговарят за задълженията за цената на топлинната енергия,
доставена в процесния имот. От изложеното е видно, че потребители на
топлинна енергия са ответниците по силата право на ползване. По силата на
закона (чл. 150 ЗЕ) между битовия потребител и топлопреносното предприятие
възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни
общи условия, без да необходимо изричното им приемане от потребителя, които са
задължителни за всички потребители и с влизането им в сила се счита, че има
сключен договор между топлопреносното предприятие и битовия потребител. Следва да
бъде посочено, че липсата на открита партида на името на ответниците не ги
лишава от качеството на ползватели на топлинна енергия и не рефлектира върху
съществуването на облигационно отношение по договора за доставка на топлинна
енергия, който се презумира от закона. Следователно, само на основание
обстоятелството, че ответниците не са титуляри на партидата на имота не може да
се приеме, че те не са страни по договорното правоотношение с ищеца. С
оглед на гореизложеното така подадената въззивна жалба се явява неоснователна.
При установените по делото фактически положения, че от една страна С.Г.С. и В.Л.С. *** ЕАД през процесния период са били в договорни отношения за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума от 2997.99 лв., както и ответниците е бил в забава през исковия период и дължи на ищеца законна лихва в претендирания от него размер от 357.18 лв. и стойността на дяловото разпределение възлиза на 64.38 лв., както по същество е приел и районният съд, чийто правни изводи въззивният съд също споделя, се установява основателност на исковите претенции в посочените размери.
Предвид изложеното поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно.
При този изход на спора на въззивниците не се дължат разноски, поради което искането за присъждането на такива следва да бъде оставено без уважение.
По отношение на разноските претендирани от въззиваемата страна съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна-ищец би имала право на разноски пред въззивната инстанция, които се определят от съда, а не от страната, съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, ако беше осъществена по делото защита от юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според Закона за адвокатурата. В случая обаче, в полза на въззиваемото дружество-ищец, не следва да се присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, тъй като единственото извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна молба, след сроковете за отговор по въззивната жалба, с която претендира уважаване на исковете и възлагане на разноски, което не може да се счита осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от противната страна. Искането за разноски на ищеца не може да се уважи за въззивната инстанция.
Делото следва да бъде върнато на СРС за провеждането на служебно производство по реда на чл. 247 ГПК с оглед констатацията за допусната очевидна фактическа грешка, изразяваща се в пропуск да се отрази в диспозитива на решението участие по делото на третото лице „Т.с.” ЕООД, доколкото с определение № 307251 от 08.01.2018 г. постановено по гр. д. № 51432/2017 г. по описа на СРС е допуснато на основание чл. 219, ал. 1 от ГПК на страната на ищеца трето лице помагач – „Т.с.” ЕООД, като третото лице е взело участие по делото, което е видно и от мотивите на цитираното по-горе решение на районния съд.
С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.
Воден от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № III-144-362161 от 15.03.2018 г., постановено по гр. д. № 51432/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 144 състав.
ВРЪЩА делото на СРС, 144 състав, за провеждане на служебно производство по реда
на чл. 247 ГПК.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.