Р Е Ш Е Н И Е
№ ….
гр. Луковит, 15.04.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ЛУКОВИТСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, в публично заседание на тридесети
октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕНЦИСЛАВ ВЪЛЧЕВ
При секретаря: В. П.
като разгледа докладваното
от съдията гр. д. № 603 по описа на
съда за 2017 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Подадена е искова молба от „П.“ ООД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление гр.С. 5400, ул. Г. М. №*, вх.*,
ет. *, съдебен адрес:***, представлявано от М. В. Б. - управител, чрез
пълномощник - адвокат Г.Б., против С.П.С. с ЕГН **********, с адрес: ***, с която
е предявен иск с правно основание чл. 422 ГПК - с цена на иска 10 800 лева.
В исковата молба се твърди, че на
27.06.2016г. „а.с." ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес за
кореспонденция: с.Д., улица „Х. Б." № *, е издал запис на заповед за
сумата от 10 800 лева, с падеж 30.10.2016г., авалиран на 27.06.2016г. лично от ответника
С.П.С.. Задължението не е било изпълнено, като непогасена е останала цялата
сума от 10 800 лева. За установяване и удовлетворяване на вземането на
кредитора, произтичащо от неизпълнението по горепосочения менителничен ефект,
са образувани: ч.гр.д. № 429/ 2017г. по описа на Районен съд гр.Луковит, както
и изп. д. № 3937/ 2017г. по описа на ЧСИ М. П., рег. № 851. Ищецът счита, че
процесният запис на заповед е валидно издаден при спазването на всички законови
изисквания, поради което и същият е валидно правно основание за пораждане на
претендираното парично задължение.
С протоколно определение от
05.12.2018г., съдът е оставил без движение исковата молба на ищеца, като му
указал да отстрани следните нередовности на исковата молба: да посочи фактите,
от които вземането произтича, пораждането на задължението по твърдяното
каузално правоотношение и неговия размер, което не е направено с първоначалната
искова молба.
В депозираната молба вх. № 97/
08.01.2019г. от страна ищеца са изложени твърдения, че менителничният ефект е
издаден в обезпечение на задължението на дружеството „а.с." ЕООД, в
качеството му на купувач по договор за доставка на семена за посев от
02.02.2016г., по който доставчикът „П." ООД, е изпълнил добросъвестно
задължението си да достави на купувача заявените количества семена. За
доставката на 40 броя торби семена слънчоглед P64LE25, доставени на купувача на
дата 22.03.2016г., съгласно протокол № 2123/ 22.03.2016г., в изпълнение на
задължението си по чл. 10 от договора, доставчикът е издал на купувача Фактура
№ **********/ 23.03.2016г. на стойност 10 800 лв. с падеж 30.09.2016г. Съгласно
чл. 16 от договора вземането на доставчика по тази фактура е обезпечено със
Запис на заповед - видно от страните по представения в настоящото производство
менителничен ефект и от размера на обезпеченото вземане, от падежа на
задължението (не на последно място и от твърденията на ответника в отговора на
исковата молба) със Запис на заповед издаден на 27.06.2016г. издаден от „а.с."
ЕООД е обезпечено вземането на „Панацея" ООД възникнало в следствие
извършената доставка на 40 бр. торби семена слънчоглед P64LE25 на стойност 10
800 лева, по Договор за доставка на семена за посев от 02.02.2016г. Твърди се,
че задължението на купувача по договора за заплащане на доставените 40 бр.
торби семена слънчоглед P64LE25 на стойност 10 800 лева остава неизпълнено и
към настоящия момент.
Отправено е доказателствено искане да
бъде допусната съдебно счетоводна експертиза, която да бъде изготвена от вещо
лице със специални знания в сферата на счетоводството, което след като се
запознае със счетоводството на „П." ООД и „а.с." ЕООД да даде
отговори на следните въпроси: 1. Отразена ли е в счетоводствата на двете
дружества Фактура № **********/ 23.03.2016г. на стойност 10 800 лв. с падеж
30.09.2016г.? 2. Към момента на изготвяне на заключението по ССЕ има ли
отразени в двете счетоводства плащания по процесната фактура и какъв е размерът
на задължението на „а.с." ЕООД по посочената в б. А фактура? 3. Ползвал ли
е купувачът („а.с." ЕООД) право на данъчен кредит по Фактура № **********/
23.03.2016 г. на стойност 10 800 лв. с падеж 30.09.2016 г.? 4. Редовно ли е
водено счетоводството на „П." ООД и „а.с." ЕООД?
Към допълнителната искова молба са
приложени: Договор за доставка на семена за посев от 02.02.2016г.; Протокол №
2123/ 22.03.2016г. за доставка на 40 бр. торби семена слънчоглед P64LE25 и
Фактура № **********/ 23.03.2016 г. на стойност 10 800 лв. с падеж
30.09.2016 г.
В срока по чл. 131 ГПК от ответника е
постъпил отговор на исковата молба, в който оспорва изцяло предявения
установителен иск по основание и размер и излага подробни възражения. Развиват
се съображения за недопустимост на иска. Твърди се, че претендираното вземане
във връзка с каузалното правоотношение, с което е съставен записът на заповед
не съществува, е погасено. Твърди, че документът – процесният запис на заповед,
няма предвидените реквизити в чл. 535 от ТЗ. Ответникът е въвел с отговора на
исковата молба твърдения за връзка на издадения запис на заповед с каузално
правоотношение по договор за доставка на семена за посев с дружеството издател
„а.с." ЕООД.
От страна на ответника, с отговора на
исковата молба, при условията на евентуалност и на основание чл. 211 от ГПК, е
предявен насрещен установителен иск в размер на 2000 лева от общо дължимата
сума в размер на 19000 лева, ведно със законната лихва от предявяването на иска
до окончателното изплащане, както и разноските по делото. Твърди, че този иск е
допустим, тъй като: насрещния частичен иск е предявен в законоустановения срок,
от лице което има правен интерес; има непосредствена връзка с предявения от „П."
ООД първоначален иск; и има правна възможност на стане прихващане по
първоначалния иск.
С протоколно определение от
05.12.2018г., съдът е оставил без движение исковата молба по насрещно
предявения иск от С.П.С. като му указал, че следва да конкретизира насрещния
иск с оглед неговата определяемост по основание и размер /липса на петитум/, да
конкретизира твърденията обосноваващи претендирания размер, както и да
представи доказателства в тази насока, да представи доказателства легитимиращи
го като представител на дружеството „а.с." ЕООД, за което се твърди, че е
страна по каузалното правоотношение.
На 21.01.2019г. е депозирана молба от
ответника С.П.С., с която се отправя заявление, че не поддържа предявения с
отговора на първоначалната искова молба насрещен иск, тъй като не може да се
легитимира като представител на „а.с." ЕООД. Твърди се, че ответникът не е
притежавал такова качество, нито в настоящия момент, нито към процесния период.
С Протоколно определение от 30.10.2019
г. съдът остави без уважение молбата на Д.П.С. - едноличния собственик и
управител на „а.с.“ ЕООД за встъпване в делото като трета страна помагач на
страната на ответника С.П.С., по реда на чл. 218 ГПК. Определението е
потвърдено с Определение № 180 от 14.02.2020 г. по ч. гр. д. № 94/ 2020 г. на
Окръжен съд – Ловеч.
В съдебно заседание, ищецът, редовно
призован, не се представлява. Депозирана е молба вх. № 4794/ 30.10.2019 г. чрез
мл. адв. И.У..
Ответникът, редовно призован, не се
явява. Представлява се от адв. П.Р., който в писмените си бележки излага доводи
за неоснователността на исковата претенция.
На основание чл. 195 от ГПК по делото
е допусната съдебно-счетоводна експертиза. Вещото лице дава заключение, че
фактура № **********/ 23.03.2016 г. на стойност 10 800 лв., с падеж 30.09.2016
г. е отразена в счетоводството на двете дружества - „П.“ ООД и „а.с."
ЕООД. Към момента на изготвяне на експертизата, в счетоводството на „П.“ ООД
няма плащания по процесната фактура. Размерът на задължението на „а.с."
ЕООД по посочената фактура е 10 800.00 лева. Фактура № **********/ 23.03.2016
г. на стойност 10 800 лв. е отразена в дневника за покупките на „а.с."
ЕООД с право на пълен данъчен кредит за месец март 2016 г.
Съдът, като съобрази становищата на
страните и въз основа на събраните по делото доказателства и закона, намира за установено следното:
По делото е
представен в заверено копие от запис на заповед на заповед /в ч.гр.д. № 429/
2017 г. в оригинал/ с дата на издаване 27.06.2016 г. От същият е видно, че
лицето С.П.С. с ЕГН **********, с адрес: ***, се е задължило безусловно да
заплати на ищеца по делото сумата от 10 800.00 лева. Определен е бил падеж на
плащането – 30.09.2016 г.
Видно от
приложеното ч.гр.д. № 429/ 2017 г. по описа на Районен съд - Луковит, ищецът е
подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист
по чл. 417 ГПК с вх. № 3310 от 14.08.2017 г., въз основа на което е било
образувано посоченото дело. Съдът е уважил заявлението и е издал Заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 313 от 22.08.2017 г.
срещу ответника в настоящото производство за сумата от 10 800.00 лв.,
представляваща непогасена главница по запис на заповед с дата на издаване 27.06.2016
г., с уговорен и настъпил падеж – на дата 30.09.2016г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 14.08.2017
г. до изплащане на вземането, както и сумата от 1656.00 лв. - направени по
заповедното производство съдебни разноски, от които 216.00 лв. внесена държавна
такса и 1440 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение.
Видно от
материалите по същото дело, в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, ответникът подал
възражение за недължимост на сумите по издадената заповед за изпълнение. Съдът
предоставил на ищеца едномесечен срок за предявяване на иск за установяване на
вземането си срещу длъжника. В указания срок ищецът подал настоящата искова
молба, поради което и същата е процесуално допустима.
Правната
квалификация на иска е: чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 535 ТЗ, във вр. с чл.
485 ТЗ.
Уреденото в
чл. 483 - чл. 485 ТЗ менителнично поръчителство /авал/ има самостоятелен и
неакцесорен характер спрямо главното задължение. За менителничното
поръчителство не намират приложение разпоредбите на чл. 146, ал. 3, 147 и 148 ЗЗД поради съществените разлики между задължението на авалиста в сравнение с
поръчителството, към менителничното поръчителство не се прилага принципът на
акцесорност на договора за поръчителство /виж решение № 185 от 22.11.2010
г. на ВКС по т. д. № 136/ 2010 г., II т. о., решение № 120/ 30.07.2010 г. по т.
д. № 988/ 2009 г. на ВКС, ІІ т.о./. Менителничното поръчителство /авал/ се
учредява с едностранното волеизявление на авалиста, което трябва да бъде
изразено върху менителничния документ, евентуално върху алонжа чрез употребата
на формалния израз ”като поръчител” или друг равнозначен израз и
подпис от поръчителя /чл. 484, ал. 1 ТЗ/. С чл. 484, ал. 2 ТЗ е предвидено, че
авалът може да се учреди и само чрез поставяне на подпис върху лицевата страна
на ефекта от лице, което не е издател или платец по него. Подписът на лицевата
страна на менителницата /записа на заповед/, ако не е на платеца или издателя,
учредява менителнично поръчителство – авал /решение № 120 от 30.07.2010 г. по
т.д. № 988/ 2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 11 от 11.03.2013 г. по т.д.
№ 234/ 2012 г. на ВКС, I т.о./. Противопоставянето на лични възражения от
авалиста, основани на каузалното правоотношение между приносителя и издателя, е
допустимо, само ако авалистът също е страна по каузалното правоотношение или
ако приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, знаейки
за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение с издателя
/решение № 120 от 30.07.2010 г. по т. д. № 988/ 2009 г. на ВКС, ІІ т. о.,
решение № 17 от 21.04.2011 г. по т. д. № 213/ 2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение
№ 26 от 24.04.2014 г. по т. д. № 1027/ 2013 г. на ВКС, ІІ т. о., и др./. В тези
случаи авалистът може да противопоставя успешно на приносителя и личните
възражения по каузалното правоотношение, по което не е страна, макар това право
по принцип да не му принадлежи.
Отговорността
на издателя и на поръчителя към поемателя като длъжници по записа на заповед, е
солидарна - чл. 513, ал. 1 ТЗ. Доколкото отговорността на поръчителя по записа
на заповед не може да е по-голяма по обем от отговорността на издателя, тъй
като обратното би довело до неоснователно обогатяване на кредитора, то по
прекия менителничен иск на поемателя авалистът разполага с възражения, че
каузалното задължение на издателя е погасено - изцяло или отчасти. Той може да
се позове на осъществени погасителни способи, но и на действието на упражнените
от издателя насрещни права, които също са погасили неговото задължение към
поемателя, а с това - и прекият менителничен иск /напр. възражение за разваляне
на договора или за неизпълнен договор/. Чрез тези възражения поръчителят не
упражнява чуждите лични права /на издателя/, а се позовава на обстоятелства,
които рефлектират върху прекия иск на поемателя срещу всеки длъжник по записа
на заповед /решение № 17 от 25.05.2017 г. по т. д. № 61283/2016 г. на I г. о. и
решение № 2 от 12.08.2014 г. по т. д. № 984/2012 г. на II т. о./.
По настоящото
производство е представен в оригинал запис на заповед от 27.06.2016 г. издаден
от „а.с." ЕООД чрез представляващ С.П.С. в полза на „П.“ ООД и авалиран
/подписан/ от С.П.С.. За да има изпълнителна сила, записът на заповед следва да
съдържа предписаните в разпоредбата на чл. 535 ТЗ реквизити, като тяхната
кумулативна наличност обуславя действителността на менителничния ефект. Записът
на заповед като абстрактна ценна книга на заповед представлява едновременно
основание и доказателство за пораждане на паричното вземане в полза на
ремитента (поемателя) или на последния джиратар, което е материализирано в
менителничния ефект. Съгласно ТР № 1/ 2004 г. от 28.12.2005 г. на ВКС по д. №
1/ 2004 г., ОСТК, за да е редовен записът на заповед от външна страна, е
необходимо самият документ да е назован „запис на заповед”, както и в самия
текст на същия да е изписан изразът „запис на заповед”, както предписва
правната норма, регламентирана в чл. 535, т. 1 ТЗ.
При проверка
на редовността на процесния запис на заповед от външна страна по смисъла на чл.
535 и чл. 536 от ТЗ, съдът констатира, че същият съдържа всички законови
реквизити.
В
представената ценна книга се съдържа наименованието “запис на заповед”, както в
заглавието на документа, така и в текста на същия. Налице е безусловна клауза
за заплащане на определена парична сума – 10 800 лева. В менителничния ефект
като място на издаване е определен гр.Севлиево /дори да се приеме, че следва да
е посочен пълният административен адрес, то съгласно чл. 536, ал. 4 ТЗ мястото
на издаване е мястото, посочено до името на издателя – „а.с." ЕООД/, като
място на плащане е посочено – гр.С.. Процесният запис на заповед е издаден на
27.06.2016 г., платим е на определен падеж – 30.09.2016 г. и е положен подпис
от издателя и от авалиста – С.П.С.. Видно от съдържанието на представения запис
на заповед, в него изрично е включена графа „падеж“ и в нея е отбелязана
конкретна дата 30.09.2016 г., с което е падежът е определен по реда на чл. 486,
т. 4 ТЗ – на определен ден.
Ангажирани са
твърдения и възражения относно каузално правоотношение. Предвид разкритата
каузална сделка се установява, че процесният менителничен ефект е издаден в
обезпечение на задължението на „а.с.” ЕООД, в качеството му на купувач по
договор за доставка на семена за посев от 02.02.2016 г., по който доставчикът
„Панацея” ООД е изпълнил добросъвестно задължението си да достави на купувача
заявените количества семена. За доставката на 40 бр. торби семена слънчоглед
P64LE25, доставени на купувача на дата 22.03.2016 г., съгласно протокол № 2123/
22.03.2016 г., в изпълнение на задължението си по чл. 10 от договора,
доставчикът е издал на купувача фактура № **********/ 23.03.2016 г. на стойност
10 800 лв. с падеж 30.09.2016 г. Съгласно чл. 16 от договора, вземането на
доставчика по тази фактура е обезпечено със Запис на заповед издаден на
27.06.2016 г. издаден от „а.с.” ЕООД, като задължението на купувача по договора
за заплащане на доставените 40 бр. торби семена слънчоглед P64LE25 на стойност
10 800 лева, оставало неизпълнено и към настоящия момент.
Съдът счита
за неоснователни възраженията на ответника за нередовност на записа на заповед
поради нарушаване на изискванията на закона относно формата на ценната книга,
изразяваща се липса на „място на плащане” и „място на издаване”. Съгласно
чл.536, ал. 1 от ТЗ документ, който не съдържа някой от реквизитите по чл. 535
от ТЗ не е запис на заповед, с изключение на случаите по ал. 2, 3 и 4. В
посочените текстове на ТЗ са предвидени т.н. „презюмирани реквизити“ при
непълнота на съдържанието относно падежа, мястото на издаване и мястото на
плащане. Тяхната липса не води до нищожност на записа на заповед, ако е възможно
да бъдат заместени чрез презумпциите, съдържащи се в горепосочените норми.
Процесният
запис на заповед съдържа изрично посочване място на издаване - съответното
населено място гр.Севлиево. Ответникът възразява за недостатъчна
индивидуализация на мястото на издаване и мястото на плащане, с непосочване на
конкретен адрес, приравнимо на липса на реквизит, по смисъла на чл. 535, т. 4 ТЗ. Съгласно чл. 536, ал. 1 ТЗ, документ, който не съдържа някой от
реквизитите, посочени в чл. 535 ТЗ, не е запис на заповед, освен в случаите,
определени в ал. 2, 3 и ал. 4 на същата разпоредба. Съгласно чл. 536, ал. 3 ТЗ,
ако не е уговорено друго, мястото на издаването се смята за място на плащането
и за местожителство на издателя. Действително законодателят не е дал определение
за „място на плащане” и „място на издаване”, но приравняването на мястото на
издаването и мястото на плащането с местожителството на издателя на записа на
заповед, ясно сочи, че законодателят е имал предвид населеното място, без да са
въведени допълнителни изисквания за индивидуализация на точния адрес в рамките
на съответното селище /в т. см. Решение № 21/ 4.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
1348/ 2013 г., I т. о., ТК, ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, така и
особеното мнение към решение № 225/ 28.03.2014 г. по т. д. № 948/ 2012 г. на
ВКС, II т. о., което настоящият състав напълно споделя/. Приравняването е
логически оправдано и от факта, че за заместител на липсващото място на плащане
се възприема именно местожителството на издателя - платец, длъжник по
задължението, основно в чийто интерес би било невъзникване правните последици
на абстрактната сделка, предвид недействителност на менителничния ефект и който
безспорно е в известност на собственото си местожителство. Към разбирането, че
под „място на плащането” и „място на издаването“ следва да се разбира само
населеното място, където следва да се изпълни менителничното задължение и
където е издаден записа на заповед, както и че в обхвата на тези реквизити не
попадат индивидуализиращите данни от територията на съответното населено място
- улица, номер на сграда, етаж, апартамент - се придържа и правната теория.
Ето защо,
съдът, съобразявайки разпоредбата на чл. 535 ТЗ, както и задължителните
указания на ТР № 1 от 28.12.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 1/ 2004 г., ОСТК,
констатира, че приложеният по делото
запис на заповед отговаря на формалните изисквания за действителност. Същият е
редовен от външна страна документ, удостоверяващ съответното парично вземане,
инкорпорирано в него. От същия се установява, че между „а.с.” ЕООД и „П.“ ООД е
възникнало валидно менителнично правоотношение, с което издателят „а.с.” ЕООД
се е задължил безусловно да плати на „П.“ ООД на посочения в записа падеж,
който е настъпил преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 14.08.2017 г.,
сумата 10 800 лева, авалиран с поръчителството на С.П.С.. Последният не е
оспорил качеството си на авалист, нито положения подпис в записа, а не е налице
и недостатък във формата на документа, който да рефлектира върху
действителността на авала по аргумент от разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ.
Във връзка с
изложеното, не се споделят възраженията на ответника, относно обстоятелството,
че лицето подписало запис на заповед – С.П.С., не е било упълномощено от
действителния едноличният собственик и управител на „а.с.” ЕООД, тъй като липсва
правен интерес у страна на авалиста от оспорване на подобно обстоятелство.
Съгласно задължителните разяснения в т. 2 от ТР № 5/ 2014 г. на ОСГТК на
ВКС, договор сключен от лице действало като представител, без да има
представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда
целените с него правни последици. Същите настъпват ако лицето, от името на
което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл. 42 ал. 2 ЗЗД. При липса на
потвърждаване, на недействителността може да се позове само лицето, от името на
което е сключен договорът/сделката или неговите универсални правоприемници,
какъвто ответникът не се явява. Поради изложеното и така направеното възражение
не следва да се обсъжда, доколкото за ответника липсва интерес за оспорването
на валидността на процесния документ, като подписан от лице без представителна
власт. Тази недействителност, видно от самия текст на разпоредбата е установена
единствено в интерес на представлявания, който само би могъл да прецени дали и
доколко е увреден от сключената от негово име от представителя му сделка /в т.
см. решение № 217 от 10.03.2016 г. по т. д. № 2296/ 2015 г. на I т. о. на
ВКС и определение № 76 от 07.02.2017 г. по ч. т. д. 1999/ 2016 г. на I т. о. на
ВКС/.
Предвид
гореизложеното съдът счита, че по делото се доказа, както че е налице редовен
запис на заповед, така и наличието на задължение на „а.с.” ЕООД, в качеството
му на купувач по договор за доставка на семена за посев от 02.02.2016 г., по
който доставчикът е „П.” ООД, обезпечено с издаване на запис на заповед в полза
на ищцовото дружество, авалиран с поръчителството на С.П.С..
Предявеният иск
е доказан по основание и размер. Ответникът не ангажира доказателства търсената
сума да е платена. Ето защо и предявеният иск следва да бъде уважен, като се
признае дължимостта на вземането, за което е издадена заповед за незабавно
изпълнение. Основателно е и искането за установяване дължимост на законна лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда до окончателното погасяване.
С оглед изхода на спора и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца се поражда право на разноски. Направено е
съответно искане и е представен списък по чл. 80 ГПК.
От страна на
ответника е направено възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско
възнаграждение, при което съдът намира следното:
Съгласно чл.
78, ал. 1, вр. с чл. 412, т. 6 ГПК, заплатените от заявителя в заповедното
производство такси и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се
заплащат от длъжника. Съгласно чл. 36, ал. 1 ЗА адвокатът има право на
възнаграждение за своя труд. Размерът на възнаграждението се определя в договор
между адвоката и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и
не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет
размер за съответния вид работа – чл. 36, ал. 2 ЗА. С Наредба № 1/ 09.07.2004
г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските
възнаграждения са определени възнагражденията за процесуално представителство,
защита и съдействие по различни видове дела. Правото на разноски представлява
имуществено субективно право. Отговорността за заплащане на разноски произтича
от процесуалния закон и е основана на гражданско правоотношение, чийто състав е
трикомпонентен – 1. неоснователно предизвикан спор; 2. направени разноски по
повод участие в съдебно производство по повод така повдигнатия правен спор и 3.
съдебен акт, който съдържа произнасяне по искането за разноските с оглед
резултата от делото. Отговорността за разноски е ограничена обективна деликтна
отговорност за вредите от предявяване на неоснователен или недопустим иск и
включва само внесените такси и разноски по производството, както и
възнаграждението за един адвокат, но не и всякакви други разходи и пропуснати
ползи от страната по делото - р. 189-2014-IV
ГО. Отговорността за разноски има за основна цел да възстанови направените
реални разходи, които са предизвикани от нуждата от правна защита в дадено
производство. Вземането за разноски не може да служи и не може да се използва
за неоснователно разместване на блага.
Изложените
по-горе обстоятелства дават право на настоящия съдебен състав да определи
размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на
конкретното дело, без да е обвързан нито от уговорения от ищеца и процесуалния
му представител размер на адвокатското възнаграждение, нито и от минималния
размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредбата. В разглеждания
случай става въпрос за подаване на заявление издаване на заповед за изпълнение
по чл. 417 ГПК. Подаването на заявлението не съставлява никаква фактическа и
правна сложност, която да оправдава присъждането на адвокатско възнаграждение в
претендирания от заявителя размер. Съдът, като се съобрази с изложените по-горе
съображения относно съответствието на националната правна уредба за вземанията
за разноски в гражданския процес с правото на Европейския съюз, и като прецени
действителната и правна сложност на предмета на правния спор, намира, че на
основание чл. 7, ал. 7, вр. с ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. следва
в частта относно разноските на заповедното производство, да присъди на ищеца адвокатско
възнаграждение в размер на 620 лв., определено с оглед гореизложените
съображения.
В заповедното
и в исковото производство ищецът е заплатил държавна такса в общ размер 432
лева и 300 лева – депозит за експертиза, които следва да се присъдят изцяло в
тежест на ответника.
В исковото
производство ищецът се представлява от адвокат, като се претендират разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 2049.60 лева. С оглед направеното
възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, съдът
намира, че съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да се определи минималното
адвокатско възнаграждение в размер на 854 лева, тъй като уговореният адвокатски
хонорар повече от двукратно превишава предвидения минимум и не съответства на
процесуалните усилия за защита интересите на ищцовото дружество по делото.
Така общият
размер на разноските за двете производства дължими в полза на ищеца е - 836 лв.
на заповедното производство и 1370 лв. в исковото производство, който следва да
бъдат присъдени в тежест на ответниците.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявения от „П.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление гр.С.
5400, ул. Г. М. № *, вх. *, ет. *, съдебен адрес:***, представлявано от М.В.Б.
- управител, срещу С.П.С. с ЕГН **********, с адрес: ***, установителен иск по
чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 535 ТЗ, вр. с чл. 485 ТЗ,
че С.П.С. дължи на „П.“ ООД, сумата от 10 800 /десет хиляди
и осемстотин/ лева, дължима по запис на заповед издаден на 27.06.2016 г.
в полза на „П.“ ООД, платим на падеж: 30.09.2016 г., авалиран на 27.06.2016 г. с
поръчителството на С.П.С., без разноски и без протест, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК – 14.08.2017 г. до окончателното й изплащане, за
които е издадена Заповед № 313 за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 от ГПК от 22.08.2017 г. по ч.гр.д. № 429/ 2017 г. по
описа на Районен съд – Луковит.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, С.П.С., с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „П.“
ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление гр.С. 5400, ул. Г.М. № *,
вх. *, ет. *, съдебен адрес:***, сумата от 1 370 /хиляда
триста и седемдесет/ лева – разноски за настоящето производство.
ОСЪЖДА, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, С.П.С.
с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „П.“ ООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление гр.С. 5400, ул. Г.М. № *, вх. *, ет. *, съдебен
адрес:***, сумата от 836
/осемстотин тридесет и шест/ лева - разноски по ч. гр. д. № 429/
2017 г. по описа на Районен съд - Луковит.
РЕШЕНИЕТО може да
бъде обжалвано в двуседмичен срок от съобщението пред Окръжен съд - Ловеч.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: