№ 463
гр. София, 15.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Жаклин Комитова
Членове:Петя Алексиева
Иванка Иванова
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20231000502162 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Ищецът в първоинстанционното производство „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК (препис от обжалваното
решение е връчен редовно на 09.05.2023 г., а въззивната жалба е подадена по
пощата на 23.05.2023 г.) с въззивна жалба вх.№ 276411/26.05.2023 г. обжалва
Решение № 260669/02.05.2023 г., постановено по гр.д. № 15735/2019 г. по
описа на Софийски градски съд, І-1 състав в частта, с която съдът е
отхвърлил иска за главница за разликата от 288 445,05 лв. до пълния
претендиран размер 302 580,98 лв., поради неоснователност, а за разликата от
288 445,06 лв. до уважените 226 469,46 лв., както и исковете за сумата 143 лв.
- такси за администриране на просрочен кредит за периода 31.10.2018 г. -
25.11.2019 г., сумата 223,36 лв. -застрахователна премия по имуществена
застраховка за периода 04.10.2018 г. - 25.11.2019 г. и сумата 144 лв. - разноски
за изпращане на нотариални покани, като погасени чрез прихващане с
насрещни вземания на ответника за сума в общ размер на 62 485,95 лв. с
правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, представляваща недължимо платено
въз основа нищожни клаузи по договор за кредит № HL 44033/16.10.2008 г.
1
Съответно решението се обжалва и в частта за присъдените разноски,
съобразно отхвърлената част от исковете.
Въззивната жалба е подадена чрез процесуален представител адвокат С.
З. с надлежно учредена представителна власт съобразно пълномощни
приложени на л.62-69 от делото на първоинстанционния съд. Дължимата
държавна такса е внесена с вносен документ от 20.06.2023 г., при общ
обжалваем материален интерес в размер на сумата от 76 621,88 лв.
С оглед на горното въззивната жалба е редовна.
Въззвникът-ищец поддържа, че решението в обжалваната му част е
незаконосъобразно и неправилно, поради нарушение на материалния закон,
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Поддържа се неправилност на извода на първоинстанционния
съд относно размер на подлежащата на връщане главница по процесния
договор за банков кредит от 08.08.2014 г. Твърди се невярност на извода на
СГС, че е извършено опрощаване на сума в размер на 14 135,93 лв. Поддържа
се, че опрощаване на такава сума никога не е извършвано от банката и не е
отразено в счетоводните записвания на банката. На следващо място се
поддържа неправилност на извода на първоинстанционния съд, че са налице
предпоставките за извършване на прихващане с вземания на ответника спрямо
банката, произтичащи от надплатени суми по предходно сключения между
страните договор за покупка на недвижим имот на служител. Поддържа се
неправилност на извода на СГС, че клаузи от предходно сключения между
страните договор за покупка на недвижим имот на служител от 16.10.2008 г.,
касаещ размера на дължимата възнаградителна лихва по кредита са нищожни.
Твърди се, че тези клаузи са индивидуално уговорени. Поддържа се
неправилност на извода на първоинстанционния съд, че уговорките за
капитализации, предвидени в допълнително споразумение от 28.04.2009 г. към
договора от 16.10.2008 г. противоречали на закона, тъй като това водело до
анатоцизъм. Оспорва се и извода на СГС относно неравноправност на
клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 от договора от 2008 г., както и че по този договор
ответникът има качеството на потребител. Твърди се, че първоинстанционният
съд е допуснал съществено процесуално нарушение с отказа да бъде допуснат
свидетел на ищеца, който да установи професионалните знания на ответника
при сключване на договора от 2008 г. Поддържа се, че към този момент
2
ответникът е работил като експерт по кредитиране в администрацията на
банката и е бил отлично информиран с условията по отпусканите от банката
кредити и свързаните с тях рискове, в т.ч.валутни. Твърди се невалидност на
направеното съдебно прихващане с оглед липсата на еднородност между
насрещните вземания на страните по делото, тъй като вземанията са в
различна валута. Поддържа се невалидност на направеното съдебно
прихващане с оглед погасяване на вземанията на ответника преди възникване
на вземанията на ищеца.
Във връзка с така въведените възражения, въззивникът развива
подробни съображения по съществото на спора.
Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и да уважи
исковите претенции в пълния им размер. Претендират се всички разноски,
вкл. и тези направени във въззивното производство.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ответната по жалбата страна-ответникът
К. К. депозира отговор чрез процесуалния си представител адвокат Г., с който
оспорва изцяло въззивната жалба на ищеца по подробни аргументи по
същество на спора, изложени в отговора.
Моли съда да потвърди решението в обжалваната му част и да присъди
на ответника направените от него разноски във въззивното производство.
Ответникът в първоинстанционното производство К. П. К. и в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК (препис от обжалваното решение е връчен редовно на
29.05.2023 г., а въззивната жалба е подадена на 09.06.2023 г.) с въззивна жалба
вх.№ 278053/09.06.2023 г. обжалва Решение № 260669/02.05.2023 г.,
постановено по гр.д. № 15735/2019 г. по описа на Софийски градски съд, І-1
състав в частта, с която съдът го е осъдил да заплати на ищеца сумата от
226 469,46 лв. на основание чл.430 ТЗ вр. чл.79 ЗЗД, представляваща главница
по договор за кредит № HL68107/07.08.2014 г., ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба - 02.12.2019 г. до изплащането, както и разноски.
Въззивната жалба е подадена чрез процесуален представител адвокат А.
Г. с надлежно учредена представителна власт съобразно пълномощно
приложено на л.149 от делото на първоинстанционния съд. Дължимата
държавна такса е внесена с вносен документ от 05.07.2023 г., при общ
обжалваем материален интерес в размер на сумата от 226 469,46 лв.
С оглед на горното въззивната жалба е редовна.
3
Въззивникът-ответник поддържа, че неправилно първоинстанционният
съд е приел за неоснователно главното възражение на ответника за
прихващане със сумата от 518 515 лв., платена по предходно сключен между
страните договор за кредит № HL44033/16.10.2008 г., за който твърди че е
нищожен, като последица от неравноправността на клаузите на чл.1, ал.1,
чл.6, ал.2 и чл.23, по силата на който кредитополучателят следва да погасява в
швейцарски франкове предоставения му в евро кредит и така да носи целия
валутен риск от промяната на курса швейцарски франк/евро. Поддържа се, че
тази уговорка е част от основния предмет на договора за кредит и след
премахването й същият не може да се прилага.
При условията на евентуалност, в случай че съдът прецени че договорът
за кредит от 2008 г. е действителен, ответникът поддържа възражението за
прихващане с вземане в размер на 92 491,92 лв. за валутни разлики, което СГС
е приел за основателно, но неоснователно е приел, че плащанията на
ответника с лични средства до 19.09.2014 г. възлизат на сумата от 17 466,41
лв., поради което счита че възражението за прихващане за валутни разлики
следва да бъде уважено за разликата над 17 466,41 лв. до пълния размер от 86
822,09 лв. Поддържа се, че съдът неправилно е определил и размера на
надвзетите възнаградителни лихви, както и на останалите суми, заявени за
прихващане, поради което платеното от ответника по договора от 2008 г. въз
основа на нищожните клаузи при начална липса на основание възлиза общо на
сумата от 190 475,58 лв., а не на 62 485,95 лв., както неправилно е определил
първоинстанционния съд, поради което искът за главница следва да бъде
отхвърлен за разликата от 288 445,05 лв. до 97 969,47 лв. като погасен чрез
прихващане.
Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и да отхвърли
предявения иск поради погасяването му чрез прихващане с вземането на
ответника в размер на 483 757,62 лв. по нищожен договор за кредит от 2008 г.
Евентуално да отмени решението в обжалваната му част и да отхвърли иска от
288 445,05 лв. до 97 969,47 лв. като погасен чрез прихващане с вземания на
ответника за сума в общ размер на 190 475,58 лв. въз основа на нищожни
клаузи по договора за кредит от 2008 г.
Претендират се разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ответната по жалбата страна-ищецът
4
„Юробанк“ АД депозира отговор чрез процесуалния си представител адвокат
З., с който оспорва изцяло въззивната жалба на ответника и изложеното в нея.
Счита същата за неоснователна и недоказана.
С оглед постъпилите въззивни жалби Решение № 260669/02.05.2023 г.,
постановено по гр.д. № 15735/2019 г. по описа на Софийски градски съд, І-1
състав се обжалва в неговата цялост.
В открито съдебно заседание въззивникът-ищец чрез своя процесуален
представител поддържа въззивната си жалба, оспорва въззивната жалба на
ответника по съображения изложени в депозираните по делото писмени
бележки. Претендира разноски, за което представя списък по чл.80 ГПК.
Заявява възражение за прекомерност на заплатеното от ответната страна
адвокатско възнаграждение.
В открито съдебно заседание въззивникът - ответник, чрез
процесуалните си представители поддържа изцяло подробните доводи за
нищожност на договора за кредит в швейцарски франкове в цялост, като в
тази връзка се позовава на новата съдебна практика, както и че последиците от
това са, че потребителят дължи да върне чистата главница, която е получил, а
в случай че я е надплатил, то банката следва да му върне надплатените суми.
Претендират се разноските, за което е представен списък по чл.80 от ГПК.
Подробни съображения излага в депозираната по делото писмена защита.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по реда
на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на
събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Софийски градски съд е бил сезиран с предявен от „Юробанк България“
АД срещу К. П. К., починал в хода на настоящото производство и заместен на
основание чл.227 от ГПК от А. К. К., действащ чрез своята майка и законен
представител М. К. иск с правно основание чл.430, ал.1 ТЗ във връзка с чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД, чл. 309а, ал.1, пр.2 ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждането на
ответника да заплати на ищеца главница в размер на 302 580,98 лв., дължима
по договор за банков кредит № HL 68107/07.08.2024 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата, да заплати такси по договора в размер на 143 лв. за периода от
31.10.2018 г. до 25.11.2019 г., имуществени застраховки в размер на 223,36 лв.
5
за периода от 04.10.2018 г. до 25.11.2019 г., нотариални разноски в размер на
144 лв. за периода от 17.06.2019 г. до 25.11.2019 г.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
въззивният съд приема за установени и доказани следните правнорелевантни
факти и обстоятелства:
Страните не спорят, че на 07.08.2014 г. са сключили договор за банков
кредит № HL 68107/07.08.2014 г., по силата на който Банката предоставя на
ответника - кредитополучател кредит в размер на 374 600 лв. за целите на
пълно предсрочно погасяване на задълженията произтичащи от договор за
кредит HL44033 от 16.10.2008 г., сключен между „Юробанк България“ АД и
К. П. К., а ответникът се е задължил да върне ползвания кредит, заедно с
дължимите лихви, в срокове и при условията на договора. Кредитът се усвоява
по блокирана сметка на кредитополучателя, като след постъпването на
средствата, същите се превалутират безкасово, служебно от Банката от лева в
швейцарски франк по официално обявения курс на БНБ за швейцарския франк
към лева в деня на превалутирането, с цел цялостно издължаване на кредит
HL44033.
Не се спори, а и от представените пред първоинстанционния съд
писмени доказателства, се установява, че искане за усвояване на суми по
кредита в размер на сумата от 359 767 лв., е подадено лично от ответника на
18.09.2014 г., както и че на 23.07.2014 г. е подписал лично искане за жилищно-
ипотечен кредит с горните параметри.
С Приложение към договора от 2014 г., подписано от страните на
18.09.2014 г., се установява, че на 18.09.2014 г. заемната сметка е открита, като
дължимите по договора HL44033 задължения в швейцарски франкове са
погасени чрез служебно превалутиране от Банката на 359 767 лева в
222 593,47 швейцарски франкове по официално обявения курс на БНБ за
швейцарския франк към лева в деня на превалутирането в размер на 1,61625.
Т.е. усвоената сума по процесния договор за кредит възлиза на 359 767 лв.,
което се потвърждава и със заключението на ССчЕ, прието пред първата
инстанция. Със заключението на вещото лице Б. се установява, че дължимата
от ответника главница по договора от 2014 г. е в общ размер 302 580,98 лв.
Размерът на погасената главница е 57 186,02 лв., включваща 27030,97 лв.-
намалена по чл.9б от договора и 30 155,05 лв.-платена.
6
Вземанията на банката по договора, са обезпечени с договорна ипотека
върху недвижим имот, собственост на ответника, обективирана в нотариален
акт № 117, том І, рег. № 1022, дело № 101/07.08.2014 г. на нотариус С. М. с рег.
№ * на НК.
Не е спорно също така, че страните са сключили но 16.10.2008 г. договор
за покупка на недвижим имот на служител (администратор) в „Юробанк и Еф
Джи България“ АД HL44033, по силата на който Банката предоставя на
ответника-кредитополучател на длъжност: Мениджър развитие на продуктите
- Юробанк и Еф Джи България АД кредитен лимит в швейцарски франкове, в
размер на равностойността в швейцарски франкове на 140 000 евро, по
официално обявения курс за швейцарския франк към евро на Централната
банка в деня на усвояване на кредита. Разрешеният кредит се усвоява по
сметка на ответника в швейцарски франкове, като след усвояването се
превалутира служебно от Банката в евро по официално обявения курс
„купува“ на Централната банка за съответната валута в деня на усвояването,
като се превежда по открита в Банката сметка на кредитополучателя в евро.
Не се спори, а и от представените пред първата инстанция
допълнителни споразумения към трудов договор № 1165/01.07.2005 г. се
установява, че към момента на сключване на първия договор, ответникът е
бил служител на Банката на длъжност: Мениджър развитие на продуктите -
Юробанк и Еф Джи България АД. Установява се, че преди тази длъжност,
ответникът е заемал и длъжност: експерт кредити жилищно кредитиране.
Горните обстоятелства се потвърждават и от обясненията дадени от
ответника по реда на чл.176 ГПК в проведеното на 22.02.2022 г. пред
първоинстанционния съд открито съдебно заседание.
По силата на чл.3, ал.1 от договора, за усвоения кредит
кредитополучателят дължи на Банката годишна лихва в размер на 4%.
Съобразно ал.5 на чл.3, при съществени промени в пазарните условия
(свързани с колебания/измененията на борсовия курс/индекс и/или размера на
лихвения процент на финансовия пазар и др.) Банката има право едностранно
да промени размера на договорените, съгласно горепосочените условия,
лихви, за което с подписване на настоящия договор кредитополучателят дава
неотменимото си и безусловно съгласие. Промените в приложимата по
кредита годишна лихва не подлежат на договаряне и стават незабавно
7
задължителни за страните от датата на влизането им в сила. А съобразно
свързаната с чл.3, ал.5 клауза на чл.6, ал.3-в случай, че по време на действие
на настоящия договор банката промени БЛП на „Юробанк И Еф Джи
България“ АД за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски,
определен в ал.1 се променя автоматично, в съответствие с промяна, за което
кредитополучателят с подписването на договора, дава своето неотменяемо и
безусловно съгласие.
С клаузата на чл.6, ал.2 от договора, страните са се договорили, че
погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен
и усвоен-швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на
погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е
осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл.2, ал.1,
но има средства в лева или евро по своите сметки в Банката, погасяването на
кредита може да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева
или евро, след служебното превалутиране на тези средства в швейцарски
франкове по официално обявения курс за швейцарския франк към евро на
Централната банка, за което кредитополучателят с подписването на
настоящия договор дава своето неотменимо и безусловно съгласие и
оправомощава Банката.
На 28.04.2009 г. страните са сключили Допълнително споразумение към
договора от 2008 г., с което са се споразумели за облекчен ред за погасяване на
вземанията по договора, включително чрез капитализация на натрупаните
лихви към редовната главница. Такова е сключено и на 29.11.2011 г.
Вземанията на банката по договора, са обезпечени с договорна ипотека
върху недвижим имот, собственост на ответника, обективирана в нотариален
акт № 119, том ХІІ, рег. № 26520, дело № 2181/16.10.2008 г. на нотариус В. Б. с
рег. № *** на НК.
Не се спори, а и от представените пред първоинстанционния съд
писмени доказателства, се установява, че на 03.08.2008 г. лично ответникът е
подписал искане за сключване на договор с гореописаните параметри, а на
23.10.2008 г. е подписал и искане за усвояване на сумите по кредита в размер
на 140 000 евро, както и искане за превалутиране по курс 1,499099.
Кредитът е усвоен на 23.10.2008 г., като към тази дата официално
обявения курс на Централната банка за швейцарския франк към евро е
8
1,499099. Усвоеният кредит е в размер на 209 874 швейцарски франка.
От приетата пред настоящата инстанция ССчЕ на вещото лице Б. се
установява, че с банково бордеро № 4951246 на 23.10.2008 г. банката е
задължила сметка в швейцарски франкове със сума в размер на 209 873,91
швейцарски франка и е кредитирала разплащателната сметка в евро на К. К.
със сума в размер на 140 000,03 евро. Счетоводната операция е валутна сделка
тип „Арбитраж“ по кръстосан обменен курс швейцарски франк/евро през
лева.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани да обжалват страни - ищецът и ответникът в
първоинстанционното производство и са насочени срещу валиден и допустим
съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този
смисъл подадените въззивни жалби са процесуално допустими.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Основанието на предявения иск е неизпълнение на ответника в
качеството му на кредитополучател по договор за банков кредит №
HL68107/07.08.2014 г., обявен изцяло за предсрочно изискуем от Банката-
кредитор на 16.10.2020 г. и на основанието предвидено в чл.21, ал.1 от
договора, с връчване на препис от исковата молба и намира своето правно
основание в чл.430, ал.1 ТЗ, във връзка с чл.432, ал.1 и ал.2 от ТЗ.
Ищецът претендира, че на 16.10.2020 г. е настъпила предсрочна
изискуемост на процесния кредит на основанието предвидено в чл.21, ал.1 от
договора.
При предоставен кредит от банка приложение намират правилата на чл.
430 - 432 ТЗ.
Съгласно легалното определение в чл. 430, ал. 1 ТЗ с този договор
банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел
при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата
9
съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. По своята правна
характеристика договорът за банков кредит е двустранен, възмезден,
консенсуален и формален, при който целта, за която се отпуска сумата по
кредита, е релевантна за съществуването на самия договор. В изпълнение на
вече сключен договор за банков кредит, за банката възниква задължение за
отпускане на уговорената с договора парична сума, чрез превод по посочена
разплащателна сметка, в рамките на уговорения между страните срок за
усвояване на кредита. Съгласно общите правила за изпълнение по търговски
сделки /чл. 305 ТЗ/, при безкасово плащане, релевантно за завършването му е
заверяването на сметката на кредитополучателя със съответната сума по
кредита, или чрез изплащане в наличност сумата на задължението на
кредитора.
Между страните не е спорно, че ищецът е изпълнил това свое
задължение по договора, а и се установява със заключението на ССчЕ,
изготвено от вещото лице Б., съобразно което кредитът е усвоен на 18.09.2014
г. в размер на сумата от 359 767 лв.
Също така не е спорно, че с тази сума изцяло са погасени задълженията
на ответника по предходен, сключен между страните договор за кредит №
HL44033/16.10.2008 г., за който ответникът своевременно с отговора си е
въвел възражение за нищожност, което поддържа и пред настоящата въззивна
инстанция.
В процеса е установено, че ответникът има качеството на потребител по
смисъла на §13, т.1 от Закона за защита на потребителите и чл.2, буква „б“ от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. В този смисъл
възражението на ищеца е неоснователно.
Не е спорно, че към датата на сключване на първия договор между
страните, ответникът е бил служител на ищцовата банката и е сключил
договор за заем, който е предназначен за финансиране на закупуването на
недвижим имот за частна цел. Безспорно е също така, че се е занимавал с
кредитиране, т.е. предполага се че е имал професионални знания в далеч по-
висока степен от средния потребител. Тези безспорно установени
обстоятелства обаче не изключват качеството на ответника „потребител“.
В този смисъл е и практиката на СЕС, на която се е позовал и
10
първоинстанционния съд-Решение на Съда (трети състав) от 21 март 2019 г. по
Дело C-590/17. В т.24 на Решението съдът е посочил, че: „що се отнася на
първо място до понятието „потребител“ по смисъла на член 2, буква б) от
Директива 93/13, това понятие е обективно и не зависи от познанията, които
съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително
разполага (решение от 3 септември 2015 г., Costea, C‑110/14, EU:C:2015:538, т.
21).“, а в т.40, че:“ Всъщност дори основната дейност на един работодател,
какъвто е EDF, да се състои не само в това да предлага финансови
инструменти, но и да бъде доставчик на енергия, този работодател разполага с
информация, техническа компетентност, човешки и материални ресурси,
които едно физическо лице, а именно другата страна по договора, не е длъжно
да притежава.“
В резултат на горното СЕС е стигнал до извода, че потребителските
договори трябва да се тълкува в смисъл, че служител на предприятие и
неговият съпруг, които сключат с това предприятие договор за заем, какъвто
принципно имат право да сключват само членовете на персонала на
посоченото предприятие, и който договор е предназначен за финансиране на
закупуването на недвижим имот за частни цели, трябва да се считат за
„потребители“ по смисъла на тази разпоредба.
Ето защо и доколкото ответникът е потребител спрямо възникналите
правоотношения с Банката по двата процесни договора за кредит, то спрямо
тези договори са приложими правилата предвидени в правото на ЕС.
С оглед най-новата съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение
№ 50011/26.11.2024 г., т.д. № 1060/2022 г., ВКС, І ТО, Решение №
50008/05.03.2025 г., т.д. № 1367/2021 г., ВКС, ІІ ТО, постановени по реда на
чл.290 от ГПК въззивният съд намира за основателно възражението на
ответника за нищожност на потребителския договор от 16.10.2008 г. по
подробните съображения, изложени в цитираните решения, които напълно се
споделят от настоящия въззивен състав.
Предвид изводите за неравноправност на договора между страните,
следва да се възстанови фактическото положение на ответника потребител
към момента на получаване на сумата. Липсата на договор води до извод за
липса на основание между страните и наличие на реституционен ефект по
отношение на платените от потребителя суми.
11
С оглед установяване неравноправността на договора, неговата
недействителност, следва да се приеме, че банката е легитимирана да търси
сумите и с оглед последиците от прогласяване недействителността на
договора, като с оглед Решение № 50008/05.03.2025 г., т.д. № 1367/2021 г.,
ВКС, ІІ ТО ограничението на закона относно ипотечните кредити и тези на
стойност над 40 00 лв. не следва да се прилага, а следва да се приложи
нормата на чл.14, ал.2 от ЗПК от 2006 г. /отм./.
Видно от заключението на ССчЕ, на 23.10.2008 г. сметката на ответника
е заверена със стойност 140 000,10 евро, в левова равностойност 273 816,40
лв. и това е чистата стойност на кредита. Т.е. налице е разлика между
дължимата валута на чистата стойност на кредита, на основание чл.14, ал.2 от
ЗПК от 2006 г. /отм./, тъй като сумата е получена в евро.
Пак с приетото пред първоинстанционния съд основно заключение на
ССчЕ, по договора от 2008 г. ответникът е заплатил следните недължими от
него с оглед недействителността на договора лихви, такси и застраховки,
както следва: 114 419,23 лв. лихви, 778,89 лв.-такси и 597,80 лв. застраховки,
или общо сума в размер на 115 795,22 лв. До 18.09.2014 г. е заплатил и
главница в общ размер на сумата от 8 195 лв.
Т.е. по договора от 2008 г. ответникът дължи главница, чиста стойност
на кредита в размер на 273 816,40 лв., а банката дължи връщане на недължимо
платените от ответника лихви, такси и застраховка (чл.14, ал.2 от ЗПК от 2006
г. /отм./), в общ размер на сумата от 115 795,22 лв. Като сумата следва да се
намали и с платената главница от 8 195 лв. Или при установена главница от
273 816,40 лв. същата следва да се намали със сумата от 123 990,92 лв.,
платени от ответника по договора суми до 18.09.2014 г. Т.е. към датата на
сключване на втория договор ответникът дължи на банката връщане на
главница в размер на 149 825,48 лв.
По отношения на втория, процесен договор за кредит от 2014 г. е налице
хипотезата на чл.366 от ЗЗД, доколкото между двата договора има връзка и тя
произтича от уговорките между контрагентите. От разпоредбата на чл.1, ал.1
от договора от 07.08.2014 г. е видно, че страните по правоотношението взимат
предвид факта, че са обвързани от вече сключен договор за кредит в
швейцарски франкове от 16.08.2008 г. и че целта на новия кредитен договор е
да се погасят пълно и предсрочно задълженията на кредитополучателя по
12
договора за кредит в швейцарски франкове.
По приложението на чл.366 от ГПК е налице богата, константна съдебна
практика, като в случая е без значение дали последващото спогодяване се
изразява в сключване на допълнително споразумение /анекс/ към
първоначалния недействителен договор, или както е в настоящия случай с
подписване на изцяло нов договор, от който, обаче, е видно, че страните
рефинансират, т.е. преразглеждат условията на съществуващ заем, с цел
промяна и най-вече подобрение.
Ето защо въззивният съд намира, че и вторият сключен между страните
договор е неравноправен, поради което недействителен. По отношение на
същия ще намери приложение нормата на чл.23 от сега действащия ЗПК,
аналогична на тази на чл.14, ал.2 от отменения ЗПК.
Със заключението на ССчЕ се установява, че на 18.09.2014 г. по
сметката на ответника и по втория сключен между страните договор, е
усвоена сума в размер на 359 767 лв., с която изцяло са погасени задълженията
му по кредита от 2008 г., които обаче предвид гореизложеното възлизат на
сумата от 149 825,48 лв.
Следователно на 18.09.2014 г. и по втория договор, ответникът и въз
основа на сключен неравноправен договор се е задължил със сума която е в
повече от дължимата и която разлика в повече възлиза на сумата от 209 941,52
лв.
Дължимата по първия договор сума от 149 825,48 лв. следва да бъде
намалена с платените от ответника суми по втория договор от 2014 г., в
периода от 02.10.2014 г. до 27.05.2019 г. в общ размер на сумата от 72 416,29
лв.
С оглед недействителността на договора от 2014 г., не следва да се
прилага разпоредбите на чл.9а (1), чл.9б (1) и чл.9в (1), съответно и на
основание чл.23 от ЗПК ответникът не дължи лихва или други разходи по
кредита.
Следователно и към момента размерът на дълга на ответника възлиза на
сумата от 77 409,19 лв., до който размер искът на Банката се явява
основателен.
Неоснователно е възражението на Банката, че вземането на ответника за
недължимо платени суми по двата договора, която недължимост е породена от
13
съответния реституционен ефект за връщането им, е погасено по давност.
По въпроса е налице съдебна практика, която напълно се споделя от
настоящия въззивен състав. В Решение № 124 от 24.07.2024 г. по т.д. №
342/2023 г., Т.К., І Т.О. на ВКС е посочена и практика на СЕС, възприета от
касационната инстанция и в Решение № 106/15.07.2024 г. по т.д. № 2746/2022
г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., според което началният момент, от който тече
5-годишната погасителна давност за вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен
потребителски договор, е моментът на получаване на сумата при начална
липса на основание (т. 7 от ППВС № 1/79 г.), при условие, че към този момент
потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния
характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при
липса на така посоченото условие - моментът на осъществяването му.
Преценката за това е конкретна въз основа на установените по делото
обстоятелства. Доколкото по делото не е установено, че ответникът е знаел
или разумно е можел да узнае за това обстоятелство преди този момент,
включително и с оглед липсата на твърдения от ищцовата банка и
доказателства за по-рА. дата на узнаване от потребителя, то и въззивният съд
намира, че вземанията му не са погасени по давност.
С оглед на горното въззивната жалба на ищеца се явява неоснователна, а
тази на ответника частично основателна.
Предвид гореизложеното и поради несъвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение ще следва да бъде
отменено в частта, с която искът на Банката е уважен за разликата над сумата
от 77 409,19 лв. до уважената сума от 226 469,46 лв. и вместо него бъде
постановено решение, с което исковата претенция бъде отхвърлена като
неоснователна. В останала обжалвана част решението и като краен резултат
следва да бъде потвърдено, но съобразно мотивите изложени в настоящото
решение.
По отговорността на разноски:
С оглед изхода на производството въззивният съд следва да
преразпредели разноските направени от страните пред първоинстанционния
съд.
Разноските се определят при общ материален интерес по делото от
14
303 091,34 лв. Исковете са уважени за сумата от 77 409,19 лв. и отхвърлени за
225 682,15 лв.
Ищецът е направил разноски в общ размер на сумата от 21 733,84 лв., от
която: ДТ-12 123,65 лв., депозит вещо лице-500 лв. и заплатено адвокатско
възнаграждение-9110,19 лв. От тази сума ответникът му дължи разноски в
размер на 5 550,80 лв., която сума е съответна на уважената част от иска.
Следователно първоинстанционното решение ще следва да бъде отменено в
частта, с която ответникът е осъден да заплати на Банката разноски над
дължимата сума от 5 550,80 лв. до присъдената от 16 239,60 лв.
Ответникът е направи разноски в размер общо на 8 100 лв., от която:
депозит вещи лица-500 лв., и заплатено адвокатско възнаграждение-7 600 лв.
От тази сума и на основание чл.78, ал.3 от ГПК ответникът му дължи сума в
размер на 6031,27 лв., поради което ще следва да бъде осъден да заплати
допълнително сума в размер на 3 983,58 лв., представляваща разликата над
присъдената от първоинстанционния съд сума от 2047,69 лв. до дължимата от
6031,27 лв.
По разноските направени пред въззивната инстанция:
Материалният обжалваем интерес възлиза на сумата от 303 091,35 лв.,
като за въззивника ищец обжалваемият интерес е в размер на сумата от общо
76 621,88 лв., а за въззивника ответника в размер на 226 469,46 лв.
Въззивната жалба на ищеца не се уважава, поради което и за нея не му се
дължат сторените разноски за заплатена държавна такса. Други разноски
въззивникът ищец не претендира.
Въззивната жалба на ответника се уважава частично за сумата от
149 060,27 лв. и се отхвърля за сумата от 77 409,19 лв., поради което му се
дължат разноски съответни на уважената част от въззивната жалба. Дължат
му се и разноски, съответни на отхвърлената част на въззивната жалба на
ищеца.
Въззивникът-ответник е направил общо разноски в размер на сумата от
22 099,39 лв., от която: държавна такса-4529,39 лв., 800 лв. –депозит вещо
лице и 16 770 лв. заплатено адвокатско възнаграждение. Неоснователно е
възражението за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско
възнаграждение. Делото е изключително сложно и от правна, и от фактическа
страна, поради което съдът намира, че заплатеното адвокатско
15
възнаграждение напълно съответства на обема положен труд от процесуалния
представител на въззивника-ответник.
От тази сума ищецът дължи сума в размер на 16 454,48 лв., съответна на
уважената част от въззивната му жалба и съответни на отхвърлената част на
въззивната жалба на ищеца.
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260669/02.05.2023 г., постановено по гр.д. №
15735/2019 г. по описа на Софийски градски съд, І-1 състав в частта, с която
съдът е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от 149 060,27 лв.,
представляваща разликата над дължимата сума от 77 409,19 лв. до
присъдената от 226 469,46 лв., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба - 02.12.2019 г. до изплащането, както и в частта, с която К. П.
К. е осъден на основание чл.78, ал.1 от ГПК да заплати на „Юробанк
България“ АД разноски направени пред първата инстанция над дължимата
сума от 5 550,80 лв. до присъдената от 16 239,60 лв. и ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от „Юробанк България“
АД, ЕИК *********, гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260 срещу К. П. К.,
ЕГН **********, починал в хода на настоящото производство и заместен на
основание чл.227 от ГПК от А. К. К., ЕГН **********, действащ чрез своята
майка и законен представител М. Д. К., ЕГН **********, и двамата с адрес:
гр. ***, ж.к. „***“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.* иск за осъждането на ответника да
заплати на ищеца на основание чл.430 ТЗ вр. чл.79 ЗЗД сумата от 149 060,27
лв., представляваща разликата над дължимата сума от 77 409,19 лв. до
присъдената от 226 469,46 лв., представляваща главница по договор за кредит
№ HL68107/07.08.2014 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба - 02.12.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260669/02.05.2023 г., постановено по гр.д.
№ 15735/2019 г. по описа на Софийски градски съд, І-1 състав в останалата му
обжалвана част.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, гр. София, ул.
16
„Околовръстен път“ № 260 да заплати на основание чл.78, ал.3 от ГПК на К.
П. К., ЕГН **********, починал в хода на настоящото производство и
заместен на основание чл.227 от ГПК от А. К. К., ЕГН **********, действащ
чрез своята майка и законен представител М. Д. К., ЕГН **********, и
двамата с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.* допълнително сума в
размер на 3 983,58 лв. (три хиляди деветстотин осемдесет и три и 0,58 лв.),
представляваща разликата над присъдената от първоинстанционния съд сума
от 2047,69 лв. за разноски до дължимата от 6031,27 лв., да заплати на
основание чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК и сумата от 16 454,48 лв. (шестнадесет
хиляди четиристотин петдесет и четири и 0,48 лв.) разноски направени пред
въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17